Решение № 679 от 26.5.2026 г. на Районен съд - Пазарджик по дело № 4230/2025 г.

Подадена е искова молба от М. З. И., с ЕГН:••••••••••, с постоянен адрес: гр. Пазарджик , ул. „•••••, обл. Пазарджик, чрез адв. М. В. М. от АК – гр. Пловдив, против „Стик Кредит“ АД, ЕИК 202557159, седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б , представлявано от С. Н. Т., К. Г. К. и С. Н. С.. Съгласно изложеното в исковата молба, ищецът И. е страна по Договор за кредит № 1175154/01.10.2024 г., сключен със „Стик-Кредит“ АД. Съгласно чл.1 от Договора за кредит, Кредитодателят се задължава да предостави на Кредитополучателя кредит в размер на 400.00 лева, при срок на договора 30 дни. Съгласно Договор за кредит № 1175154/01.10.2024 г., ГПР по кредита е в размер на 36 %, а ГЛП в размер също на 42.58 %. В чл.27 ал.1 от договора е предвидено, че ако потребителят не предостави допълнително обезпечение дължи на КРЕДИТОРА неустойка в размер на 0.9 % (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. А, съгласно ал.2 от същата разпоредба неустойката се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска. И. е бил добросъвестен и по Договор за кредит № 1175154/01.10.2024 г., е заплатил сумата от 1070лева, за което се предоставя и квитанция. Счита се, че Договор за кредит № 1175154/01.10.2024 г., е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.22 от ЗПК, а в условията на евентуалност, че неустойката Договор за кредит № 1175154 / 01.10.2024 г., е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.33 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, като съображенията му за това са следните: Сключеният Договор за кредит № 1175154/01.10.2024 г., е недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК, тъй като в договор за кредит не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. Липсва изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Визираната неяснота съществено ограничава правата на подзащитният му и е основание за недействителност на Договор за кредит. Наред с това разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Твърди се, че годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В Договор за потребителски кредит е посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Доколкото е предвидена дължимостта на неустойка, не става ясно, дали същото е включено в ГПР, изобщо нямаме никаква информация, какво точно е включено в процента на ГПР, дали е само лихвата, дали е лихва и други разходи, който е следвало да бъдат подробно описани. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсва. Следва да се има предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по- горе, остават неизвестни, при което се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не може да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Именно и поради това, Договор за потребителски кредит поради неспазване на изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Наред с това, посочената годишна лихва в договор за паричен заем, не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителя е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения паричен заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемателя ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по паричния заем, невключена в ГПР противоречи на изискването за яснота, въведено в чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК. На следващо място, съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя , настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/ , изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1. Точка 1 от ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата по договора за поръчителство следва да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то е пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно е на кредитора и се заплаща от потребителя. Налице е заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи за неустойка се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Наред с това посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. Сочи се, че с преюдициално заключение по дело С-453/10, С-377/14, С 448/17, С-344/14, С290/19, С-535/2020 год. е прието , че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. В случая следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванята на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това Договор за кредит № 1175154 / 01.10.2024 г., следва да се прогласи за недействителен. По отношение на евентуалния ни иск за нищожност на клаузата за неустойка: На първо място в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 3 то, вр. от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. /Цитира се съдебна практика/. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение- чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1,предл. З от ЗЗД. Твърди се, че поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достига до значителна не еквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на подзащитният му с цел извличане на собствена изгода на кредитора. В допълнение, неустойката по Договор за кредит № 1175154 / 01.10.2024 г., е нищожна, тъй като последната е нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143,т.19 от ЗЗП. По този начин безспорно се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С неустойката по Договор за кредит № 1175154 / 01.10.2024 г., в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл е и т.32 от извлечение от протокол №44 на заседание на КЗП от 05.11.2015г. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи е да дoведът до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Цитира се съдебна практика. В тази връзка, доколкото Договор за кредит № 1175154/01.10.2024 г., е недействителен и кредитополучателя дължи само връщането на чистата сума по кредита и не дължи заплащането на лихви, неустойки и други разходи по кредита, то на основание чл.23 от ЗПК, ответното дружество следва да бъда осъдено да заплати на И. сумата от 670 лева. Оформен е петитум с който се иска от съда да приеме, че Договор за кредит № 1175154/01.10.2024 г., е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.22 от ЗПК, а в условията на евентуалност, моли съда да приеме, че неустойката по Договор за кредит № 1175154/01.10.2024 г., е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр 3 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.33 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Въз основа на изложеното, моли съда на основание чл.55 ал. 1 от ЗЗД, да осъди „Стик Кредит“ АД да заплати на доверителят му сумата от 670 лева, недължимо платена по недействителен Договор за кредит № 1175154/01.10.2024 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата. Претендират се разноски. Сочат се доказателства. Правят се доказателствени искания. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответното дружество „СТИК- КРЕДИТ“ АД, чрез адв. Х. М. от САК, с който се сочи, че оспорва исковата молба като частично недопустима, предявена в условията на злоупотреба с права и неоснователна. Налице е липса на правен интерес от предявяване на установителен иск. Съгласно чл. 124, ал. 1 от ГПК, всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. С исковата молба е предявен установителен иск за нищожност на договора в цялост, както и на отделни клаузи от него, едновременно с това процесният договор е напълно погасен. Цитира се съдебна практика. Сочи се, че е налице злоупотреба с права и основание за прилагане на чл. 213 ГПК. Предвид изложеното по-горе, в настоящия случай, моли уважаемият съд да противодейства на извършената злоупотреба с право: А) като по реда на чл. 213 ГПК съедини горепосочените дела в едно производство и постанови едно общо решение по тях. При преценка на искането се моли съда да обърне внимание, че идентичността между делата е твърде съществена, за да се гледат в отделни производства, чиято единствена цел е генериране на все по-високи разноски за ответното дружество. Разглеждането на производствата съвместно и постановяването на едно общо Решение би отговаряло в най-пълна степен на принципите на гражданския процес: добросъвестно упражняване на процесуалните права от страните под страх от отговорност за вреди, състезателното начало и равенството между страните в производството. Не на последно място, и процесуална икономия, тъй като така съдът няма да бъде задръстван от напълно идентични молби, искания и становища по отделни производства, респективно задължен да се произнася по всички тях поотделно, а и ищецът ще може в най-пълна степен и кратки срокове да получи разрешение на инициираните от него спорове. Претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на договора за кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, както и за нищожност на клаузата от договора, уговаряща неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, са неоснователни. На първо място следва да се посочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Настоящият случай е именно такъв. Твърди се, че договорът е сключен при насрещни изявления на страните разменени чрез средства за комуникация от разстояние и потребителят е дал изричното си съгласие за сключването му съгласно изискванията на ЗПФУР. Едновременно с това кредиторът е предоставил на потребителя подробна и детайлна информация за условията на кредита още преди сключването му, което ясно се вижда и от СЕФ. Процесният договор е отговаря напълно на нормативните изисквания и правила на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за електронната търговия, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги, Закона за потребителския кредит. Действията по кандидатстването за кредит, предоставяне на преддоговорна информация, запознаване с и приемане на Общите условия и сключване на договора са извършени по следния начин: Сочи се, че потребителят е отправил искане за сключване на договор за заем между него и „СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159 („Заявка“). Искането е попълнено собственоръчно от Кредитополучателя посредством сайта на Кредитодателя - http://stikcredit.bg/ . С формата/формуляра за кандидатстване Кредитополучателят е предоставил своите лични данни, актуална електронна поща, телефон за връзка, параметри на желания заем и е посочил начина на получаване/усвояване на главницата по кредита. По този начин Кредитополучателят е обективирал волята си да сключи договор за паричен заем със „СТИК - КРЕДИТ“ АД, ЕИК 202557159. Потребителят се е запознал с всички условия предварително и след това е подписал договора, чрез съответните опции в системата на Кредитодателя. С натискане на бутон „Подпис“, съгласно Общите условия Кредитополучателят е приел така предоставените му условия във връзка с договора, което действие се счита за подписване на всяка страница на предоставените по описания по горе начин документи съобразно чл. 10 от Закона за електронния подпис и електронните удостоверителни услуги ЗЕДЕУУ и то при условията при които последните са му предоставени. Съгласно чл. 10 от ЗЕДЕУУ, електронно изявление е получено с постъпването му в посочената от Заемателя информационна система. Гореописаните действия изцяло опровергават твърдението, че клаузите на договора противоречат на закона, на принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави. Сочи, че противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Твърди се, че разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката е индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след сключване на договора, само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си и само за периода от срока на договора, в който кредитът не е обезпечен. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Възнаградителната лихва е възнаграждение/цена, която се дължи за ползването за определено време на предоставени от страна на заемодателя/кредитодателя по договор парична сума или други заместими вещи. Сочи, че са неверни твърденията, че неустойката представлява „добавка към възнаградителната лихва“. Твърди се, че неотносима към настоящия случай е цитираната от ищеца практика на наднационалния съд. Във връзка с това, напълно неоснователно ищецът се позовава на чл. 33, ал. 1 ЗПК, доколкото цитираната разпоредба урежда правило при забава на погасяванията на потребителя. В настоящия случай неустойката е уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, не при забавено изпълнение на потребителя. Не на последно място, следва да се отбележи, че условията за предоставяне на обезпечение са напълно изпълними, разумни и адекватни на икономическата обстановка в страната, предвид това не би следвало да представляват трудност за кредитополучателя. Водени от гореизложеното се твърди, че процесните клаузи напълно отговарят на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице действителност на клаузата, уговорена с потребител. В случая не би могла да е налице липса на индивидуално договаряне на процесните клаузи, както и липса на информираност с условията и последиците от тях, доколкото потребителят се е запознавал с тях многократно и всеки път е имал възможност да не се задължава с тях, но сам е избирал да направи обратното. Още при сключване на първия договор потребителят е бил информиран за условията за ползване на продукта предварително – да връща заемната сума при уговорената лихва, да представи обезпечение в уговорения срок, като има право на избор какво да бъде то, а в случай че не го направи, да плати и неустойка в точен и индивидуално определен размер. Впоследствие и след еднократно задължаване с тези условия, потребителят отново е избрал същите условия и повторно се е задължил с тях, като това поведение е повтаряно до сключването на няколко идентични договора. От тук е явно, че в случая е налице индивидуално договаряне, което изключва неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите задължения, които се поемат с тях. Цитира се съдебна практика. От неоснователността на установителния иск за обявяване на нищожност на договора в цялост и на доводите за недействителност на неустоечната клауза следва и неоснователност на иска за връщане на даденото по договора, респективно клаузата за неустойка. Не се оспорва, а признава получаването на процесната сума, но твърдим, че договорът и отделните му клаузи са действителни по изложените в настоящия отговор съображения, поради което в полза на кредитодателя е налице валидно правно основание да задържи плащанията по договора. Моли съда да прекрати настоящото производство по отношение на предявения установителен иск. Моли съда, при проверката на допустимостта на исковете по реда на чл. 140 ГПК и след като се увери, че делото е заведено при условията на злоупотреба с процесуални права, да постановите съединяването на горепосочените гр. дела по описа на Районен съд- гр. Пазарджик в едно общо производство, поради наличието и на двете алтернативно посочени предпоставки в чл. 213 ГПК, а именно: участието на едни и същи лица на страната на ищеца и на ответника и наличието на връзка между тях. В случай че приемете иска за допустим за самостоятелно разглеждане в настоящото производство, моля да отхвърлите предявените от М. З. И., ЕГН ••••••••••, претенции като неоснователни. Моля да присъдите извършените в хода настоящото производство разноски от ответното дружество, за което допълнително ще представя списък по чл. 80 от ГПК. Сочи доказателства. Прави доказателствени искания. Изложени са подробни съображения. Моли се съдът да отхвърли исковете като неоснователни и недоказани. Районният съд, като се запозна с твърденията и исканията, изложени в молбата и доразвити в хода на производството, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, при съблюдаване на разпоредбата на чл.235 ал.2 от ГПК, прие за установено следното от фактическа и правна страна: На 01.10.2024 г. между „Стик Кредит“ АД в качеството на кредитор и ищеца И. в качеството на потребител е сключен Договор за потребителски кредит от разстояние №1175154 от 01.10.2024г. Страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 400.00 лева, а срокът за погасяване на кредита е 30 дни. Размерът на годишния процент на разходите е 42,58%, при лихвен процент от 36.00 %. В чл. 1, т.11 от договора страните са уговорили обезпечение - поръчител или банкова гаранция, което съгласно чл. 17, ал. 1 от договора се предоставя в срок до три дни от сключване на договора. В случай, че потребителят не изпълни това задължение, дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение съгласно чл. 27, ал. 1 от договора. Към договора за потребителски кредит е приложен погасителен план, посочващ датата и размера на всяка от месечните погасителни вноски, в т.ч. главница и лихва, както и размера на месечните погасителни вноски с включена неустойка. Не се спори между страните по делото, че ищецът И. е заплатил на дружеството-кредитополучател сума в общ размер на 1070.00 лв. /заплатена на 08.01.2025г. видно от представената квитанция/ по Договор за потребителски кредит от разстояние №1175154 от 01.10.2024г. Сумата по кредита е предоставена на потребителя , което обстоятелство не се оспорва от ищцовата страна. При така установените правнорелевантни факти съдът намира следното от правна страна: Предявен е главен иск за обявяването на договор за потребителски кредит за нищожен поради противоречие със закона - чл. 26,ал.1,пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 22 от ЗПК и евентуален иск за обявяване на нищожност на неустоечна клауза в договор за потребителски кредит с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД – поради заобикаляне на закона, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пред. 3 от ЗЗД и неравноправност – чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП във вр. с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Предявен е и осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 670.00лв. като недължимо платена по недействителен договор за потребителски кредит. Между ищецът И. и ответното дружество е бил сключен договор за потребителски кредит по чл. 9 и сл. от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно текстът на чл. 10, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не помалък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 1-т. 27 от ЗПК определя необходимото съдържание на договора за потребителски кредит. Настоящия договор е сключен от разстояние. На интернет адрес: www.stikcredit.bg на ответното дружество са посочени ОУ и е посочен начин на комуникация. Комуникацията между страните се извършва по инициатива на потребителя чрез извършване на действия по кандидатстване за отпускане на кредит. Кандидатстването може да се извърши по някой от следните начини: 1) попълване на електронна форма за регистрация -заявка за отпускане на заем, намираща се на уеб страницата на ответника или 2) по телефон. В процеса на кандидатстване потребителят предоставя на кредитора своите телефон (т.нар. Идентификационен номер) и електронна поща (имейл). В раздел 2 „Термини и Понятия" на ОУ е посочено, че „Идентификационен номер" представлява „мобилен телефонен номер, от който кандидат - заявител кандидатства за заем и се извършва комуникация. Съгласно на ОУ „Профил/Електронен профил/" представлява „лично виртуално пространство на потребителя, индивидуализирано от него чрез предоставяне на информация за електронна поща и парола. Електронната поща посочена от потребителя във Формата/Заявлението за кандидатстване представлява средство за индивидуализация на същия от страна на Кредитора". В ОУ е посочено, че използването на Идентификационният номер, „Профил на клиента/Електронен профил" и електронна поща от потребителя представлява електронен подпис, като му е придадена силата на саморъчен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ. В настоящият случай сключването на договора е инициирано от ищеца с попълване на електронна заявка за отпускане на кредит на сайта на Дружеството. Ищецът е попълнил Заявка за кандидатстване за кредит от разстояние, като в зададените полета в заявлението са въведени следните данни – трите му имена, ЕГН, номер на документ за самоличност, постоянен и настоящ адрес, електронен адрес за получаване на документи и кореспонденция, желания размер на кредита, условията при които желае да ползва кредита и желания начин на усвояване на сумата. В заявлението е посочен и така нареченият „Идентификационен номер". След попълване на Заявлението за кандидатстване на ищеца е изпратена необходимата преддоговорна информация, включваща СЕФ, за да завърши заявката потребителят натиска бутон „Вземи парите", което действие е потвърждение на искането за отпускане на исканата от Потребителя сума. След натискането на бутона „Вземи парите" на Потребителя се предоставя възможност да изтегли проект за договор за потребителски кредит,като ако е съгласен с неговото съдържание, Потребителят натиска бутона „Подпис", с което действие последният дава своето волеизявление за съгласието му със съдържанието на договора и за неговото сключване. След одобрението на подадената Заявка от страна на „СТИК - КРЕДИТ" АД за отпускане на сумата посочена от ищеца на електронна поща посочена от него в Заявката са изпратени автоматично проект на Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние с приложения- ОУ И СЕФ, погасителен план. След запознаване потребителят е натиснал бутона „Подпис", с което последният е изразил и своето съгласие за сключване на Договора. Сключването на договора във формата на електронен документ е съгласно ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Ето защо в случая са спазени изискванията за сключване на договор от разстояние Видно от представените и приети по делото писмени доказателства е, че данните в договора са генерирани след предварителното им доброволно предоставяне от страна на ищцата, като в случая липсват доказателства за противното. Ето защо договорът е валидно сключен съгласно чл. 48 и сл. от ЗЗП. В конкретния случай, съдът приема, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен, поради неспазване на императивните изисквания, предвидени в разпоредбата на чл.11 от ЗПК. Видно от процесния договор за кредит е, че кредиторът е посочил като абсолютни стойности ГПР на кредита и годишния лихвен процент. Липсва обаче ясно разписана методика/начин на формиране на годишния процент на разходите по кредита. Единствено е посочен ГПР в размер на 42,58%. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Затова в посочената величина – ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя/кредитополучателя начин да са посочени всички разходи, които той ще направи и които са пряко свързани с кредитното му правоотношение. Освен разбивка на всички разходи по вид и размер в договора трябва да е посочена и общата сума, която е дължима от потребителя ,представляваща ГПР. Не на последно място, но изключително важно в случая, в самия договор е предвиден ГПР като размер от 0% , което не отговаря на разходите, които ще направи потребителя при продължаване срока на кредита, при непредоставяне на обезпечение и при неизпълнение на задължението в срок. Настоящия състав намира, че неправилното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. В този смисъл е и Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС "Търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по- нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като "заблуждаваща" по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета ("Директива за нелоялните търговски практики), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Тоест действителните разходи за ГПР не съответстват на посоченото. Ето защо уговорката относно ГПР е недействителна до степен на нищожност, поради противоречие със закона, на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК, чл. 19 ал. 1 от ЗПК. В обобщение би могло да се посочи, че от страна на търговеца е приложена заблуждаваща търговска практика , като в договора за заем е посочена обща сума, дължима от потребителя по кредита, без в нея да е включено възнаграждението, което се дължи за допълнителни услуги и стойността му не е прибавена при изчисляване на посочения ГПР. По този начин макар формално да се изпълнени изискванията на закона за съдържанието на договора за потребителски кредит, кредиторът е действал в противоречие с принципа на добросъвестността, като не е предоставил коректна информация относно общия размер на кредита на получателя. По този начин потребителят е бил лишен от възможността да разбере икономическите последици от сделката и да вземе информирано решение дали да сключи договора при тези условия.Доколкото в процесния случай в уговорения ГПР не са включени всички действителни разходи то съдът намира, че е налице противоречие с императивните разпоредби на ЗПК. В процесния договор за потребителски кредит, годишният процент на разходите е посочен като абсолютна стойност. Липсва ясно разписана методика/начин на формиране на годишния процент на разходите по кредита/ кои точно компоненти са включени в него и как конкретно е формиран ГПР от 42.58%. Не е ясно също така как посочения фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/ участва в ГПР. Годишният процент на разходите представлява величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо. По този начин кредитополучателят е поставен в обективна невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Съгласно изискванията на ЗПК, потребителят следва да получи пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи или не. По отношение на уговорената неустойка - Уговорената между страните неустойка в чл. 27, ал. 1 от Договора за потребителски кредит е за неизпълнение на задължението на потребителя да предостави на кредитора обезпечение на дълга. Това задължение е непарично. От неизпълнението му не произтича пряка вреда за кредитора. Неблагоприятните последици за него са свързани с евентуални затруднения при събиране на необезпеченото вземане. Те могат да настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес от обезпечаване на дълга, тъй като ще разполага с допълнителна гаранция за събиране на вземането. С оглед на това поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение - три дни от сключване на договора, е нелогично и икономически необосновано. Уговарянето на такъв срок, завишените изисквания, на които трябва да отговарят поръчителите, както и непосилните условия за представяне на банкова гаранция, показват, че единствената цел на неустойката е различна от присъщата й по закон функция да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението. За кредитора е било предварително ясно, че потребителят трудно би могъл да осигури което и да е било от исканите обезпечения и е почти сигурно, че ще дължи неустойка. Именно за това говори обстоятелството, че кредиторът е изчислил предварително размера на неустойката и го е включил в погасителния план при формиране на всяка месечна погасителна вноска. Следователно действителната цел на тази неустойка е да породи допълнително парично задължение за потребителя, наред с това да върне главницата и да заплати възнаградителна лихва, а това прави неустойката нищожна съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Също така неустоечната клауза е формулирана по такъв начин, че да заобикаля императивните законови разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, регламентиращи разходите по кредита. Заплащането на неустойката представлява скрит косвен разход за потребителя, който е свързан с кредита и увеличава цената му. Тя няма характеристиките на възнаградителна лихва, тъй като не зависи от размера на заемната сума и от срока за ползване на кредита, но неминуемо води до възникване на допълнителни разходи за потребителя, които са били известни на кредитора към момента на сключване на договора за кредит и е трябвало да бъдат включени в ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. В случая това не е сторено, като по този начин отразеният в договора размер на ГПР се оказва неверен, а посочената стойност на ГПР е в пъти по-ниска от действителната такава. Това, освен че заблуждава потребителя за реалната икономическа тежест на кредита, заобикаля императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния допустим размер на разходите по кредита и противоречи на задължителното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на размера на ГПР в договора за потребителски кредит. На следващо място клаузата е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Налице е значителна нееквивалентност на насрещните престации в ущърб на потребителя. По този начин неравноправно се третира икономически по-слабият участник в оборота и се използва недостига на материални средства у него за облагодетелстване на другата страна по сделката. Това противоречи на установените в гражданския и търговския оборот неписани правила за добросъвестност, накърнява принципа на справедливост и равноспоставеност между гражданскоправните субекти и за еквивалентност на престациите по двустранни договори. Липсват доказателства клаузата да е уговорена индивидуално. Напротив от съдържанието на договора може да се направи извод, че същият е бил изготвен предварително от кредитора, представляващ финансова институция и занимаващ се по занятие с предоставяне на заеми, като при сключване на договора потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието му. Поради това на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП клаузата следва да се счете за нищожна. По изложените съображения, съдът намира, че е основателен предявеният първи главен иск - за прогласяване нищожността на процесния договор за кредит,поради което съдът не дължи произнасяне по предявеният в условията на евентуалност иск. По предявения в условията на обективно кумулативно съединяване осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1,предл.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 670.00 лв., представляваща недължимо платена по недействителен договор за потребителски кредит №1175154/01.10.2024г. съдът намира следното: В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, а именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума от 670.00 лв., представляваща недължимо платена сума, без да е имало основание за извършване на престацията/ поради недействителност на договора. При доказване на горното в тежест на ответника е да установи, че е налице основание за получаване и задържане на процесната сума, поради което не се дължи нейното връщане. Съдът достигна до извод за основателност на предявения главен иск за недействителност на процесния договор за потребителски кредит. Ответникът не оспорва обстоятелството, че по процесния договор ищецът е заплатил общо сумата от 1070.00 лв., а и същото се установи от представените по делото доказателства. Съгласно нормата на чл.23 от ЗПК , когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо дължимата от потребителя е единствено сумата от 400.00лв., представляваща задължение за връщане на предоставената в заем сума. Заплатената от ищеца сума от 670.00 лв., надхвърляща чистата стойност на кредита, е платена без основание, поради което следва да бъзе възстановена на ищеца И.. Предвид изложеното предявеният осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен като се осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 670.00 лв. като недължимо платена по недействителен договор за паричен заем. По отношение на разноските- На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и във връзка с чл. 38, ал. 2 от ЗА ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. М. В. М.от АК Пловдив адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищеца в производството. За присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв., като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ. В случая по делото е представен договор за правна помощ и съдействие, в който е посочено, че на ищеца се предоставя правна помощ безплатно по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., което е достатъчно за присъждане на адвоката на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищеца в производството. Във връзка с горното, съобразявайки фактическата и правна сложност на конкретното дело, високо квалифицирания труд на адвокатската услуга, както и обстоятелството, че установените в НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа размери служат на съда за ориентир за пазара на адвокатския труд, в полза на процесуалния представител на ищеца следва да бъде определено възнаграждение съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК в размер общо на 492.00 евро. /В този смисъл Определение № 622 от 21.10.2024 г. по в. ч. гр. д. № 702/2024 г. по описа на ОС Пазарджик; Определение № 488 от 22.08.2024 г. по в. ч. гр. д. № 550/2024 г. по описа на ОС Пазарджик/. С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да плати по сметка на РС Пазарджик държавна такса в размер на общо 100.00 лева за уважените искове, равняващи се на 51.13 евро. По изложените съображения съдът