Решение № 10971 от 25.10.2024 г. на Административен съд - Варна по дело № 1386/2024 г.

Производството е по реда на чл.4, ал.1 от ЗМДТ във вр. с чл. 156 и чл.107, ал.3 от ДОПК и е образувано по жалба от С. И. Т. от [населено място], [улица], ет., ап., подадена чрез адв. Б. Ж., против акт за установяване на задължения /АУЗД/ № МД- АУ- 6661/-1 от 21.09.2023 г. на орган по приходите при дирекция „Местни данъци “ на община Варна, потвърден от директора на посочената дирекция с писмо изх. № Т24003040ВН-003ВН/22.05.2024г. Релевира се материална незаконосъобразност, тъй като предмет на облагане с местен данък и местна такса е земеделска земя, чието предназначение не е променено по реда на Закона за опазване на земеделските земи /ЗОЗЗ/. При позоваване на разпоредбата на чл. 10, ал.1 ЗМДТ, както и на съдебна практика на ВАС се отправя искане към съда за отмяна на атакувания адм. В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, се представлява от адв. Ж., който поддържа жалбата на изложените в нея основания. Претендира се присъждане на съдебно-деловодни разноски съобразно представен техен списък. Ответникът по жалбата- директорът на дирекция „Местни данъци “ при община Варна, редовно призован, се представлява в съд. заседание от юриск. Ж. Х., който излага становище за неоснователност на оспорването, която правна теза подробно аргументира в депозирани по делото писмени бележки. Отправя се искане за присъждане на юриск. възнаграждение и се прави възражение за прекомерност Съдът счита подадената жалба за допустима с оглед постановеното определение от 09.08.2024. / л. 24/. По повод тезата на адм. орган за влязъл в сила АУЗД на основание чл. 32 ДОПК съдът счита за нужно да изложи допълнителни доводи в насока неприложимост на тази разпоредба по конкретния казус. По делото се представят доказателства за предприето съобщаване на процесния АУЗД на Т. като препоръчана пощенска пратка с извършено отбелязване от пощенски служител „непотърсена“. Видно от приложено към адм. преписка решение на ТЕЛК при МБАЛ „Св. А.“ – Варна от 27.02.2019 г. С. Т. е 100 % нетрудоспособен с чужда помощ заради пълна дефинитивна слепота на ляво око и тромбоза на дясното око / л. 10-11/. Разпоредбата на чл. 32 ДОПК е изключение от общото правило по чл. 30 ДОПК за получаване на акта от адресата или от друго лице. Връчване чрез прилагане към досието е налице, когато получателят не е намерен на адреса за кореспонденция. Подобно връчване се приравнява на редовно такова, но следва да са изпълнени конкретно разписани стъпки от тази процедура, за да се гарантира защита на правата на данъчно задължените лица. Съгласно правилото на чл. 32, ал.2 ДОПК ненамирането на адреса за кореспонденция на получателя или на негов представител или пълномощник следва да се удостовери с писмен протокол и такъв протокол се изготвя при всяко посещение на адреса. В случая такива писмени протоколи няма. Отбелязването върху пощенския плик не може да се приравни на съставен писмен протокол от длъжностно лице поради липсата на положен подпис на длъжностно лице, а отбелязването, че пратката не е потърсена не е равнозначно, че лицето не е на адреса за кореспонденция. В контекста на изложеното не е налице хипотеза на чл. 32 ДОПК и поради тази причина съдът приема, че потестативното субективно право на жалба е упражнено срочно от С. Т.. Допълнителен аргумент в тази насока е и обстоятелство, че въпреки твърдението на ответника за влязъл в сила АУЗД на 22.03.2024г., той не е прекратил производството по административно обжалване на процесния АУЗД, а е разгледал по същество жалбата на Т., обективирано в писмото му от 22.05.2024г. В обобщение подадената жалба е допустима, а при изследване на нейната основателност съдът установи следното: Няма спор между страните, че жалбоподателят е собственик на 24/180 идеални части от четири незастроени поземлени имота /ПИ/ с идентификатори по КККР на Варна както следва: 10135.4039.13 с площ 9035 кв.м.; 10135.4022.90 с площ от 2929; 10135.4041.53 с площ от 12028 кв.м. и 10135.4041.51 с площ 18700 кв.м. Неговото право на собственост е възстановено по реда на ЗСПЗЗ с нарочно решение на ПК-Варна /л.30-31 от преписката/. ПИ с ид. № 101354039.13 е вписан в действащата кад. карта на Варна с трайно предназначение на територията като земеделска земя и начин на трайно ползване - нива / л.33-34 от преписката/. ПИ с ид. №10135. 4041.51 по кад. карта е вписан като урбанизирана територия и с начин на трайно ползване нива /л. 44-45/. Идентични характеристики имат по кадастрална карта поземлени имоти с ид. 10135.4041.53 и 10135.4022.90 /л. 80 и 113/. И четирите поземлени имота са декларирани по реда на чл. 14 ЗМДТ през месец август 2023г. видно от приложените декларации към преписката. Безспорно е между страните, че процесните четири поземлени имота са незастроени и че същите попадат в строителните граници на [населено място], както е че за тези имоти за периода 2018 г. -2022 г. жалбоподателят не е заплащал ДНИ и ТБО. На 21.09.2023г. главен инспектор КРД на основание чл. 107, ал.3 ДОПК е издал акт за установяване на задължения, определяйки на С. Т. за периода 2018г.-2022г. задължения за ДНИ и лихва за забава от 3 010.20 лв. и за ТБО и лихва за забава в общ размер от 5 568.82 лв. На 25.04.2024г. С. Т. е подал по административен ред жалба срещу издадения АУЗД, адресирана до директора на дирекция „ Местни данъци“ при община Варна, придружена от служебна бележка на ЗК „Тракия“, в която вписано, че посочената земеделска кооперация обработва като земеделски земи процесните поземлени имоти през периода 2018-2023г. въз основа на сключени договори за наем и за аренда / л.10/. В писмо от 22.05.2024г. ответникът е обективирал своето решение по жалбата, преценявайки същата за неоснователна. Позовал се е на чл. 10, ал.1 ЗМДТ във вр. с чл. 105-107 ЗУТ и чл. 2 от ЗСПЗЗ. В посочения акт е вписано, че размерът на ТБО е определен с включване само на компонента „поддържане чистотата на териториите за обществено ползване. / л. 1-2/. Към преписката е приложено писмо на кмета на район „ “ -Варна с данни, че за община Варна действа ОУП, одобрен със заповед № РД-02-14-2200 от 03.09.2021г. на министъра на РРБ. За ПИ с ид. 10135.4041.51 и 10135.4041.53 има одобрен ПУП- ПРЗ с решение № 2340-8/42/05.06.08.2015 г. на ОбС Варна, ПИ с ид. 10135.4039.13 попада в устройствена зона за трайни насаждения, опитни полета на научни институти и разсадници по ОУП. Четирите поземлени имота не попадат в границите на организирано сметосъбиране и сметоизвозване за периода 2018-2023г. /л. 9/. Със заповед № 2888/15.07.2019 г. заместник-кмета на община -Варна, действайки в условията на заместване на кмета на същата община по силата на нарочна заповед № К-45/12.07.2019 г., на основание чл. 4 ЗМДТ е определил органите по приходи, сред които попада и издателя на постановения АУЗД/ л. 118-120/. Изложената фактическа установеност налага следните правни изводи: Предмет на установяване по оспорения АУЗД са ДНИ и ТБО. Посоченият местен данък и спомената местна такса, която е общинска такава, са публични вземания предвид регламентацията на чл.162, ал.2, т. 1 и 3 от ДОПК. Съгласно правилото на чл.166 от посочения кодекс установяването на публичните вземания се извършва по реда и от органа, определен в съответния закон. Според чл.4, ал.1 от ЗМДТ, установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на ДОПК, като обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. В производствата по ал.1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите, а в производствата по обезпечаване на данъчните задължения – на публични изпълнители /чл.4, ал.3 от ЗМДТ/. Служителите по ал. 3 се определят със заповед на кмета на общината. В тази връзка предвид правилото на чл. 4 от ЗМДТ, което сочи за нормативно уредена възможност за овластяване с правомощия на органи по приходите и цитираната по-горе заповед № 2888/15.07.2019г. на заместник-кмета на община Варна съдът приема, че адм. акт изхожда от компетентен адм. орган. Обжалваният акт в своята разпоредителна част посочва по видове, размери и данъчни периоди определените задължения с адресат С. Т.. В обстоятелствената част на акта се съдържа фактическото основание за неговото издаване- индивидуализират се поземлените имоти, включително по данъчно деклариране, посочва се информация за тяхната данъчна оценка. С подобно съдържание актът позволява неговата ефективна съдебна проверка за законосъобразност, която е нормативна цел на изискванията форма на адм. акт. В контекста на изложеното съдът приема, че не са допуснати съществени нарушения на изискванията за форма на адм. акт. При изследване по спазването на административнопроизводствените правила съдът съобрази, че според чл.9б от ЗДМТ установяването на местните такси по този закон се извършват по реда на чл. 4, ал. 1 - 5. Съгласно чл.4, ал. 1 от същия закон установяването на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Цитираната нормативна уредба налага извод за приложимост на процедурните правила на ДОПК. Новелата на чл. 107, ал.3 от ДОПК предвижда възможност да се издаде акт по искане на лицето или органът по приходите следва служебно да издаде акт за установяване на задълженията по декларация, при установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица и организации, след като е изчерпан редът по чл. 103, както и когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия. Касае за задължения по декларация – задължения за местен данък и местна такса по повод деклариране на придобита недвижимост и са приложими особените правила на раздел І от глава ХІV на ДОПК. Изложените правни разсъждения обосновават заключение за спазена административна процедура при издаването на АУЗД. При провеждане на съдебната проверка за материална законосъобразност на акта съдът съобрази установените по случая юридически факти- възстановено право на собственост върху земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ, които впоследствие са включени в строителните граници на [населено място] с приемане на ОУП през 2012 г.Тези поземлени имоти са незастроени и за тях няма издадено решение за промяна на предназначението от комисия по чл. 17, ал.1 ЗОЗЗ. Според правилото на чл.10, ал.1 ЗМДТ с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и самостоятелни обекти в сгради, както и поземлените имоти, разположени в строителните граници на населените места и селищните образувания, и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл. 8, т. 1 от Закона за устройство на територията и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Спорът между страните е относно тълкуването на тази правна норма. Адм. орган счита, че за поземлени имоти, попадащи в строителните граници на населени места, не е необходимо провеждането на процедура по промяна на предназначението на земята, докато жалбоподателят счита обратното. Съдът е запознат с противоречивата практика на ВАС по идентични казуси и по тълкуване на нормативното предписание на чл.10, ал.1 от ЗМДТ, като споделя виждането, че включването на земеделските земи в строителните граници на населените места и селищните образувания е предпоставка за провеждането на съответните административни процедури с цел промяна на предназначението и начина им на ползване. Предвиденото с ОУП разширение на строителните граници с включването в тях на нови поземлени имоти не води автоматично до промяна на тяхното предназначение с влизането в сила на плана. В този смисъл са решение на ВАС № 7047/27.06.2023г., постановено по адм. д. № 3727/2023г.; решение № 5218/17.05.2023г. постановено по адм. д. № 8975/2022г., решение № 7374/05.07.20203г., постановен по адм. д. № 1143482022г.; решение № 659/20.01.2015 г. по адм. д. № 8066/2014 г; решение № 4660/30.09.2019 г. по адм. д. № 8302/2015 г; решение № 8918/26.06.2014 г. по адм. д. № 16828/2013 г; решение № 5542/26.04.2018 г. по адм. д. № 13436/2016 г.; решение № 12.06.2019 г. по адм. д. № 2017 г.; решение № 13663/15.10.2019 г. по адм. д. № 14612/2017 г.; решение № 14568/27.11.2018 г. по адм. д. № 8236/2018 г. Допълнителни аргументи в тази носака съдът извежда от проведеното систематично тълкуване на чл.10 от ЗМДТ. Този вид тълкуване изхожда от разбирането за системата на правото като съвкупност от правни норми, правни институти и отраслите на правото, които заедно формират структурата на правото, ведно с техните правни отношения и правни взаимовръзки. "При тълкуването трябва да се използва всяка друга разпоредба, която може да улесни или уточни смисъла на тълкувания текст". / виж П. М., Гражданско право, Обща част, изд. С.-Р, с.129/. Осъществявайки подобен вид тълкуване, съдът констатира, че правната регулация на обществените отношения по повод промяна на предназначението на земеделски земи е обективирана в Закона за опазване на земеделските земи и правилника за неговото приложение. Тези два нормативни акта свидетелстват за волята на законодателя да се допуска подобна промяна на предназначението на земеделската земя, която се счита за основно национално богатство, само по изключение при доказана нужда и по нормативно предвиден ред / арг. чл.2, ал.3 ЗОЗЗ и чл. 3, ал.1 ППЗОЗЗ/. Съгласно чл.3, ал.3 от ППЗОЗЗ включването на земеделски земи в границите на населените места и селищните образувания, определени с общи и подробни устройствени планове, се извършва с решение на комисията по чл. 17, ал. 1 ЗОЗЗ за промяна на предназначението им по реда на глава пета, раздел I и подлежат на одобряване по реда на Закона за устройство на територията (ЗУТ). Новелата на чл. 37, ал. 4 от ППЗОЗЗ гласи, че за земите по по чл. 3, ал. 3, собственикът изготвя мотивирано предложение за промяна на нейното предназначение до комисията по чл. 17, ал. 1 ЗОЗЗ. Цитираната нормативна уредба сочи на извод, че промяната на предназначението на земеделски земи във връзка с разширяване на строителните граници на населени места не става автоматично с приемане на ОУО или ПУП. И в подобна хипотеза е необходимо решение на нарочна комисия по чл. 17 от ЗОЗЗ. В случая подобно произнасяне на комисия при ОД „ Земеделие“-Варна няма /л. 9 гръб на преписката/, а по повод даденото указание по чл.171, ал.5 АПК ответникът не представи доказателства и за издадено решение от комисия по чл.17, ал.1, т.2 ЗОЗЗ /л. 24 от делото/. При отсъствие на подобно решение няма променено предназначение на процесните четири поземлени имота. Същите са земеделски земи, дори и да са включени в строителните граници на [населено място]. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал.3 от ЗМДТ земеделските земи не се облагат с данък. В тази връзка жалбоподателят, като съсобственик на земеделски земи, не дължи ДНИ. На следващо място, съгласно предписанието на чл. 64, ал.1 ЗМДТ таксата по чл. 62 / ТБО/ се заплаща от лицата по чл. 11 за имотите на територията на общината. Данъчно задължени лица за тази местна такса са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти / чл.11, ал.1 ЗМДТ/. При подобна правна конструкция и по аргумент на противното лицата, които не дължат ДНИ, не мога да бъдат субекти на задължения за ТБО. В обобщение съдът счита, че издаденият АУЗД е материално незаконосъобразен административен акт, който подлежи на отмяна по съдебен ред. Предвид изхода на спора съдът дължи произнасяне по искането на жалбоподателя за присъждане на разноски и по направеното възражение за прекомерност на насрещната страна. Приложима е регламентацията на чл. 161 ДОПК във вр. с чл. 4 ЗМДТ, която препраща към Наредба № 1/2004г. за минималните адвокатски възнаграждения. Според разрешението, дадено с т. 3 от Решение на СЕС по дело С-438/22 "Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.". В определение № 4082/ 04.04.2024 г. по адм. дело № 5871/2023г. ВАС посочва, че задължението на националния съд да откаже да приложи националната правна уредба, определяща минималните размери на адвокатските възнаграждения, дори когато те отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги не ограничава правомощието на съда да ползва тези цени (на висшия орган на съсловната организация) като критерий и коректив на уговореното и платено или дължимото без да е платено (при осъщественото от юрисконсулта процесуално представителство) възнаграждение, представляващо част от отговорността за разноски, при отчитане на действителната фактическа и правна сложност на делото (арг. от чл. 78, ал. 5 ГПК), обема и качеството на осъществената от страната процесуална защита /. В тази връзка съдът съобрази отсъствието на фактическа сложност на делото, както и липсата на правна такава. Съществуването на противоречива съдебна практика не може да се отъждестви като юридическа сложност на казуса, още повече че съдът винаги при разрешаване на правни спорове прави тълкуване на относимата правна уредба, преди да я приложи. Допълнителен довод за отсъствие на правна сложност е и обстоятелството, че по настоящото производство се проведе само едно открито съд. заседание. В тази връзка прилагайки като аналог методиката на чл. 8, ал.1 от Наредба № 1/2004 г., съдът определи дължим размер на адв. възнаграждение от 1157.90 лв. По делото са налице доказателства за платена държ. такса от 10 лв. Мотивиран от изложените съображения Варненският административен съд