Решение № 5125 от 7.8.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 2325/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 20120694 от 20.05.2021г., постановено по гр. дело № 68330/2019г. по описа на СРС, 82-ри състав е осъдена Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на С. Г. С. на основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД следните суми: сумата от 73, 20 лева за разходи за лекарства за периода от 30.03.2015г. до 26.10.2015г., ведно със законната лихва от 30.03.2015г. до окончателното плащане, сумата от 648 лева за разходи за силна храна за периода от 30.03.2015г. до 30.09.2015г., ведно със законната лихва от 30.03.2015г. до окончателното плащане, сумата от 5256 лева за разходи за закупуване на перкутанна стабилизация, ведно със законната лихва от 03.04.2015г. до окончателното плащане, сумата от 34, 80 лева за разходи за потребителска такса, ведно със законната лихва от 20.04.2015г. до окончателното плащане, сумата от 120 лева за разходи за транспорт при контролни прегледи, ведно със законната лихва от 30.03.2015г. до окончателното плащане, всички представляващи обезщетение за причинени имуществени вреди вследствие на ПТП от 30.03.2015г. на ПП I-6 км 48+138, в което ищецът е пострадал като е отхвърлен иска за следните суми: за разходи за лекарства за периода от 30.03.2015г. до 26.10.2015г. над сумата от 73, 20 лева до претендираната сума от 122 лева, за разходи за силна храна за периода от 30.03.2015г. до 30.09.2015г. над сумата от 648 лева до претендираната сума от 1080 лева, за разходи за закупуване на перкутанна стабилизация над сумата от 5256 лева до претндираната сума от 8760 лева, за разходи за потребителска такса над сумата от 34, 80 лева до претендираната сума от 58 лева, за разходи за транспорт при контролни прегледи над сумата от 120 лева до претендираната сума от 200 лева и за сумата от 1200 лева, представляваща разходи за болногледач за периода от 30.03.2015г. до 30.09.2015г. С решението е осъден С. Г. С. да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“ на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 16, 74 лева, разноски в производството, а Агенция „Пътна инфраструктура“ е осъдена да заплати на адв. К. И. Н. на основание чл. 38 ЗА сумата от 467, 14 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита. С решението е осъдена „ЗМБГ- РПС“ ДЗЗД да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“ на основание чл. 219, ал. 3 ГПК вр. чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД следните суми: сумата от 73, 20 лева за разходи за лекарства за периода от 30.03.2015г. до 26.10.2015г., ведно със законната лихва от 30.03.2015г. до окончателното плащане, сумата от 648 лева за разходи за силна храна за периода от 30.03.2015г. до 30.09.2015г., ведно със законната лихва от 30.03.2015г. до окончателното плащане, сумата от 5256 лева за разходи за закупуване на перкутанна стабилизация, ведно със законната лихва от 03.04.2015г. до окончателното плащане, сумата от 34, 80 лева за разходи за потребителска такса, ведно със законната лихва от 20.04.2015г. до окончателното плащане, сумата от 120 лева за разходи за транспорт при контролни прегледи, ведно със законната лихва от 30.03.2015г. до окончателното плащане, всички представляващи обезщетение за причинени имуществени вреди вследствие на ПТП от 30.03.2015г. на ПП I-6 км 48+138, в което ищецът е пострадал, при условие, че Агенция „Пътна инфраструктура“ заплати сумите на С. Г. С. като е отхвърлен иска за следните суми: за разходи за лекарства за периода от 30.03.2015г. до 26.10.2015г. над сумата от 73, 20 лева до претендираната сума от 122 лева, за разходи за силна храна за периода от 30.03.2015г. до 30.09.2015г. над сумата от 648 лева до претендираната сума от 1080 лева, за разходи за закупуване на перкутанна стабилизация над сумата от 5256 лева до претендираната сума от 8760 лева, за разходи за потребителска такса над сумата от 34, 80 лева до претендираната сума от 58 лева, за разходи за транспорт при контролни прегледи над сумата от 120 лева до претендираната сума от 200 лева и за сумата от 1200 лева, представляваща разходи за болногледач за периода от 30.03.2015г. до 30.09.2015г. С Определение № 20085141 от 27.03.2023г., постановено по гр. дело № 68330/2019г. по описа на СРС, 82-ри състав не е допусната на основание чл. 247 ГПК поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение от 20.05.2021г. по гр. дело № 68330/2019г. по описа на СРС, 82-ри състав. Срещу така постановеното определение е постъпила частна жалба от „ЗМБГ“ АД, която с Определение № 1945 от 09.02.2024г., постановено по ч.гр.дело № 12538/2023г. по описа на СГС, II-Г въззивен състав е оставена без уважение. Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от С. Г. С. чрез адв. К. И. Н., с която се обжалва решението в частта, с която са отхвърлени предявените искове за сумата от общо 4088 лева, а именно в частта, с която са отхвърлени исковете за разходи за лекарства за сумата от 49, 80 лева, за разходи за силна храна за сумата от 432 лева, за разходи за закупуване на перкутанна стабилизация за сумата от 3504 лева, за потребителска такса за сумата от 24, 20 лева и за разходи за транспорт за сумата от 80 лева. Изложени са съображения, че СРС бил приел без да са събрани необходимите доказателства, че има принос за настъпване на ПТП-то в размер на 40 %, защото се бил движел със скорост от 79 км/ч, а следвало да се движи със скорост по-ниска от 45 км/ч и че били налице субективни действия на водача на автомобила, който управлявал превозното средство над критичната при съответните пътни условия скорост и бил нарушил чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Сочи, че от Кюстендил до мястото, на което било настъпило ПТП-то, нямало заледени участъци от пътя. Заледените участъци се получавали от това, че на пътното платно непрекъснато извирала вода, която не се отводнявала чрез канавки, а се появявала на пътното платно, където замръзвала. Следователно водачът не бил могъл да предвиди, че на този участък ще има лед, за да може да съобрази скоростта си и да я намали до 45 км/ч. Твърди, че се движел със скорост, която била в рамките на разрешените 90 км/ч. Счита, че внезапността на възникване на заледен участък не можела да се вмени във вина на водача и не можело да се приложи чл. 51, ал. 2 ЗДвП. Искането към съда е да отмени решението в отхвърлената част. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, подадена от С. С., както и насрещна въззивна жалба от „ЗМБГ“ АД. Изложени са съображения, че решението е недопустимо в частта, с която бил уважен обратния иск, който бил оттеглен в хода на делото и не съществувал към момента на съдебното решение. Дори да не бил оттеглен обратния иск, решението било неправилно в тази му част, тъй като съдът неоснователно и немотивирано бил приел, че въпреки извършеното опесъчаване, наличието на заледени участъци било неизпълнение на договора от страна на ДЗЗД. Поддържа, че АПИ не доказала наличие на пълно съвпадение между предмета на договора с ДЗЗД и задълженията си по Закона за пътищата, както и неизпълнение на договора от ДЗЗД, както и защо ако е имало такова, то не било установено по надлежния в договора ред. Изложени са съображения, че решението било неправилно и в частта, с която бил уважен основния иск. Искането към съда е да отмени решението в частта по обратния иск, който бил недопустим за разглеждане в едно дело с основния иск, също така бил оттеглен от АПИ и отделно бил недоказан и необоснован. По отношение на подадената от С. С. въззивна жалба излага съображения, че същата била неоснователна. Поддържа, че от самите обяснения на жалбоподателя било видно, че освен стичащата се вода, основен фактор за настъпване на твърдените вреди бил наличието на замръзване- именно поради метеорологичните условия- ниски температури. Сочи, че съгласно чл. 51, ал. 2 ЗДвП жалбоподателят бил длъжен да предвиди, че при отрицателни температури, дори при липса на валежи в момента, било възможно да има наличие на заледени участъци по пътя и да съобразява скоростта на движение. Отделно, самият жалбоподател няколкократно по делото излагал твърдения, че мястото му било добре познато и всеизвестно за него, както и хората от района с честите заледявания именно в този участък. Искането към съда е да остави без уважение въззивната жалба. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпило становище от Агенция „Пътна инфраструктура“ по подадената от С. С. жалба. Изложени са съображения, че съдът правилно бил приел, че имало висока степен на съпричиняване, определена от съда на 40 %, която според тях била малка. Сочи, че високата степен на съпричиняване се доказвала безспорно от изготвената САТЕ, в която било посочено, че ищецът имал възможност да предотврати произшествието. В открито съдебно заседание експерът бил посочил, че ищецът имал видимост от около 50-60 метра, което било напълно достатъчно той да предприеме действия за спиране, ако се бил движил със съобразена скорост. Поддържа, че ищецът се бил движил със скорост, която била критична за навлизане в завой. Сочи, че след като бил възприел пътната обстановка единственото задължение на водача било да намали скоростта и/или да спре. Твърди, че грубата небрежност от страна на водача на автомобила била довела до увреждането. Сочи, че въззивният съд следвало да определи по-голям размер на съпричиняване, тъй като ПТП-то не би се осъществило, ако ищецът бил спазил ЗДвП. Агенция „Пътна инфраструктура“ била осигурила условия за безаварийно движение на превозните средства по републиканската пътна мрежа, част от която била и процесният участък, като били изпълнени всички законови задължения. От седмичния отчет за зимно поддържане на процесния участък се установявало, че на 30.03.2015г. било извършено опесъчаване и било достигнато нивото на поддържане, а седмичният отчет за зимно поддържане установявал, че бил достигнат коефициент на поддържане. Искането към съда е да остави без уважение въззивната жалба. Срещу постановеното решение е постъпила въззивна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“, с която се обжалва решението в частта, с която са уважени предявените искове. Изложени са съображения, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Поддържат, че в хода на съдебното дирене се било доказало, че непосредствената причина за възникване на ПТП-то били субективните действия на водача, обстоятелството, че при избиране скоростта на движение водачът не се бил съобразил с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и превозното средство и с всички други обстоятелства, които имали значение за безопасността на движението. Високата степен на съпричиняване се била доказала от изготвената САТЕ. Сочат, че съдът не бил кредитирал и не бил взел предвид изложеното в изготвената ССчЕ и в открито съдебно заседание от експерта, че за направените изчисления за лекарства, силна храна и такси, нямало приложени доказателства и експертизата била само в сферата на предположенията. Съдът не се бил съобразил и с изтеклата погасителна давност за присъждане на лихви от момента на ПТП до окончателното изплащане на сумата. Поддържат, че от събраните по делото доказателства се установявало по категоричен начин, че АПИ били спазили законовите си задължения и били изпълнили всичко необходимо за безпроблемно пътуване. Твърдят, че съдът не бил взел предвид, че ищецът имал придружаващи заболявания, за които приемал медикаменти и затлъстяване, които влошавали състоянието му и не можело да бъде определено кое се дължало на ПТП-то. В СМЕ били описани следните придружаващи заболявания: артериална хипертония, затлъстяване, хроничен бронхит. Считат, че вредоносният резултат бил следствие от противоправното поведение на водача, който в противоречие с правилата за движение по пътищата не бил предприел намаляване на скоростта или спиране. Искането към съда е да отмени решението и да отхвърли предявените искове. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба, подадена от Агенция „Пътна инфраструктура“ от страна на „ЗМБГ“ АД, С. Г. С. и „Регионално пътно строителство“ ЕООД. Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба и от „ЗМБГ“ АД, с която е обжалвано решението като недопустимо, неправилно и незаконосъобразно. Посочено е, че решението е недопустимо в частта, с която бил уважен обратния иск, който бил оттеглен в хода на делото и не съществувал към момента на съдебното решение. Поддържат, че решението било неправилно и в частта, с която бил уважен основния иск. Твърдят, че предписаното от закона поведение на АПИ по отношение на зимното поддържане на пътищата не се изчерпвало с разпоредбите на Закона за пътищата, а било детайлно описано с технически норми, включително в табличен вид, в Наредба № РД-02-20- 19 от 12.11.2012г. за поддържане и текущ ремонт на пътищата, издадена от Министъра на регионалното развитие и благоустройството. Сочат, че на участъка от пътя имало частично заледяване, което било допустимо според нормативните изисквания. Считат, че по делото било доказано, че АПИ били спазили задълженията си по закон да поддържат пътя и не било доказано противоправно бездействие. От приетата САТЕ се установявало, че причината за ПТП била липсата на сцепление на гумите с пътя, както и че несъобразената скорост с условията на пътя била решаваща за ПТП. Следващият недоказан елемент от фактическия състав на иска бил характера и размера на претърпените от ПТП вреди или по- специално – кои точно вреди, описани от ищеца и установени от СМЕ, били настъпили като последица от ПТП и кои като последица от хроничните заболявания на ищеца. Неоснователно било и присъждането на 648 лева, разходи за силна храна. Липсвали доказателства за извършени плащания за храни, липсвало заключение на медицинско вещо лице за конкретния вид количество хранителни продукти, които били показни за преодоляване на вредите, както и заключение на вещо лице икономист за пазарната цена на хранителните продукти. Искането към съда е да отмени решението в недопустимата му част по оттегления обратен иск, както и да отмени решението в осъдителната му част по основния иск като отхвърли иска изцяло като неоснователен и недоказан. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба, подадена от „ЗМБГ“ АД, от страна на „Регионално пътно строителство“ ЕООД, Агенция „Пътна инфраструктура“ и С. Г. С.. Решение № 20120694 от 20.05.2021г., постановено по гр. дело № 68330/2019г. по описа на СРС, 82-ри състав в частта, с която е бил отхвърлен предявения иск за сумата от 1200 лева, разходи за болногледач за периода от 30.03.2015г. до 30.09.2015г. като необжалвано е влязло в сила. Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. По допустимостта на обжалваното решение, настоящият въззивен състав намира следното: СРС е бил сезиран с иск по чл. 49 вр. 45 ЗЗД, предявен от С. Г. С. срещу Агенция „Пътна инфраструктура“ за заплащане на сумата от 11420 лева, представляваща имуществени вреди, претърпени от ищеца при ПТП от 30.03.2015г., при което вследствие на бездействие на служители на ответника по поддържане на участъка по ПП I-16 км 48+138 от гр. Кюстендил към гр. Радомир е изгубил контрол над управлявания от него автомобил и е преминал през насрещната лента за движение и се забил в крайпътната канавка от лявата страна като колата останала на двете десни колела, а левите били във въздуха, след което настъпил удар и се обърнал в канавката. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от Агенция „Пътна инфраструктура“, с който е предявен обратен иск срещу „ЗМБГ- РПС“ ДЗЗД с участници в обединението „ЗМБГ“ АД и „Регионално пътно строителство“ ЕООД. С определение от 02.10.2020г. СРС е конституирал на основание чл. 219, ал. 1 ГПК на страната на ответника третите лица-помагачи „ЗМБГ“ АД и „Регионално пътно строителство“ ЕООД, както и е приел за съвместно разглеждане предявения от Агенция „Пътна инфраструктура“ срещу „ЗМБГ“ АД и „Регионално пътно строителство“ ЕООД по реда на чл. 219, ал. 3 ГПК обратен иск за осъждане на дружествата да възстановят на Агенция „Пътна инфраструктура“ сумите, които последната е осъдена да заплати като обезщетение на С. Г. С. при евентуално уважаване на предявения по делото иск. С определението са дадени указания на Агенция „Пътна инфраструктура“ да представи доказателства за внесена държавна такса по предявения обратен иск. В проведеното съдебно заседание на 01.12.2020г. процесуалният представител на Агенция „Пътна инфраструктура“ е посочил, че не са заплатили държавната такса и оттеглят обратния иск. С протоколно определение от 01.12.2020г. СРС е прекратил производството по предявения от Агенция „Пътна инфраструктура“ срещу „ЗМБГ“ АД обратен иск на основание чл. 232 ГПК поради оттеглянето му. Определението като необжалвано е влязло в сила. На първо място въззивният съд намира, че решението в частта, с която СРС се е произнесъл по предявените обратни искове е недопустимо, тъй като се е произнесъл спрямо страна, която не е правосубектна- „ЗМБГ-РПС“ ДЗЗД. Гражданското дружество е неперсонифициран правен субект. То не е юридическо лице и не може да е страна по сключени договори. Такава са неговите съдружници, които запазват юридическата си самостоятелност. В този смисъл и Решение № 126 от 14.10.2011г. на ВКС по т. д. № 701/2010г., I т. о., ТК, Решение № 469 от 6.07.2010г. на ВКС по гр. д. № 410/2009г., III г. о., ГК. На следващо място, съгласно задължителната съдебна практика - т. 9 от ППВС № 1/1985г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В настоящия случай обжалваното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по обратните искове, е недопустимо, доколкото в проведеното съдебно заседание на 01.12.2020г. СРС е бил надлежно десезиран от предявените обратни искове изцяло. Волята на ответника- ищец по обратните искове е ясно изразена, доколкото процесуалният представител на Агенция „Пътна инфраструктура“ е заявил, че не са заплатили дължимата държавна такса и оттеглят обратния иск. Предвид което постановеното решение по обратните искове спрямо „ЗМБГ- РПС“ ДЗЗД е недопустимо и поради надлежно десезиране на съда с исковете поради оттеглянето им и съгласно чл. 270, ал. 3 ГПК въззивният съд следва да обезсили решението в частта, с която СРС се е произнесъл по него. С оглед на което въззивната жалба, подадена от „ЗМБГ“ АД, участник и представляващ „ЗМБГ-РПС“ ДЗЗД е изцяло основателна. В останалата обжалвана част първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По основателността на предявения иск въззивният съд намира следното: По предявения иск с правна квалификация чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи осъществяване на описаното в исковата молба събитие, в резултат на което са настъпили твърдените от него имуществени вреди, настъпване на вредите в причинна връзка с процесното събитие, неизпълнение на нормативно установени изисквания относно поддържане на пътната настилка, чието изпълнение ответникът следва да организира и контролира, и обуславящо отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД правоотношение по възлагане на работа на лица, при или по повод извършването на която последните са станали причина за вредоносното деяние. В конкретния случай спорни между страните са въпросите дали Агенция „Пътна инфраструктура“ е отговорна за настъпилите вреди, причинната връзка между твърдените вреди и настъпилото ПТП, както и размера на същите. По тези въпроси съдът намира следното: Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия, като тази отговорност има гаранционно- обезпечителен характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа – така и Постановление № 7 от 29.XII.1958 г., Пленум на ВС, Постановление № 17 от 18.XI.1963 г., Пленум на ВС, Постановление № 4 от 30.X.1975 г., Пленум на ВС и Постановление № 9 от 28.XII.1966 г., Пленум на ВС. В ППВС № 9/1966 г. е прието, че в някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането; за възложителите бездействието е основание за отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, от техническите и други правила и от характера на възложената работа. Съответно в т. 13 от ППВС № 17/1963г. е изяснено, че са възможни случаи, когато вредите настъпват в резултат както от вещта, така и от виновното поведение на дадено лице. Тогава отговорността на този, който е възложил работата и същевременно е собственик на вредоносната вещ или тя се е намирала под негов надзор, се основава едновременно на чл. 49 и чл. 50 ЗЗД. Възложителят на работата, независимо дали е собственик или упражнява надзор върху вещта, ще отговаря само по чл. 49 ЗЗД, когато самата вещ, като такава, няма отношение към увреждането. Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/ противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Когато се твърди, че вредите са причинени от бездействие, за да е противоправно бездействието, то на претендирания деликвент трябва да е предписано нормативно задължение за действие. Следователно, за да е противоправно бездействието на служители на Агенция „Пътна инфраструктура“, то трябва да има правна норма, която да ги задължава да извършват дейност по поддържане на пътната настилка. В конкретния случай с определението от 02.10.2020г., в което е обективиран проектът за доклад, обявен за окончателен в проведеното съдебно заседание на 01.12.2020г., СРС на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че мястото, на което е настъпило процесното ПТП – ПП I - 6 км 48+138 е част от републиканската пътна мрежа, която се поддържа от Агенция „Пътна инфраструктура“. Така по делото е установено, че пътят, на който е реализираното произшествието, е републикански по смисъла на чл. 3, ал. 2 от Закона за пътищата /ЗП/, поради което и с оглед разпоредбите на чл. 19, ал. 1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 от ЗП, следва да се приеме, че задължен да осъществява дейностите по поддържането и ремонта му е именно ответникът Агенция "Пътна Инфраструктура". С оглед горепосочената нормативна уредба съдът намира, че именно ответникът е пасивно легитимиран да отговаря по предявения иск, доколкото отговаря по чл. 49 ЗЗД за действията и бездействията на своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението на нейните задължения, вменени й от законодателството да поддържа състоянието на пътя в състояние, годно за обичайната му употреба. В частност и да го опесъчава и снегопочиства по начин, че да е безопасно експлоатирането му при зимни условия. Съгласно чл. 50 от ППЗП видът, обхватът и периодичността на работите по поддържането и текущия ремонт на пътищата, както и изискванията към организацията и технологията за тяхното изпълнение се определят с наредба на министъра на регионалното развитие и благоустройство. Съгласно гореописаната делегация е издадена Наредба № РД- 02-20-19/12.11.2012г. за поддържане и текущ ремонт на пътищата, издадена от министъра на РРБ, обн. в ДВ бр.91/2012г. В чл. 11 от Наредбата е посочено, че зимното поддържане на пътищата е определено като комплекс от дейности, свързани с осигуряване проходимостта им при зимни условия и премахване или ограничаване на неблагоприятното влияние на снега и леда върху условията на движение, а вида и обхвата на работите по зимното поддържане се определя в зависимост от приетото за определен път ниво на зимно поддържане. Агенцията като юридическо лице осъществява дейностите по чл. 30, ал. 1 ЗП и чл. 13 ЗДвП чрез своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението. В случая именно бездействието на последните във връзка с поддържане на пътя, вкл. във връзка с опесъчаване и обезопасяване на проходимостта му при зимни условия, е довело и до неизпълнение на задължението по чл. 30, ал. 1 ЗП и чл. 13 ЗДвП, поради което и на основание чл. 49 ЗЗД ответникът носи отговорност за причинените вреди при процесното ПТП. В този смисъл доказана е материална легитимация на ответника по предявения иск по чл. 49 ЗЗД. На следващо място, въззивният съд намира, че от събраните по делото доказателства- в частност от Констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 3 от 30.03.2015г., както и от приетата и неоспорена САТЕ, която кредитира като пълно и компетентно изготвена на основание чл. 202 ГПК, се установява механизма на настъпване на процесното ПТП, а именно че на 30.03.2015г. около 07, 10 часа лек автомобил „Форд Скорпио“, управляван от С. С., се е движил по ПП I-6 от гр. Кюстендил към гр. Радомир, като при движението си автомобилът е достигнал до района на км 48+136 и е започнал да преодолява дясна за него хоризонтална крива /завой/ със скорост около 79 км/ч. при мокра пътна настилка и на места частично заледена. При движението на автомобила със скорост над критичната за преодоляване на завоя при заледена пътна настилка и поява на центробежната сила, водачът е загубил управление над превозното средство /т.нар. загуба на напречната устойчивост/, започнало е движение, свързано с едновременното плъзгане и търкаляне на колелата, при което автомобилът е навлязъл и преминал през лентата за насрещно движение, след което се е ударил в ската, намиращ се от ляво спрямо посоката му на движение. По отношение на причините, поради които е настъпило процесното ПТП, въззивният съд споделя изводите на СРС, че същото е настъпило вследствие на бездействие на служители на ответника, които не са изпълнили задължението си да поддържат процесния участък в състояние, отговарящо на изискванията за безопасно движение като предприемат действия по опесъчаване на заледени участъци. Вещото лице по САТЕ е посочило, че именно наличието на заледени участъци от пътната настилка е довело до загуба на управление от страна на водача на превозното средство, тъй като при движението си гумите попадат в участъци с различни коефициенти на сцепление, както и субективните действия на водача на автомобила, който бил управлявал превозното средство със скорост над критичната при съответните пътни условия- участъци от пътното платно със заледено покритие. В проведеното съдебно заседание на 02.03.2021г. експертът е посочил, че ако участъкът не е бил заледен, то сцеплението на гумите с пътя би било такова, каквото е било през цялото време на движение през кривата и нямало да настъпи тази загуба на напречната устойчивост на превозното средство, тъй като критичната скорост на заледена пътна настилка била значително по-ниска отколкото или ако пътната настилка е била мокра. В този случай нямало как да се загуби тази напречна устойчивост, тъй като сцеплението на гумите с пътя при мокра настилка, било 5 пъти по-високо от това при заледена настилка, съответно критичната скорост била значително по-висока и нямало да настъпи загуба на напречната устойчивост и занасяне на превозното средство. Предвид гореизложеното доколкото единствено при преминаване през заледен участък би се достигнало до загуба на напречна устойчивост на автомобила въззивният съд намира, че безспорно се установява, че причина за настъпване на процесното ПТП е именно преминаването през заледен участък от пътното платно. С оглед възраженията във въззивните жалби, подадени от Агенция „Пътна инфраструктура“ и от „ЗМБГ“ АД, следва да бъде посочено, че действително от приетия седмичен отчет за зимно поддържане се установява, че е било извършено опесъчаване на 30.03.2015г. на процесния участък, но не се установява кога е било извършено същото в рамките на конкретния календарен ден /процесното ПТП е настъпило в ранните часове на дена около 07, 10 часа/. На следващо място независимо от това кога е било извършено опесъчаването същото не е довело до необходимата зимна поддръжка, осигуряваща безопасно преминаване на автомобили, доколкото са останали участъци на пътното платно, които са били заледени и са създавали предпоставки за настъпване на пътно произшествие. По отношение на претърпените от въззивника-ищец имуществени вреди въззивният съд намира следното: От приетата ССчЕ се установява, че приетите по делото касови бонове за закупени лекарства са на обща стойност от 138, 99 лева. Вещото лице е посочило, че е извършена проверка в сайтове за диетично хранене за възстановяване след операция и е установено, че хранителният режим за възстановяване след извършена операция включва допълнителен прием на храни със среднодневна стойност в размер на 6 лева, както и че в периода на възстановяване след операция било препоръчително да се консумират- чисти протеини /месо, яйца, риба, мляко/; витамини /моркови, зеленолистни зеленчуци, манго, кайсии/; витамин С /цитруси, киви, броколи/; мазнини и въглехидрати; цинк /ядки и семена/; зърнени храни. Експертът е уточнил, че при направените проучвания е установил, че за силна храна на ден са необходими 6 лева, така общо за 185 дни били необходими 1100 лева. Вещото лице е посочило, че сторените от ищеца разходи за болногледач били 1200 лева, а разходите за закупуване на перкутанна стабилизация били 8760 лева, а разходите за потребителска такса били в размер на 58 лева. От заключението се установява, че по устна информация на ищеца, бил сторил разходи за ползване на таксиметров превоз от гр. Кюстендил до гр. София и обратно на обща стойност 200 лева. В проведеното съдебно заседание на 01.12.2020г. вещото лице е посочило, че разходите за лекарства била определели само на база на касовите бонове, както и че нямало доказателства за болногледач и разходни документи за превоз от Кюстендил до София и обратно на стойност 200 лева. От приетата съдебно-медицинска експертиза се установява, че вследствие на пътно- транспортната злополука от 30.03.2015г. С. С. е получил травматично увреждане- взривно счупване с деформация и костна деструкция в предна и средна трета на тялото на първи лумбален/поясен/прешлен Л 1, без клинични и магнитно-резонансни данни за контузия на подлежащия гръбначен мозък; лекостепенно проминиране на задно-горните елементи на тялото на първи лумбален/поясен/прешлен към гръбначно-мозъчния канал по магнитно- резонансни данни; малък травматичен сублигаменнтарен кръвоизлив /хематом/ в зоната на счупването по данни от магнитно-резонансната томография. Експертът е посочил, че по своя вид и тежест полученото от ищеца травматично увреждане реализирало медико- биологичния критерий трайно затруднение на движението на снагата за период по-дълъг от тридесет дни. Вещото лице е уточнил, че след инцидента на 30.03.2015г. ищецът е бил транспортиран до спешно отделение УМБАЛСМ „Н.И. Пирогов“, където е било проведено комплексно болнично лечение, състоящо се от режим на легло, активно неврологично наблюдение, оперативно лечение и медикаменти; изписан е на 20-тия ден от постъпването със самостоятелна походка, без огнищна неврологична симптоматика с препоръки за хигиенно-диетичен режим и домашно лечение при изписване: милгама Н 3х1 таблетка/дневно; агапурин ретард 400 мг по 1 таблетка дневно. От заключението се установява, че вследствие на загубата на костно вещество в областта на счупването на пациентите се препоръчва храна, богата на витамини и соли, т.нар. „усилена храна“. Начинът на хранене- приемане на животински белтъци и доставяне на аминокиселини, бил от голямо значение, същността на процеса на калосообразуването се свеждал до синтез на специфични белтъци и ензими. Вещото лице е посочило, че по делото нямало данни дали и за какъв период от време ищецът бил ползвал диета. От заключението се установява, че травмата при С. С. била протекла без увреда на подлежащия гръбначен мозък на нивото на счупването- без отпадна двигателна и сетивна неврологична симптоматика, след операцията бил вертикализиран и изписан със самостоятелна походка. От тази гледна точка нямал необходимост от придружител. Вещото лице е посочило, че за лечението на счупването на тялото на първи лумбален/поясен/прешлен било необходимо поставяне на транспедикуларна стабилизираща система, както и че НЗОК не заплаща консумативите за оперативно лечение. Вещото лице е посочило, че при описаното травматично увреждане придвижването на С. С. за контролни прегледи в първите три-четири месеца след травмата с градски транспорт било рисково от падане при внезапно тръгване или спиране на превозното средство. По-безопасно и комфортно било пътуване с автомобил. Експертът е посочил, че съгласно приложената медицинска документация при С. С. преди травматичния инцидент от 30.03.2015г. били описани следните придружаващи заболявания: артериална хипертония/високо кръвно налягане/ II степен; обезитас/затлъстяване неуточнено; хроничен необструктивен бронхит. При така събраната доказателствена съвкупност въззивният съд намира, че сторените от ищеца разходи /с изключение на сторените разходи за болногледач, които не са предмет на въззивно обжалване/ са в причинна връзка с настъпилото ПТП. В този смисъл вещото лице по СМЕ е посочило, че за лечението на счупването на тялото на първи лумбален/поясен/прешлен било необходимо поставяне на транспедикуларна стабилизираща система, както и че НЗОК не заплаща консумативите за оперативно лечение. По делото са представени доказателства за сторените разходи, а именно фактура № 7000005546 от 03.04.2025г., издадена от УМБАЛСМ „Н.И. Пирогов“, на стойност 8760 лева за перкутанна стабилизация- 8 винта, 2 пръчки и 8 иннера, както и стаплер за кожен разрез кат №783100, както и фискален бон за 8760 лева, предвид което претенцията е доказана. Горното е относимо и по отношение на заплатената потребителска такса в размер на 58 лева, за която са представени доказателства, а именно фактура № 0300274718 от 20.04.2015г., издадена на С. С. за потребителска такса и касов бон. От заключението на СМЕ се установява, че съгласно чл. 37, ал. 3 ЗЗО за всяко посещение при лекаря или при лекаря по дентална медицина, както и за всеки ден болнично лечение, но не повече от 10 дни годишно, лицата по чл. 37 заплащат на лекаря, на лекаря по дентална медицина или на лечебното заведение суми, определени с постановление на Министерски съвет. Т.е. и стореният разход за потребителска такса е в причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП и проведеното болнично лечение на ищеца. По отношение на сторени разходи за лекарства, по делото са представени 13 броя фискални бонове за закупени лекарства и 3 броя рецептурни бланки. Вещото лице по СМЕ е посочило, че при изписването на ищеца са дадени указания за домашно лечение и прием на следните медикаменти: милгама Н 3х1 таблетка/дневно; агапурин ретард 400 мг по 1 таблетка дневно. Предвид което въззивният съд споделя извода на СРС, че претендираните разходи за лекарства са в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП и по делото са налице доказателства, установяващи сторения от ищеца разход. С оглед възраженията във въззивните жалби, подадени от Агенция „Пътна инфраструктура“ и „ЗМБГ“ АД, следва да бъде посочено, че по делото не се установява претендираните разходи да са свързани с придружаващи заболявания на ищеца, респ. същите да не са били сторени във връзка с настъпилото произшествие. По отношение, обаче, на претенцията за разходи за силна храна, въззивният съд намира, че действително вещото лице – неврохирург е посочил, че при загуба на костно вещество в областта на счупването се препоръчва хранителен режим, при който се приемат храни с повишена калорийност, но по делото не са събрани доказателства за това дали и в какъв период от време ищецът е ползвал такава диета. Предвид което в тази част претенцията е недоказана. Горният извод е относим и по отношение на претенцията за транспортни разходи от гр. Кюстендил до гр. София и обратно. Действително, експертът е посочил, че първите месеци пътуване с градски транспорт би било рисково с оглед възможност от падане при внезапно тръгване или спиране, но по делото не са ангажирани доказателства ищецът да е сторил такива разходи. В този смисъл е и заключението на вещото лице по ССчЕ, което е посочило, че е остойностила разходите по твърдения на ищеца. В проведеното съдебно заседание на 01.12.2020г. експертът изрично е уточнил, че няма доказателства за сторени разходи за болногледач, както и разходни документи за превоз от Кюстендил до София и обратно. С оглед на гореизложеното по делото се установиха всички материални предпоставки за уважаване на предявения иск, поради което следва да бъде разгледано своевременно заявеното възражение за съпричиняване от пострадалото лице при настъпване на вредоносния резултат, с оглед евентуалното намаляване на дължимото обезщетение по реда на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Съпричиняване е налице, когато със своето поведение пострадалият като водач на лек автомобил е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. Изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на предположения, а намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт по правилата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД изисква доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на увреденото лице, с което то обективно да е способствало за настъпването на вредите /Решение 99/08.10.2013 г. по т.д. 44/2012 г. на ВКС, Второ ТО; Решение 98/24.06.2013 г. по т.д. 596/2012 г. на ВКС, Второ ТО/. В конкретния случай във въззивното производство са приети като доказателства на основание чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК препис от Решение № 5577 от 19.07.2019г., постановено по гр. дело № 1817/2016г. по описа на СГС, с което е осъдена Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на С. Г. С. на основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 45000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразили се в болки и страдания от следната телесна повреда: закрито нестабилно счупване на тялото на първи поясен прешлен с клиничен израз на болков вертебрален и двустранен лумбосакрален радикулит, причинени при пътно-транспортно произшествие, настъпило на 30.03.2015г. върху заледен участък от републикански път- ПП I-16 км 48+138 в посока от гр. Кюстендил към гр. Радомир, за поддържането на който отговаря Агенция „Пътна инфраструктура“, ведно със законната лихва, считано от 30.03.2015г. до окончателното плащане, като иска е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 50 000 лева, както и препис от Решение № 121 от 31.01.2022г., постановено по гр. дело № 2248/2021г. по описа на САС, 12-ти състав, с което е отменено решението от 19.07.2019г. по гр. дело № 1817/2016г. по описа на СГС, 1-5 състав в частта, с която е осъдена Агенция „Пътна инфраструктура“ да плати на С. Г. С. на основание чл. 49 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 40 000 лева до 45 000 лева, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК – разликата над 280 лева; на адв. К. Н. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА- разликата над 1624 лева, а в полза на СГС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК разликата над 1600 лева и вместо него е отхвърлен предявения от С. С. срещу Агенция „Пътна инфраструктура“ иск по чл. 49 ЗЗД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП от 31.03.2015г. за разликата над 40 000 лева до 45000 лева. В останалата част решението на СГС е потвърдено. Видно от отбелязването върху самото решение същото е влязло в сила на 19.04.2022г. Въззивният съд намира, че е неоснователно твърдението на въззивника-ищец, че влязлото в сила решение на СГС се ползва със сила на присъдено нещо по отношение на приетия от САС принос /в размер на 20 %/. По въпроса за приетото съпричиняване констатациите на съда намират отражение единствено в мотивите, а не в диспозитива на съдебното решение. Мотивите към съдебното решение не са източник на правни последици. Съдържащите се в тях констатации относно юридическите и доказателствените факти и преюдициалните правовотношения не са елемент от спорния предмет и по отношение на тях не се формира сила на пресъдено нещо. Произнасянето по въпросите, включени в обхвата на силата на пресъдено нещо - чл. 298 ГПК /страни, основание на спорното право, предявено с исковата молба и заявеното искане/ се съдържа в диспозитива на съдебното решение като краен и синтезиран извод дали спорното право на предявеното основание съществува за ищеца, съответно при предявен отрицателен установителен иск - дали ответникът притежава отричаното от ищеца право. Диспозитивът на съдебното решение - чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК изразява волята и постановеното от съда по спорното право, а мотивите, които се излагат към решението съдържат анализ на доказателствата, приетата за установена фактическа обстановка и подвеждането й под приложимата правна норма. Така и Определение № 159 от 12.03.2021г. на ВКС по т. д. № 1614/2020г., I т. о., ТК. Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че приносът на пострадалия подлежи на самостоятелно установяване в настоящото производство. С оглед на събраните по делото доказателства по делото е установено по категоричен начин, че ищецът е допринесъл с поведението си за настъпване на вредоносния резултат, тъй като в нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП е управлявал лекия автомобил с несъобразена скорост спрямо пътните условия- в 7, 10 сутринта, при мокра настилка в планинско гориста местност, е управлявал автомобила си със скорост над критичната за преодоляване на завоя. Горното се установява по категоричен начин от приетото заключение по САТЕ, в което е посочено, че при така определения механизъм на настъпване на произшествието е видно, че водачът на процесния лек автомобил, при движение със скорост равна или по-ниска от 45 км/ч, е имал възможност да предотврати произшествието и при наличие на заледени участъци от пътното платно. При извършената от експерта симулация на движението на автомобила при скорост в района на ПТП от порядъка на 79 км/ч при мокро пътно платно с коефициент на сцепление 0, 5 и при попадането на гумите на заледен участък автомобилът започвал да се движи с едновременно търкаляне и плъзгане на колелата, преминавайки през лентата за насрещно движение и насочвайки се към ската. С оглед на горепосочените отговори на вещото лице по съдебно- автотехническата експертиза се установява категорично причинно-следствената връзка между избраната от ищеца скорост на движение предвид атмосферните условия и релефа на пътния участък, и настъпването на процесното ПТП. В този смисъл, ако не беше управлявал автомобила си със скорост, надвишаваща критичната за процесния участък, безспорно нямаше да настъпи произшествието. Въззивният съд намира, че ищецът е следвало да съобрази поведението си с участъка от движение /завой/, както и че се касае за ранните часове на деня при наличие на мокра пътна настилка, при която са налице предпоставки пътят да има заледени зони, и да избере скорост, съобразена с описаните условия. Ето защо, съдът намира, че неспазването на правилата за движение по пътищата от страна на пострадалото лице е в причинно - следствена връзка с настъпването на вредоносния резултат, тъй като чрез избраната от него скорост на движение е допринесъл за настъпване на уврежданията. Предвид което въззивният съд намира, че изводът на СРС, че ищецът е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат е правилен и съответстващ на събраната по делото доказателствена съвкупност. Въззивният съд приема, обаче, че е налице основанието на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението с 20 %, тъй като на толкова съответства приноса на пострадалия, изразяващ се в управление на автомобила със скорост, несъобразена с атмосферните условия и състоянието на пътя. Предвид гореизложеното претенцията на ищеца е основателна за следните суми: 97, 60 лева, разходи за лекарства за периода от 30.03.2015г. до 26.10.2015г.; 7008 лева, разходи за закупуване на перкутанна стабилизация; 46, 40 лева, разходи за потребителска такса, доколкото както беше посочено тези разходи са доказани от и са във връзка с настъпилото ПТП. Следва да бъде изцяло отхвърлена претенцията за силна храна в размер на 1080 лева и претенцията за разходи за транспорт в размер на 200 лева, доколкото по делото не са ангажирани доказателства за сторените разходи. По отношение на довода във въззивната жалба, подадена от Агенция „Пътна инфраструктура“, че СРС не бил зачел погасителната давност за законната лихва, въззивният съд намира, че съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2013г., ОСГТК, с изтичане на срока за отговор на исковата молба се преклудира възможността на ответника да противопоставя възражения, основаващи се на съществуващи и известни му към този момент факти. Общото правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за отговор, се отнася и за възражението за погасителна давност. В конкретния случай с отговора на исковата молба ответникът не е релевирал възражение за изтекла погасителна давност по отношение на законната лихва, същото е заявено за първи път с въззивната жалба и като преклудирано не следва да бъде разглеждано от въззивната инстанция. С оглед на което първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен иска за сумата над 73, 20 лева до 97, 60 лева, разходи за лекарства за периода от 30.03.2015г. до 26.10.2015г. /т.е. за сумата от 24, 40 лева/; в частта, с която е отхвърлен иска за сумата над 5256 лева до сумата от 7008 лева /1752 лева/; в частта, с която е отхвърлен иска за разликата над сумата от 34, 80 лева до 46, 40 лева /т.е. за сумата от 11, 60 лева/, като вместо него следва да бъдат присъдени на ищеца сумата от 24, 40 лева, представляваща разходи за лекарства; сумата от 1752 лева, представляваща разходи за закупуване на перкутанна стабилизация; както и сумата от 11, 60 лева, разходи за потребителска такса. Решението следва да бъде отменено и в частта, с която е уважен иска за силна храна в размер на 648 лева и в частта, с която са присъдени 120 лева разходи за транспорт при контролни прегледи. По разноските: С оглед изхода от спора, в полза на ищеца в първоинстанционното производство се дължат разноски в общ размер от 251, 56 лева при определени от СРС- 214, 78 лева, а в полза на ответника се дължат разноски в общ размер от 186, 86 при определени от СРС- 231, 52 лева. С оглед на което решението на СРС следва да бъде отменено в частта, с която С. С. е осъден да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“ на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 16, 74 лева, разноски по делото след компенсация, и да му се присъдят разноски в размер от 64, 70 лева /251, 56 – 186, 86/. В полза на адв. К. Н., осъществил безплатно процесуално представителство по делото на С. С., следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на още 77, 71 лева за процесуално представителство пред СРС. Предвид частичното уважаване на въззивните жалби, подадени от С. Г. С. и Агенция „Пътна инфраструктура“, не следва да се присъждат разноски на страните във въззивното производство. Така мотивиран, съдът