Решение № 137 от 20.4.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 994/2022 г.

Производството е по реда на чл.465, ал.6 от НПК. Делото е било разгледано от ОС- Кюстендил като първа инстанция по реда на чл. 463 и сл. от НПК, след постъпило чрез Министерството на правосъдието на Република България искане от Република Турция да бъде призната и изпълнена в Република България (на основание Европейска конвенция за международно признаване на присъди) влязлата в сила на 28.01.2014г. присъда №2013/187 на Седми тежък наказателен съд гр.Истанбул, с която българския гражданин Б. П. Д., роден на ••••••••г. в гр.Кюстендил, с постоянен адрес в с.•••, ••• област, ул.“•••“ №••, е осъден на наказание „ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА“ за срок от 7 /седем/ години и 6 /шест/ месеца, потвърдена (одобрена) с решение №2014/681 по дело №2013/12305 на Върховния съд на Република Турция за престъпление, извършено на 18.10.2012г. на Централната автогара (Байрампаша) в гр.Истанбул „притежание на наркотици без разрешение с цел разпространение“- кокаин с нетно тегло 993грама, предвидено в чл.188, ал.1- 4, чл.191, ал.1-2, чл.192, ал.2 от Наказателния кодекс на Република Турция. В проведеното първоинстанционно производство ОС- Кюстендил е постановил решение №93/18.07.2022г. по ЧНД №323/2022г. по описа на същия съд, с което е признал и приел за изпълнение влязла в сила осъдителна присъда на турския съд, като е възприел, че деянието, за което е постановена чуждестранната присъда, съответства на престъпление по чл.354а, ал.1 от Наказателния кодекс /за краткост НК/ на Република България. На основание чл.57, ал.1, т.2, б“Б“ от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /за краткост ЗИНЗС/ ОС- Кюстендил е определил така наложеното наказание „лишаване от свобода“ да се изтърпява при първоначален строг режим. На основание чл.468, ал.4 от Наказателно- процесуалния кодекс /за краткост НПК/, първоинстанционният съд е приспаднал при изпълнение на наказанието времето, прекарано от осъдения Д. в ареста (времето, през което осъденият Д. е бил задържан под стража) в Република Турция, считано от 19.10.2012г. до 12.03.2014г., равняващо се общо на 509 /петстотин и девет/ дни, времето, през което е бил под надзор, считано от 18.10.2012г. до 19.10.2012г. (1 ден) и времето, през което българският гражданин е изтърпявал наказанието лишаване от свобода, определено му с присъдата на молещата държава, считано от 12.03.2014г. до 13.05.2016г., равняващо се на 793 /седемстотин деветдесет и три/ дни, или общият период, който се приспада е в размер на 1303 /хиляда триста и три/ дни. С решението на ОС- Кюстендил, по реда на чл.467, ал.1 от НПК, е взета спрямо осъдения Б. Д. мярка за неотклонение „задържане под стража“. Въззивното производство е образувано е по частна жалба на защитника на осъдения (с влязлата в сила присъда на чуждестранния съд) Б. П. Д.- адв.Б. срещу горепосоченото решение №93/18.07.2022г. на Окръжен съд- Кюстендил. В жалбата се изразява несъгласие с така постановеното решение на ОС-Кюстендил и се поддържа, че то е неправилно, тъй като първоинстанционният съд не бил приложил разпоредбите на чл.23-25 от НК. Жалбоподателят настоява, че освен с приетата за изпълнение присъда на турския съд Б. Д. е бил осъден със споразумение по НОХД№1887/2016г. на Районен съд- Кюстендил, влязло в сила на 20.04.2017г. и с което му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на 6 /шест/ месеца и 6 /шест/ дни за престъпление по чл.196 от НК, извършено на 02.12.2011г. и което наказание е изцяло изтърпяно от осъденото лице. Защитникът изтъква, че деянието по приетата за изпълнение присъда на турския съд (влязла в сила на 28.01.2014г.) е извършено на 18.10.2012г., като се твърди, че горепосочените две деяния са извършени преди да е имало влязла в сила присъда за което и да е от тях и по този начин се обосновава претенцията на защитата, че поради наличие на основание за групиране на наложените наказания за тези деяния, ОС- Кюстендил след като е признал и приел за изпълнение присъдата на чуждестранния съд, е следвало да приложи правилата на чл.23-25 от НК. В посочения смисъл е отправено и искането до въззивната инстанция за изменение на атакуваното решение на първия съд, което според защитата следва да бъде допълнено с групиране на наказанията по НОХД№1887/2016г. на Районен съд- Кюстендил и по присъдата на турския съд, като общото наказание по двете дела бъде приспаднато с вече изтърпяното наказание по НОХД№1887/2016г. на Районен съд- Кюстендил. В публично съдебно заседание пред АС- София, защитникът и осъденият Д. (лично) поддържат частната жалба и доводите, наведени в нея. Прокурорът счита частната жалба за неоснователна и пледира за потвърждаване на атакуваното решение. Въззивният съд предвид приложените по делото материали и становищата на страните приема за установено следното: Въпросите, свързани с признаване на влязлата в сила присъда, постановена от компетентния съд на Република Турция, са уредени в Европейската конвенция за международно признаване на присъди, подписана и ратифицирана от Република България /ЕКМПП/. Съгласно чл.42 от ЕКМПП „замолената държава е обвързана с установените факти, доколкото те са посочени в решението или решението се позовава косвено на тях“. Съгласно фактите, приети за установени с постановената чужда присъда, на 18.10.2012г. около 21: 40 часа в гр.Истанбул, на Централната автогара (Байрампаша), по време на извършена проверка, турските власти са открили у българския гражданин Б. Д. два пакета с бяло прахообразно вещество, скрити под чорапите на левия и десния му крак. При направените анализи в полицейската лаборатория в гр.Истанбул се установило, че намереното вещество е с нетно тегло 993, 00грама и представлява кокаин. При направения му разпит българският гражданин Д. обяснил, че наркотичното вещество бил взел от Боливия с цел продажба в Република България. Д. пояснил също, че е пристигнал със самолет от Сао Паоло в гр.Тбилиси в Република Грузия, откъдето с автобус пътувал до гр.Истанбул, с цел да продължи до Република България, но бил задържан на автогарата в гр.Истанбул. Както вече беше посочено тази престъпна дейност на българския гражданин била определена от турските правораздавателни органи като съставомерна – осъществяваща признаците на „притежание на наркотици без разрешение с цел разпространение“, предвидени в разпоредбите на чл.188, ал.1-4, чл.191, ал.1- 2, чл.192, ал.2 от Наказателния кодекс на Република Турция, поради което компетентният турски съд определил наказание „лишаване от свобода“ в размер на 7 /седем/ години и 6 /шест/ месеца. От приложените по делото материали се установява, че на инкриминираната дата (18.10.2012г.) българският гражданин Д. е бил фактически задържан, като впоследствие на 12.03.2014г. е бил преместен в затвор. Докато е изтърпявал присъдата си в открит затвор в Бурдур, на 04.05.2016г. българският гражданин е бил пуснат в домашен отпуск за 7 /седем/ дни, приключващ в 09: 00ч. на 11.05.2016г. и тъй като не се е завърнал, след изтичането на 48 часа, считано от 13.05.2016г. е бил обявен за издирване. Междувременно Д. е успял да премине в Република България. При установените факти, изводими от материалите, изпратени от издаващата (молещата) държава, най- вече от цитираните по- горе- присъда от 05.06.2013г. на Седми тежък наказателен съд гр.Истанбул и решение от 28.01.2014г. на Върховния съд на Република Турция, правилно ОС- Кюстендил е приел, че текстът от закона на Република България, предвиждащ наказателна отговорност за извършеното престъпление, за което Б. Д. е бил признат за виновен и осъден в Република Турция, е този по чл.354а, ал.1 от НК на Република България- държане на високорискови наркотични вещества с цел разпространение, като ОС- Кюстендил се е съобразил със съдържанието на съдебните актове, постановени от турските правораздавателни органи и с текстовете от националното законодателство на издаващата държава, т.е. приложен е материалният закон, който е следвало да бъде приложен. Настоящият съдебен състав се солидаризира изцяло с обоснованите изводи на ОС- Кюстендил за съответствието на чуждестранната осъдителна присъда на всички предвидени в разпоредбата на чл.463 от НПК изисквания, освен това липсва оспорване и от страните в тази насока, поради което не е необходимо същите да бъдат отново преповтаряни. На преценката на ОС- Кюстендил са подлежали и основанията по чл.464 от НПК, при наличието на които се постановява отказ за признаване и изпълнение на присъдата на чуждестранния съд, като ОС- Кюстендил аргументирано е преценил, че не се обосновава наличието на нито едно от тях. Атакуваното решение на ОС- Кюстендил е правилно и в частта, касаеща релевираното от защитника на осъдения искане за приложение на разпоредбите на чл.23-25 от НК, което контролираният съд е приел за недопустимо в производството по гл.36, раздел. Втори от НПК. Тук е необходимо да бъде отбелязано, че разпоредбата на чл.56 от Европейската конвенция за международно признаване на присъди препраща към правилата на вътрешното законодателство относно тази материя. В този смисъл, тъй като в настоящия случай съдът, постановил последната присъда не е български съд, а чуждестранен съд (в Република Турция), преценката за претендираното от защитата приложение на чл.23-25 от НК, остава да бъде извършена впоследствие от компетентния български съд (определен в съответствие с императивната разпоредба на чл.39, ал.1 от НПК). Действително осъждането по влязлата в сила осъдителна присъда, постановена от компетентния съд на Република Турция, чието признаване и изпълнение е предмет на настоящото производство (след влизането в сила на оспореното решение на ОС-Кюстендил), би представлявало ново обстоятелство относно осъжданията на българския гражданин Б. П. Д., което не е могло да бъде известно на съдилищата по- рано, при предходните им произнасяния, преди признаването на чуждестранната осъдителна присъда в настоящото производство. Но претенцията на защитата му за приложението на чл.23-25 НК в производството по гл.36 от НПК, се явява преждевременно предявена, както правилно е констатирал и ОС- Кюстендил. Същата претенция следва да бъде отправена впоследствие, или в хода на едно евентуално, последващо (бъдещо) разглеждане на наказателно дело от общ характер пред съответния първоинстанционен съд (в компетентността на който е извършването по реда на чл.301, ал.1, т.3 НПК на преценката за наличие на основание за приложение на института на групиране на наказанията с оглед новопостановената осъдителна присъда на турския съд) и както беше посочено вече, това е възможно едва след приключването (с влязъл в сила съдебен акт) на настоящото производство по признаване и изпълнение на влезлия в сила съдебен акт на компетентния турски съд. Или съответно претенцията на защитата може да бъде отнесена и до прокуратурата, тъй като тя е институцията, която е компетентна да инициира производство по чл.306, ал.1, т.1 НПК (в случай, че бъде констатирано, че е налице основание за това) пред съответния първоинстанционен съд (определен съгласно разпоредбата на чл.39, ал.1 от НПК). Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав приема, че ОС- Кюстендил правилно е отказал да се произнесе по въпроса за приложението на чл.23-25 от НК в настоящото производство по гл.36 от НПК. Тук е необходимо да се отбележи, че правилно ОС- Кюстендил е преценил, че не са налице основания за намаляване на наложеното наказание „лишаване от свобода“, тъй като то не надвишава максималния размер на наказанието, предвидено в приложимата разпоредба от особената част на българския НК- за престъплението по чл.354а, ал.1 от НК. По отношение на първоначалния режим на изтърпяване на наказанието и зачитането на времето на задържането, времето, прекарано под надзор и времето на изтърпяване на наложеното наказание на българския гражданин Д. в Република Турция, въззивната инстанция не констатира допуснати нарушения на закона.