Решение № 110 от 8.9.2026 г. на Районен съд - Панагюрище по дело № 251/2026 г.

Производството е по реда на чл. 26, ал. 1 ЗЗД Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от Р. С. Б., срещу „Кредирект“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 22, чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК за прогласяване на пълна нищожност на Договор за потребителски кредит № 1265353 от 14.03.2025 г. сключен между страните. В исковата си молба и молба - уточнение от 28.04.2026 г. ищецът сочи, че е сключила Договор за потребителски кредит № 1265353 от 14.03.2025 с ответното дружество. Излага се, че не й представен екземпляр от договора, нито общи условия към него или погасителен план и СЕФ. Сочи се, че договорът не съдържа ясна точна и разбираме информация относно ГПР, което е лишило потребителя от възможност да вземе информиран избор. Сочи се, че е налице въвеждане на допълнителни такси, които не са включени в ГПР, което представлява заобикаляне на закона. Сочи се, че договора съдържа неравноправни клаузи по см. на чл. 143 ЗЗП. Моли се да се уважи предявени иск. Претендират се разноски. Направено е искане по чл. 190 ГПК за задължаване на ответника да представи намиращи се у него документи, което искане следва да се уважи. Ответникът е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който се излага, че исковата претенция е неоснователна, като се сочи, че договорът за кредит е с действително съдържание, съобразно ЗПК, ЗЗД и ЗЗП.Сочи се, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Сочи се, че с договора са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и тези на ЗПФУР. Излага се, че потребителя е разполагал с 14-дневен срок да направи отказ от договора, което в конкретния случай не е сторено. Твърди се, че в случая не е налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани, като дават на потребителя яснота и предвиди мост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца е била налице както преди сключване на договора, така и при подписването му. Предвид това е изключено ищецът да не е бил предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП. Твърди се, че че процесиите клаузи напълно отговарят на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. Изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, следва да се схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да са ясни и разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да е прозрачно изложен точният механизъм за отпускане и издължаване на заемната сума, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Така Решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13 СЕС във връзка с Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, т. 40. т. 67 - т. 75. Твърди се, че ищецът е сключил с ответника множество договори, поради което следва да се приеме, че е запознат с условията по тях. като по всеки кредит е получавал преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с ответното дружество. Предвид това, всички доводи за нищожност, изложени в исковата молба, са неоснователни. Настоящият договор следва да се тълкува в контекста на трайните отношения между конкретния потребител и търговец, създадени на база девет идентични договора. Тълкуването на всеки договор за кредит в контекста на трайните отношения между страните е необходимо, тъй като преценката за действителност на клаузи сключени с потребител на първо място винаги започва от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното условие. А след това дали клаузите, с които се обвързва потребителят, му дават достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди конкретните параметри на финансовите си задължения за целия период на обвързаността си с търговеца. Именно това е и смисълът на законовите разпоредби, които задължават кредитодателите да посочват ясно и точно всички параметри и условия по кредитните си продукти. Предвид сключването на множество договори при идентични условия в случая е налице индивидуално договаряне, което изключва възможността за липса на достатъчно информация за финансовите задължения на потребителя, както и за нарушаване на равноправието между страните., в който смисъл се цитира съдебна практика. Моли се да се отхвърли като неоснователни исковата претенция. Претендират се разноски. Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна: С Определение № 417 от 06.07.2026 г. постановено по делото, с което е изготвен проекто доклада за безспорно между страните е обявено обстоятелството, че между Р. С. Б. и Кредирект“ ЕООД, е сключен договор за потребителски кредит № 1265353 от 14.03.2025 г. Със същото определение е задължен ответникът на основание чл. 190 ГПК да представи намиращ се у него документ Договор за кредит № 1265353 от 14.03.2025, сключен между страните, като са указани на страната неблагоприятните последици от неизпълнение на този факт по см. на чл. 161 ГПК. Съгласно чл.190 ал.1 от ГПК всяка страна може да иска от съда да задължи другата страна да представи намиращ се у нея документ, като обясни значението му за спора. В тази хипотеза съдът разпорежда другата страна да представи намиращия се у нея документ, имащ значение за спора, като следва да я уведоми за последиците от поведението й, ако тази страна създава пречки за събиране на съответното доказателство - кои факти, имащи значение за спорното право ще приеме за доказани. По приложението на разпоредбите на чл.161 и чл.190 от ГПК е формирана практика с решение №23 от 26.04.2017г. по гр.д.№2732/2016г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение №111 от 12.07.2018г. по т.д. №1892/2017г. на ВКС, ТК, І т.о. В първото е прието, че едно от процесуалните задължения на страните в гражданския процес е задължението да представят намиращи се у тях доказателства, имащи значение за спора и ползващи противната страна, както и да не пречат за събирането на доказателства – чл.190, ал.1 от ГПК и чл.161 от ГПК. Процесуалното поведение на страната има доказателствено значение само при условията на чл.161 от ГПК, като съдът приеме за доказани неизгодни за страната факти, за които същата страна е създала пречки за събиране на допуснати от съда доказателства. Условие за приложение разпоредбите на чл.161 от ГПК е уведомяването на страната за фактите, които съдът ще приеме за доказани в случай, че страната създава пречки за проверката им. Само след изричното й уведомяване, в случай, че страната без основателни причини създаде пречки за събиране и проверка на доказателства, съдът може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на доказателства. В решение №111 от 12.07.2018г. по т.д.№1892/2017г. на ВКС, ТК, І т.о. е прието, че приложението на чл.161 от ГПК предпоставя неоказано съдействие за установяване на определени факти, които страната, искаща прилагането на нормата, твърди. Разпоредбата на чл.161 от ГПК предвижда само възможност при неоказано съдействие да приеме за осъществили се фактите, с оглед обстоятелствата. За пълнота на изложението следва да се посочи, че със задължаването на насрещната страна по чл. 190 ГПК не се размества доказателствената тежест установена с чл. 154 ГПК. Искането по чл. 190 ГПК представлява доказателствено искане, чрез което се целят да се докажат факти, които следва да се докажат от ищеца и които могат да бъдат установени с документа, които се иска да се представи от ответника. Аналогично би могло да се твърди, че с доказателственото искане по чл. 176 ГПК се цели разместване на доказателствената тежест, защото насрещната страна ще докаже факти, които са в тежест на ищеца. В конкретния случай по искане на насрещната страна съдът е задължил ответника да представи намиращ се у него документ, като съдът изрично е указал на ответника на основание чл. 161 ГПК кои факти ще приеме за осъществени при неоказване на съдействие, а именно, че в ГПР посочен в договор за потребителски кредит № 1265353 не са включени всички разходи по него, като се дължи тяхното включване. Тези факти следва да се приемат от съда за осъществени с оглед поведението на ответната страна и изложените по-горе мотиви в тази насока. При прилагане на процесуалните правила и с оглед поведението на страните по делото именно посочените факти и обстоятелства следва да се приемат за осъществени между страните по делото. При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна страна: При така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални и процесуални предпоставки (юридически факти), които следва да бъдат установени от ищеца, като е негова доказателствената тежест да установи в условията на пълно и главно доказване, следните правнорелевантни факти, от които се ползва- възникнало между страните облигационно правоотношение въз основа на сключения договор за потребителски кредит № 1265353 от 14.03.2025 г, че договорът, е нищожни на основание чл. 26, ал. 1, а именно, поради заобикаляне на закона - чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото в посочения в договора ГПР не са включени всички разходи по кредита. Ответникът следва да докаже фактите, на които основава своите твърдения - а именно, че клаузите по договора сключен между страните са действителни, тъй като същите са индивидуално уговорени и в съответствие с императивните правила на ЗЗП и ЗПК, както и че в ГПР са включени всички разходи по кредита, както и че екземпляр от процесния договор, ОУ и СЕФ са представени на потребителя. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. От данните по делото се установява, че между „Кредирект” ЕООД и Р. Б. е сключен договор за кредит №1265353 от 14.03.2025 г, по силата, на който търговското дружество е предоставило на ищеца сума в размер на 2960 лева. Предвид изложеното, съдът приема, че между страните по делото са възникнали правоотношения по чл. 9 и сл. ЗПК, като съдът е длъжен служебно да следи за неговата валидност. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите. Императивна норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда, че договорът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определен с постановление на Министерския съвет на Република България. В ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В размера на тези разходи следа да се включат и всички суми уговорени в договора, които водят до увеличаване размера на дълга (в този смисъл са и Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС и Решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС). Годишен процент на разходите, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение. Когато в ГПР отсъстват някои от предвидените в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48 разходи, договорът за кредит следва да се счита за нищожен, което води до връщане само на чистата стойност на отпуснатия кредитглавница. С оглед посоченото по-горе и предвид процесуалното поведение на ответника и прилагане на разпоредбата на чл. 161 ГПК във вр. с чл. 190 ГПК съдът намира, че в ГПР посочен в процесния договор за кредит не са включени всички разходи по кредита, въпреки че се дължи тяхното включване. Поради което следва да се приеме, че размерът на ГПР посочен в договора не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита. Въпреки че формално в процесния договор е посочен размер на ГПР без включването в него на всички разходи уговорени в процесния договор сключен между страните, той не отговаря на реално прилагания между страните по Договора и не може да изпълни функцията си - да даде възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му. Посочването на стойност на ГПР помалка от действителната, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на целия Договор за кредит, на основание чл. 22 от ЗПК (в този смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр.д. № 578/2022 г. на ВКС, III г.о. и Решение от 13.03.2025 г. по дело № С-337/23 СЕС) . Ето защо, съдът счита, че предявеният от ищеца Р. Б. срещу ответника „Кредирект” ЕООД иск за прогласяване нищожността на договор за кредит № 1265353 от 14.03.2025 г на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен и като такъв следва да бъде уважен. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в полза на ищеца следва да се присъдят разноските направени от ищеца. По делото са представени доказателства за сторени разноски в общ размер на 230,06 евро, от които 25,54 евро ДТ и 204,52 евро - възнаграждение за един адвокат, доколкото са представени доказателства, че разноските са реално сторени- договор за правна защита и съдействие л. 4- гръб от делото. По изложените съображения Районен съд – Панагюрище