Решение № 704 от 13.6.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 401/2024 г.

Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК. И щ е ц ъ т в първоинстанционното производство „Безконтактни Мултиплексорни Вериги /БМВ/“ ЕООД и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК (препис от решението е връчен редовно на 04.01.2024 г., а въззивната жалба е подадена на 22.12.2023 г.) обжалва в цялост Решение № 6481/15.12.2023 г., постановено по гр.д.№ 5926/2023 г. по описа на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 26 състав, с което е отхвърлен предявения срещу ответника „Булкомерс КС“ ЕООД иск с правно основание чл.403, ал.1 от ГПК за заплащане на сумата от 792 627 лв., от които вреди, представляващи пропусната полза, възлизаща на законната лихва върху запорираната сума, считано от 12.07.2018 г. до фактическото освобождаване на запорираната сума от съдия-изпълнителя на 04.09.2023 г. в размер на 779 981 лв. и пряка вреда-загуба, представляваща заплатени такси и разноски във връзка с проведеното обезпечително производство по изпълнително дело № 20187810400499 в размер на 12 646 лв., ведно с искането за присъждане на законна лихва, считано от депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на разноски за производството. Въззивната жалба е подадена чрез процесуален представител адвокат М. Б., с надлежно учредена представителна власт по делото, с пълномощно приложено към въззивната жалба-стр.10 от въззивното дело. Въззивникът- ищец е внесъл дължимата държавна такса с вносен документ от 21.12.2023 г., представен с въззивната жалба. Предвид горното въззивната жалба е редовна. Въззивникът-ищец поддържа, че мотивите и доводите на първоинстанционният съд, въз основа на които е формиран извод за неоснователност на претенцията за пропуснати ползи, са необосновани и незаконосъобразни, тъй като не намират опора в приетите по делото доказателства и закона. Твърди се, че така приетото от СГС противоречи и на правната логика, тъй като минималният размер на понесената от ищеца имуществена вреда под формата на пропусната полза е съизмерим със законната мораторна лихва върху запорираната сума за процесния период. Развиват се подробни съображения по съществото на спора, във връзка с така въведеното възражение. Поддържа се, че приетото от първоинстанционния съд, че заплатените от ищеца такси и разноски във връзка с проведеното обезпечително производство по изпълнително дело № 20187810400499, е следвало да се претендират пред САС по в.т.д.№ 423/21 г. и като не е сторил това, не може да ги претендира в настоящото производство, е необосновано и незаконосъобразно, тъй като не намира опора в приетите по делото доказателства и закона. Развиват се подробни съображения по съществото на спора, във връзка с така въведеното възражение. Моли съда да отмени изцяло обжалваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи изцяло предявения иск, ведно със законната лихва. Претендират се съдебните такси и разноски и за двете инстанции. В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от ответната по жалбата страна-ответникът „Булкомерс КС“ ЕООД чрез процесуалния му представител адвокат Р. Т. Х. с надлежно учредена по делото представителна власт, съобразно приложено на стр.45 от първоинстанционното дело пълномощно. Оспорва изцяло въззивната жалба, като счита същата за неоснователна, а първоинстанционното решение правилно, поради което моли съда да го потвърди. Развиват се подробни съображения по съществото на спора. Въззиваемият ответник поддържа възраженията си срещу иска относно това, че не може да се ангажира свободно отговорността на молителя по обезпечителното производство извън хипотезата на чл.391, ал.2, т.2 във връзка с чл.403 ГПК, дори когато молбата или исковата претенция се окажат неоснователни. Претендира направените пред настоящата инстанция разноски. С оглед на предмета на настоящото производство, Решение № 6481/15.12.2023 г., постановено по гр.д.№ 5926/2023 г. по описа на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 26 състав, се обжалва в неговата цялост. В открито съдебно заседание, въззивникът чрез своя процесуален представител моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение като неправилно и да постанови друго, с което да уважи исковата претенция. Подробни съображения излага в представената по делото писмена защита. Претендира разноски съобразно представен списък по чл.80 ГПК. В открито съдебно заседание въззиваемата страна чрез своя процесуален представител оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди обжалваното решение като правилно по съображения подробно изложени в писмена защита. Не претендира разноски. Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна: Софийски градски съд е сезиран с обективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл.403, ал.1 от ГПК и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени от „Безконтактни мултиплексорни вериги /БМВ/“ ЕООД срещу „Булкомерс КС“ ЕООД за заплащане на сумата от 792 627 лв., представляваща пряка имуществена вреда и пропусната полза под формата на законна мораторна лихва за периода от 12.07.2018 г. до 31.05.2020 г. върху запорираната сума, ведно със законната лихва върху присъдената главница до окончателното й изплащане, от която: сума в размер на 779981 лв., представляваща пропусната полза съизмерима с изтеклата законна лихва върху запорираната сума в размер на 1 456 930, 49 лв. за периода от 12.07.2018 г. до 04.09.2023 г. и сума в размер на 12 646 лв. представляваща имуществена вреда, изразяваща се в стойността на заплатените от ищеца такси и разноски по обезпечителното производство по изпълнително дело № 20187810400499 по описа на ЧСИ Д. с рег.№ ••• на КЧСИ. Такава е исковата претенция, включително и съобразно уточнителна молба вх.№ 83383/18.09.2023 г. на ищеца, което уточнение е допуснато от съда с протоколно определение от 07.11.2023 г. Между страните не е спорно, а и с приетите по делото писмени доказателства се установява, че с Определение № 14362/27.06.2018 г., постановено по ч.гр.д. № 8450/2018 г. на СГС, ГО, ІІ състав, потвърдено с Определение № 2904/27.09.2018 г. на Апелативен съд-София, ТО, 13 състав, е допуснато обезпечение на бъдещ иск чрез налагане на запор върху банковите сметки на „Безконтактни мултиплексорни вериги /БМВ/“ ЕООД до сума в размер на 4 995 700 лв. главница, представляваща обезщетение по чл.82 от ЗЗД, претендирано от „Булкомерс КС“ ЕООД, както и до сумата от 367 857, 25 лв. законна лихва за периода от 17.06.2014 г. до 08.04.2015 г. Видно от съобщение по обезпечително производство по изпълнително дело № 20187810400499 по описа на ЧСИ Д. с рег.№ ••• на КЧСИ, запорът е наложен до общо сума в размер на 5 363 557, 25 лв. върху банковите сметки на „Безконтактни мултиплексорни вериги /БМВ/“ ЕООД в „Обединена Българска Банка“ АД, „Юробанк България“ АД и „Инвестбанк“ АД. Запорите са наложени на 09.07.2018 г., а съобщението е връчено на ищеца на 12.07.2018 г. С влязло в сила на 29.12.2022 г. Решение № 1313/10.09.2020 г., постановено по търг.дело № 1455/2018 г. по описа на СГС, ТО, VІ-15 състав така обезпечените искове са отхвърлени изцяло като неоснователни, поради погасяването им по давност. Не е спорно, а и с приетите по делото писмени доказателства се установява, че на 25.06.2018 г., когато ответникът е поискал обезпечение на исковете си, е имало влязло в сила 29.05.2018 г. Решение № 1878/31.07.2017 г., постановено по в.т.д.№ 2000/2017 г. по описа на САС, ТО, 6 състав, с което са уважени частични искове на „Булкомерс КС“ ЕООД срещу „Безконтактни мултиплексорни вериги /БМВ/“ ЕООД, т.е. обезпечените искове са останалата част от непредявените искове, т.е. разликата над уважените до пълния размер на вземанията. Следователно за правопораждащите факти за претендираното субективно правото на „Булкомерс КС“ ЕООД, между страните е имало формирана СПН. С влязло в сила Определение № 263147/19.05.2023 г. постановено по ч.гр.д. № 8450/2018 г. на СГС, ГО, ІІ състав, допуснатото обезпечение е отменено, а издадената въз основа на него обезпечителна заповед от 27.06.2018 г.-обезсилена. Запорът е вдигнат на 04.09.2023 г. От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на ССчЕ се установява, че размерът на мораторната лихва върху сумата от 1456930, 49 лв. за периода от 12.07.2018 г. до 04.09.2023 г. е 779 981, 51 лв. Вещото лице установява, че за периода на запориране на сметката, ищцовото дружество е платило такса за обслужване на банковата сметка за съхранение на парични средства общо в размер на 7 411, 75 лв., а на ЧСИ Д. е заплатило такси за изпълнение на парично вземане в размер на 4105, 01 лв. с ДДС. Удържана е и сума по запорираната сметка за адвокатски хонорар в размер на 1 130 лв., или общо удържаните суми по запорираната сметка на ищцовото дружество в „Инвестбанк“ АД по обезпечителното производство са в размер на 12 646, 76 лв. При така установените факти и с обжалваното решение Софийски градски съд е приел неоснователност на иска, поради липса на установена вреда. Първоинстанционният съд е приел, че ищецът не е ангажирал доказателства за сигурната положителна промяна в стойностния и веществен състав на активите си, ако не са били наложените запори. Приел е, че по делото не са представени доказателства, че за времето, през което е била действаща обезпечителната мярка ищецът е пропуснал възможността да получи граждански плодове от паричните си средства чрез предоставянето им за възмездно ползване от друго лице, да получи доходи или да се сдобие с други активи. Приел също така, че съобразно трайно установената и еднопосочна съдебна практика, съдебните разноски сторени в обезпечителното производство, включително за хонорар на един адвокат, не съставляват вреди от обезпечението по смисъла на чл.403, ал.1 ГПК, а следва да бъдат реализирани в рамките на висящия процес. Страната като е пропуснала да стори това, не може да ги търси в отделно производство, включително чрез специалния иск по чл.403, ал.1 от ГПК. При така установената фактическа обстановка въззивният съд приема следното от правна страна: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана да обжалва страна-ищецът в първоинстанционното производство и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване. В този смисъл подадената въззивна жалба е процесуално допустима, а по същество частично основателна. На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо. По въпроса за реализирането на отговорността по чл.403, ал.1 ГПК, с Решение № 216 от 3.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1536/2023 г., III г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК е прието, че: „реализирането на отговорността по чл.403, ал.1 ГПК за вреди, причинени от допуснато обезпечение, е основана на общата гражданска отговорност за непозволено увреждане (чл.45 ЗЗД), поради което предвид липсата на изрична регламентация относно вредите, приложими са съответно разпоредбите на ЗЗД, и съгласно чл.51, ал.1 ЗЗД, обезщетение се дължи за всички вреди /загуби и пропуснати ползи/, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. По иска с правно основание чл.403, ал.1 ГПК ищецът следва да докаже всички предпоставки за възникване на отговорността на ответника - наложено обезпечение, неоснователност на обезпечението и вреда, възникнала от него. Подлежат на обезщетяване уврежданията, когато не е имало правно основание от предприемане на исковото производство, съответно от налагане на ограничения по чл.389 ГПК. Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като в този смисъл е налице установена съдебна практика: ППлВС № 4/23.12.1968 г., решение № 111/13.07.2010 г. по т. д. № 935/2009 г. на ВКС, II т. о.; решение № 499/30.06.2010 г. по гр. д. № 647/2009 г. на ВКС, IV г. о. и др. в която се приема, че според правилото на чл.45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, които са в причинна връзка с вредоносното поведение, като съгласно чл.51, ал.1 ЗЗД подлежат на обезщетяване всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като изразът "всички вреди" обхваща както вредите, които са настъпили, и тези, които ще настъпят, ако ищецът докаже, че са в причинна връзка с увреждането, и че такива действително са настъпили, или непременно ще се осъществят. Дали по конкретното дело са доказани вреди и причинната връзка между тях и допуснатото обезпечение, се установява във всеки конкретен случай с оглед изискването на чл.51, ал.1 ЗЗД, че обезщетение се дължи за настъпила вреда, пряка и непосредствена последица от увреждането.“ Безспорно първите две предпоставки наложено обезпечение и неоснователност на обезпечението, с оглед влязлото в сила отхвърлително решение спрямо обезпечените искове са доказани. Основният спор по делото се съсредоточава по отношение на последната предпоставка-вредата. Както е прието в същото решение вреда може да съставлява: 1. невъзможността да се ползва обекта или 2. невъзможността да се реализира една сигурна полза, изразяваща се в увеличение на имуществото от ползите, който лицето извлича от имота, в резултата обективно съществуващи за това обстоятелства. В конкретния случай ищецът е твърдял, че допуснатото в полза на ответника обезпечение на бъдещите искове е довело до невъзможност да ползва паричната сума, върху която е наложен запор по наличната в банковите му сметки сума към 12.07.2018 г. в размер на 1 456 930, 49 лв. Неправилно първоинстанционният съд е обсъждал липсата на доказателства относно пропусната от ищеца възможност да получи граждански плодове от паричните си средства чрез предоставянето им за възмездно ползване от друго лице-такива твърдения в исковата молба изобщо няма. Касае се за иск за ангажиране отговорността на ответни ка по причина, че в резултат на негово макар правомерно процесуално поведение - допустимо и уважено от страна на съда искане за налагане на запор върху банковите сметки на ищеца като обезпечение на бъдещи искове, поради неоснователността на исковете, установена с влязло в сила съдебно решение, ищцовото дружество търпи вреди. По въпроса: по какъв начин се обезщетява претендираната от ищеца вреда, в резултат на невъзможността да ползва запорираните парични средства, е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, която се споделя и от настоящия съдебен състав. Така например: В решение № 281/04.10.2011 г. по гр. д. № 1684/2010 г., III г. о., по въпроса - дължи ли се обезщетение за имуществени вреди като пропуснати ползи от законна лихва върху сума, внесена като парична гаранция в производство по незаконно обвинение в извършване на престъпление - е прието, че пропуснатите ползи са неосъществено увеличение на имуществото, което се основава на предположението за състоянието, в което имуществото би се намирало, ако не бяха засегнати благата. Когато се претендира вреда от неправомерно задържане на парична сума, размерът на вредата се заключава само в заплащане на законната лихва - чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ако увреденото лице претендира вреди над законната лихва, то следва да ги докаже. През периода на задържане на сумата ищецът е бил в невъзможност да я ползва за задоволяване на свои нужди и да реализира доход от нея, поради което същият е пропуснал да реализира полза, което представлява имуществена вреда, подлежаща на обезщетяване. Подобно сходно разрешение е и приетото в решение № 432/27.12.2011 г., по гр. д. № 1380/2011 г., III г.о., според което, обезщетение за имуществени вреди в размер на законната лихва се дължи и върху иззета с акт за митническо нарушение сума, за която при проведеното наказателно производство е постановена оправдателна присъда по обвинението за валутно престъпление. За периода на задържане на сумата като предмет на престъплението, ищецът търпи вреди поради лишаване от ползването й, чийто минимален размер е съизмерим със законната лихва за периода на задържане на сумата. С решение № 156/18.12.2017 г. по т. д. № 449/2017 г. на ВКС, II т. о., по правния въпрос – „съизмерима ли е вредата в хипотезата на чл. 403, ал. 1 ГПК със законната лихва върху внесената като обезпечение сума“ - е прието, че вредата в хипотезата на чл. 403, ал. 1, пр. 1 ГПК е съизмерима като минимален размер със законната лихва върху учредения като обезпечение залог в пари за периода, като пряка и непосредствена последица от същото това обезпечение. Посочено е, че при материално неоправдано обезпечение е налице понесена имуществена вреда от ищеца по иска по чл.403, ал.1 ГПК под формата на пропусната полза и нейният минимален размер е съизмерим със законната лихва върху дадената в залог сума за периода на задържането й. Аргумент в подкрепа на това е въведената с нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД необорима презумпция, че при парично задължение, независимо от неговия произход, гарантираната подлежаща на обезщетяване вреда за ищеца, размерът на която е освободен да доказва, е винаги законната лихва, освен ако действително претърпените вреди са в по-висок размер, който подлежи на пълно доказване. Изцяло в горния смисъл е и Определение № 50719/10.10.2022 г., гр.д.№ 622/2022 г., ВКС, ІІІ г.о., с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 87/21.10.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 292/2021 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 470/04.03.2021 г. по гр. д. № 3325/2020 г. на Окръжен съд – Варна, с което касаторът е осъден на основание чл. 403 ГПК, вр. чл. 45 ЗЗД да заплати на „Рубикон Инженеринг“ АД сумата 53 410, 18 лв., представляваща обезщетение за причинени на дружеството вреди от неоснователно допуснато в полза на жалбоподателя обезпечение по ч. гр. д. № 1382/2015 г. на Окръжен съд – Варна чрез наложен запор на сметка на дружеството в „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, съизмеримо със законната лихва върху запорираната сума от 104 532, 38 лева, за периода от 28.08.2015 г. до 11.09.2020 г. Върховният касационен съд е посочил, че приетото от въззивния съд и крайния резултат по спора съответства изцяло на цитираните по-горе правни разрешения в практиката на ВКС по приложението на чл. 403, ал. 1 ГПК. Ето защо и по горните съображения решението на първоинстанционния съд по първия предявен иск не съответства на съдебната практика и се явява неправилно поради което ще следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искът за сумата от 779981 лв. бъде уважен като основателен и доказан, а по размер доказан съобразно неоспореното от страните заключение на ССчЕ. По отношение на втория иск за преки вреди в размер общо на сумата от 12 646 лв. Решението на първоинстанционния съд по този иск е правилно и законосъобразно, поради което и в тази му обжалвана част следва да бъде потвърдено по следните съображения. Видно от заключението на приетата по делото ССчЕ, общата претенция от 12 646 лв. е формирана като сбор от следните три суми: сума в размер на 7 411, 75 лв.-такса за обслужване на банковата сметка за съхранение на парични средства, сума в размер на 4 105, 01 лв.-такси събрани от частния съдебен изпълнител в изпълнителното производство, образувано по издадената обезпечителна заповед и сума от 1 130 лв. за адвокатско възнаграждение пак в рамките на образуваното изпълнително производство. Безспорно сумата от 7 411, 75 лв. не представлява разноски направени в обезпечителното производство, поради което и по отношение на тази претенция според настоящия въззивен съд, съдебната практика посочена от първоинстанционния съд не е относима. По делото обаче и от събраните доказателства не се установява пряка причинна връзка между допуснатото обезпечение и начислената от банката такса, доколкото и без да е наложен запор върху банковата сметка, титулярът й дължи на банката съответните такси във връзка с обслужване и поддържане на тази сметка. Не се установява начислената такса общо за целия период от 7 411, 75 лв. да е такса непосредствено свързана, начислена и заплатена от ищцовото дружество заради наложения запор, поради което искът за тази сума се явява неоснователен и недоказан. Цитираното в заключението на вещото лице удостоверение на „Инвестбанк“ АД до БМВ ЕООД с изх.№ 8045-42/19.04.2023 г. и вх.№ 287/19.04.2023 г., въз основа на което е обосновал и своя извод, не е представено, съответно не е прието по делото като доказателство и не удостоверява основанието, на което (таксата от Тарифата на Банката) е начислена тази такса и за коя услуга извършена от банковата институция. По отношение на останалите две суми от 4 105, 01 лв. и 1 130 лв., безспорно същите представляват сторени от ищеца разноски в изпълнителното производство, образувано по издадената обезпечителна заповед, т.е. това са разноски, които произтичат и са във връзка с процеса по допускането и изпълнението н а наложената обезпечителна мярка. Тези разноски са предмет на самостоятелно облигационно правоотношение, уредено от процесуалния закон и не могат да бъдат установявани в отделно, самостоятелно производство, каквото е настоящото. С Решение № 54 от 17.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5091/2015 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК е прието, че: „ Разноските, направени от страната за процесуално представителство и защита в производството по обжалване на определението на съда за допускане на обезпечението, респ. и в изпълнителното производство, образувано по издадената обезпечителна заповед, се подчиняват на общия режим на отговорността за разноски в процеса…. Извън конкретното производство, в което са направени и по реда, установен в процесуалния закон, разноските не могат да се търсят и присъждат.“ Отговорността за разноски при обезпечаване на иска се реализира при постановяване на решение, с което се разглежда спора по същество и съобразно неговия изход, тъй като привременно осъществената мярка е постановена с оглед този изход и в защита на правните последици от решението - т.5 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г., т.д. № 6/2012 г., ВКС, ОСГТК. С оглед на така формираната съдебна практика, безспорно ищецът е следвало да претендира тези разноски в рамките на исковия процес, в който се е разглеждал спора по същество на обезпечените искове. Щом не е сторил това, то не може да го стори в отделен самостоятелен процес. От друга страна ако го е сторил и съдът не е удовлетворил искането му, то този въпрос вече е решен и не може да се пререшава в рамките на настоящото производство. По горните съображения въззвната жалба се явява частично основателна. По разноските: При този изход на делото съдът следва да преразпредели разноските направени от страните пред първоинстанционния съд. Пред първата инстанция разноски е претендирал само ищецът в общ размер на сумата от 63 899, 24 лв., от която сума: 31 199, 24 лв. заплатена държавна такса, 700 лв.-депозит вещо лице и 32 000 лв. заплатено адвокатско възнаграждение. От тази сума и съобразно уважената част от исковите претенции, ответникът на основание чл.78, ал.1 от ГПК дължи на ищеца разноски в размер на 62 879, 76 лв. Ответникът не претендира разноски пред нито една от двете съдебни инстанции. Пред въззивната инстанция въззивникът-ищец е направил разноски общо в размер на 51 852 лв., от която държавна такса 15 852 лв. и 36 000 лв. адвокатско възнаграждение. От тази сума и съобразно уважената част от въззивната жалба, ответникът на основание чл.78, ал.1 от ГПК дължи на ищеца разноски в размер на 51 024, 73 лв. Заплатените от ищеца адвокатски възнаграждения за процесуално представителство и пред двете инстанции, не са прекомерни с оглед защитавания висок материален интерес и правната сложност на делото. Така мотивиран, Апелативен съд – София, 8-ми граждански състав,