Решение № 194 от 7.7.2023 г. на Окръжен съд - Шумен по дело № 166/2023 г.

Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение №71 от 31.01.2023г. по гр.д.№2102/2022г. Районен съд - гр.Шумен е признал за установено, че Х. И. Т. с ЕГН ••••••••••, дължи на „ЕНЕРГО-ПРО Продажби” АД, гр. Варна, с ЕИК....., сумата от 5924, 17 лв., представляваща стойността на консумирана и незаплатена ел. енергия за периода 26.06.2017 г. до 25.05.2018 г., за която е издадена фактура № 0316776316/30.11.2021 г., за обект на потребление с абонатен №..... и клиентски №......., с адрес на обект: гр...... както и сумата от 123, 42 лв., представляваща мораторна лихва за периода от падежа на фактурата от 10.12.2021 г. до 23.02.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението в съда – 11.03.2022 г. до окончателното й изплащане, за които е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 713/21.07.2022 г.. На ищцовата страна са присъдени деловодни разноски в общ размер - 636, 96 лева. Недоволен от така постановеното решение останал ответника, който обжалва решението на районния съд, и моли съда да го отмени по подробно изложени съображения, и да постанови друго, с което предявения иск да се отхвърли. В срока по чл.263 от ГПК, въззиваемата страна е депозирала отговор на жалбата, в който сочи, че решението е правилно и законосъобразно и моли да бъде потвърдено. Въззивната жалба е подадена в срок, редовна и процесуално допустима. Съдът констатира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което и спора следва да се разгледа по същество. Шуменският окръжен съд, след като обсъди доводите изложени в жалбата, становищата на страните, и прецени поотделно, и в съвкупност събраните по делото доказателства, намери жалбата за неоснователна. Районен съд - гр.Шумен е бил сезиран с искова претенция от "ЕНЕРГО - ПРО ПРОДАЖБИ" АД срещу Х. И. Т. с ЕГН ••••••••••, по чл.415, ал.1, т.1 от ГПК. От събраните по делото доказателства се установява следното от фактическа страна: ответникът е потребител на електрическа енергия, по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на Закона за енергетиката, и отношенията му с ответника се уреждат от Общи условия на договорите за продажба на електрическа енергия на “Енерго-Про Продажби” АД и Общи условия на договорите за пренос на електрическа енергия през електроразпределителните мрежи на “Енерго-Про Мрежи” АД, в съответствие с чл. 98а от същият закон. Ищецът основава претенцията си на влязло в законна сила решение /неоспорено от насрещната страна/, за частта с която е бил отхвърлен предявения от настоящия ответник отрицателен установителен иск за същото вземане. Поради неизпълнение на задължението да заплати ползваната електроенергия в срок, на основание чл. 410 от ГПК, във вр. чл. 107 от Закона за енергетиката на 11.03.2022 г. подал в Районен съд – Варна заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу Х. И. Т., в резултат на което било образувано ЧГД № 3299/2022 г. по описа на Районен съд - Варна, което с Определение № 2961/16.03.2022 г. било изпратено по подсъдност на Районен съд - Шумен, където било образувано ЧГД № 1535/2022 г. по описа на ШРС. Претендираната по заповедното производство сума била в размер на 5924, 17 лева, представляваща главница за неплатени суми по фактура за незаплатена ел. енергия за периода от 26.06.2017 г. до 25.05.2018 г. и 123, 42 лева - мораторна лихва върху главницата, считано от датата на падежа на процесната фактура до 23.02.2022 г. Между страните е безспорно, че с влязло в сила Решение № 975 от 27.05.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 790/2021 г. на Окръжен съд - Варна, съдът е отменил атакуваното първоинстанционно решение №5590/10.12.2019г., постановено по гр.д.№10264/2019г. на ВРС, с което е уважен предявения ОУИ за сума в размер на 5924, 36 лева, и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от Х. И. Т., срещу „Енерго Про Продажби“ АД, гр. Варна иск за установяване недължимостта на сумата от 5924, 17 лв., представляваща главница за потребена, неотчетена и неплатена с стойност на електроенергия за обект с клиентски №....... и абонатен №....., с адрес на потребление: с...... по фактура № 0282072278 от 24.06.2019 г. за периода от 26.06.2017 г. до 25.05.2018 г., на основание чл. 124 от ГПК. След влизане в сила на горното съдебно решение, „Енерго Про Продажби“ АД, гр. Варна провело корекционна процедура в съответствие с установените в Правилата за измерване количеството на електрическа енергия правила и била издадена фактурата с номер № 0316776316 от 30.11.2021 г., с падеж 10.12.2021 г. От приложеното ЧГД № 1535/2022 г. по описа на ШРС е видно, че заповедният съд е бил сезиран с искане за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата от 5 924.17 лв. В т. 9 от заявлението е отразено, че се касае за главница по фактура, като фактурата е посочена с номер № 0316776316 от 30.11.2021 г. за периода от 26.06.2017 г. до 25.05.2018 г. В б. „а“ на т. 9 е посочено, че се касае за незпалатена ел. енергия, като в т. 12 е посочено, че обстоятелствата, от които произтича вземането са общите условия за продажба на ел. енергия и чл. 107 от Закона за енергетиката, а в т. 14 от заявлението страната е посочила, че дължимата сума е по влязло в сила Решение № 975/27.05.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 790/2021 г. на ВОС, с което е отменено Решение № 5590/10.12.2019 г. по гр. дело № 10264/2019 г. по описа на ВРС, с което се приема за установено, че Х. И. Т. не дължи на „Енерго Про Продажби“ АД, гр. Варна сумата от 5 924.17 лв., представляваща потребена, неотчетена и неплатена с стойност на електроенертия за периода от 26.06.2017 г. до 25.05.2018 г., за обекти на потребление с Аб. №..... и Кл. №......., за обект: гр......, както и че по смисъла на чл. 299 от ГПК спор, решен с влязло в сила съдебно решение, не може да бъде пререшаван. Срещу издадената заповед за изпълнение длъжника депозирал в срок възражение, поради което и ищеца е предявил настоящата установителна претенция. Анализът на горната фактическа обстановка налага следните правни изводи. Съгласно правилата за разпределяне на доказателствената тежест, ответната страна следва да установи наличието на договорни отношения между страните за продажба на електрическа енергия през процесния период за процесния обект, задълженията по договора, обема на доставената енергия, както и че нейната стойност е в претендирания размер, съответно ищцовата - че е изпълнила насрещното си задължение за заплащане на цената на доставеното количество енергия. В настоящия случай не се спори между страните, а и от събраните по делото доказателства се установява, че страните се намират в облигационно правоотношение по повод продажбата на електрическа енергия през претендирания период за сочения обект. В това си качество, ищецът е обвързан от публично известни Общи условия на „ЕНЕРГО ПРО ПРОДАЖБИ” АД и „ЕНЕРГО ПРО МРЕЖИ” АД, които са влезли в сила, след одобряването им от ДКЕВР /сега КЕВР/, и публикуването в един централен и един местен всекидневник и на интернет страницата на доставчика. Не е спорно и обстоятелството за наличие на влязло в сила отхвърлително решение по предявен от ответника срещу ищеца отрицателен установителен иск относно процесното вземане, което е задължително и за настоящия съд, и съобразно чл.299, ал.1 ГПК спорът не може да бъде пререшаван. Основният спорен момент между страните по делото е допустимостта и основателността на въведеното от настоящия ответник възражение за изтекла в негова полза погасителна давност. На първо место е необходимо да се посочи, че доколкото ищеца по предявения отрицателен установителен иск е бил длъжен да изчерпи във висящия процес всички основания на иска си под угрозата от преклудирането им, за периода до приключване на производството по този иск, и предвид липсата на евентуално въведено искане за уважаване на иска поради изтекла погасителна давност, е недопустимо да се разглежда възражение за изтекла погасителна давност. Процесното вземане е периодично такова и спрямо него е приложима кратката тригодишна давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД, както и задължителните разрешения в ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС. Вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД и за тях се прилага тригодишна давност. 3адълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт - договор, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер. Тъй като процесното вземане е за заплащане на цената на потребената електроенергия по сключения договор между страните, а не за обезщетение за вреди от договорно неизпълнение или за друг вид обезщетение от извъндоговорен произход, горепосочените задължителни разрешения на ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС следва да намерят приложение спрямо него /в горния смисъл Решение № 60215 от 9.12.2021 г. на ВКС по гр.д.№ 4178/2020 г., III г. о., и др./. Независимо от горното, и съобразно актуалната съдебна практика за приложението на разпоредбата на чл.115, ал.1, б."Ж" и чл.116, б."Б" ЗЗД - Решение № 50017 от 27.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 720/2022 г., IV г. о., в която е прието, че кредиторът не бездейства, когато длъжникът оспорва вземането пред съд (с отрицателен установителен иск), позовава се на погасителна давност (давността не се прилага служебно), и процесуалната легитимация на страните е надлежна (ако ОУИ не е предвиден в закона, длъжникът има правен интерес от ОУИ, когато кредиторът претендира вземането извънсъдебно, а с предявения ОУИ длъжникът заявява правоотношение, в което би участвал, ако вземането съществува). Положителният и отрицателният иск за вземането са с еднакъв предмет. По предявения ОУИ кредиторът не бездейства, а очаква съдът да разреши със сила на пресъдено нещо спора за съществуване на вземането. Поради това за спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД е без значение дали висящият процес е иницииран от длъжника. Правото на иск по ОУИ (на държавно съдействие чрез разрешаването на спора за вземането със сила на пресъдено нещо) принадлежи не само на ищеца, но и на ответника. Поради това за спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД е без значение и това, дали кредиторът е предприел активна защита по ОУИ (твърди и/или доказва факти от значение за вземането). За спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. "Ж" ЗЗД е без значение и това, дали по предявения ОУИ кредиторът ще предяви насрещен осъдителен иск. Кредиторът не разполага с насрещен осъдителен иск, когато вече е снабден с влязло в сила изпълнително основание, а длъжникът оспорва изпълняемото право/вземането, като се позовава на факти, настъпили след породената сила на пресъдено нещо. Дори когато кредиторът не е снабден с влязло в сила изпълнително основание и разполага с насрещен осъдителен иск, той може, но не е длъжен да го предяви. В общия случай по чл. 124, ал. 1 ГПК решението, с което ОУИ е отхвърлен, не е изпълнително основание, но на кредитора принадлежи преценката дали ще се довери на добросъвестността на длъжника (очаква длъжникът да зачете съдебно признатото вземане и да изпълни доброволно) или предпочита да предяви насрещен осъдителен иск, за да породи решението и изпълнителна сила. В обобщение, буквалното тълкуване по чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД е правилното – погасителната давност не тече, докато трае процесът относно вземането. Това основание за спиране на погасителната давност не изисква други условия. Такива условия не произтичат и не могат да произтекат от процесуалните права на кредитора като ответник по ОУИ. Институтът на погасителната давност е материално-правен, а не процесуално-правен. Длъжникът може да се позове на погасителна давност, изтекла в хода на процеса по предявения ОУИ (чл. 235, ал. 3 ГПК), но този му довод е винаги неоснователен. Спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД се заличава с обратна сила, ако производството по ОУИ бъде прекратено. Съгласно чл. 116, б. "б" ЗЗД, погасителната давност се прекъсва с предявяване на иск или възражение (за прихващане или задържане) или искане на започване на помирително производство, а ако искът, възражението или искането не бъдат уважени, давността не се смята за прекъсната. Случаят на предявен положителен или осъдителен иск за вземането е сходен със случая на предявен ОУИ (чл. 46, ал. 2 ЗНА). Поради това и по аналогия от чл. 116, б. "б" ЗЗД следва да се приеме, че предявеният ОУИ за вземането прекъсва погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен. От прекъсването започва да тече нова давност и новият срок е всякога пет години (чл. 117 ЗЗД). Срокът има за начало приключването на съдебното дирене пред последната инстанция, постановила влязлото в сила решение за отхвърляне на ОУИ за вземането. По приложението на чл.115, ал.1, б."Ж" ЗЗД е застъпено същото становище и в Определение № 97 от 22.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 579/2021 г., II т. о.. В настоящия случай до приключване на производството по отрицателния установителен иск през м.06.2021г. погасителната давност не е текла, и е започнала да тече нова такава след това, но с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 15.03.2022г., давността отново е била прекъсната, спряла е да тече от тогава до приключване на настоящия процес, поради което и не може да се приеме, че вземането на ищеца, или част от него е погасено по давност. Ето защо предявените установителни искове по чл.415, ал.1, т.1 от ГПК са основателни, и като такива следва да се уважат. Предвид изложеното съдът намира, че решението на първоинстанционният съд е законосъобразно и правилно, поради което и следва да се потвърди. На въззиваемата страна следва да се присъди 100 лева юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция Водим от горното, и на основание чл.272 от ГПК, Шуменският окръжен съд