Решение № 262176 от 2.4.2021 г. на Софийски градски съд по дело № 5343/2020 г.

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

С решение № 301566 от 13.12.2019 г. по гр.д.№ 47499 по описа за 2019 г. на СРС, Първо ГО, 48 състав се:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал.1 ГПК, че К. А. А., дължи на „Т.С.“ ЕАД, сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 20.03.2019 г. по ч.гр.д. № 3705/2019 г. по описа на СРС, 48 състав, както следва:

• на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ – сумата от 1175, 75 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот - апартамент № 6, находящ се в гр.София, ж.к. „•••••, абонатен № 054968, за периода 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г., ведно със законна лихва от 22.01.2019 до погасяването;

• на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ – сумата от 45, 97 лв., представляваща цена на извършена услуга дялово разпределение за периода 01.12.2015 г. до 30.04.2018 г., ведно със законна лихва от 22.01.2019 г. до погасяването; като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ до пълния предявен размер от 1307, 57 лв. за цена на доставена топлинна енергия; иска по чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата от 146, 35 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 14.09.2016 г. до 02.01.2019 г., както и иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 7, 47 лв. – мораторна лихва върху главницата за цена на предоставената услуга дялово разпределение за периода 30.01.2016 г. до 02.01.2019 г. Постъпила е въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД, ищец пред СРС, срещу така постановеното решение, в частта, в която претенциите на ищеца по чл. 422 от ГПК са били отхвърлени по давност, като се излагат доводи за допуснати нарушения на чл. 33, ал. 2 от ОУ-2014 г. на дружеството, както и се сочи, че СРС не им бил указал, че следва да представят констативни протоколи по чл. 539 от ГПК и затова неправилно е отхвърлил претенцията им по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД относно мораторната лихва. Решението се обжалва и в частта за разноските.

Иска се от съда да отмени решението в обжалваната му част и да уважи така предявеният иск, изцяло. Претендира направените разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред СРС- К. А. А., в който отговор се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановено решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния и процесуалния закон.

Относно изпадането в забава и претенцията за мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, процесуалният представител сочи, че с доклада по делото СРС бил разпределил доказателствената тежест като указал на ищеца, че следва да представи доказателства за надлежно поставяне в забава на ответника. Тези указания не били изпълнени и доказателства за публикуване на фактурите на интернет страницата на дружеството не били представени. В случая били приложими ОУ-2014 г., а не тези за 2008 г. на които се позовава въззивника. Правилно от СРС бил приложен института на погасителната давност. Приложимо било правилото на чл.111, б.“в“ ЗЗД и приетото в ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк.д.№ 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, които приемали, че вземанията са периодични и се погасяват с 3-годишна давност. Заявлението по чл.410 ГПК било подадено на 22.01.2019 г. и затова погасени по давност били вземанията за периода м.05.2015 г.- м.11.2015 г. Сочи, че относно сумата за доплащане по Общата фактура от 31.07.2016 г. в размер на 27, 49 лв. претенцията на ищеца била уважена. Затова в обжалваната му част първонистнационното решение било правилно. Претендират се разноски.

Третото лице-помагач- „Т.с.” ЕООД не взема становище по въззивната жалба.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 16.12.2019 г., а въззивната жалба е подадена на 20. 12.2019 г., следователно същите е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.

В частта, в която решението се обжалва, СРС частично е отхвърлил исковете по чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД.

Следователно е налице правен интерес от обжалване; въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивните жалби:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното решение е постановено в допустим процес и е валидно:

За издадената на 20.03.2019 г. по ч.гр.д.№ 3705 по описа за 2019 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК длъжникът е бил уведомен на 02.04.2019 г. На 15.04.2019 г. е било подадено възражение по чл.414 ГПК.

На заявителя е било указано, че може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са му съобщени на 01. 08.2019 г. Исковата молба е подадена в СРС на 15.08.2019 г., т.е. в срока по чл.415 ГПК.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС относно възражението за погасяване на част от задълженията по давност, направено още с възражението по чл.414 ГПК, е приел, че по отношение на претендираните от ищеца вземания е приложима кратката 3-годишна давност. Давността била прекъсната с предявяване на иска, което било сторено на 22.01.2019 г. с подаване на заявлението по чл.410ГПК. При това положение давността била изтекла за вземанията за периода 01.05.2015 г. до 30.11.2015 г., вкл. За приложими СРС е приел ОУ на дружеството-ищец в сила от 12.03.2014 г. Извън погасителната давност били вземанията за периода 01.12.2015 г. до 30.04.2018 г. За този период съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза /СТЕ/ стойността на потребената топлинна енергия /ТЕ/ възлизала на 1175, 75 лв., за която сума и претенцията на ищеца била основателна. За разликата до пълния предявен размер от 1307, 57 лв. искът е приет за неоснователен и като такъв-отхвърлен. По отношение стойността на услугата дялово разпределение е прието, че същата се претендира за периода от 01.12.2015 г. до 30.04.2018 г. поради което възражението за погасяване по давност било неоснователно. Претенцията била основателна за пълния предявен размер от 45, 97 лв. и като такава е уважена.

По исковете по чл.86, ал.1 ЗЗД СРС е приел, че по отношение изпадането в забава на ответниците са приложими ОУ -2014 г., приети от ищцовото дружество. Съгласно чл.33, ал.2 от ОУ стойността на общата фактура следвало да бъде заплатена в 30-дневен срок от датата на публикуването й на интернет страницата на продавача. В тази връзка ищецът не ангажирал доказателства. Затова и СРС е приложил последиците от недоказването и е приел претенцията за мораторна лихва за забава за неоснователна.

В частта, в която претенциите са били уважени, решението като необжалвано е влязло в сила.

В частта относно разноските решението е допълнено с определение № 95503 от 20.05.2020 г., с което в полза на ответника – К.А. А. в тежест на „Т.С.“ ЕАД са присъдени разноски в размер на 56, 85 лв.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:

С оглед доводите във въззивната жалба първото спорно по делото обстоятелство е погасени ли са вземанията по давност по начина, приет от първоинстанционния съд.

Действително, задължението за плащане на ползваната ТЕ е периодично, тъй като касае повтарящи се през определен период от време еднородни задължения и съгласно чл.111, ал.1, б.”в” ЗЗД се погасява с 3-годишна давност. В този смисъл е и приетото в ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС.

В случая по арг. от чл.422, ал.1 ГПК исковата молба се счита предявена на 22.01.2019 г., а претендираният период по отношение на стойността на потребената ТЕ е от 01.05.2015 г. до 30.04.2018 г. При това положение изводът на СРС, че вземанията за периода м.05.2015 г.- м.11.2015 г. са погасени по давност е правилен.

Налице е законова забрана да се продължава срокът на погасителната давност, виж чл.113 ЗЗД.

Нещо повече, настоящата инстанция констатира, че резултатът по индивидуалната справка /л.84/, представена от третото лице помагач на страната на ищеца, относима за периода за който СРС е приел, че вземанията са погасени по давност, е сума за връщане на потребителя в размер на 27, 72 лв.

При това положение въззивната инстанция приема, че в частта, в която СРС е отхвърлил претенциите на ищеца по чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.

Относно изпадането в забава на ответниците:

Видно от обстоятелствената част на исковата молба самият ищец сочи, че ответниците изпадат в забава по правилата на чл.33, ал.1 ОУ-2014 г. във вр. с чл.32, ал.1 ОУ, а именно: в 30-дневен срок от датата на публикуването на фактурите на страницата на продавача, т.е. на ищеца.

Противно на твърдяното от въззивника, с определението си от 04.11.2019 г., представляващо доклад по смисъла на чл.140 ГПК във връзка с чл.146 ГПК, СРС изрично е дал указания на ищеца, че носи тежестта да докаже изпадането в забава на ответника/виж л.54/.

Такива доказателства не са ангажирани от ищеца- нито са представени сочените констативни протоколи по реда на чл.539 ГПК едва с въззивната жалба; нито е възложена задача на съдебна експертиза. Ето защо правилно СРС е достигнал до извода, че ответниците не са изпаднали в забава поради което претенцията на ищеца по чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлена срещу всеки един от ответниците.

Що се касае до стойността на дяловото разпределение, както беше вече посочено по-горе, претенцията за главница е уважена в пълен размер.

Доколкото в ОУ на дружеството-ищец не е предвиден срок в който се дължи заплащането на стойността на дяловото разпределение, то приложими са правилата на чл.84, ал.2 ЗЗД, т.е. длъжникът изпада в забава след покана. При положение, че ищецът не е ангажирал доказателства за изпадане на ответника в забава, то правилно СРС е отхвърлил тази претенция.

Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции в обжалваната му част първоинстанционното решение е правилно и като такова следва да се потвърди.

По разноските:

При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.

Въззиваемият претендира разноски и такива са сторени за адв.възнаграждение, поради което им се присъждат.

По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:

Същото е неоснователно. Адв. възнаграждение се претендира в размер на 200 лв., т.е. под минималния размер от 300 лв., съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения.

Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД