Решение № 6675 от 22.12.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 329/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ответника Столична община, чрез адв. Д., срещу решение № 20272462/09.12.2020г. постановено по гр.д. № 59816/2018г. по описа на СРС, 142-и състав, в частта, в която са уважени предявените от ищеца Т. С. С. осъдителни искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за сумата 2 200 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нападение от безстопанствени кучета, случило се на 09.04.2018г., в гр. София, в парк „Гео Милев“, ведно със законната лихва от 09.04.2018г. до окончателното погасяване и за сумата 49.83 лева, представляваща имуществени вреди, от които 9.83 лева – разликата между трудовото възнаграждение и обезщетението по болест за периода от 10.04.2018г. до 15.04.2018г. и 40 лева – медицински разходи, ведно със законната лихва от 09.04.2018г. до окончателното плащане. Жалбоподателят намира първоинстанционното решение за неправилно и необосновано в обжалваната част. Общината изпълнявала законовоустановените си задължения по ЗЗЖ и ЗВМД (отм.), предвид на което по делото не се установявало противоправно бездействие от страна на нейни служители. Инцидентът сам по себе си не можел да се приравни на такова. Неправилно СРС приел, че настъпването на последиците винаги било следствие от непредприети мерки или недостатъчност на обема и качеството им, без да извърши задълбочен анализ на представените по делото писмени доказателства във връзка с дейността на общината по изпълнение на задълженията й по ЗЗЖ. Позовава се на Общинската програма за овладяване на популацията на безстопанствените кучета 2012-2016г., която ответникът изпълнявал. По делото не било проведено пълно и главно доказване на релевантния факт, че вредата била причинена именно от безстопанствено куче. По отношение на присъдените 40 лева – имуществени вреди за съдебно-медицинско удостоверение, същите не представлявали разход в пряка причинно-следствена връзка с инцидента, същият не бил наложителен, а бил сторен за нуждите на процеса, предвид на което СРС неправилно уважил този иск. Оспорва и присъждането на законна лихва по отношение на имуществените вреди от датата на инцидента, към който момент имущественият разход не бил сторен. По заявените съображения моли за отмяна на постановеното решение в обжалваните части и пълно отхвърляне на исковете. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна Т. С. С. не е депозирала писмен отговор на въззивната жалба. В хода на делото оспорва жалбата като неоснователна. Намира, че по делото, при условията на пълно и главно доказване, били установени всички факти, подробно изложени в обстоятелствената част на исковата молба. Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение на неговата правилност настоящият съдебен състав намира следното: Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди виновни противоправни действия. По така предявените искове следва да се установят следните елементи от фактическия състав, пораждащ тази отговорност: противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа и причиняване на вреда - при или по повод изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. Предвид константната съдебна практика, вкл. такава обектиривана в Решение № 368/18.11.2015г. по гр.д. № 2045/2015г., ІV г.о. на ВКС, Решение № 488/07.02.2012г. по гр.д. № 899/2010г., ІV г.о. на ВКС, Решение № 308/03.01.2018г. по гр.д. № 1068/2017г., ІV г.о. на ВКС, Решение № 383/27.07.2010г. по гр.д. № 424/2009г., ІV г.о. на ВКС, Решение № 50151/19.10.2022г. по гр.д. № 2598/2021г., III г.о. на ВКС, за да бъде ангажирана отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД за вреди, причинени от ухапване от безстопанствени кучета, от значение е дали прекият причинител на деликта е положил дължимата грижа при изпълнение задълженията на общината по чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ, чл. 42 ЗЗЖ, чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ, чл. 50, т. 2 ЗЗЖ и чл. 59 ЗЗЖ. Общината може да се освободи от отговорност единствено, ако докаже, че предписаното от ЗЗЖ поведение е осъществено с дължимата грижа – изпълнени са мерки за овладяване на популацията на безстопанствените кучета и на тяхното агресивно поведение, които са съответни на реалната ситуация и съобразяват финансовите, организационни и други възможности на общината. Когато се твърди, че вредите са причинени от бездействие, за да е противоправно бездействието, то на делинквента следва да е предписано нормативно задължение за действие. Съгласно приложимите с оглед релевантния във времето момент на увреждането разпоредби на чл. 50, т. 2, чл. 47, ал. 3, чл. 59, ал. 3, чл. 40, ал. 3, чл. 41, ал. 1 - 3, и чл. 48 ЗЗЖ, налице било нормативно задължение за ответника за предотвратяване агресивно поведение на кучетата към хора или животни, за насТ.ване на безстопанствените животни в приюти и осъществяване на надзор и грижи за върнатите по места след маркиране животни. Приемането на програма по чл. 40 ЗЗЖ и осъществяването на дейности от страна на общинското предприятие „Екоравновесие“ по залавяне, обезпаразитяване, кастриране, лечение и връщане в местообитанията им на животните, на които не е намерен стопанин, не били единствените задължения на общината по същия закон. Общината била длъжна да вземе мерки за предотвратяване на агресивно поведение на кучетата към хора или животни – чл. 50, т. 2 ЗЗЖ, и осъществяване на надзор и грижи за върнатите по места след маркиране животни – чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ. Ответникът Столична община е представил като писмени доказателства по делото Програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на Столична община 2012-2016г. и решение № 38/08.02.2018г. на Столичния общински съвет за продължаване изпълняването на точка VI (Мерки по изпълнение на целите) от програмата, справки за дейността на приюти за безстопанствени кучета в кв. „Сеславци“, справки за дейността на Общинско предприятие „Екоравновесие“, отчет на изпълнение на мерките по точка VІ от програмата от 10.07.2015г. и годишен отчет на Общинско предприятие „Екоравновесие“ за 2017г. от 24.01.2018г. От така представените доказателства е видно, че общината приела и изпълнявала стратегия за овладяване на популацията на бездомни кучета на територията си. По въпроса за методите за решаване на проблема с безстопанствените кучета, в раздел V, т. 2 от Програмата била предвидена евтаназия на неизлечимо болни и агресивни безстопанствени кучета. Съобразно раздел VI, т. 2 от Програмата, като мярка за целта било предвидено евтаназията да се прилага по отношение на безстопанствени кучета, чието агресивно поведение представлява опасност за хора и животни и може да доведе до нараняване или причиняване на смърт, съгласно чл. 179, ал. 3, т. 4 и § 1, т. 1 от ЗВД и чл. 45, т. 8 от ЗЗЖ (т. 2.1). Следователно евтаназията била единствената предвидена по отношение на агресивните безстопанствени кучета мярка в Програмата на Столична община. Други мерки в изпълнение на задължението за предотвратяване на агресивно поведение на безстопанствени кучета към хората не били предвидени. Видно от представения по делото отчет на Общинско предприятие „Екоравновесие“ за периода 2012-2016г. за изпълнението на раздел VI от Програмата на Столична община, по мярката евтаназия било посочено единствено, че същата се прилагала при условие, че били налице условията по чл. 51 ЗЗЖ. Посочени били и трудности по изпълнението й, а именно липса на адекватно разбиране за необходимостта от евтаназия от страна на отделни организации за защита на животните. Представените по делото справки за дейността на общинското предприятие за периода до 2016г. вкл. не съдържат въобще данни за евтаназирани животни. По делото е представен годишен отчет на Общинско предприятие „Екоравновесие“ за 2017г., в който липсват отчетени данни по единствената предвидена в Програмата на Столична община мярка в изпълнение на задължението на общината за предотвратяване на агресивно поведение на безстопанствени кучета към хората, а именно евтаназията. В приложените по делото справки на общинското предприятие за 2017-2018г. данните за евтаназираните животни били дадени общо с умрелите в приютите и ветеринарните клиники, без да се сочи причината за евтаназия (агресия или нелечима болест). От гореобсъдените доказателства по делото не се установява, че Столична община предприела адекватни мерки в съответствие с правомощията си по чл. 50, т. 2 и чл. 59, ал. 3 ЗЗЖ, с финансовите и организационните си възможности за предотвратяване на агресивно поведение на безстопанствените кучета към хора, независимо от вида на тези мерки. Не се установява също, че предприела изпълнението им. Противно на наведения довод в жалбата, не се установява точно изпълнение от страна на общината на задълженията й по ЗЗЖ. Следователно бездействието на длъжностните лица по изпълнение на възложените им със закон задължения било противоправно и в този смисъл неоснователни са възраженията на ответника, че положил дължимата грижа, вменена му от ЗЗЖ и ЗВМД /отм./, поради което не следвало да отговаря по чл. 49 ЗЗД. От представената по делото медицинска документация и неоспореното заключение на СМЕ по делото несъмнено се установява, че на 09.04.2018г. ищецът Т. С. С. претърпяла инцидент – ухапване от куче. Съдът е длъжен да съобрази естеството на факта, подлежащ на доказване и да се ръководи не само от буквалното възпроизвеждане на конкретни обстоятелства, но така също и от житейската логика и опитните правила, както се приема в решение № 262 от 11.05.2010 г. по гр. д. № 1155/2009 г. I V г.о. ВКС. Настоящият състав намира за правилни изводите на първоинстанционния съд, че по делото било установено, че увреждането на ищеца било причинено от безстопанствени кучета. Същите произтичат от писмените доказателства, в т.ч. медицинска документация, заключение на СМЕ, показанията на разпитаните по делото свидетели, житейската логика и опитните правила. Преценката на писмените доказателства е извършена от СРС в съответствие с останалите доказателства по делото. Нападението се случило на обществено място – парк „Гео Милев“, гр. София, като с отговора на исковата молба ответникът заявил общо оспорване на твърдението на ищеца, че кучетата били безстопанствени. Ищецът нито твърди, нито установява друг възможен източник на доказаното увреждане на ищеца. От доказателствата по делото е установен механизмът на увреждане при дължимото от ищеца пълно и главни доказване, а именно причинените й травми са характерни по вид, размер, форма и локализация за въздействие при ухапване от куче и именно затова, още при първичните й прегледи, на ищеца С. била поставена тази диагноза. Ищецът няма задължението да изключва всякакви други възможни начини да получи подобно увреждане, защото не може да й се вмени в задължение да доказва отрицателни факти – в този смисъл Решение № 639/02.07.2009г., постановено по гр.д. № 2398/2008г. по описа на І г.о. на ВКС. От съвкупната преценка на събраните писмени и гласни доказателства и неоспореното експертно заключение на съдебномедицинската експертиза настоящият съдебен състав приема, че по делото е установен фактът на претърпените неимуществени вреди от ищеца С., изразяващи се в увреждане на здравето (физическо и психическо) и е доказан фактът, че увреждането било последица от нападението и ухапването, причинено на ищеца от безстопанствени кучета на дата 09.04.2018г. в парк „Гео Милев”, гр. София. Именно от бездействието на служителите на ответника настъпили вреди в правната сфера на ищеца Т. С. С. – тя претърпяла болки и страдания, както и психическо и стресово напрежение от нападението и ухапването от безстопанствените кучета, сторила разход за снабдяване със съдебномедицинско удостоверение и съответно пропуснала ползите, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение, което би получила, ако не бе ползвала отпуск поради временна неработоспособност и полученото от НОИ обезщетение. Разходът за снабдяване със съдебномедицинско удостоверение бил сторен именно поради настъпилия инцидент – нападение от безстопанствени кучета. Макар и за целите на предстоящия съдебен процес, същият разход представлява пряка и непосредствена вреда от инцидента и за него правилно СРС ангажирал отговорността на ответната община. Поради неопроверганата презумпция по чл. 45, ал. 2 ЗЗД бездействието се явява и виновно. Доколкото общината като юридическо лице осъществява правни действия, респ. бездействия, чрез натоварени от нея лица, същата отговоря за причинените от тези лица вреди при или по повод изпълнението на възложената им работа. С оглед изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че правилно първата инстанция приела за доказано наличието на всички елементи от фактическия състав, установен от чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД за ангажиране на гражданската отговорност на ответника за обезвреда на ищеца. За ищеца възникнали вземанията за обезщетение за неимуществени вреди, за имуществени такива, изразяващи се в разход за издаване на съдебномедицинско удостоверение и имуществени вреди за пропуснати ползи. Доколкото във въззивната жалба не са направени възражения по отношение размера на претенциите не е налице основание за промяна на изводите на първоинстанционния съд по същите тези въпроси. Законна лихва върху обезщетенията за имуществени вреди се дължи от датата на имущественото увреждане - Решение № 144 от 22.07.2014 г. по гр. д. № 4053/2013 г., ІV г. о. на ВКС. За пропуснатите ползи – за съответното месечно задължение в размер на нереализираната разлика от деня на формирането й. В случая, видно от съдържанието на представената по делото квитанция № С- 127/11.04.2018г., разходът за издаване на съдебномедицинско удостоверение в размер на сумата 40 лева, бил сторен на 11.04.2018г., от която дата върху същата сума следва да се присъди и законната лихва. В този смисъл основателно е възражението във въззивната жалба, че обжалваното решение е неправилно в частта, в която СРС присъдил законна лихва върху същата сума от датата на инцидента. От съдържанието на представените по делото справки от НАП – декларация обр. 1 се установява, че работодателят на ищеца подавал по Интернет с КЕП данните за дължимите възнаграждения и обезщетения във връзка с трудовия договор с ищеца между 23-о и 26-о число на следващия месец. По отношение на процесния м.04.2018г., през който ищецът ползвала 6 календарни дни отпуск поради временна неработоспособност, данните били подадени на 23.05.2018г. Поради това съдът приема, че работодателят на ищеца изплащал трудовото й възнаграждение между 23-о и 26-о число на следващия месец, предвид на което нереализираната разлика в дохода на ищеца за м.04.2018г. била формирана на 23.05.2018г., от която дата ответната община дължи законна лихва върху сумата от 9.83 лева, представляваща разлика между получаваното трудово възнаграждение и обезщетението за временна неработоспособност за м.04.2018г. В този смисъл основателно е възражението във въззивната жалба, че обжалваното решение е неправилно в частта, в която СРС присъдил законна лихва върху същата сума от датата на инцидента. Предвид частичното несъвпадане в изводите на двете инстанции решението на СРС следва да бъде отменено в частта, в която СРС присъдил законна лихва за периода от 09.04.2018г. до 22.05.2018г. включително върху сумата 9.83 лева, представляваща разликата между трудовото възнаграждение и обезщетението по болест за периода от 10.04.2018г. до 15.04.2018г. и в частта, в която присъдил законна лихва за периода от 09.04.2018г. до 10.04.2018г. включително върху сумата 40 лева, представляваща медицински разходи, като вместо това претенциите за законни лихви върху същите главници за посочените периоди се отхвърлят като неоснователни. В останалата обжалвана част, като правилно и законосъобразно, решението на СРС следва да бъде потвърдено. В частта в която СРС отхвърлил исковете по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД за неимуществени и имуществени вреди за горницата до пълните предявени размери, като необжалвано, първоинстанционното съдебно решение е влязло в законна сила. По разноските: При този изход на спора право на разноски има ищецът. Пред СГС същата не доказва сторени такива във връзка с въззивната жалба на Столична община, предвид на което настоящата инстанция не присъжда разноски с решението си. Воден от горните мотиви, Софийски градски съд