Решение № 466 от 27.7.2023 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 585/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Срещу Решение № 106/29.04.2022г., постановено по гр.д. № 668/2021г. по описа на РС П., е депозирана пред Окръжен съд Б., въззивна жалба от адв. Г. К., като пълномощник на ответниците по гр.д. № 668/2021г. по описа на РС П.- М. К. Д., ЕГН ••••••••••, И. И. Д., ЕГН ••••••••••, двамата от гр. П., област Б. и В. А. В., ЕГН ••••••••••, от с. Б., Община П.. С въззивната жалба са наведени оплаквания за неправилност на обжалваното решение на първоинстанционния съд, както и за необоснованост на атакуваното решение от събраните доказателства по делото. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд, изградени с обжалваното съдебно решение, основани на доводите че ищците не са доказали при пълно и главно доказване, по несъмнен начин че са владели спорния по делото недвижим имот в продължение на повече от 10 години, както и че са прекъснали владението на ответниците М. Д. и И. Д., с което да оборят констатациите на оспорения констативен нотариален акт. С въззивната жалба се поддържа, че от събраните доказателства установява се по безспорен и несъмнен начин, че ответниците М. Д. и И. Д. са придобили правото на собственост върху недвижимия имот, след като са осъществявали върху него явно, спокойно и безспорно владение в продължение на повече от 10 години, а ищците по делото не са установили че са приели наследството от своя наследодател чрез извършване на конклудентни действия, тъй като такива са били извършвали след като ответниците по делото вече са били придобили собствеността върху имота по давност. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск по чл. 124 от ГПК, доколкото въз основа на събраните пред РС П. писмени и гласни доказателства, не се оборва от ищците презумпцията установена с оспорения констативен нотариален акт, с който ответниците се легитимират като собственици на спорния имот на основание придобивна давнот. Поддържа се с въззивната жалба, че съставът на РС П. е стигнал до погрешни изводи, като е приел че М. Д. и И. Д. не са упражнявали върху имота спокойно, непрекъснато и трайно владение, като за да стигне до извода за прекъсване на давността, съдът неправилно е кредитирал свидетелските показания на свидетелите- Е. А. и В. К.. Излагат се доводи, че съдът преценява събраните свидетелски показания по вътрешно убеждение и при съобразяване на евентуалната им заинтересованост или предубеденост по смисъла на чл. 172 от ГПК, като същите се кредитират с оглед съответствието им на всички събрани по делото доказателства. Така съдът не е следвало да кредитира свидетелските показания на свидетелката Е. А., тъй като същите обективно не биха могли да се отнасят към последните 10-15г., тъй като самата тя сочи че не е посещавала имота през последните 10-15 години. Следователно същата не би могла да изнася по делото факти, свързани с прекъсването на давността на ответниците- Д.и. Отделно изложени са с в. жалба доводи, че свидетелските показания на свидетелите А. и В. К. не следва да бъдат кредитирани и поради това че същите за заинтересовани, доколкото тези свидетели са роднини на ищците. Същевременно на свидетелските показания на тези двама свидетели са в противоречие със свидетелските показания на свидетелите И. В. и С. Д., от които се установява че ищците не са посещавали имота през последните 12 години, не са държали свои вещи в имота, а освен това през този период в имота не са извършвани ремонти. Същевременно поддържа се с въззивната жалба, че от събраните пред РС П. гласни доказателства, установява се по безспорен и несъмнен начин, че ответниците по делото- М. Д. и И. Д., са упражнявали върху имота фактическа власт с намерение да своят същия за себе си, като владението им е било явно, спокойно, несъмнено и трайно и е продължило повече от 10 години, като не се установява и доказва да е било прекъсвано. Ето защо предявения иск с правно основание чл. 124 от ГПК е неоснователен и недоказан. Оспорва се с въззивната жалба че ищците са доказали по делото че са приели с конклудентни действия наследството от своя баща В. Д. и от своя дядо К. Д., като не са обосновали активната си процесуална легитимация по делото да предявяват иск за собственост на спорния недвижим имот, черпейки правата си от наследствени правоотношения. Оспорва се декларацията по чл. 14, чл. 27 и § 2 от ПЗР на ЗМДТ, депозирана пред Община П. от името на С. К. Д., като се възразява че същата не е подписана от лицето посочено като неин автор, както и че тя е неистинска. Оспорва се автентичността и на декларацията по чл. 26 от ЗМДТ подадена пред Община П. от К. А. Д., като се поддържа от жалбоподателите че същата е неистинска, тъй като не е подписана от лицето посочено като неин автор. Въз основа на изложеното и поради оплакванията за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, иска се от въззивния съд на основани чл. 271 ал.1 от ГПК да отмени изцяло атакувания съдебен акт, като постанови ново решение с което да отхвърли предявените искове срещу ответниците с правно основание чл. 124 и чл. 108 от ЗС и чл. 537 ал.2 от ГПК като недоказани и неоснователни. Претендират се от жалбоподателите и направените от тях разноски пред всички съдебни инстанции, включително разноските за адвокатско възнаграждение. Направено е с жалбата доказателствено искане: за допускане на гласни доказателства, чрез разпит на свидетели при довеждане пред въззивната съдебна инстанция- за твърдян от ответниците факт пред първоинстанционния съд- че ищците по делото са били изгонени от недвижимия имот, предмет на спора по делото, от В. К. Д., след възникнал между тях спор. Същото е било оставено без уважение от състава на ОС Б.. Въззивна жалба срещу първоинстационното Решение № 106/29.04.2022г., постановено по гр.д. № 668/2021г. по описа на РС П., е постъпила и от А. И. В.- ответник по гр.д. № 668/2021г. по описа на РС П., която е с оплаквания и съдържание, идентично на жалбата на останалите ответници, чрез пълномощника им- адв. К.. В предвидения по чл. 263 ал.1 ГПК двуседмичен срок, по делото е постъпил писмен отговор от адв. И. Д., в качеството и на процесуален представител на Е. В. З., ЕГН •••••••••• и С. В. А., ЕГН ••••••••••- ищци по гр.д. № 668/2021г. по описа на РС П., с който се оспорват въззивните жалби, подадени от ответниците пред първоинстационния съд, като се иска от състава на ОС Б., да потвърди обжалваното решение на първоинстанционния съд като правилно и законосъобразно. Въззивната жалба, подадена от А. И. В., се оспорва като недопустима- като просрочена, а при условията на евентуалност и като неоснователна. С писмен отговор по делото се оспорва въззивната жалба на адв. Г. К., като пълномощник на ответниците по гр.д. № 668/2021г. по описа на РС П.- М. К. Д., ЕГН ••••••••••, И. И. Д., ЕГН ••••••••••, двамата от гр. П., област Б. и В. А. В., ЕГН ••••••••••, от с. Б., Община П., като неоснователна. С отговорите на въззивните жалби от въззиваемата страна, излагат се доводи от адв. Д., че поддържат се от жалбоподателите твърдения, че ищците не са успели да докажат пред първоинстационния съд основателността на исковата си претенция, доколкото не установили при пълно и главно доказване че действително са владели имота през последните 10 години, както и твърдяното от тях обстоятелство- че са прекъснали срока на придобивна давност в полза на ответниците по делото. Излагат се доводи от пълномощника на въззиваемите- адв. Д., че ищците не са заявявали пред първоинстанционния съд като основание за правото си на собственост- придобиване на имота по давност, нито са заявявали прекъсване на придобивната давност на ответниците. Ищците са поддържали с ИМ пред РС П., че са собственици на процесния по делото недвижим имот, въз основа на наследствено правоприемство от своите баба и дядо по бащина линия/К. и С. Д./. Ето защо доводите от жалбоподателите изложени във въззивните жалби в тази насока са неприемливи и очевидно извън предмета на делото. Поддържа се с писмените отговори на въззивните жалби, че първоинстанционният съд правилно е приел, че наследственото правоприемство на ищците се установява от представеното по делото удостоверение за наследници, с което се установява че ищците са внучки на К. Д. и С. Д., по право на заместване от починалия им баща- В. Д.. Оспорва се с писмения отговор на въззивните жалби и довода, че в полза на ответниците Д.и е установена една оборима презумпция, във връзка с чл. 69 от ЗС и страната която я оспорва, следва да я обори. Поддържа се от пълномощникът на въззиваемите, че в настоящия случай страните са сънаследници и презумпцията на чл. 69 от ЗС се счита за оборена, като доказателствената тежест е на лицето, което претендира че е владяло и придобило собствеността на имота по давност./в този смисъл ТР № 2/06.08.2012г. по т.д. № 1/2012г. на ОСГТК на ВКС/. Поддържа се от адв. Д. че ако наследника съсобственик се позовава на придобивна давност, то следва да заяви намерението си да владее идеалните части на останалите съсобственици за себе си, като следва явно и недвусмислено да манифестира пред тях това свое намерение, като извърши действия с които отблъсква владението им и установява владение върху идеалните им части, с намерение за своене. Излагат се доводи с писмените отговори на въззивните жалби, че в производството пред РС П., такива доказателства не са събрани и липсват. Обратното- поддържа се с писмения отговор от пълномощникът на въззиваемите, че от разпита на всички разпитани пред първоинстационния съд свидетели, установява се че процесната сграда е била обитавана само от К. и С. Д., до смъртта на бабата на ищците през 2019г. Поради това не се установява ответниците да са владели имота с намерение за неговото своене за период по- дълъг от 10 години. Оспорва се с отговора на въззивните жалби от въззиваемата страна и твърдението наведено от жалбоподателите чрез процесуалния им пълномощник- че към момента на издаването на оспорения констативен нотариален акт, ищците не са били приели наследството от своите наследодатели. Поддържа се с писмения отговор, че по делото пред първоинстанционния съд са събрани редица доказателства за мълчаливото приемане на наследството от ищците от техните дядо и баба, при хипотезата на чл. 49 ал. 2 от ЗН, чрез предприемането на различни действия- фактически и правни, които недвусмислено сочат на категоричното им намерение за приемане на наследството, останало от техния баща- В. Д.. Възразява се срещу доводите на въззивната страна- че за приемането на наследството ищците е следвало да заявят че приемат същото по реда на чл. 84 от ЗН. С писмения отговор на въззивните жалби се оспорва и твърдението наведено от жалбоподателите чрез техния пълномощник- че подадената декларация от С. Д. е неистинска, поради това че същата не е попълнила и подписала този документ- твърдения които са напълно голословни и недоказани по никакъв начин при разглеждането на делото пред първоинстанционния съд. Отделно- възразява се че твърдението че на същото основание неистинска е и декларацията на К. Д., се навежда за пръв път с въззивната жалба пред настоящата съдебна инстанция, което е процесуално недопустимо, а отделно отново се касае за твърдение, за което липсват доказателства по делото. По доказателственото искане на въззивниците- за събиране на гласни доказателства, с отговора на въззивните жалби се изказва становище че същото е неоснователно и преклудирано. Излагат се доводи че на ответниците пред РС П. е била дадена възможност за навеждане на гласни доказателства, за установяване на обстоятелствата от които страната ще се ползва. Ответниците са имали възможността да навеждат гласни доказателства и за обстоятелството заявено от тях с отговора на ИМ- че ищците са изгонени от имота от техния баща, при възникнал между тях спор, но такива доказателства не са били навеждани пред РС П.. Поради изложеното иска се с писмените отговори на въззивните жалби от второинстанционния съд да постанови решение, с което да потвърди обжалваното решение на РС П. като правилно и обосновано. Претендират се и направените пред въззивната инстанция разноски. Съдът при проверката си в закрито заседание по реда на чл. 267 във вр. с чл. 262 ГПК намира подадените въззивни жалби за допустими като подадени в срока за обжалване, от легитимирана страна с правен интерес срещу валиден съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване и последващ съдебен контрол. Същите са редовни и отговарят на изискванията на закона за форма и съдържание. Писмените отговори към въззивните жалби са представени от насрещната страна- правно легитимирана да навежда възражения срещу оплакванията във въззивната жалба, като не са просрочени и отговарят на изискванията на закона за съдържание и форма. В пледоариите си пред съда при насроченото от въззивната инстанция открито съдебно заседание по делото, пълномощниците на въззивниците и въззиваемите- адв. М. и адв. Д., поддържат доводите си наведени с въззивните жалби и писмените отговори на същата, по съображенията изложени в тях. Претендират заплащането на направените пред настоящата съдебна инстанция разноски. Представят писмени защити в които подробно излагат правните си съображения. За да се произнесе в рамките но компетентността си като въззивна инстанция, настоящият състав на ОС Б., съобрази следното: Производството пред първоинстанционния съд е образувано въз основа на искова молба от Е. В. З., с постоянен адрес в гр. К., ул. „С...“ № •, ЕГН •••••••••• и от С. В. А., с постоянен адрес в гр. П., ул. „Ч. № •, ЕГН ••••••••••, срещу М. К. Д., с постоянен адрес в гр. П., ж.к. „И.“, бл. •, вх. •, ет. •, ап. •, ЕГН ••••••••••, И. И. Д., с постоянен адрес в гр. П., ж.к. „И.“, бл. •, вх. •, ет. •, ап. •, ЕГН ••••••••••, В. А. В., с постоянен адрес в с. Б., общ. П., ул. „П. Х.“ № •, ЕГН •••••••••• и А. И. В., с постоянен адрес в с. Б., общ. П., ул. „П. Х.“ № •, ЕГН ••••••••••. Първоинстанционният съд е сезиран с искове с правно основание- чл. 124 от ГПК, чл.108 от ЗС и чл. 537 ал. 2 от ГПК. Срещу първите двама ответници е предявен установителен иск за правото на собственост, като се иска от съда да постанови решение, с което да приеме по отношение на М. К. Д. и И. И. Д./негова съпруга/, че ищците Е. В. З. и С. В. А., са собственици на по 1/ 4 идеална част, от наследствен недвижим имот- сграда с идентификатор • по КК и КР на гр. П.- еднофамилна жилищна сграда, със застроена площ от 67кв.м., изградена в ПИ с идентификатор • по КК и КР на гр. П.. Предявен е иск с правно основание чл. 537 ал.2 от ГПК, с който се иска да бъде отменен констативен нотариален акт за правото на собственост № •, от 11.09.2019г., том •, рег. № •, нот.д. № •/2019г. по описа на Нотариус К. Т., с който ответника М. К. Д., се легетимира като собственик на целия наследствен имот- на основание придобивна давност, до размера на претендираната от ищците идеална част от имота/1/ 2 идеална част/. Срещу ответниците В. А. В. и А. И. В., предявен е ревандикационен иск с правно основание чл. 108 от ЗС, като се иска от съда да ги осъди да предадат владението на ищците Е. В. З. и С. В. А., общо върху 1/ 2 идеална част от недвижимия имот, който двамата отвеници владеят без правно основание. С ИМ пред РС П., ищците Е. В. З. и С. В. А. твърдят че са сестри, че ответника- М. К. Д. е техен чичо и брат на починалия им баща- В. К. Д.. Поддържат че са наследници по право на заместване на наследодателите си- К. Д. и С. Д./техни дядо и баба/, като претендират че по наследство от своите дядо и баба по бащина линия – по 1/4 идеална част от наследствен недвижим имот с идентификатор • по КК и КР на гр. П.- еднофамилна жилищна сграда, със застроена площ от 67кв.м., изградена в ПИ с идентификатор • по КК и КР на гр. П.. Твърдят че никога не са се отказвали от наследството на техните баба и дядо. Поддържат, че първият ответник- М. К. Д., който е син на общите на страните наследодатели и съпруг на втората ответница, се е снабдил с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка за собствеността върху цялата сграда, като се е легитимирал заедно със съпругата си като собственик на наследствения недвижим имот- на основание придобивна давност. Сочи се с ИМ от ищците, че по-късно първите двама ответници са продали процесната сграда на третата ответница, която към момента на продажбата е имала сключен граждански брак с четвъртия ответник. Ищците излагат исковата си претенция на твърдението, че първите двама ответници- М. Д. и И. Д., не са могли да придобият собствеността върху целия недвижим имот по давност, тъй като никога не са отблъсквали децата на брат си от владението и ползването на наследствения имот, нито са манифестирали по отношение на тях намерението си да своят целия имот само за себе си. Поддържа се още, че тъй като продавачите не са могли да придобият собствеността върху претендираните от ищците идеални части от наследствения недвижим имот, тъй като не са упражнявали давностно владение върху него в изискуемия от закона срок, то поради тази причина договора за продажба, с който са продали имота на третия ответник, не е породил прехвърлително си действие, в тази му част, поради което В. А. В. и А. И. В. не са могли да придобият имота на годно правно основане. Поддържа се от ищцовата страна, че към момента на предявяването на исковете пред съда, приобретателите по договора за продажба, упражняват фактическа власт върху претендираните от ищците идеални части от наследствения имот, без основание. Иска се от съда да установи правото на собственост на ищците- Е. В. З. и С. В. А., до размера общо на 1/ 2 идеална част от наследствения имот, по отношение на ответниците, като осъди В. и А. В.и да им предадат владението върху тази идеална част от имота. Претендират се съдебни разноски. С отговора на исковата молба по реда на чл. 131 от ГПК, ответниците- М. Д. и И. Д., чрез пълномощника им- адв. К., оспорват предявените искове като неоснователни, молят за тяхното отхвърляне и за присъждане на съдебните разноски. Не се оспорва че след смъртта на К. А. Д., в къщата е останала да живее наследодателката на страните- С. К. Д.. Твърди се че до смъртта си, в същата къща е живял и бащата на ищците- В. А. Д., но след развода със съпругата му, той е изгонил децата си и е останал да живее в къщата сам. Ответниците- М. Д. и И. Д. поддържат, че са живели в наследствената къща постоянно и непрекъснато, като са осъществявали владение върху цялата сграда, заедно със своите родители. Поддържа се че ответниците са имали свои вещи в къщата и са пребивавали и преспивали когато поискат. Твърди се, че именно първите двама ответници са се грижели за С. Д. когато се е разболяла и преди да почине. Същевременно поддържа се, че ищците не са допускани в тази къща, като същите не са идвали и не са пребивавали в нея, като не са се истересували от имота и неговата поддръжка. Оспорва се от ответната страна че ищците Е. В. З. и С. В. А. не са приели наследството от своя баща- В. Д., както и от своите баба и дядо- К. и С. Д., поради което не са активно материалноправно легитимирани да предявяват искове за правото на собственост на наследствения имот. Оспорват се и декларациите по чл. 14, чл. 27 и § 2 от ПЗР на ЗМДТ, подадени от К. А. Д. и от С. К. Д. пред НАП, като се оспорва тяхната автентичност, като се твърди че не са подписани от лицата посочени като декларатори. С писмения отговор наведено е възражение че първите двама ответници са придобили собствеността върху наследствения имот на самостоятелно правно основание- придобивна давност, след като са осъществявали явно, непрекъснато и безспорно владение върху имота в продължение на повече от 10 години, с намерението да го своят за себе си. Предявените искове се оспорват и от ответницата В. А. В.. Ответникът- А. И. В. не е изразил становище по предявените искове. Пред първоинстанционния съд са събрани писмени и гласни доказателства. С обжалваното Решение № 106/29.04.2022г., постановено по гр.д. № 668/2021г. по описа на РС П., първоинстанционният съд е уважил като основателни предявените искове по чл. 124 от ГПК, чл. 108 от ЗС и чл. 537 ал.2 от ГПК, до размера на исковата претенция по делото- за по 1/ 4 идеална част от правото на собственост върху наследствения имот, като е признал Е. В. З. и С. В. А. за собственици на имота по наследствено правоприемство. Съставът на РС П. е приел че първите двама ответници М. Д. и И. Д., не са придобили собствеността върху целия наследствен имот по давност, като е отменил констативния нотариален акт за собственост, с който същите се легитимирал като собственици, до размера на 1/ 2 идеална част. Приел е че третия и четвъртия ответник- В. А. В. и А. И. В., не могли да придобият собствеността върху 1/ 2 идеална част от недвижимия имот, по силата на сключения договор за продажба, тъй като праводателите им- М. Д. и И. Д., не са били собственици на 1/ 2 идеална част от имота и не са могли да им прехвърлят права, които не притежават. Срещу обжалваното решение са депозирани въззивни жалби от ответниците по делото, въз основа на които е образувано настоящото въззивно производство. Въз основа на събраните по делото доказателства пред първата и въззивната съдебни инстанции, в тяхната съвкупност и взаимовръзка, настоящият състав на ОС Б., приема за установено и доказано от фактическа страна следното: Ищците- Е. В. З. и С. В. А. са преки наследници по закон на В. К. Д.- техен баща, починал на •г. и наследници по право на заместване на техните дядо и баба по бащина линия- К. А. Д., поч. •г. и С. К. Д., поч. •г. Първите двама ответници по делото- М. К.Д. и И. И. Д. са техни чичо и леля. Установява се по делото, че родителите на ищците са се развели през 1984г., като майката и децата са напуснали семейното жилище, а бащата В. Д. е останал да живее в къщата на своите родители сам до смъртта си. Ищците и тяхната майка са заминали за чужбина и са се установили в И., където са живели, учели и работели повече от 20 години. Не се оспорва от страните и съдът приема за установен по делото факта, че процесния по делото недвижим имот, в актуалното му регулационно положение към момента на предявяване на исковата молба- сграда с идентификатор • по КК и КР на гр. П., одобрени със Заповед № РД-18-70/14.12.2010г. на Изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър, с последно изменение, засягащо сградата - от 28.11.2019г., с адрес - гр. П., ул. „С.“ № •, със застроена площ - 67 кв. м., с брой етажи - 1, с предназначение - жилищна еднофамилна сграда, без стар идентификатор и без номер по предходен план, е собственост на наследодателите на страните- А. А. Д. и С. К. Д.. Видно е от приетия като писмено доказателство Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № •, том •, дело № •/1994г., по описа на Нотариуса на РС П., че скоро след смъртта на сина им- В. К. Д., наследодателите на страните- К. А. Д. и съпругата му С. К. Д., са продали на другия си син- М. К. Д., дворното място в което е построена процесната къща- имот с пл. № 1434, в кв. 41 по плана на гр. П., с обща площ от 594 кв.м., срещу заплащане на продажна цена от 11 830лв. За установяване на владението върху недвижимия имот, предмет на настоящото дело, пред първоинстанционния съд са разпитани свидетели. Свидетелката Е. Т. А. е свекърва на ищцата С. А. като познава С. Д. и знае процесния по делото недвижим имот. Същата твърди че заедно със сестрата на бабата на ищците, се е грижела за С. Д. няколко месеца преди смъртта и, когато тя се е разболяла и не можела да се грижи сама за себе си. Твърди че в къщата до смъртта си е живеела постоянно само С. Д., а М. Д. и И. Д. си имали собствен апартамент в ж.к. „И.“ в гр. П., където семейството живеело постоянно. Твърди че тя е ходела често в къщата на С., но не е виждала там сина и снаха и. Свидетелката Е. А. сочи че С. А. и Е. З. са поддържали постоянна връзка с баба си, като дори и от И. и помагали да си плаща тока, водата и телефона, като за целта имало открита специална банкова сметка. Свидетелката сочи, че през лятото те всяка година си идват в България, като винаги през лятото са посещавали баба си. Твърди че са купували на С. Д. легло, поправяли са дограми, извършвали ремонти, боядисвали стаите, закупили и печка на ток, пералня, като и купували и дърва за отопление през зимата. Свидетелката твърди че двете ищци заедно с тяхната майка, са направили външна баня и тоалетна в парцела. А. сочи в показанията си, че баба С. се е разбирала много добре с внучките си и никога никой не е препятствал тяхното идване в къщата, като дори са нощували в нея. Свидетелката сочи в показанията си, че от баба С. е чула, че две от стаите в къщата са за В./майката на ищците/, а другите две стаи за М./нейния син/. Свидетелката А. сочи в показанията си, че тя не знае С. и Е. да са били гонени от къщата от техните баба и дядо. В края на показанията си свидетелката А. сочи, че- „Аз преди 10.15 години съм влизала в този имот“. Знае че в двора на къщата са гледани зайци, но също така не знае някой от входовете да е бил заключен и да е бил ограничаван достъпа до къщата. Свидетелят В. К. е първи братовчед на бащата на ищците и на първия ответник по делото. Като техен роднина познава имота, както и отношенията в семейството. Свидетелят знае че къщата е живяла постоянно до своята смърт С. Д., тъй като той често минавал да я види и е помагал с каквото може, тъй като тя живеела сама. Свидетелят сочи че М. Д. и И. Д. живеят в семейното им жилище в ж.к. „И.“ в гр. П. и той не ги е виждал когато е посещавал С. Д. в къщата която тя обитавала. Свидетелят знае че С. Д. е общува с нейната снаха В. и дори била за известно време в И. при внучките си. Знае че когато С. е Е. се прибирали в България, те са посещавали баба си, но не знае дали са нощували в къщата където тя живее. Знае че банята и тоалетната в двора са направени от В.. Свидетелят И. В. е зет на М. Д., като знае имота тъй като е отглеждал дълги години в двора на къщата зайци. Сочи в показанията си че в къщата до смъртта си живеела С. Д.. Той често влизал при нея когато хранел зайците и помагал с каквото може, тъй като тя била сама възрастна жена. Свидетелят не знае майката В. и дъщерите С. и Е. да са посещавали тази къща. Знае че М. и И. са идвали в къщата и са работели в двора, но смята че собственик на имота си е баба С. Д.. Сочи в показанията си че М. и В. са си имали друго жилище, а в къщата са идвали от време на време, но имали стоя със собствени вещи и когато се налагало влизали и почивали в самата къща. Свидетелят сочи в показанията си, че М. и И. се разполагали- „…но само в едната стая. А другата стая била на снахата.“ Свидетелят сочи в показанията си, че за баба С. Д. когато се е разболяла се е грижела основно нейната сестра, но той знае че и М. и И. са помагали когато баба С. се е разболяла и влизала в болница. В. К. сочи в показанията си, че докато гледал зайци в градината, били направени външна баня и тоалетна, като той знае майсторите които ги правили. Баба С. му казала, че тя била събрала 1000лв. и с тези пари са направени банята и тоалетната. Докато е гледал зайците свидетелят не знае да е правен ремонт на къщата. Свидетелката С. Д. също е роднина на страните- тя е снаха на М. и И. Д., тъй като живее от 16 години на семейни начала със сина им, като има и дете от него. Свидетелката знае къщата в която живеела баба С. Д., тъй като често тя е ходила заедно със съпруга си там за да помагат на старата жена. Знае че М. и И. са имали вещи в една от стаите на къщата. Свидетелката знае внучките на бабата- С. и Е., като ги е виждала няколко пъти да идват в къщата, но не знае те да имат вещи в къщата. Свидетелката знае че в последните години е боядисвана един път къщата и е сменена врата, но не знае от кой и с чии средства са извършени тези ремонти. Знае че в двора са направени баня и тоалетна и сочи в показанията си, че доколко знае те са направени от ищците- С. и Е.. Свидетелката Джанкушева сочи в показанията си че постоянно в къщата живеела сама само баба С.. След като бабата се разболяла за нея се грижели както ответниците М. и И., така и С. и Е., като свидетелката била чула че те са наели жена, която да се грижи за баба С.. Свидетелката не знае ищците да са подпомагали своята баба с парични средства, като твърди че баба С. е имала и собствени спестени пари. По делото пред първоинстанционния съд са представени по делото и приети като писмени доказателства приходни квитанции от които е видно, че до 2019г. данъците за имота и таксите за битови отпадъци са били заплащани от М. К. Д. и от С. Д.. Приети са писмени доказатлества за извършени парични преводи по сметка на С. Д., с които ищците Е. В. З. и С. В. А., са подпомагали финансово своята баба С. Д.. Приети са писмени доказателства за здравословното състояние на С. Д. и епикризи за заболяванията и, както и писмени доказателства за поетите от страните разноски за погребението на С. Д.. Тези писмени доказателства въззивният съд не коментира, тъй като счита че същите не са от съществено значение за спора между страните. Същите потвърждават свидетелските показания в частта им, в които свидетели сочат че за С. Д. са се грижели приживе, както сина и М. Д., така и внучките и С. и Е., макар същите да са били в чужбина. Видно е от събраните писмени доказателства пред РС П.- Нотариален акт за констатиране право на собственост, издаден въз основа на обстоятелствена проверка № •, том •, рег. № •, дело № •/2019г. по описа на Нотариус К. Т., че на 11.09.2019г. ответника М. К. Д., е бил признат за собственик на основание давностно владение на: сграда с идентификатор • по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. П., одобрени със Заповед № РД-18- 70/14.12.2010г. на Изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър, с последно изменение, засягащо сградата - от 28.11.2019 г., с адрес - гр. П., ул. „С.“ № •, със застроена площ - 67 кв. м., с брой етажи - 1, с предназначение - жилищна еднофамилна сграда, без стар идентификатор и без номер по предходен план. С приетия като писмено доказателство Нотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот № •, том •, рег. № •, дело № •/2019г. по описа на Нотариус К. Т., М. К. Д. и съпругата му И. И. Д., са продали на В. А. В.- собствения си недвижим имот, на който са се легитимирали като собственици по давност- сграда с идентификатор • по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. П., одобрени със Заповед № РД-18-70/14.12.2010 г. на Изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър, с последно изменение, засягащо сградата- от 28.11.2019г., с адрес- гр. П., ул. „С.“ № •, със застроена площ- 67 кв. м., с брой етажи- 1, с предназначение- жилищна еднофамилна сграда, без стар идентификатор и без номер по предходен план, срещу заплащането на продажна цена от 5 000лв. Към момента на продажбата на недвижимия имот- купувачът В. А. В. е била в граждански брак с А. И. В./Удостоверение за семейно положение № 212/27.05.2021г./, поради което поради възмездния характер на сделката, двамата са придобили правото на собственост в режим на СИО и при равни дялове. Въззивната инстанция в изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК, като съобрази оплакванията във въззивната жалба, писмените отговори и доводите на страните във връзка с нея, въз основа на вътрешното си убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК, излага следните съображения от правна страна: При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК, настоящата въззивна инстанция констатира, че обжалваното решение е валидно. Постановено е от определения със закон съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил, а с оглед пълния обхват на обжалването е и допустимо. Първоинстанционният съд правилно е квалифицирал предявените искове за правото на собственост, като е приел за разглеждане предявените по чл. 124 от ГПК и чл. 108 от ЗС такива, въз основа на редовна искова молба. Правилно е приел за разглеждане обективно и субективно съединените искове, включително иска за частична отмяна на издадения констативен нотариален акт по чл. 537 ал. 2 от ГПК. Предявените искове за правото на собственост- установителен по чл. 124 от ГПК срещу първите двама ответници и ревандикационен иск с правно основание чл. 108 от ЗС- срещу третия и четвъртия ответник, следва да бъдат разгледани от съда по същество, тъй като за ищците е налице правен интерес от установяването на обема на правото им на собственост върху процесната сграда, претендирайки наследствено правоприемство и основавайки се на твърдението, че сънаследника им- М. К. Д., неоснователно се е легитимирал като едноличен собственик на целия недвижим имот по давност, без да са налице основанията на закона за това. Безспорна е практиката на ВКС на РБ, съгласно която спорът за материално право за един съсобствен или наследствен недвижим имот, може успешно да бъде разрешен както чрез предявяване на установителен иск, така и чрез воденето на ревандикационен иск по чл. 108 от ЗС за защита правото на собственост, пред съда по местонахождението на имота, чрез насочването му срещу друг съсобственик или сънаследник, смутил и оспорил правото на собственост от всички съсобственици или наследници по закон. Доколкото е налице правен интерес от завеждането на ревандикационен иск за защита правото на собственост върху спорния имот срещу третия и четвъртия ответник по делото, които са във владение на процесния имот, а се поддържа от ищцовата страна че В. А. В. и съпруга и, не са могли да придобият правото на собственост върху 1/ 2 идеална част от продадения имот, тъй като в тази част не е настъпил транслативния ефект на сключения договор за продажба, то процесуално допустим е и предявения ревандикационен иск с искане за предаване на владението върху така претендираната от ищците идеална част от имота. С предявяване на иск за установяване на обема на правото на собственост на ищците върху имота, на заявеното с исковата молба от тях правно основание, несъмнено допустим е и субсидиарния иск за отмяна на констативния нотариален акт, с който ответника М. К. Д., еднолично се е легитимирал като собственик на процесния имот- на основание давностно владение, след като се отрича с предявения иск правното основание за това. За да е основателен един ревандикационен иск, необходимо е доказване наличието на три кумулативно установени от закона предпоставки от обективна страна: ищецът да е собственик на вещта, ответникът да владее вещта и това владението да е без правно основание. Липсата на която и да от трите предвидени в закона предпоставки води до неоснователност на предявения иск и неговото отхвърляне от съда. В процесуална тежест на ищеца е да докаже, че е собственик на претендирания от него недвижим имот и че ответника го е завладял, като го е лишил от възможността да го ползва и така е ограничил правото му на собственост. В тежест на ответника е да доказва, че ако владее имота, то това владение е на правно основание. Ревандикацията на един недвижим имот, винаги е обусловена от доказване на правото на собственост на ищците по делото на заявеното с ИМ от тях правно основание, както и установяване на обема на така претендираното право. Не се спори между страните, а по делото са събрани писмени и гласни доказателства в тази насока, че процесната сграда- сграда с идентификатор • по КК и КР на гр. П.- еднофамилна жилищна сграда, със застроена площ от 67кв.м., изградена в ПИ с идентификатор • по КК и КР на гр. П., е била собственост на общите наследодатели на страните по делото- К. А. Д. и съпругата му С. К. Д., б.ж. на гр. П.. След смъртта на К. А. Д. /поч. 2001г./ и на С. К. Д./поч. •г./ и откриване на наследството, наследници по закон на починалите родители са били техния син- М. К. Д., както и по право на заместване от другия починал син- неговите деца Е. В. З. и С. В. А., като съгласно чл. 5 ал. 1 от ЗН, би следвало да наследят при равни дялове- по 1/ 2 идеална част/респ. по 1/ 4 идеална част за всяка от ищцата/. Правото за наследяване възниква за наследниците по закон с откриване на наследството и за същите се поражда възможността изрично или чрез конклудентни действия да приемат същото. Наследяването само по себе си, не е самостоятелно основание за придобиване на правото на собственост, като съсобсвеност между наследниците въз основа на наследственото правоприемство би могла да възникне само при липса на друг правоизключващ наследяването юридически факт към момента на откриване на наследството. При липса на твърдения от страните по делото за извършено приживе възмездно или безвъзмездно разпореждане чрез правна сдлека, в установената от закона нотариална форма за действителност, с правото на собственост на спорния недвижим имот по настоящото дело, от общите наследодатели- К. А. Д. и С. К. Д., в полза на някой от техните наследници по закон, съществен по настоящото дело в зависимост от наведените от ответниците с отговора на исковата молба твърдения и възражения е въпроса- могъл ли е М. К. Д., да придобие собствеността върху наследствения недвижим имот по давност, след като се е легитимирал като такъв на основание давностно владение, с оспорения от останалите наследници още пред първоинстанционния съд констативен НА № •, том •, рег. № •, дело № •/2019г. по описа на Нотариус К. Т., както и въпроса- на какво основание ответника М. К. Д. е установил владението си върху недвижимия имот, след смъртта на майка му през 2019г. Изследването на тези въпроси определя и предмета на обжалването пред въззивната инстанция, като посочените въпроси ясно са очертани и от оплакванията във въззивната жалба, въз основа на които е образувано съдебното производство пред ОС Б., както и от възраженията на въззиваемите с отговора на същата. Ищците са основали исковата си претенция за правото си на собственост на наследствено правоприемство, като твърдят че са собственици като наследници по закон общо на 1/ 2 идеална част от наследствената сграда, по право на заместване от техния баща- В. К. Д. и по наследство от техните дядо и баба- К. и С. Д.. Съгласно разпоредбата на чл. 48 от ЗН, наследството се придобива с приемането му. Приемането на наследството е едностранен акт, с който наследникът изявява волята си да го придобие. Приемането на наследството е изрично или мълчаливо. Изричното приемане се извършва с писмено изявление до районния съдия по местоокриване на наследството. То се вписва в особена за това книга– чл. 49, ал. 1 от Закона за наследството. Мълчаливо приемане има, когато наследникът извърши действия, които несъмнено предполагат намерението му да приеме наследството и които той не би имал право да извърши, освен в качеството си на наследник– чл. 49 ал. 2 ЗН. По въпроса за мълчаливото приемане на наследството в хипотезата на чл. 49 ал. 2 ЗН съществува задължителна практика на ВС, създадена при действието на ГПК от 1952г. (отм.)- Постановление № 4/30.10.1964г. на Пленума на Върховния съд, както и задължителна практика на ВКС, формирана по новия съдопроизводствен ред на чл. 290 ГПК от 2007г. досега- напр. Решение № 535/02.09.2011г. по гр.д. № 92/2010г. на II г. о., Решение № 395/04.11.2010г. по гр.д. № 309/2010г. на II г.о. и др. С ППВС № 4/1964г. са дадени указания, които не са загубили своята актуалност и досега- че при спор дали е извършено мълчаливо приемане на наследството съдилищата имат възможност да преценяват свободно всички обстоятелства, от които може да се направи извод за мълчаливото приемане на наследството. В цитираните решения по чл. 290 ГПК, съобразявайки указанията в ППВС № 4/1964г., отделните състави на ВКС са изразили разбиране, че: Мълчаливо приемане на наследство съгласно чл. 49 ал. 2 ЗН е налице при извършване на фактически или правни действия от наследника, които несъмнено предполагат неговото намерение да приеме наследството. Действията не трябва да са двусмислени, а трябва по безспорен и несъмнен начин да създават убеждението, че наследникът приема или има намерение да приеме наследството. Законът предвижда във всеки отделен случай съдът да прецени дали извършените действия сочат на воля за приемане на наследството, което означава, че въпросът за конкретните действия, с които се осъществява мълчаливото приемане на наследство, е фактически и е различен за всеки конкретен казус. Приема се с установената съдебна практика на ВКС становище за мълчаливо приемане на наследството чрез извършване на фактически или правни действия от наследника, които несъмнено предполагат неговото намерение да приеме наследството. Действията не трябва да са двусмислени, т.е. от тях да е възможно да се направят и други изводи, както е при ползуване на обикновената покъщнина, с която си служат членовете на семейството, или действия по обикновено управление на наследството, като законът предвижда при всеки конкретен случай съдът да прецени дали извършените действия сочат на воля за приемане на наследството, т. е. касае се за фактически въпрос, различен за всеки отделен казус./ Решение № 395 от 4.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 309/2010 г., II г. о., ГК/ Очевидно е че събраните пред първата съдебна инстанция писмени и гласни доказателства, сочещи на факта че ищците по делото са подпомагали финансово своята баба да заплаща данъците и таксите за имота, както и със средства за поддръжка и ремонти на къщата, не съставляват действия от страна на Е. В. З. и С. В. А., които да сочат по несъмнен начин че същите са приели наследството останало от техния дядо- К. Д., по право на заместване от своя баща- В. Д.. Приемането на наследството следва да се изрази в активни действия, които водят до промяна в наследственото имущество- прехвърляне, изменение, ограничаване, погасяване или прекратяване на права и задължения на наследодателя. От тази гледна точка частичното погасяване на дълга на наследодателя несъмнено се отразява на обема на наследството и съответно обективира приемането му от наследника. В този смисъл са решение № 429 от 22.04.1991г. по гр. д. № 227/91г. на І г.о. на ВС, Решение № 17 от 19.01.1994г. по гр.д. № 594/93г. на І г.о. на ВС, както и Решение № 535 от 2.09.2011г. по гр.д. № 92/2010г. на ІІ г. о. на ВКС. Липсва мълчаливо приемане на наследството, ако наследникът е продължил да живее и след смъртта на баща си в наследствената къща - решение № 875/14.04.69г. по гр.д. № 381/69г. на ВС, I г. о., както и ако започне да ползва покъщнината на неговия починал наследодател. В настоящия казус няма данни ищците- Е. В. З. и С. В. А., да са направили отказ от наследството на своя баща- В. К. Д. и от наследството на своите дядо и баба- К. А. Д. и С. К. Д.. Както вече бяха изложени съображения по- горе приемането на наследството може да е и мълчаливо с конклудентни действия, стига по- рано да не е направен изричен отказ от наследство, който също е формален акт на волеизявление, които подлежи на изрично вписване в нарочните книги на съда, по местоположението на недвижимия имот/ ако има такъв в наследствената маса/. Впрочем следва да се има в предвид, че разпоредбата на чл. 10 ал. 4 ЗН допуска наследяване по заместване и в полза на лице, което се е отказало от наследството на наследодателя, когото замества. Настоящият въззивен състав на ОС Б., напълно споделя доводите на първоинстанционния съд, че налице е конкретно действие което явно и недвусмислено сочи на приемане на наследството. За приемането на наследството няма определен законов срок. Ето защо предявяването на настоящите искове в защита на правото на собственост на ищците, основани на доводи наследствено правоприемство по право на заместване от починалия им баща, по отношение на откритото наследство след смъртта на тяхната баба и дядо, следва да се приеме като типично и недвусмислено правно действие, израз на волята на ищците че приемат наследството от К. А. Д. и С. К. Д., като същевременно съставлява активни техни действия по защита на нарушеното им право на наследяване върху 1/ 2 идеална част от процесната жилищна сграда./Определение № 741 от 10.06.2013г. по гр.д. № 2744/2013г. на IV г.о. на ВКС, както и цитираната с него съдебна практика/. Навадените доводи с въззивните жалби за липсата на активна материално правна легитимация от воденето на искове за собственост и субсидиарния иск за отмяна на констативан нотариален акт, от страна на въззиваемите ищци Е. В. З. и С. В. А., са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Ответникът М. К. Д. заедно със съпругата си оспорва правото на собственост на ищците, като твърди че е придобил собствеността върху наследствената жилищна сграда по давност, въз основа на явно, несъмнено и безспорно владение върху същата, за повече от 10 години, с намерение да я свои само за себе си. Първият ответник обаче не оспорва правото на собственост на своята майка- С. К. Д., като същата е живяла постоянно в процесната сграда до смъртта си/с малки прекъсвания докато е била в болница/. М. К. Д. не е противопоставил владението на майка си, като е допуснал същата спокойно да владее жилищната сграда, със съзнанието че тя е собственик на идеални части от наследствения имот, след смъртта на нейния съпруг и негов баща- К. А. Д.. Не се установява по делото М. Д. да е извършил действия по отношение на С. К. Д., с които да манифестира намерението си да свои за себе си по давност реални части от имота, а още по- малко целия жилищен имот. Точно обратното- установява се че до смъртта и през 2019г. първият ответник като неин син е помагал и подкрепял същата за преживяването на старините и. Следователно към момента на снабдяването му с констативен нотариален акт през 2019г., ответникът М. К. Д. не би могъл да придобие по давност идеалните части, собственост по наследство на неговата майка- С. Д., от откритото наследство на неговия баща- К. А. Д.. Поради изложените съображения, съставът на ОС Б. намира, че именно откриването на наследството на починалата майка- С. Д., в контекста на установеното по настоящото дело, се явява правопораждащия юридически факт сочещ на начало на фактическа власт върху наследствения жилищен имот от страна на М. Д. и неговата съпруга. Наследяването като правен способ за преминаване на имуществото на едно починало лице към неговите наследници, се явява правното основание за упражняването на фактическа власт върху наследствената жилищна сграда, което след откриването на наследството е изпълнено с ново правно съдържание. Това е така защото поначало упражняването на фактическа власт върху един имот продължава на основанието на което е започнато, освен ако не бъде променено. Съдебната практика обобщена и с ТР № 1/06.08.2012г. по т.д. № 1/2012г. на ОСГК на ВКС се е обединила около становището, че когато фактическата власт върху имота е променена на правно основание- наследяване и е възникнала съсобственост, придобилият фактическа власт върху вещта признава такава и на останалите сънаследници, като това го прави владелец на собствената идеална част от съсобствения имот и държател на идеалните части на останалите съсобственици, като това е достатъчно за да може презумпцията на чл. 69 от ЗС да се счита за оборена. Тогава за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, сънаследникът който не е техен владелец, но упражнява фактическа власт върху части или върху целия наследствен имот, следва да превърне с едностранни свои действия държането по отношение на идеалните части на останалите сънаследници, във владение. В съдебната практика е прието, че тези действия следва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици, т.е. да е налице така нареченото преобръщане на владението/interversio possessions/, при което съсобственикът съвладелец да се преверне в едноличен собственик на наследствения имот или на обособени самостоятелни части от него. /Определение № 455 от 27.09.2012г. на ВКС по гр.д.№ 625/2012г. на ІІ г.о на ГК; Определение № 776 от 24.09.2012г. на ВКС по гр.д. № 371/2012г. на І г.о. на ГК и др./Съсобственикът който владее целия съсобственик имот или обособени самостоятелни части от него, е владелец на собствените си идеални части от наследството и държател на идеалните части на останалите сънаследници. Предвид основанието на което е установено владението/наследствено правоприемство/, презумпцията по чл. 69 от ЗС е оборена. Поради това владеещият целия имот собственик, носи и доказателствената тежест за установяване и доказване, че е променил намерението си, с което владее частите на останалите съсобственици и е започнал да ги свои за себе си, като това негово намерение следва категорично да се докаже, че е стигнало до знанието на останалите съсобственици, лишени от правото да ползват съсобствения имот съобразно чл. 31 от ЗС. Поради изложеното основанието на което един от наследниците е започнал да упражнява фактичска власт върху общия недвижим имот, е от съществено значение при позоваването му на придобивна давност, защото ако фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на останалите сънаследници, намерението за своене се предполага. Тогава за наследника който се позовава на придобивна давност, няма да е необходимо да доказва преобръщане на владението и промяна на намерението си по отношение на идеалните части на останалите наследници, които не упражняват фактическа власт върху наследствения имот/Решение № 3 от 16.01.2016г. по гр.д. № 3973/2015г. на I г.о. на ВКС и Решение № 32 от 08.02.2016г. по гр.д. № 4591/2015г. на I г.о. на ВКС/Ето защо съдът винаги изследва на какво основание е започнало владението, на което ответника се позовава, като в настоящия случай несъмнено се установява, че основанието на което започва владението което се претендира от ответника М. К. Д. е именно наследствено правоприемство и откриване на наследството на починалите му родители. Следователно доказването на обстоятелство че правото на собственост върху процесния недвижим имот, на основание наследяване и давност, както е посочено в оспорения констативен НА № •, том •, рег. № •, дело № •/2019г. по описа на Нотариус К. Т., е в тежест на ответника- М. К. Д., който се позовава на придобивна давност на основание чл. 79 ал.1 от ЗС, като за да се приеме че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително само за себе си, да намери ясна външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на останалите съсобственици и сънаследници на имота, което задължително изисква владението да не е установено по скрит начин. При липса на такива действия, то промяната на намерението на владелеца на имота по отношение на останалите съсобственици, е скрита, а следователно владението е опорочено и не могат да настъпят последиците предвидени в разпоредбата на чл. 79 ал.1 от ЗС. Владението според чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен- упражняване на фактическа власт върху вещта (corpus) и субективен- намерението да се държи вещта като своя (animus). Обективният признак е характеристика на владението като фактическо упражняване на власт спрямо конкретна вещ, като обективна възможност/факт/ за непосредствено въздействие върху вещта. Субективният признак е характеристика на едно субективно/лично/ поведение на владелеца- да се държи вещта като своя, със съзнанието на владелеца че той е собственик- титуляр на вещното право. Намерението е психическо, душевно, субективно състояние и за неговото доказване, законодателят е установил законовата презумпция на чл. 69 от ЗС, според която- „предполага се, че владелецът държи вещта като своя, доколкото не се докаже, че я държи за другиго”. Презумпцията е установена в полза на владелеца, тази презумпция е оборима и оборването е в тежест на заинтересованите лица, които възразяват, че владелецът не държи вещта за себе си- т.е. презумпцията размества тежестта на доказване. При държането фактическата власт се упражнява за другиго, т.е. субективният елемент липсва, тъй като държателят няма намерение да свои вещта. Владението се дефинира по чл. 68 от ЗС като „упражняване фактическа власт върху вещ, която владелецът държи като своя лично или чрез другиго”, т.е. дефинира се като фактически отношения между гражданско- правни субекти, изразяващи се в това, че едните имат фактическа власт върху вещта, без да се позовават на правото на собственост за това, а само на обстоятелството, че в даден момент именно те упражняват съдържанието на правото да си служат с вещта като своя. Други упражняват фактическата власт върху вещта- непрекъснато, спокойно и явно, именно с намерението да я своят за себе си и да станат нейни собственици. След възникване на наследственото правоотношение, приема се че всеки от наследниците по закон, с право на наследствен дял/ за ищците от по 1/ 4 идеална част, а за ответника М. Д.- 1/ 2 идеална част/ от недвижимия имот, се явява владелец на собствената си иделна част и държател на идеалните части на останалите сънаследници от наследствения имот. За да завледее целия имот за себе си, всеки един от наследниците следва да продължи да упражнява фактическа власт върху целия имот, но и да промени намерението си и превърне държането на идеалните части на останалите наследници във владение, като едва тогава в негова полза започва да тече придобивна давност. За да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си, следва да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на останалите сънаследници, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. В такава хипотеза в тежест на този, който се позовава на придобивната давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. Общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани. В този смисъл са решение № 270/20.05.2010 г., по гр. д. № 1162/2009 г. на II ГО на ВКС, решение № 291/9.08.2010 г., по гр. д. № 859/2009 г. на II ГО на ВКС, решение № 145/14.06.2011 г., по гр. д. № 627/2010 г. на I ГО на ВКС, всички постановени по реда на чл. 290 ГПК. От анализа на събраните по настоящото делото писмени и гласни доказателства в тяхната съвкупност, се налага за настоящата въззивна инстанция правния извод, че се опровергава чрез допустимите в ГПК доказателствени средства, обстоятелството че М. Д. и И. Д. са придобили на самостоятелно основание- придобивна давност, собствеността върху наследствената жилищна сграда- сграда с идентификатор • по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. П., за което е бил признат за собственик с приетия като писмено доказателство констативен НА № •, том •, рег. № •, дело № •/2019г. по описа на Нотариус К. Т., над наследствената част приспадаща се на М. К. Д.- 1/ 2 идеална част на която той е бил владелец въз основа на откритото наследство. Нещо повече– процесуалната активност на въззиваемите- ищци пред първоинстанционниоя съд, чрез процесуалния им представител по делото, е довела до събирането на редица доказателства, които опровергават правната възможност М. К. Д. да е придобил собствеността върху целия наследствен недвижим имот, на основание давностно владение, след смъртта на наследодателите на страните- К. и С. Д.. Съгласно чл. 31 ал.1 от ЗС, всеки съсобственик и сънаследник може да си служи с общата наследствена вещ, като този който ползва вещта, е придобил фактическата власт върху нея на правно основание за собствената си идеална част, като за нея той е владелец, а за правата на останалите съсобственици върху вещта, ползувателят на един недвижим имот е държател. За да започне да тече в полза на ползувателят придобивна давност за целия недвижим имот, необходимо е същият да демонстрира промяна в намерението си чрез действия по отношение на останалите съсобственици, с които да отрече правото им на собственост върху имота. Завладяването частите на останалите и промяната по начало следва да се манифестира пред тях чрез явни и недвусмислени действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. За да са отговори на основния въпрос по настоящото дело, настоящият състав на ОС Б., следва въз основа на анализ на доказателствената съвкупност да направи разграничение между двете хипотези на упражняване на фактическа власт, съответстващи по съдържание на определеното вещно право, на които законът придава ревелантост – държането и владението. Разликата между двете е в субективния елемент на фактическия състав, т.е. в намерението, с което се упражнява фактическа власт върху един съсобствен недвижим имот. Владелецът свои вещта за себе си, а държателят няма наремение за своене. Придобиването на правото на собственост изисква владението да не е установено по скрит начин, а същото да е манифестирано чрез действия, които са станали достояние на собственика, респективно съсобственика, като същите безспорно да носят белези на отричането на правото на собственост на неползващите съсобствения имот лица. По въпроса с какви действия се обективира промяната в намерението на сънаследника да не държи, а вече да владее имота, за идеалните части на останалите сънаследници и съсобственици на имота, е установена константна практика, която се възприема и от настоящия състав на ОС Б. /решение № 140 от 17.03.2006г. по гр. д. № 797 от 2005г. на ВКС, Първо г. о., решение № 216 от 05.04.2002г. по гр. д. № 657 от 2001г. на ВКС, Първо г. о., решение № 239 от 29.05.1996г. по гр. д. № 91 от 1996г. на ВС, Първо г. о., решение № 2831 от 29.10.1979г. по гр. д. № 1103 от 1979г. на ВС, Първо г. о., решение № 1796 от 03.06.1996 г. по гр. д. № 2657 от 1995г. на ВС, Четвърто г. о., решение № 636 от 04.12.2003г. по гр. д. № 144 от 2003г. на ВКС, Първо г. о., решение № 70 от 03.11.1980г. по гр. д. № 65 от 1980г. на ОСГК на ВС и решение № 1154 от 03.10.2008г. по гр. д. № 5078 от 2007г. на ВКС, Пето г. о./ поради следното: За да се приеме, че наследник е установил владение и върху притежаваните от другите наследници идеални части от имота, не е достатъчно той да упражнява фактическа власт върху целия наследствен имот, а е необходимо освен това да е отблъснал владението на останалите наследници, като е манифестирал ясно пред тях намерението си да владее целия наследствен имот само за себе си. Това следва да стане с конкретни действия на отричане правата на останалите сънаследници върху имота, които действия да са станали достояние на тези сънаследници. Такива действия могат да бъдат например отказа на ползващия имота сънаследник да допуска останалите сънаследници в имота, или доведено до знанието на останалите сънаследници намерение на сънаследника- държател да се разпореди с имота само в своя полза, или ползването на имота по начин, който ясно показва, че изключва владението на останалите сънаследници/да държи ключа от наследствения имот и останалите сънаследници да имат достъп до имота само с негово съгласие/. От ангажираните от страните пред първоинстанционния съд гласни доказателства, не се установява наличието на такава промяна в намерението на М. К. Д. да владее целия имот, което да доведе до неговото придобиване по давностно владение, тъй като в свидетелските показания въобще не се изнасят данни в насока ответниците да са демострирали или заявили такова поведение. Събраните по делото писмени доказателства сочат, че вноските за заплатения данък и разходите за консумативи за къщата- за ток, за вода, са били заплащани както от М. К. Д., така и от ищците- С. В. А. и Е. В. З., за които безспорно се установява че са изпращали парични средства на своята баба. Обстоятелството че М. К. Д. и съпругата му И. И. Д. са отглеждали зеленчуци в градината, като са ползвали една стая от къщата в която почивали, не може да обуслови извода за промяна на намерението за своене/без да се установи по категоричен начин по делото че имота е бил заключван от тях и останалите сънаследници не са имали достъп до къщата., Каса се за извършване на т.нар. търпими действия, а не за реално владение с намерение да се свои вещта, тъй като М. Д. и И. Д. са упражнявали фактическа власт, поради това, че най-често и най- продължително са пребивавали в имота в сравнение с другите наследници по закон, но установява се, че те на са живеели постоянно в имота, а са имали друго собствено семейно жилище в гр. П.. Упражняваната на това основание фактическа власт не представлява владение по смисъла на чл. 68, ал.1 ЗС и ответника М. Д. има качеството на държател по чл. 68 ал. 2 ЗС за идеалните части на децата на починалия му брат, като по силата на тофа фактическо състояние, презумпцията по чл. 69 ЗС следва да се счита за оборена. В този смисъл е и задължителната за съдилищата практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК: В Решение № 270/20.05.2010г. по гр.д.№ 1162/2009г. на ВКС, ІІ г.о., в което е прието, че след като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност и само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност, но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението му да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. В такава хипотеза в тежест на този, който се позовава на придобивната давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. Такова пълно и пряко доказване по настоящото дело не е извършено успешно. Точно обратното- всички разпитани по делото свидетели сочат в показанията си, че ищците С. В. А. и Е. В. З. са имали свободен достъп до имота и същите са посещавали къщата всяко лято, когато са идвали в България, като за това ответника М. К. Д. не се е противопоставял по никакъв начин. Свидетелите разпитани по искане на ответника, в своите показания потвърдиха, че М. Д. и И. Д. всъщност са ползвали една от стаите, а другата стая е била запазена- „за снахата“/свидетелските показания на свидетелят И. В. на стр.329 от първоинстанционното дело/Свидетелката С. Д. в показанията си сочи, че не знае С. и Е. да са имали свои вещи в наследствената къща, но потвърждава че вещите на М. Д. и И. Д. са били само в една от стаите. Свидетелката Е. А. също сочи в показанията си, че от баба С. знае че – „…две от стаите са за В., а другите две стаи за М.“. От свидетелските показания дори се установява, че наследниците са имали определени стаи в наследствената къща, които са можели да ползват когато посещават С. Д.. Не се установява по делото ответвника М. Д. да е имал ключ от къщата и да е бил ограничаван достъпа на останалите наследници до имота. Въззивният съд намира, че по делото не се установява и доказва извършването на каквото и да е действие от страна на ответниците М. Д. и И. Д., което да сочи на промяна на намерението за своене на целия имот и преобръщането на държането на идеалните части на останалите сънаследници във владение за себе си. За да придобие качеството владелец, не е достатъчно съсобственикът да упражнява фактическа власт върху наследствения имот и само да реши да свои имота, владението му не може да бъде скрито, то трябва да е явно и несъмнително, а това изисква промяната в намерението на държателя да намери външна изява чрез предприемането на действия, които да дадат възможност на собственика да узнае, че неговото владение е отблъснато (така Решение № 136/16.06.2014г. по гр.д.№ 436/2014г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК). Владелецът следва да демонстрира, че счита имота за свой, пред всички лица, включително и държавни органи, но най-вече пред останалите съсобственици. В този смисъл, съгласно задължителните разяснения в ТР № 4/2012г. на ОСГК на ВКС, "за да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право, в самото вещно право, е необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност, като до момента, в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие правото на собственост". Плащането на данъци и консумативни разноски за наследствения имот, извършването на ремонти за поддръжката на имота не са действия демонстриращи намерение за своене, защото съгласно чл. 31 от ЗС всеки съсобственик е длъжен да участва в ползите и тежестите за общата вещ съобразно дела си, а когато сам е поел целите разноски за съсобствената вещ може да иска от останалите съсобственици да му заплатят такава част от тези разноски, която съответства на техния дял в съсобствеността. Фактът, че разноските за даден имот са поети само от един от съсобствениците, сам по себе си не означава, че този съсобственик отрича правата на останалите съсобственици. Извършването на подобрения върху съсобствения имот е основание за облигационни отношения между наследниците във връзка с тяхната стойност, но не и основания да се счете, че извършилият подобренията наследник има намерение да свои имота за себе си. /Решение № 110 от 20.03.2012г. на ВКС по гр.д. № 870/2011г. на ІІ г.о. на ГК/ На практика според въззивния съд по делото не се установи нито едно действие на ответниците М. Д. и И. Д., което да сочи че същият е демонстрилал спрямо майка си докато същата е била жива, както и по отношение на останалите сънаследници по явен и несъмнен начин, намерението си да придобие наследствения имот по давност, като категорично отблъсне тяхното владение върху идеалните части от недвижимия имот в гр. П.. Не само не се установи и доказа промяната на намерението на сънаследника П. А. Б., за своене на наследствената къща в с. Д., но не се доказа той да е осъществявал явно, необезпокоявано и непрекъснато владение върху имота в рамките на необходимия законов десетгодишен срок за придобиването на правото на собственост върху спорния жилищен етаж по давност, съгласно чл. 79 от ЗС. При доказана по делото липса на промяната на намерението у първия ответник като волеви акт, предполагащ външна изява, доведена до знанието на останалите съсобственици чрез извършването на такива действия, които създават сигурност, че съвладелецът е установил изключителна фактическа власт върху вещта, отричайки правата им, с намерение да свои реална част от процесния имот за себе си, въззивният съд намира за неустановено по делото при условията на пълно и главно доказване, че М. Д. и И. Д. са придобили по давност собствеността върху наследствената жилищна сграда с идентификатор • по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. П.. Констатациите на нотариуса в издадения констативен НА № •, том •, рег. № •, дело № •/2019г. по описа на Нотариус К. Т. са изяло оборени. Поради изложеното обжалваното решение на РС П. досежно предявения установителен иск по чл. 124 ал.1 от ГПК срещу М. Д. и И. Д. е правилно и обосновано и същото следва да бъде потвърдено от въззивния съд. Съгласно ТР № 1/21.03.2013г на ВКС по тълк.дело № 11/2012г., ОСГК, нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. Доказателствената сила на издадения констативен нотариален акт може да бъде оспорена от всеки субект, който има правен интерес като твърди, че титуляра посочен в акта не е носител на спорното вещно право. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът по чл. 193 ГПК. Съобразно с общата разпоредба на чл. 154 ал.1 от ГПК, оспорващата страна носи процесуалната тежест да опровергае констатациите на нотариуса- било като докаже своите права, противопоставими на титуляра посочен в констативния акт, било като опровергае фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание. Поради изложените съображения от фактическа и правна страна, налага се за въззивната инстанция правния извод, че като са се снабдили с констативен нотариален акт за правото на собственост на процесния наследствен имот, М. Д. и И. Д. не са придобил правото на собственост върху целия имот описан в констативен НА № •, том •, рег. № •, дело № •/2019г. по описа на Нотариус К. Т.. Не се доказа да са придобил правото на собственост върху имота по давност, за идеалните части на останалите сънаследници – за 1/ 2 идеални части от този имот/приспадащата се част от наследството на ищците- С. В. А. и Е. В. З./. Издадения констативен нотариален акт сам по себе си не поражда удостоверените с него права. Същевременно от събраните по делото доказателства се установява, че М. Д. и И. Д. са били владелци само за собствената си идеална част от имота по наследство- за 1/ 2 идеална част. За останалата част от съсобствения имот, поради липса на доказателства за промяна на намерението за своене само за себе си, по отношение на идеалните части но останалите сънаследници, те са останали държатели и не са могли да придобият същите по давност, на основанията предвидени в закона за това. След като не са налице основания да се приеме че първия и втория ответник са придобили целия наследствен имот по давност, то те неоснователно са се легитимирали като собственици на целия наследствен имот и оспорват правото на ищците за дял от откритото наследство от техните баба и дядо по бащина линия. След като успешно е доказан по делото предявения положителен установителен иск по отношение на правото на собственост на ищците по делото на заявеното от тях основание- наследствено правоприемство, то частично основателен се явява и предявения иск с правно основание чл. 537 ал. 2 от ГПК, като първоинстационният съд правилно е отменил констативен НА № •, том •, рег. № •, дело № •/2019г. по описа на Нотариус К. Т., за частта за която е признал ищците С. В. А. и Е. В. З. за собственици- за по 1/ 4 идеална част за всяка една от тях или общо за 1/ 2 идеална част от наследствения имот. След като не се доказва М. Д. и И. Д. да са придобили собствеността върху целия наследствен недвижим имот, на основание придобивна давност, респ. и за идеалните части съответни на наследствените квоти на ищците по делото, то същите не е можел валидно да извършат разпореждане/възмездно или безвъзмездно/ с тези идеални части от процесните имоти в полза на трети лица, тъй като съгласно чл. 21 ал.1 от ЗЗД, никой не може да прехвърли другимо чужди права. Разпореждането извършено чрез договор за продажба в полза на третия и четвъртия ответник по делото- В. А. В. и А. И. В., не е нищожно, но същото не е могло да произведе целения ефект между страните по сключените договори за продажба, като правото на собственост е било прехвърлено на купувачите, само за идеалната част на която продавачите са било собственици към момента на сделката- за 1/ 2 идеална част от жилищната сграда. Първите двама ответници по делото са в положението на ивинцирани купувачи, за идеалните части от процесните имоти, на които съдът е признал правото на собственост по отношение на процесните имоти на ищците- С. В. А. и Е. В. З., като купувачите- В. А. В. и нейния съпруг А. И. В., не са придобили правото на собственост върху „закупения” от тях недвижим имот на основание копукпо- продажба, за частта от правото на собственост съответно за 1/ 2 идеална част от сграда с идентификатор • по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. П.. Предявеният ревандикационен иск за собственост от ищците срещу В. А. В. и А. И. В., за така посочените идеална част от процесния имот е основателен, като третия и четвъртия ответник следва да бъдат осъдени да предадат владението на имота до размера на идеалните части, за които ищците са признати за собственици по наследство, тъй като в тази част владението на ответниците е без правно основание. При изложените съображения, обжалваното решение на РС П. е правилно и обосновано, като на осн. чл. 271 ал.1 от ГПК следва да бъде потвърдено от въззивния съд изцяло. Въззивният съд намери подадените жалби срещу първоинстанционното решение за неоснователни. С оглед на изхода от делото пред настоящата съдебна инстанция, следва да бъдат осъдени жалбоподателите да заплатят въззиваемите разноските пред настоящата съдебна инстанция- сумата 1 900лв. съставляваща адвокатско възнаграждение, за разноските пред въззивната съдебна инстанция, съобразно списък по чл. 80 от ГПК. Водим от горното, съдът