Решение № 403 от 23.11.2020 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 533/2020 г.

Производството е по чл. 269 и сл. ГПК. С решение № 153/19.06.2020 г. по гр. д. № 941/2020 г. на Горнооряховския районен съд (ГОРС) е отхвърлен искът на З. Д. Н., ЕГН: ••••••••••, гр. В. Т., ул. „Н. К.“ №.., ет..., срещу С. Т. С., ЕГН: ••••••••••, гр. Г. О., ул. „Б.“ №.., вх...“, ет..., ап..., с който се претендира на основание чл. 23, ал. 2 СК ищцата да бъде призната за собственик спрямо ответника на 19 231/20 000 ид. ч. от н. и., находящ се в гр. Г. О., ул. „Б.“ №., ап. № 12.., ет., вх. „..“, с две тераси и застроена площ 59.06 кв. м., с принадлежащото му избено помещение № 12 от 3.91 кв. м. и 0.73 ид. ч. от общ. ч. и право на строеж върху мястото, цялото от 65.6 кв. м., подробно описан от първоинстанционния съд. Със същото решение на основание чл. 34 ЗС районният съд е допуснал съдебна делба на същия н. и. между същите страни при следните квоти: ½ ид. ч. за З. Д. Н и ½ ид. ч. за Ст. Т. С. По делото е постъпила въззивна жалба от З. Д. Н., гр. В Т, срещу така постановено решение в неговата цялост, навеждайки доводи за неговата неправилност. Моли се Великотърновския окръжен съд (ВТОС) да постанови решение, с което да отмени решението на ГОРС в отхвърлителната му част относно иска по чл. 23, ал. 2 СК, като същият бъде уважен в претендирания размер от 19 231/20 000 ид. ч., а по отношение на иска по чл. 34 ЗС – решението да бъде отменено в частта, с която са определени квотите по ½ ид. ч. на всеки от съсобствениците, като вместо това бъдат определени 19 231/20 000 ид. ч. за З. Д. Н и 769/20 000 ид. ч. за Ст. Т. С. Претендират се разноските и за двете инстанции. Постъпил е отговор на въззивната жалба от С. Т. С., гр. Г О, в която се отстояват доводи за неоснователност на въззивната жалба. Моли се ВТОС да остави същата без уважение, а решението на ГОРС – да потвърди. Претендират се разноски във въззивното производство. След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством събраните доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, Великотърновският окръжен съд намира за установено от фактическа и правна страна следното: По фактите: Между страните не се спори, а и се установява от приложеното по делото съдебно решение № 79/07.02.2017 г. по гр. д. №2980/2016 г. на Великотърновския районен съд (ВТРС), л. 8 и сл. от п. д., че бракът между С С и З С (Н), сключен на 17.07.1997 г., е бил разтрогнат поради дълбоко и непоправимо разстройство на 01.03.2017 г., а ползването на семейното им жилище в гр. Г. О., предмет на настоящето дело (описано подробно по-горе и в първоинстанционното решение), е било предоставено на Ст. С. който е бил осъден да заплаща наем на З.. С.(Н.), за притежаваната от него ½ ид. ч. Въпросното жилище е придобито по време на брака през 2009 г. чрез съглашение за покупко-продажба на името на двамата (понастоящем бивши) съпрузи като купувачи. Това е видно от нот. акт № 51, т. I, рег. № 1318 по нот. д. № 45/2009 г. (л. 13-14 от п. д.). Впрочем, обсъжданото обстоятелство е безспорно по делото, също както и следващото: Средствата за закупуването на жилището са придобити от договор за ипотечен кредит (л. 15 и сл. от п. д.), от който е ясно, че съглашението е било постигнато между З. Д. Ст. като кредитополучател и „О. Б. Б.“ АД, гр. София като кредитодател; договорът, обаче, е бил подписана и от С. С. като „съпруг“. От приложените по делото извлечения от банката (л. 27 и сл. от п. д.) се доказва, че от отпускане на кредита до 01.03.2017 г. (датата на влизане в сила на решението на ВТРС за прекратяване на гражданския брак между страните) са били изплатени вноски в общ размер на 34 198.10 лв., от които главница, лихва и застрахователна премия, а от 02.03.2017 г. до 09.01.2019 г. (датата, към която са издадени банковите удостоверения) – 25 304.78 лв.; към 09.01.2019 г. останала неизплатена част от кредита в размер на 35 304.78 лв. По правото: ВТОС намира, че ГОРС е бил сезира с два обективно съединени иска на З. Н. срещу С. С.: първият иск – по чл. 23, ал. 2 СК, с който се иска да бъде установено, че ищцата притежава в лична собственост 19 231/20 000 ид. ч. от процесния н. и., находящ се в гр. Г. О., ул. „...“ №. вх.., ап..., ет...(подробно описан по-горе и в първоинстанционното решение), поради частична трансформация на лични средства; вторият иск – по чл. 34, ал. 1 ЗС за допускане на делба на същия н. и. при квоти: 19 231/20 000 ид. ч. за З.. Н. и 769/20 000 ид. ч. за С. С.. Ищцата обосновава основателността на исковете си с обстоятелствата, че, от една страна, вноските по кредита в общ размер на 3077.26 лв. са били погасени съвместно (от нея и ответника) и поради това съответстващите им ид. ч. от н. и. били общи (съсобствени); от друга страна, останалите вноски били заплащани само от нея (с нейни лични средства), при което съответстващи им ид. ч. от н. и. били нейна лична собственост (трансформация на пари в имот). С.. С. оспорва иска за частична трансформация на личното на З. Н. изцяло. По отношение на иска за делба той моли съда същата да бъде допусната при равни квоти (от по ½ ид. ч. за всеки). По иска по чл. 23, ал. 2 СК. Вещните права, придобити от двамата съпрузи по време на брак, който е в режим на съпружеска имуществена общност (СИО), са общи за двамата съпрузи, когато са придобити чрез съвместен принос, и то без значение от чие име са придобити: на единия или на двамата съпрузи (чл. 21, ал. 1 СК). Съвместният принос се предполага до доказване на противното (чл. 21, ал. 3 СК). „Вещните права, придобити преди брака, както и придобитите по време на брака по наследство и по дарение, принадлежат на съпруга, който ги е придобил.“ (чл. 22, ал. 1 СК). Съгласно пък чл. 23, ал. 1 СК лични са и вещните права, които са били придобити по време на брака с лично имущество; това е т. нар. „пълна трансформация“. В ал. 2 на същ. чл. от същ. к. е уредената т. нар. „частична трансформация“: „Когато вещните права са придобити отчасти с лично имущество по ал. 1, лично притежание на съпруга е съответна част от придобитото, освен ако тази част е незначителна.“ Азбучна истина е, че вещните права се придобиват от нарочно предвидени от закона основания (титули, юридически факти), които са numerus clausus (ограничен брой): вж. изброяването на чл. 77 ЗС. В настоящия случай основанието за придобиване на процесния н. и. е договор за покупко-продажба (чл. 183 и сл. ЗЗД), по който като купувачи фигурират З.Н. и С. С., които към момента на изповядване на сделката от нотариуса (29.01.2009 г.) са били в граждански брак. Следователно, въпросният имот е придобит от Н. и С. към 29.01.2009 г. в режим на СИО (арг. от § 4 от ПЗР на СК). Като след прекратяването на гражданския им брак бездяловата им съсобственост (СИО) се е преобразувала ex lege (по силата на закона) в дялова (обикновена) съсобственост, и то при равни дялове (чл. 28 СК). Обстоятелствата кой съпруг и с какви средства след това е бил изплащан ипотечният кредит, отпуснат на З. Н. от „О. Б. Б.“ АД, е без правно значение за възникването и прекратяването на съсобствеността им: просто законът не е им е предал подобен ефект. Ето защо, дори ако трето лице погаси дълга на двамата (бивши) съпрузи към банката (чл. 73 ЗЗД) в условията на солидарност (арг. от 32, ал. 2 СК), то, третото лице, няма да стане съсобственик с тях по отношение на н. и. съобразно частта от кредита, която е погасил. В този смисъл доводите на З. Н., че ид. ч. в процесния имот са били: 19 231/20 000 ид. ч. за З. Н. и 769/20 000 ид. ч. за С. С, са напълно несъстоятелни, и то не само защото не е доказано, че средствата, с които е заплащан кредита, са били лична собственост на Н. по смисъла на чл. 23, ал. 2, във вр. с чл. 22 СК; не само защото Н. не е ангажирала никакви доказателства, от които да бъде оборена презумпцията на чл. 21, ал. 3 СК за съвместния принос на съпрузите при придобиването на н. и. по време на брака им през 2009 г.; но затова това, защото н. и. е придобит общо – от името на двамата съпрузи – съгласно договора за покупко-продажба във формата на нот. акт № 51, т. I, рег. № 1318 по нот. д. № 45/2009 г. (л. 13-14 от п. д.). При това ВТОС намира, че правилно ГОРС е отхвърлил иска по чл. 23, ал. 2 СК на З. Н. срещу С. С., с който се иска да бъде установено, че ищцата притежава в лична собственост 19 231/20 000 ид. ч. от процесния н. и., находящ се в гр. Г. О., ул. „Б.“ №.., вх. „..“, ап..., ет..., поради частична трансформация на лични средства, като недоказан и неоснователен. Ето защо обжалваното решение се явява правилно в тази му част и на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК следва да бъде потвърдено. Въззивната жалба в тази ѝ част е неоснователна и трябва да бъде оставена без уважение. По иска по чл. 34, ал. 1 ЗС. С оглед на неоснователността на иска по чл. 23, ал. 2 СК и по силата на чл. 28 СК се налага да се приеме, че дяловете на З. Н. и С. Ст., след като е била прекратена СИО с развода им по исков ред от 01.03.2019 г., са паритетни: по ½ ид. ч. за всеки един от тях. Ето защо делбата на процесния н. и. в гр. Г. О. следва да бъде допусната при равни квоти между З.Н. и С. С. на основание чл. 34, ал. 1 ЗС. С оглед на съвпадащите крайни правни и фактически изводи на въззивния и на първоинстанционния съд по отношение на втория иск обжалваното решение и в тази му част се явява правилно и на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 ГПК следва да бъде потвърдено. Въззивната жалба в тази част е неоснователна и трябва да бъде оставена без уважение. По разноските: При този изход на делото право на разноски съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК има въззиваемата страна, С.Т. С. в размер на 600 лв. за адвокатско възнаграждение пред въззивния съд. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, направено от въззивната страна, З. Д. Н., ВТОС намира за неоснователно, тъй като обсъжданото адвокатско възнаграждение е минималното по чл. 7, ал. 4, изр. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения на Висшия адвокатски съвет, а съдът не би могъл да присъди разноски под този размер (арг. от чл. 78, ал. 5 in fine ГПК). Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 1 и чл. 78, ал. 3 ГПК, Великотърновският окръжен съд