Решение № 4223 от 1.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 12522/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответниците В. П. Г. и Р. П. Д., чрез назначения особен представител адв. М.К., срещу решение № 16566 от 05.09.2024 г., постановено по гр. дело № 43876/2023 г. по описа на СРС, 39 състав, в частта, с която са уважени предявените от Столична община положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 232, ал. 2, предл. 1 и чл. 86 ЗЗД за сумата от 1584, 24 лв., представляваща незаплатена наемна цена по договор за наем от 23.07.2013 г., сключен между Столична община и М.Т. Д. за общински имот, находящ се в гр. София, ж. к. „•••••••••, за периода от 01.03.2019 г. до 30.06.2021 г., ведно със законна лихва за периода от 18.02.2022 г. до изплащане на вземането, както и за сумата от 514, 97 лв., мораторна лихва за периода от 18.02.2019 г. до 31.01.2022 г., дължими от ответниците разделно при равни дялове от по ½ част от всеки от тях, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 10.05.2022 г. по ч.гр.д. № 8500/2022 г. по описа на СРС, 39 състав. В жалбата са развити оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като особеният представител на въззивниците счита, че съдът е следвало служебно или по искане на ищеца да предостави срок по чл. 51 ЗН за заявяване от страна на ответниците дали приемат наследството на починалия наемател, като самият особен представител няма представителна власт да заяви това от тяхно име. Поддържа, че при липсата на доказателства за приемане на наследството предявените искове срещу законните наследници са неоснователни. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове в цялост. Въззиваемият Столична община подава отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС в обжалваната от ответниците част е правилно и следва да бъде потвърдено. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1. Първоинстанционното решение е валидно, но недопустимо в обжалваната част, поради следните съображения: Производството пред първоинстанционния съд е инициирано със заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от Столична община срещу В. П. Г. и Р. П. Д. в качеството им на законни наследници, относно вземания за неплатени наемни цени и лихва за забава върху тях, възникнали в тежест на М.Т. Д. и включени в нейното наследство след смъртта й на 02.07.2021 г. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжниците по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и след събрани сведения, че лицата не живеят на регистрираните им постоянен и настоящ адрес, заповедният съд е дал указания за предявяване на иск на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК. В рамките на исковото производство пред СРС са събрани писмени доказателства, от които се установява, че между Столична община и М.Т. Д. е съществувало облигационно правоотношение по безсрочен договор за наем от 23.07.2013 г., сключен по реда на чл. 22, ал. 1 от Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията на Столична община, по силата на който посоченото лице е било настанено в общинско жилище, находящо се в гр. София, ж.к. •••••••••, при уговорена месечна наемна цена от 56, 58 лв. Наемното правоотношение е било прекратено поради настъпила смърт на наемателя на 02.07.2021 г., за което е издадена заповед от 20.07.2021 г. на кмета на СО – район „Красна поляна“. Между страните не се спори, че наетото жилище е било фактически предоставено за ползване на наемателя, като това се установява и от приложената по делото настанителна заповед, поради което за М. Д. несъмнено е възникнало задължение да заплаща месечната наемна цена, включително за процесния период от м. 11.2018 г. до м. 06.2021 г., респ. за непогасения по давност период от м. 03.2019 г. до м. 06.2021 г. в размер на 1584, 24 лв., който единствено се явява предмет на въззивна проверка, доколкото в отхвърлителната част първоинстанционното решение е влязло в сила. От приетото по делото удостоверение за наследници е видно, че законни наследници на починалия наемател М.Т. Д. са нейните дъщери – ответниците В. П. Г. и Р. П. Д.. Същите се представляват в настоящия процес от назначен особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК поради невъзможността да бъдат открити на регистрираните им адреси или по месторабота (включително в хода на въззивното производство съдът е извършил опит да бъдат призовани на новорегистрирани адреси, но и там лицата не са намерени), като в срока по чл. 131 ГПК адв. М.К. изрично е оспорил исковете с твърдение, че ответниците не са приели наследството на починалия наемател, като до изясняване на въпроса с приемането на наследството същите не могат да отговарят по предявените претенции като ответна страна. С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че е налице основание за ангажиране на отговорността на ответниците, тъй като липсва вписан от тяхна страна отказ от наследството на М.Т. Д., като едва от този момент биха били заличени последиците на наследственото правоприемство и ответниците биха били лишени от правата и задълженията, включени в наследството. Настоящият въззивен състав намира, че посоченият правен извод на първоинстанционния съд е неправилен. Съгласно разпоредбите на чл. 48 и чл. 49 ЗН, наследството се придобива с приемането му, като това може да стане както изрично (с писмено заявление до районния съдия, в района на който е открито наследството и вписване на приемането в особената книга на съда), така и мълчаливо – с извършване на действие от наследника, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството. В този смисъл е и тълкувателното разяснение по т. 14 от ППВС № 4/30.10.1964 г., като приемането на наследството с конклудентни действия е фактически въпрос и подлежи на установяване съобразно конкретните обстоятелства по съответното дело. В мотивите по т. 2 от ТР № 1/23.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1/2021 г., ОСГК, е изяснено, че при действащата система на приемане на наследството до момента, в който призованият към наследяване не обективира волята си да приеме наследството (изрично или мълчаливо), е налице незаето (вакантно) наследство, при което все още не е ясно кой е субект на включените в състава му имуществени права и задължения. До приемането на наследството призованите към наследяване (наследниците по закон) не се легитимират като носители на наследствените права и задължения, поради което те нито са материалноправно легитимирани да предявяват иск за наследствени вземания, нито могат да отговарят по искове за наследствени задължения, а и не могат да се разпореждат с наследствени права. За гарантиране интересите на кредиторите и други лица, които са заинтересовани да настъпи определеност на титулярството на наследственото имущество, законодателят от една страна е уредил производството по чл. 51 ЗН, целящо да изясни кои от призованите към наследяване приемат наследството, а от друга страна – фигурата „управител на наследството“ в чл. 59 ЗН за частта на тези лица, които са призовани към наследяване, но не е ясно дали ще станат наследници чрез приемането му. Назначаването на управител на наследството се налага, когато наследниците са неизвестни или макар да са известни никой от тях не е поел управлението на наследственото имущество, както и когато някой от наследниците не е приел наследството. Управителят предявява и отговаря по исковете относно наследствените имущества и задължения, като неговите права включват както процесуално представителство, така и цялостно управление на наследствените имоти, а разпоредителни действия с наследствено имущество управителят извършва с разрешение на съда. Отказът от наследство е изричен формален акт на разпореждане с откритото наследство като съвкупност от имуществени права и задължения, принадлежащи на наследодателя. По своето правно естество то представлява едностранна формална сделка, която е неотменима и поражда конститутивното действие, към което волеизявлението на призованото към наследяване лице е насочено – с вписването на отказа в особената книга по чл. 49 ЗН, в предписаната от закона форма за действителност. Съгласно определение № 85/20.04.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 799/2022 г., II г. о., ГК, постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, до вписването на отказа в особената книга на съда частта, припадаща се на призования към наследяване, съставлява незаето (вакантно) наследство, като включените в него имуществени права и задължения нямат носител. В този случай кредиторите на наследството могат да удовлетворят своите притезания от имуществените права, намиращи се в наследствената маса – чрез назначен от съда управител на наследството. Съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 1, изр. 2 ЗН именно той отговаря по исковете относно наследствените имущества и задължения, не само когато наследниците са неизвестни или макар да са известни, никой от тях не е поел управлението на наследственото имущество, но и когато някой от наследниците не е приел наследството (в този смисъл са мотивите по т. 2 от ТР № 1/23.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1/2021 г., ОСГК). С оглед на изложеното, не може да се приеме, че след като липсва вписан отказ от наследството на М.Т. Д., то призованите към наследяване нейни дъщери (законни наследници от първи ред) са приели наследството и носят отговорност за включените в него парични задължения. По делото липсват каквито и да било доказателства както за изрично, така и за мълчаливо приемане от страна на В. П. Г. и Р. П. Д. на наследството на тяхната майка, като не са налице данни за каквито и да било действия, които те да са предприели след 02.07.2021 г. и които да сочат на непоколебимото им намерение да приемат наследствената маса. Ответниците не участват лично в процеса, като въпреки положените усилия от първоинстанционния и въззивния съд същите не са открити на нито един от регистрираните им стари и нови адреси, нито е налице действащ трудов договор, съобразно който да бъдат призовани на адрес по месторабота. Ето защо, В. Г. и Р. Д. се представляват от назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, чиито правомощия са ограничени само до процесуално представителство по делото и който не би могъл вместо тях да изяви воля за приемане или отказ от наследството. В този смисъл, провеждането на процедура по чл. 51 ЗН в настоящото производство е безпредметно, тъй като същата изисква лично участие на призованите към наследяване лица, които след получаване на указанията на съда да заявят дали приемат наследството или се отказват от него, респ. при неизпълнение на указанията да бъде приложена последицата на чл. 51, ал. 2 ЗН и да бъде вписан отказ. Следователно, към настоящия момент е налице незаето наследство на М.Т. Д., тъй като призованите към наследяване лица от първи ред не са заявили дали приемат или се отказват от него и е налице невъзможност да бъде узната тяхната воля. Откритото наследство не е прието, когато лицето, призовано към наследяване, не е направило изричен отказ от него съгласно чл. 52 ЗН, във вр. с чл. 49, ал. 1 ЗН, като до приемането му то е незаето (вакантно), а кредиторите на наследството могат да удовлетворят своите вземания от имуществените права, включени в него, чрез назначен от съда управител на наследството, който отговаря по исковете относно наследствените имущества и задължения. Именно управителят на наследството в този случай се явява надлежната ответна страна по предявени искове за задължения, включени в наследството, видно от нормата на чл. 59, ал. 2, изр. 2 ЗН. При незаетото наследство субективните права и задължения не са преминали към призованите към наследяване лица, поради което те не са пасивно материалноправно легитимирани да отговарят за породените правни задължения на наследодателя. Обстоятелството дали призованите към наследяване лица са приели откритото наследство обуславя обаче не само тяхната пасивна материалноправна, но и пасивната им процесуалноправна легитимация, за която съдът следи служебно (в този смисъл Решение № 95 от 09.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1515/2023 г., II т. о.). Ето защо, когато в хода на разглеждане на делото се установи, че ответникът не е приел наследството, за да се обезпечи участието на надлежна пасивно процесуално легитимираната страна, съдът следва да назначи на основание чл. 59, ал. 1 ЗН управител на наследството, който ще отговаря по исковете относно наследствените имущества и задължения – с наследствената маса (чл. 59, ал. 2 ЗН). Тези охранителни мерки по отношение на незаетото (вакантното) наследство могат да бъдат предприети от съда, пред който правният спор е висящ (Определение № 114/16.05.2018 г. по гр. д. № 2936/2017 г., І г. о. на ВКС, Решение № 16/15.04.2022 г. по гр. д. № 1877/2021 г., ІІ г. о. на ВКС). Липсата на надлежна пасивна процесуалноправна легитимация на участвалите в първоинстанционното производство ответници В. П. Г. и Р. П. Д. води до недопустимост на първоинстанционното решение и обуславя наличие на основание за обезсилването му в обжалваната част – поради произнасяне по отношение на страна без надлежна процесуална легитимация (в този смисъл – Решение № 95 от 09.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1515/2023 г., II т. о.). Ето защо, решението на СРС в настоящия случай следва да бъде обезсилено в частта, с която са уважени исковите претенции, като делото следва да бъде върнато на основание чл. 270, ал. 3 ГПК на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав, в рамките на което бъде назначен управител на наследството на основание чл. 59, ал. 1 ЗН (конституиране на надлежния ответник съобразно задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 5), след което производството пред първоинстанционния съд следва да продължи с връчване на препис от исковата молба на назначения управител на наследството за писмен отговор с указанията по чл. 131, ал. 1 ГПК. Отговорността за сторените в настоящото производство разноски следва да се разпредели от първоинстанционния съд, с оглед изхода от спора при новото разглеждане на делото. На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, съдът