Решение № 4989 от 28.9.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 12643/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение № 20158384 от 16.07.2021 г., постановено по гр.дело № 58114/2018 г. на СРС, І Г.О., 42 състав, е признато за установено на основание чл.124, ал.1 от ГПК по отношение на Д. Н. Н., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.София, ул.“•••••••, че Б. Н. К., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.София, ул.“••••••• е собственик на основание наследствено правоприемство на недвижим имот с идентификатор 68134.2040.122 с площ от 949 кв.м., находящ се в гр.София, ул.•••••••, при съседи, имоти с идентификатори 68134.2040.2009, 68134.2040.121, 68134.2040.2064, 68134.2040.2148, 68134.2040.126, 68134.2040.125, 68134.2040.123. С решението на съда е отменен на основание чл.537, ал.2 от ГПК констативен нотариален акт № 45а, том Х, дело № 812/1986 г. С решението на съда е осъдена Д. Н. Н., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.София, ул.“•••••••, да заплати на основание чл.81 от ГПК, вр. чл.78, ал.1 от ГПК на Б. Н. К., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.София, ул.“•••••••, сумата от 3404, 21 лева/ три хиляди четиристотин и четири лева, двадесет и една стотинки/ сторени съдебноделоводни разноски и заплатено адвокатско възнаграждение. Срещу решението на СРС, 42 с-в е постъпила въззивна жалба от ответницата Д. Н. Н., подадена чрез пълномощника адв.П. С., с искане същото да бъде отменено изцяло и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлен предявения установителен иск за собственост, по съображения изложени в жалбата. Твърди се, че решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна- ищец Б. Н. К., чрез пълномощника си адв.В. Й. оспорва жалбата по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА. Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона. В процесния случай, при постановяването му неправилно е приложен материалния закон. С оглед на което същото се явява по същество неправилно, като в тази връзка настоящата въззивна инстанция н е споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, досежно основателност на предявения от ищеца Б. Н. К. срещу ответника Д. Н. Н., установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищеца Б. Н. К. е собственик на процесния недвижим имот на заявеното, като главно придобивно основание- на основание валидни прехвърлителни сделки/ договор за покупко- продажба/ и по наследство от майка си Н.С. Н.. Изводите на съда не са обосновани с оглед данните по делото. Доводите на ответницата изложени в жалбата, относно неправилност на решението са основателни, единствено относно заявеното от ищеца главно придобивно основание на процесния недвижим имот, а доводите относно заявеното от ищеца, като евентуално придобивно основание на процесния недвижим имот- изтекла придобивна давност и по наследство от Н.С. Н. са неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, съдът приема за установено следното: Предмет на разглеждане в настоящето производство е предявен от ищеца Б. Н. К. срещу ответницата Д. Н. Н. положителен установителен иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено по отношение на ответницата Д. Н. Н., че същия е собственик на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор 68134.2040.122 с площ от 949 кв.м., находящ се в гр.София, ул.•••••••, местност „вилна зона Симеоново- север“, / парцел ІХ от квартал 8, планоснимачен № 122/, при съседи, имоти с идентификатори 68134.2040.2009, 68134.2040.121, 68134.2040.2064, 68134.2040.2148, 68134.2040.126, 68134.2040.125, 68134.2040.123, на основание валидни прехвърлителни сделки и по наследство от майка си Н.С. Н., както и евентуално на основание изтекла придобивна давност и наследствено правоприемство от майка си. Съдът приема, че в настоящия случай, ищеца се е позовал на повече от едно придобивно основание при условията на евентуалност/ договор за покупко-продажба на недвижим имот и наследство от майка си Н.С. Н., и на основание изтекла придобивна давност и наследствено правоприемство от майка си/ по отношение на процесния недвижим имот. В случая, след като ищеца се е позовал на повече от едно придобивно основание при условията на евентуалност и поддържа тези основания и пред въззивния съд, въззивната инстанция дължи произнасяне по основанието, заявено като главно и ако приеме същото за неосъществило се, и по основанието, наведено като евентуално. Произнасянето по всяко едно от заявените основания следва да включва подвеждането на установените факти към приложимата правна норма и при спазване на установените в процесуалния закон правила за разпределяне на доказателствената тежест. По заявените от ищеца главно и евентуално придобивно основание, съдът приема следното: Безспорно е по делото обстоятелството, че процесния недвижим имот е придобит през 1994 г. чрез договор за покупко- продажба от Н.С. Н./ наследодател на ищеца Б. Н. К./, обективиран в нот.акт № 44, том LLХХVІ, нот. дело № 25313/1994 г. Видно от удостоверение за наследници с изх.№ 362/09.03.2015 г., издадено от Столична община- район „Триадица“, се установява, че Н.С. Н. е починала, като вдовица на 04.02.2015 г. и е оставила за свой единствен наследник по закон ищеца по делото- Б. Н. К.- неин син. Видно от нот.акт № 44, том LLХХVІ, нот. дело № 25313/1994 г. се установява, че е бил сключен договор за покупко- продажба на недвижим имот, по силата на който Ж.М.М. и Л.Й.М. са продали на Н.С. Н. процесния имот, придобит по време на брака им, а именно: празно дворно място с площ от 992 кв.м., находящо се в гр.София, вилна зона“Симеоново- север“, съставляващо парцел ІХ- 122, квартал 8 по плана на гр.София. Установява се, че продавачите са се легитимирали, като собственици на процесния недвижим имот с нот.акт № 178, том LХХV, дело № 16225/1992 г. От нот.акт № 178, том LХХV, дело № 16225/1992 г. се установява, че на 15.10.1992 г. е бил сключен договор за продажба на недвижим имот, по силата на който Д.Б.Д. е продал на Ж.М.М. процесния недвижим имот. Установява се, че продавача Д.Б.Д. се е легитимирал, като собственик на имота с нот.акт № 175, том ХХІV, дело № 4149/1961 г., както и нот.акт за собственост на недвижим имот, придаден по регулация № 101, том ІІІ, дело № 479/1980 г. С нот.акт за собственост на недвижим имот, придаден по регулация № 101, том ІІІ, дело № 479/1980 г., издаден от ІІІ Нотариус при Софийски районен съд е бил признат Д.Б.Д. за собственик по регулация на описан в акта имот. С нотариален акт за собственост на недвижим имот по съдебно решение № 175, том ХХІV, дело № 4149/1961 г. е прието, че Д.Б.П. е придобил по силата на завещание от 08.01.1957 г. и тълкувателно решение на Софийски народен съд от 09.08.1960 г., постановено по гр.дело № 4260/1960 г. правото на собственост върху процесния недвижим имот и е признат за собственик на същия. В процесния случай не се установява, че Д.Б.Д. и Д.Б.П. са едно и също лице. По делото не са ангажирани доказателства от страна на ищеца относно идентичност между лицето Д.Б.Д. и лицето Д.Б.П.. Не са представени доказателства- удостоверение за идентичност на имена, от което да се направи обоснован извод, че лицето Д.Б.П. посочено, като собственик на процесния недвижим имот в нотариален акт за собственост на недвижим имот по съдебно решение № 175, том ХХІV, дело № 4149/1961 г. и лицето Д.Б.Д., посочено като собственик на процесния недвижим имот в нот.акт № 178, том LХХV, дело № 16225/1992 г. са едно и също лице. С оглед на което съдът приема, че собственик на процесния недвижим имот е Д.Б.П., а не Д.Б.Д.. При така установените факти по делото следва да се направи обоснован извод, че наследодателката на ищеца Б. Н. К.- неговата майка Н.С. Н. не е придобила през 1994 г. правото на собственост върху процесния недвижим имот на основание сключения договор за покупко- продажба, тъй като е закупила имота от несобственик. Съдът приема, че това е така, защото Ж.М.М. и Л.Й.М. са продали на Н.С. Н. процесния имот, който са закупили през 1992 г. от несобственик- лицето Д.Б.Д.. Към този момент собственик на процесния имот е бил Д.Б.П.. Извършените разпореждания с процесния недвижим имот през 1992 г. от Д.Б.Д., като продавач и през 1994 г. от Ж.М.М. и Л.Й.М. не са породили вещноправно действие, защото са извършени от лица, които не са били собственици. Договорът за покупко- продажба, предмет на нот.акт № 44, том LLXXVІ, дело № 25313/1994 г. е годно основание да прехвърли правото на собственост, но транслативният ефект не е осъществен, тъй като продавачите Ж.М.М. и Л.Й.М. не са били собственици по общото правило, че никой не може да прехвърли права, които не притежава. Съдът приема, че Ж.М.М. и Л.Й.М. не са придобили през 1992 год. правото на собственост върху процесния недвижим имот на основание сключения договор за продажба, тъй като са закупили имота от несобственик- Д.Б.Д.. В тази хипотеза приобретателя може да придобие собствеността на оригинерно основание на основание чл.79 ал.2 ЗС ако е добросъвестен и владее имота в продължение на пет години. В процесния случай ищецът е направил изрично възражение в исковата молба за добросъвестно владение на процесния недвижим имот при условията на чл.79, ал.2 ЗС. При добросъвестното владение фактическата власт се придобива на правно основание, целящо прехвърляне правото на собственост към владелеца, макар вещноправния ефект да не настъпва, тъй като праводателят не е бил собственик или е била опорочена формата на сделката. Самото това правно основание се явява демонстриране на завладяването, поради което за придобиването на собствеността е достатъчно владелецът да упражнява фактическа власт в определения от закона петгодишен срок, без да е необходимо да демонстрира намерението си за своене чрез други действия, които да са противопоставени на действителния собственик. Константна е практиката на ВКС по приложението на чл.70 ЗС, според която владението е добросъвестно, когато владелецът е придобил имота на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена; че е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание; че добросъвестността се предполага до доказване на противното; че тя не отпада при последващо узнаване от приобретателя, че праводателят не е бил собственик; че знанието на владелеца, че е договарял с несобственик, не се предполага, а подлежи на доказване по несъмнен начин /в този смисъл решение № 385 от 06.10.2010 г. по гр.дело № 1359/2009 г. на ІІ г.о., решение № 11 от 13.07.2018 г. по гр.дело № 1451/2017 г. на І г.о., решение № 52 от 23.07.2018 г. по гр.дело № 1455/2017 г. на І г.о., решение № 60111 от 08.10.2021 г. по гр.дело № 324/2021 г. на ІІ г.о. и др. /. В процесния случай от страна на ответницата Д. Н. Н. по делото не са ангажирани доказателства, че към момента на продажбата Н.С. Н. / наследодател на ищеца/ е знаела, че придобива процесния недвижим имот от несобственик. Сключеният във формата на нотариален акт договор за покупко-продажба през 1994 г., с който Н.С. Н./ наследодател на ищеца Б. Н. К./ придобива процесния недвижим имот от Ж.М.М. и Л.Й.М. не е прехвърлил правото на собственост, тъй като продавачите не са били собственици, но представлява годно правно основание по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС за добросъвестно владение. Според легалната дефиниция на чл.70. ал.1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Добросъвестността на владелеца се предполага по силата на чл.70 ал.2 ЗС, затова по правилото на чл.154 ал.2 ГПК в тежест на ответника, на който е противопоставена придобивната давност по чл.79 ал.2 ЗС, е да обори законната презумпция като докаже, че Н.С. Н./ наследодател на ищеца Б. Н. К. е знаела при сключване на договора за покупко-продажба на процесния недвижим имот с нот.акт № 44, том LLХХVІ, нот. дело № 25313/1994 г., че същия не е собственост на Ж.М.М. и Л.Й.М.. В процесния случай при формалната легитимация на продавачите с нотариален акт, както и на техния праводател и при липсата на преки доказателства, че Н.С. Н./ наследодател на ищеца Б. Н. К. обективно е разбрала, че договарят с несобственик/ несобственици/, няма основание да се приеме, че презумпцията на чл.70 ал.2 ЗС е оборена, тъй като знанието на владелеца, че е договарял с несобственик по чл.70, ал.2 ЗС не може да почива на предположение, а трябва да се докаже по несъмнен начин. Знанието като основание за изключване на презумпцията на чл.70, ал.2 ЗС следва да съществува към момента на сключване на договора, добросъвестността на приобретателя не отпада от последващо узнаване, че е праводателят му не е бил собственик, защото в чл.70, ал.1, изр.2 ЗС изрично е посочено, че е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание. С оглед на което дори Н.С. Н./ наследодател на ищеца Б. Н. К./ да е придобила процесния недвижим имот от несобственик, тя го е придобила по давност, тъй като го е владяла от 1994 год. до 2015 г. / до смъртта си/. В процесния случай фактът на владение е установен по безспорен начин с гласни доказателства, които съдът следва да вземе предвид с оглед изискванията на закона. При добросъвестно владение фактическата власт се придобива на правно основание целящо прехвърляне на правото на собственост към владелеца, макар вещноправния ефект да не е настъпил, тъй като праводателят не е бил собственик. Самото правно основание се явява демонстриране на завладяването, поради което за придобиване на собствеността е достатъчно владелецът да упражнява фактическа власт в определения от закона давностен срок, без да е необходимо да демонстрира владението чрез своене чрез други действия, които са противопоставени на действителния собственик. В своята практика ВКС последователно приема, че владелецът е добросъвестен по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, когато владее вещта на основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е опорочена, както и че е достатъчно добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание. С оглед посочения в закона момент, релевантен за преценката за субективната добросъвестност, последващото узнаване от владелеца на пороците на придобивното основание, не превръща владението в обикновено. С оглед на установените факти по делото следва да се приеме, че Н.С. Н./ наследодател на ищеца Б. Н. К./ е придобила правото на собственост върху процесния недвижим имот на основание изтекла в нейна полза кратка придобивна давност с присъединяване на периода на владението на предходните владелци - Ж.М.М. и Л.Й.М., които са имали качеството на добросъвестни владелци по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, тъй като са владяли имота на правно основание, годно да ги направи собственици при презюмирана от закона субективна добросъвестност /незнание, че придобиват от несобственик/. Н.С. Н./ наследодател на ищеца Б. Н. К./ е закупила имота от Ж.М.М. и Л.Й.М. с договор за покупко- продажба, сключен във формата на нотариален акт през 1994 г., като праводателите й са се легитимирали за собственици с нот.акт № 178, том LХХV, дело № 16225/1992 г. Събраните по делото доказателства не дават основание да се приеме, че към този момент /1994 год./ наследодателката на ищеца е знаела, че придобива от несобственик. Узнаването на това обстоятелство дори по-късно, не превръща добросъвестното владение в обикновено и не рефлектира върху започналата да тече в полза на наследодателката на ищеца като последен приобретател на процесния недвижим имот кратка придобивна давност по чл.79, ал.2 от ЗС. След присъединяване на основание чл.82 ЗС на периода на владение на предходните добросъвестни владелци, считано от 1994 г./ с оглед липсата на безспорни данни за датата на сключване на договора за покупко- продажба/ когато имотът е закупен от Н.С. Н./ наследодател на ищеца Б. Н. К./, придобивна давност по чл.79, ал.2 ЗС е изтекла най-късно в края на 1999 г., респективно в началото на 2000 г. В процесния случай Н.С. Н./ наследодател на ищеца Б. Н. К./, като добросъвестен владелец е придобила по давност процесния недвижим имот с изтичане на 5-годишния давностен срок по чл.79, ал.2 от ЗС, защото по делото са доказани всички елементи на фактическия състав на чл.79, ал.2 от ЗС във връзка с чл.70, ал.1 от ЗС. Не се установява по делото наследодателят на ответницата Д. Н. Н.- Н.Д. Н./ неин баща/, в полза на който е издаден на 10.12.1986 г. нот.акт № 45а, том Х, дело № 812/1986 г. от І-ви нотариус при Софийски районен съд да е придобил по давност процесния недвижим имот. По делото не са ангажирани от страна на ответницата доказателства в тази насока. Възражението на ответницата Д. Н., че наследодателят й Н.Д. Н. е придобил по давност процесния недвижим имот е изцяло неоснователно. В обобщение на изложеното следва да се направи обоснован извод, че към момента на предявяване на установителния иск за собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК ищецът Б. Н. К. се легитимира, като собственик на процесния недвижим имот, на основание изтекла в полза на неговия наследодател/ майка му Н.С. Н., починала на 04.02.2015 г./, придобивна давност по чл.79, ал.2 от ЗС и по наследство. При така изложените съображения, съдът приема, че обжалваното решение като неправилно следва да бъде отменено изцяло, включително и в частта за разноските, като постановено в нарушение на материалния закон и вместо това да бъде постановено решение по същество на спора, с което предявения от ищеца срещу ответницата иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че е собственик на процесния недвижим имот на основание договор за покупко- продажба, обективиран в нот.акт № 44, том LLХХVІ, нот. дело № 25313/1994 г. и наследство/ на заявеното главно придобивно основание/ бъде отхвърлен, като неоснователен и бъде признато за установено по реда на чл.124, ал.1 от ГПК по отношение на ответницата, че ищеца е собственик на евентуално заявеното основание- придобивна давност на процесния недвижим имот и наследство на основание чл.79, ал.2, във връзка с чл.70, ал.1 от ЗС. При този извод, следва да бъде уважена и претенцията на ищеца по чл.537, ал.2, изр.3-то от ГПК за отмяна на издадения в полза на Н.Д. Н./наследодател на ответницата Д. Н. Н./ нотариален акт № 45а за собственост върху недвижим имот придобит по давност, том Х, дело № 812 от 10.12.1986 г. на І нотариус при Софийски районен съд. По отношение на разноските за въззивното производство: При този изход на спора, на въззиваемата страна- ищец Б. Н. К. на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК следва да се присъдят своевременно поисканите и основателно направени разноски в производството по делото пред двете съдебни инстанции в размер на сумата от 4571, 21 лв./ уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение, заплатена държавна такса по делото и депозит за вещо лице по допуснатата съдебно- техническа експертиза/. С оглед изхода на спора, на въззивника- ответник не се дължат направени разноски по делото. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,