Решение № 5144 от 13.9.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 5658/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение № 2506 от 20.02.2023 год., постановено по гр.дeло № 30508/2022 г. на СРС, Г.О., 179 състав, са отхвърлени предявените от "Г." ООД, ЕИК: ••••, със седалище и адрес на управление: с.Замфирово, ул.“•••• срещу "Е.С." ЕООД, ЕИК: ••••, със седалище и адрес на управление гр.София, район Изгрев, ул.“••••, иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД за връщане на сумата от 13134, 24 лв. със законната лихва от датата на предявяване на иска - 08.06.2022 г.- платена на отпаднало основание, поради разваляне на договор за изработка на софтуерна система за управление на производствените и бизнес процеси от 18.09.2018 г.; иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 1159, 15 лв. - законна лихва върху главницата за периода 02.09.2021 г. /дата на разваляне на договора/ - 08.06.2022 г. /предявяване на иска/; иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 1876, 32 лв.- договорна неустойка дължима на основание чл.7, ал.3 от Договора от 18.09.2018 г. като неоснователни. С решението на съда е осъдено на основание чл.78, ал.3 ГПК "Г." ООД, ЕИК: ••••, със седалище и адрес на управление: с.Замфирово, ул. „•••• да заплати на "Е.С." ЕООД, ЕИК: ••••, със седалище и адрес на управление гр.София, район Изгрев, ул.“••••, сума в размер общо на 2400 лв. разноски по делото. Срещу решението на СРС, Г.О., 179 с-в е постъпила въззивна жалба от "Г." ООД, с.Замфирово, подадена чрез пълномощниците адв.И. С. и адв.Д.С., с искане същото да бъде отменено изцяло, като неправилно, и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, бъдат уважени изцяло, като основателни и доказани. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна- ответник „Е.С.“ ЕООД, гр.София, чрез пълномощниците си адв.Е. З. и адв.Л.И. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от ищеца „Г.“ ООД срещу ответника „Е.С.“ ЕООД, обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на въззивника- ищец във връзка с неговата правилност. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното: Съдът приема, че в разпоредбата на чл.55, ал.1 от ЗЗД са уредени три различни фактически състава, които следва да бъдат разграничени с оглед процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на доказване и с оглед на различните правни последици от осъществяването им/ в този смисъл Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС/. Фактическият състав на разпоредбата на чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, включва престиране на претендираното на съществуващо валидно основание към момента на извършване на престацията и последващо отпадане на основанието с обратна сила - поради унищожаемост, разваляне на договора или настъпване на прекратително условие / съгласно задължителните разяснения, дадени в ППВС 1/1979 г. /. Съдът приема, че фактите, подлежащи на установяване са: даване на нещо от страна на ищеца, получаване на същото от страна на ответника, отпадане с обратна сила на основанието, което е обусловило имущественото разместване. Съобразно разпоредбата на чл.154 от ГПК в тежест на ищеца е да докаже първите две предпоставки, след доказването на които в тежест на ответника е да докаже наличие на основание за задържане на сумата, а при липсата на такова - че е върнал полученото. На следващо място, съдът намира, че законовите разпоредби, относими към развалянето на договора за изработка, предвиждат редица специфики спрямо общите правила за развалянето на договорите по чл.87 и сл. от ЗЗД. Уредбата на договора за изработка се съдържа в особената част на ЗЗД - чл.258-чл.269 ЗЗД вкл. Възможността за разваляне на договора за изработка по отношение на възложителя е разграничима при две хипотези - 1/ до момента, в който изпълнителят изпълни възложената работа /чл.262, ал.2 ЗЗД/ и 2/ при предаването и прегледа на работата при явни недостатъци, респективно своевременно в по-късен период при проявяване на скрити недостатъци /арг. чл.265, ал.2 ЗЗД/. След приемане на работата без възражения за неправилно изпълнение и при липса на скрити недостатъци след това, развалянето на сключения договор за изработка от страна на възложителя е невъзможно. В този смисъл е и съдебната практика, постановена по реда на чл.290 ГПК - по отношение на развалянето на договора за изработка приложение намират правилата по чл.87 ЗЗД, като приемането и одобряването на работата изключват правото на възложителя да развали договора поради неизпълнение /Решение № 5 от 15.03.2010 г. по т.дело № 390/2009 г. на ВКС, I т.о./. Друга характерна особеност при развалянето на договора по чл.265, ал.2 ЗЗД е, че то е възможно само когато отклонението от поръчката или недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение. Договорът за изработка по своята правна същност представлява неформален, консенсуален, двустранен, комутативен, възмезден договор. Законът задължава поръчващият да приеме изработеното – чл.264, ал.1 ЗЗД. Приемането като правно действие представлява: 1/ фактическо получаване на изработеното и 2/ признанието, че то съответства на поръчаното. Следователно приемане е налице, когато реалното получаване на изработеното се придружава от изричното или мълчаливото изразено изявление на поръчващия, че счита работата съобразна с договореното. Приемане означава одобряване. Именно за да може да се даде на приемането значението на одобряването, законът предписва на поръчващия да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно, неточно изпълнение - чл.264, ал.2 ЗЗД. Ако не направи такива възражения, работата се счита за приета, т.е. за одобрена, както разпорежда уредената в чл.264, ал.3 ЗЗД необорима презумпция. Необходимо е да се съобщи на изпълнителя своевременно, за да може той сам да провери и да запази правата си спрямо този, от когото евентуално е закупил некачествените материали, от които е изработена поръчаната вещ. При констатирани явни недостатъци или отклонения - такива, които са видими при обикновен преглед на работата, възложителят е длъжен да направи всичките си възражения пред изпълнителя незабавно при предаване на работата или в уговорения от страните срок, ако такава уговорка се съдържа в договора. Презумпцията за точно изпълнение преклудира правото на възложителя на последващи възражения за неправилно или неточно изпълнение /арг. чл.264, ал.3 ЗЗД/. Оборването на тази презумпция е в тежест на възложителя. С решение № 250 от 11.01.2011г. по т.дело № 535/10 г. на ВКС, ІІ т.о., е прието, че, ако възложителят е във фактическа власт на изработеното от изпълнителя съоръжение и същото функционира по предназначение, без да има възражение за недостатъци от страна на възложителя, то следва, че изработеното е прието от последния чрез конклудентни действия. От друга страна, липсата на възражения при фактическото приемане се приравнява на одобрение - признание, че изработеното съответства на договора - чл.264, ал.3 ЗЗД / в този смисъл решение № 45 от 04.03.2013 г. по гр.дело № 197/2012 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 5 от 15.03.2010 г. по т.дело № 390/2009 г.на ВКС, І т.о./. Тълкувайки разпоредбата на чл.264, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.264, ал.2, изр.1 от ЗЗД и чл.265, ал.1 и ал.2 от ЗЗД съдът намира, че разпоредбата на закона задължава поръчващия да приеме както изпълнението, което съответства на дължимото по договора, така и това, което се отклонява от поръчката или е с недостатъци, без отклонението или недостатъците да правят работата негодна за нейното договорно или обикновено предназначение. В последния случай поръчващият би имал право да развали договора и съответно не би дължал възнаграждение / чл.265, ал.2 от ЗЗД/, а в останалите случаи - да се ползва от някое от алтернативно уредените права по чл.265, ал.1 от ЗЗД, ако е заявил съответните възражения при приемането. Съгласно разпоредбата на чл.264, ал.2, изр.1 от ЗЗД, приемане следва да се осъществи и в случаите, когато са налице основания за заявяване на възражения срещу изпълнението. Законът не изисква форма, в която следва да бъдат заявени възраженията по чл.264, ал.2 от ЗЗД. Допустимо е те да са направени и само устно. Съгласно разпоредбата на чл.264, ал.2 от ЗЗД, при приемане на работата възложителят трябва да я прегледа и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по - късно. За такива недостатъци поръчващият трябва да извести изпълнителя веднага след откриването им. Това не е необходимо, ако изпълнителят знае за недостатъците. Ако възложителя не направи възражения, работата се счита приета - чл.264, ал.3 от ЗЗД. В настоящия случай, съгласно диспозитивното начало и рамките на процеса, въведени с исковата молба, основното възражение на ищеца, че до цялостно разработване и инсталиране от страна на ответника на софтуерната програма/ във връзка със сключения на 18.09.2018 г. договор за изработка на софтуерна система ХМОМ + ХСRM за управление на производствените и бизнес процеси в предприятие „Г.“ ООД № 170918/, така и не се стигнало. Ищецът излага твърдения, че въпреки явната забава от страна на ответника и неговото несправяне с изработката и инсталацията на софтуерната система, е проявил търпение, като е правил всичко възможно в крайна сметка да се сдобие със софтуер, който да е полезен и да оптимизира производството му, независимо от неспазването на срока от ответника. Ищецът е изложил твърдения също така, че въпреки усилията и проявеното разбиране от негова страна, програмата не е била изработена в цялост и внедрена в предприятието на „Г.“ ООД. По делото не се спори, а и безспорно се установява от заключението/ основно и допълнително/ на вещото лице по допуснатата съдебно- техническа експертиза, което съдът кредитира изцяло, като компетентно и обективно изготвено, че софтуерът е работещ, използваем и изпълнен почти изцяло според заданието, но с конкретно посочени от вещото лице забележки и разминавания спрямо заданието. Според вещото лице една част от твърдените неточности и липсващи функционалности са валидни, описани са в заданието, но не са имплементирани. Останалите твърдени неточности и липсващи функционалности всъщност работели коректно и вещото лице не откривало проблем в тях. Софтуерът решавал конкретни бизнес проблЕ. на възложителя и само с негово съдействие /доуточняване, насоки, обяснения/ заданието можело да се изпълни в цялост и според зададените изисквания. Процесният софтуер работел с различни допълнителни хардуерни устройства и компоненти и липсата им, както и липсата на мрежова свързаност между тях би възпрепятствало изпълнението на заданието в срок. Установява се също така, че липсата на мрежова свързаност с терминалите, сървъра, работните станции или с други важни за софтуера мрежови устройства би възпрепятствало довършването, тестването и внедряването на онези модули, за които такава свързаност е необходима. При разработката на софтуер било напълно възможно да възникват технически грешки/ т.нар. бъгове/, като обичайна практика е те да се отстраняват от изпълнителя за негова сметка чрез обновяване / ъпдейт/ на софтуера. С оглед показанията на разпитания по делото свидетел Т.А., съдът приема, че ищецът, в качеството му на възложител е възразил срещу изпълнението. В случая съдът приема, че възражението е своевременно направено, но същото с оглед събраните по делото доказателства, включително и с оглед на заключението/ основно и допълнително/ на вещото лице по допуснатата съдебно- техническа експертиза е изцяло неоснователно. При това положение дори и да се приеме, че ищецът е възразил своевременно за неизпълнение на изработеното, то искът за разваляне на договора пак би бил неоснователен, а възможностите за защита на същия биха били хипотезите, предвидени в чл.265, ал.1 ЗЗД, в случай, че същите са налице. На следващо място, съдът приема, че когато възложената работа е извършена с недостатъци, за възложителя се поражда потестативното право да избере една от алтернативно предвидените в чл.265, ал.1 ЗЗД възможности: 1/ отстраняване на недостатъците; 2/ заплащане на разходите, необходими за отстраняването им; 3/ намаляване на възнаграждението. Отговорността на изпълнителя и правата на възложителя са обусловени от характера на недостатъците и отражението им върху годността на изработеното. Съобразно разпоредбата на чл.265, ал.2 ЗЗД възложителят има право да развали договора за изработка с едностранно волеизявление само когато недостатъците са толкова съществени, че правят изработеното негодно за обикновеното или предвиденото в договора предназначение. В този случай е налице пълно неизпълнение. За да се приеме, че недостатъците са съществени, е необходимо да се извърши преценка не само дали правят изработеното негодно за договорното или обикновеното му предназначение, но и дали същите са неотстраними, дали създават сериозни затруднения или отстраняването им е технически невъзможно или икономически нецелесъобразно /решение № 157 от 08.11.2010 г. по т.дело № 1135/2009 г., на ВКС, II т.о.; решение № 186 от 30.10.2013 г. по т.дело № 820/2012 г. на ВКС, II т.о. и др./. В настоящия случай, с оглед събраните по делото доказателства, включително и от заключението/ основно и допълнително/ на вещото лице по допуснатата съдебно- техническа експертиза, прието като неоспорено от страните, което настоящият състав кредитира изцяло, като компетентно и обективно изготвено, съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че ответникът, в качеството му на изпълнител не се е отклонил от поръчката по смисъла на чл.265, ал.1 от ЗЗД, а е в пълно изпълнение на процесния договор за изработка на софтуерна система. В тази връзка съдът счита, че възложителят няма право да развали договора за изработка с едностранно волеизявление, тъй като в случая не е налице неизпълнение на договора от страна на изпълнителя. Противно на изложеното във въззивната жалба, съдът приема, че софтуерът е работещ, използваем и изпълнен почти изцяло според заданието. При разработката на софтуер е напълно възможно да възникват технически грешки/ т.нар. бъгове/, като обичайна практика е те да се отстраняват от изпълнителя за негова сметка чрез обновяване / ъпдейт/ на софтуера. В този смисъл е заключението на вещото лице по допуснатата съдебно- техническа експертиза, което съдът кредитира изцяло като компетентно и обективно изготвено. Налице е пълно изпълнение на сключения между страните договор за изработка на софтуерна система, от страна на изпълнителя. Ответникът е изправна страна по процесния договор, поради което за ищецът не е възникнало правото да развали договора за изработка с едностранно волеизявление. Липсата на доказателства за разваляне на процесния договор за изработка, поради неизпълнение от страна на ответника, респективно за неоснователно разместване на имуществени блага в правните сфери на страните обосновава извод за неоснователност на исковата претенция. В тази връзка предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3-то от ЗЗД се явява неоснователен и недоказан, и като такъв правилно е бил отхвърлен от първоинстанционният съд. Неоснователни и недоказани се явяват и предявените осъдителни искове с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като относно същите липсват конкретни доводи във въззивната жалба, поради което и предвид разпоредбата на чл.272 от ГПК решението и в тази част следва да бъде потвърдено. При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. По отношение на разноските за въззивното производство. С оглед изхода на спора, на въззивника-ищец не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.3 от ГПК на въззиваемата страна- ответник, следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1400 лв., за въззивната инстанция по договор за правна защита и съдействие от 05.05.2023 г. Настоящето решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК. Съдът приема, че с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 20000 лв. по търговски дела. Обхватът на понятието "търговско дело" е по- широк от това за "търговска сделка", но също и от "търговски спор", както последното е дефинирано в петте точки от текста на чл.365 от ГПК. В конкретния случай, делото е търговско с оглед страните и договорната връзка. Необжалваемостта следва да се преценява спрямо цената на всеки един от обективно съединените искове. Цената на всеки един от предявените осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД/ под 20000 лв./ изключва касационния контрол на обжалваното решение - чл.280, ал.3 от ГПК. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,