Решение № 158 от 22.2.2026 г. на Районен съд - Стара Загора по дело № 3583/2025 г.

Предявени са обективно евентуално съединени установителни искове за прогласяване недействителността на договор за кредит „Бяла карта“ от 03.11.2021г. /в евентуалност претендира за нищожни следните клаузи: 1/ чл.4, ал.1, т.2 от договор за кредит „Бяла карта“ от 03.11.2021г., 2/ чл.20, ал.1 от договор за кредит „Бяла карта“ от 03.11.2021г., 3/ чл.21, ал.4 от договор за кредит „Бяла карта“ от 03.11.2021г., 4/ чл.21, ал.5 от договор за кредит „Бяла карта“ от 03.11.2021г. Ищцата В. Г. твърди, че между нея и "АКСЕС ФАЙНАНС" ООД, което дружество е преобразувано с правоприемник "Аксес Файнанс" AД е сключен Договор за кредит „Бяла Карта“ от 03.11.2021 година, с КИД 963295 . По силата на този договор, кредиторът е следвало да предостави на ищцата револвиращ кредит с максимален размер от BGN 500 под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна платежна карта „Бяла Карта“, а кредитополучателят се задължава да го ползва и върне, съгласно условията на договора. Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора, фиксираният годишен лихвен процент по кредита е в размер на 43.2 %, а годишният процент на разходите е 45.9 %. На 20.12.2023 година, между страните е сключен Анекс към Договор за кредит „Бяла Карта“ от 03.11.2021 година, с КИД 963295, съгласно, който кредитодателят предава на кредитополучателя преиздадена платежна карта № 963295, а всички останали клаузи от договора остават непроменени и в сила. Ищцата пояснява, че процесният договор за кредит е потребителски, поради което се подчинявал на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 - 147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора). В настоящия случай, действително приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на разходите обаче, е различен от посочения в Договор за кредит „Бяла Карта“ от 03.11.2021 година, с КИД 963295 размер от 45.9 %. Това е така, защото съгласно чл. 20 от Договора се дължи “неустойка” в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, ако в срока по чл. 15 от договора /в срок до пет дни, считано от датата на активиране на предоставения платежен инструмент/, кредитополучателят не предостави обезпечение. Видът на това обезпечение е разписан именно в чл. 15 от същия договор - поръчителство на едно физическо лице, което следва да отговаря на изрично посочени условия или представяне на банкова гаранция с бенефициер кредитодателя за сумата от BGN 762,15 със срок на валидност - две години от датата на сключване на договора за кредит. Според ищцата по този начин кредиторът цели заблуда на потребителя и постигане на свръхпечалба за себе си. С тази клауза в договора "Аксес Файнанс" АД цели да заблуди кредитополучателя в частта, относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство поражда недействителност на целия договор, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит води до нищожност на договора. Това е така, защото годишният процент на разходите по кредита включва в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Твърдяното се подкрепя и от факта, че съгласно чл. 20 от Договора, ищцата дължи „неустойка“ в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, ако в срок до пет дни, считано от датата на активиране на предоставения платежен инструмент, кредитополучателят не предостави обезпечение. Въпросната „неустойка“ се дължи пропорционално към всяка вноска по кредита и е отразена в погасителния план и представлява неразделна част от договора. С клаузата на чл. 15, ал. 1 от Договора длъжникът се задължава в срок от 5 дни, считано от активиране на предоставения платежен инструмент, да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1/ банкова гаранция с бенефициер кредитодателя за сумата от BGN 762,15 /седемстотин шестдесет и два лева и петнадесет стотинки/, със срок на валидност - две години от датата на сключване на договора за кредит или 2/ едно физическо лице - поръчител, което да отговаря на следните изисквания: 2.1. да е над 21 години и да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; 2.2. брутният размер на дохода му да не е по- малък от 1 500 лв.; 2.3. да работи по безсрочен трудов договор от минимум 6 месеца; 2.4. да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем с "Аксес Файнанс" АД; 2.5. да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус "период на просрочие от 0 до 30 дни "; 2.6. да не е член на домакинството на кредитополучателя. Отделно и с цел постигане на още по-голяма печалба, кредиторът уговаря в договора с разпоредбата на чл. 21, ал. 4, че при забава от страна на кредитополучателя за плащане на текущото й задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1, последният се задължава да заплати на кредитора и разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2,50 лева за всеки ден до заплащане на съответното текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 от договора. Съгласно чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит „Бяла Карта“ ищцата е поела и задължение след настъпване на предсрочна изискуемост да заплати на кредитора такса в размер на 120 лева за дейността на служител, който осъществява дейност по извънсъдебно събиране на задължението. Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ в чл. 20 от Договор за кредит „Бяла Карта“ е разход по кредита, които следва да бъде включен при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на това възнаграждение в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в Договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това счита, че Договор за кредит „Бяла Карта“ от 03.11.2021 година, с КИД 963295 е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК. Изложената теза се потвърждава и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, която дава легалната дефиниция на нелоялна търговска практика, която се използва в настоящия случай, с цел свръхпечалба на Кредитора. Такава практика от страна на търговец към потребител се извършва ако противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Член 68д от същия закон гласи, че заблуждаваща е такава търговска практика, при която се съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждава или е в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация е фактически точна и има за резултат или е възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той не би взел без използването на търговската практика. Така в чл. 20 от Договора е уговорено заемът да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, отговарящи на условията посочени по-горе. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в чл. 15 от договора, същият дължи „неустойка“ от договора на кредитора в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница. Тоест се кумулира месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното вземане нараства значително. Иначе казано, вноската по кредита става значително по-голяма. Същото това кумулиране на неустойката към погасителните вноски води до скрито оскъпяване на кредита и създава предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. Към тази неустойка и възнаградителната лихва се прибавят и таксите по чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит „Бяла Карта“ от 03.11.2021 година, с КИД 963295. Неизпълнението на задължението на ищцата да представи банкова гаранция или да посочи поръчител, отговарящи на конкретни условия, вдига лихвения процент на кредита на месец неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлява прикрита възнаградителна лихва. Това се потвърждава и от факта, че тази „неустойка“ е уговорена и в погасителния план по договора. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договорът е недействителен, като съгласно чл. 23 ЗПК от името ми заявявам, че доверителката ми дължи само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита. От начина по който е уредено задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на поръчител или банкова гаранция, може да се обоснове извод, че изпълнението му ще бъде свързано със значителни затруднения. Изискванията, които клаузата на чл. 15, ал. 1 от договора въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция /за което съответната банка ще изисква също заплащане/ или поръчител, изискванията към който са многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи информация в определения петдневен срок. Изискванията, свързани с кредитната история на поръчителя и данните за това има ли сключени други кредити, също са свързани със затруднения. Тази информация заемателят би могъл да получи много по-трудно от заемодателя, който предоставя кредитни услуги по занятие и има необходимите знания и умения, за да извърши и сам проверка на сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя, съчетано с определянето на кратък срок за изпълнението им, води до извод, че клаузата е предвидена по начин, които да възпрепятства длъжника да я изпълни. По този начин се цели да се създаде предпоставка за начисляване на неустойката. Дори само поради тези особености на договора, клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД /в този смисъл Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСТК/. Съгласно разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. От текста на цитираната разпоредба следва, че неустойката е определена имуществена ценност, най - често парична сума, която длъжникът се задължава да престира на своя кредитор в случай на виновно, от негова страна, неизпълнение на поето с договора задължение. Фактическият състав на неустойката съдържа изрична, валидна неустоечна клауза, неизпълнение и вина, като тук вината се презюмира оборимо. Неустойката се дължи в уговорения размер без оглед на конкретните вреди, ако са настъпили такИ., т. е. при неустойката следва да бъде доказан фактът на неизпълнение на задължението. За пълна изчерпателност, следва да се посочи, че съгласно член 8, параграф 1 от ДиректИ. 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 от ДиректИ.та се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на ДиректИ. 2008/48, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело C-565/12 на четвърти състав на СЕС. В продължение на изложеното, клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на обезпечение е в пряко противоречие с целта на ДиректИ.та. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би съответствало на изискванията на ДиректИ.та. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. В заключение, посоченият лихвен процент в договора от 43.2 %, не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“ в чл. 20 представлява добавък към договорната лихва, а последната не е добавени в ГПР като разход по кредита, въпреки че несъмнено са такИ.. Поради по-високия лихвен процент нараства и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва е един от компонентите му, но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в чл. 4, ал. 1, т. 4 от договора в действителния му размер, а това е в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин се нарушават добрите нрави и се внася равноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга, което е в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов ущърб, като считам, че това обстоятелство води до нищожност на договорното съглашение. Както бе посочено и по-горе, за постигане на още по-голяма печалба от страна на кредитора са предвидени и разпоредбите на чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит „Бяла Карта“ от 03.11.2021 година, с КИД 963295. Моли, в случай, че съдът прецени, че договорът не е нищожен, да приемете, че уговорената договорна лихва по правоотношението противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Видно от съдържанието на договора, страните са уговорили заплащане на възнаградителна лихва в размер на 43.2 %. Като съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имат свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябва да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определят максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична лихва. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следва да компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице /кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички относими обстоятелства. Според приетото в трайната, установена и непротиворечИ. практика на Върховния касационен съд, противоречИ. на добрите нрави се явява уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния случай задълженията по договора за кредит са необезпечени, но договорената лихва надхвърля трикратния размер на законната лихва за претендирания период, с което прави клаузата, уговаряща размера и - нищожна. Знаейки, че посоченият по-горе критерий не може да бъде възприет за абсолютен, тъй като противоречието на добрите нрави следва да се прецени съобразно всеки конкретен случай, моля уважаемият съдебен състав да вземе предвид съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва наред с останалите условия и характеристики на договорите, а именно: неустойката при липса на обезпечение, такса за разходи за действия по събиране на задълженията, такса в размер на 120 /сто и двадесет/ лева за дейността на служител, който осъществява дейност по извънсъдебно събиране на задължението и други. Отчитайки, че договорната лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума, смята че размерът на лихвата от 43.2 % /четиридесет и три цяло и два процента/ противоречи на добрите нрави. В случай, че уважаемият съдебен състав прецени, че договорът не е изцяло нищожен и в условията на евентуалност, моля да се постанови, че уговорената „неустойка“ в чл. 20 от Договора е нищожна. Процесната неустойка също така е и неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно е нищожна на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите. Потребителят не е могъл да влияе върху съдържанието й, тъй като е предварително изготвена от дружеството- ответник и съответно не е индивидуално уговорена. Главното задължение на заемателя по договора за заем (кредит) е да върне заетата сума и да плати уговореното възнаграждение на кредитора, а не да предостави обезпечение. Изцяло липсва обезпечителния елемент на неустойката, тъй като такава би се дължала и при точно и пълно изпълнение на основното задължение на длъжника. Не е налице обезщетителната функция на неустойката, на която според ответника страните са акцентирали, защото неустойката не гарантира възстановяване на вредите от евентуално бъдещо неизпълнение на длъжника, нито го мотивира да изпълни точно. Неустойката е предвидена за заплащане без да се намира в никакво отношение с изпълнение или неизпълнение на задължението на ищцата да върне заетата сума и за обезщетяване на вреди, които ответникът не е претърпял, а ако и да беше - е могъл при добросъвестно поведение да избегне. Включена при тези условия в дължимото от ищцата, сумата по правната си същност не съставлява неустойка, а възнаграждение за кредитора, като допълнителната печалба е единствената цел на начисляването й. Трябва да се изтъкне и, че с така уговорената неустойка се цели заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвижда, че при забава се дължи само обезщетение в размера на законната лихва. В случай, че съдът прецени, че договорът не е нищожен и в условията на евентуалност, моли съдът да постанови, че уговорената клауза чл. 21, ал. 4 от Договор за кредит „Бяла Карта“ от 03.11.2021 година, с КИД 963295, с която се уговаря дължимост на кредитора на разходи за действия по събиране на задълженията, в случай на забава от страна на кредитополучателя за плащане на текущото задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1, в размер на 2,50 лева за всеки ден до заплащане на съответното текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 от договора е недействителна. Съгласно разпоредбата на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, неравноправна е тази клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, като съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП Определената изцяло от търговеца методика на изчисляване на обезщетение в размер от 2.50 лева на ден, който предвидимо би достигнал до многократно завишен размер спрямо обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от забавата вреди, е в разрез с принципа на добросъвестност - клауза, създаваща значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на услугата, като потребителят е задължен да заплати необосновано високото обезщетение. Претендираната сума за разходи за извънсъдебно събиране на вземането, противоречи на забраната, въведена с чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, като разширява отговорността на потребителя при допусната забава. Извънсъдебното събиране на кредита е дейност по неговото управление и не може да с квалифицира като допълнителна услуга. Претенцията за такси за извънсъдебно събиране на дълга се основава на нищожна договорна клауза, според която длъжникът следва да заплати на кредитора второ обезщетение за забава, различно от претендираното обезщетението за забава, което е в противоречие с императивната разпоредба н а чл. 33, ал. 1 ЗПК, според която при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а изискуемостта му следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. В този аспект това вземане няма характер на такса, тъй като не се дължи заради извършени разходи, а по същество служи като обезщетение за вреди от забавата. Срещу уговорените разходи за извънсъдебно събиране на вземането не се дължи никакво поведение, а точно обратно - изискуемостта на вземането по кредита следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. Следователно, безспорно е, че не се касае за такса, защото не се дължи заради извършени разходи, а самото наименование на клаузите прикрИ. истинската им цел да служат за обезщетение за вреди от забавата. Тоест, в случая е налице клауза за неустойка за забава. Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а съгласно разпоредбата на чл. 21 ЗПК всяка клауза в договора, имаща за цел или резултат от заобикаляне изискванията на закона е нищожна. В случай, че съдът прецени, че договорът не е нищожен и в условията на евентуалност, моли съдът да постанови, че уговорената клауза на чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит „Бяла Карта“ от 03.11.2021 година, с КИД 963295, с която се уговаря след настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, заемополучателят да заплати на кредитора такса в размер на 120 /сто и двадесет/ лева за дейността на служител, който осъществява дейност по извънсъдебно събиране на задължението е недействителна. Действията по обявяване на кредита за предсрочно изискуем са такИ. по управление на кредита. Възлагането им в тежест на потребителя в случай на забава, респективно на предсрочна изискуемост на кредита, обусловена именно от забавата /за която по правило последният дължи обезщетение в размер на законната лихва за забава/, противоречи на императивните разпоредби на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК и чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Затова предвиждането на такИ. разходи не може да обвърже валидно потребителя и има за последица недължимост на същите. Не може да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита, и да се събира повече от веднъж такса и/или комисиона за действия за едно и също действие, а вида, размера и действието на изискваните такИ., трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит - арг. от чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, което в случая не е сторено. С предвиждане и начисляване на тази такса по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Коментираната клауза е в пряко противоречие и с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, доколкото действията по събиране на задълженията са именно такИ. свързани с управлението на кредита, за които изрично законодателят е уредил, че кредиторът не може да изисква заплащане на отделни такси и комисиони. В подкрепа на твърдението за нищожност на клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит „Бяла Карта“ от 03.11.2021 година, с КИД 963295 цитира съдебна практика. С оглед всичко изложено по-горе, моли да се приеме, че по Договор за кредит „Бяла Карта“ от 03.11.2021 година, с КИД 963295, В. Т. Г., с ЕГН •••••••••• не е погасила всички претендирани суми от ответника по процесния договор за кредит, но е платила сума, еквИ.лентна на получения заем, дори и повече. В тази връзка за ищцата възниква правен интерес да сезира съда с искане за установяване на това, че Договор за кредит „Бяла Карта“ от 03.11.2021 година, с КИД 963295 е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26 от ЗЗД, тъй като ответното дружество претендира заплащане на суми, които според изложените твърдения в исковата молба, произлизат от недействителни клаузи, противоречащи с императивни норми на материалния закон. Искането е съдът да постанови съдебно решение, с което да признае за установено, че Договор за кредит „Бяла Карта“ от 03.11.2021 година, с КИД 963295, сключен между „АКСЕС ФАЙНАНС“ ООД, с ЕИК 202806978, което дружество е преобразувано с правоприемник "Аксес Файнанс" АД, с ЕИК 207140327 и В. Т. Г., с ЕГН ••••••••••, е изцяло недействителен, поради противоречие с разпоредба на чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11 от ЗПК. В хипотезата на евентуалност, в случай, че съдът не прецени, че целият договор е недействителен, като искането е да се постанови съдебно решение, с което да се признаете за установено, че следните клаузи по сключения между „АКСЕС ФАЙНАНС“ ООД, с ЕИК 202806978, което дружество е преобразувано с правоприемник "Аксес Файнанс" АД, с ЕИК 207140327 и В. Т. Г., с ЕГН ••••••••••, Договор за кредит „Бяла Карта“ от 03.11.2021 година, с КИД 963295, са нищожни, а именно: Чл. 4, ал. 1, т. 2 от Договор за кредит „Бяла Карта“ от 03.11.2021 година, с КИД 963295, съгласно който се дължи годишен лихвен процент в размер на 43.2 % /четиридесет и три цяло и два процента/. Чл. 20, ал. 1 от Договор за кредит „Бяла Карта“ от 03.11.2021 година, с КИД 963295, съгласно който се дължи „неустойка“ в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, ако в срока по чл. 15 от договора, кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение. Чл. 21, ал. 4 от Договор за кредит „Бяла Карта“ от 03.11.2021 година, с КИД 963295, съгласно който се дължи на кредитора на разходи за действия по събиране на задълженията, в случай на забава от страна на кредитополучателя за плащане на текущото задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1, в размер на 2,50 /два лева и петдесет стотинки/ за всеки ден до заплащане на съответното текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 от договора. Чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит „Бяла Карта“ от 03.11.2021 година, с КИД 963295, съгласно който се уговаря след настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, заемополучателят да заплати на кредитора такса в размер на 120 /сто и двадесет/ лева за дейността на служител, който осъществява дейност по извънсъдебно събиране на задължението. Претендира разноски. В законоустановения от съда срок е постъпил отговор от ответника, в който считат така предявените искове от г-жа Г. за процесуално допустими по принцип. Претенциите на ищеца към договора за паричен заем били неоснователни и следвало да се оставят без уважение. Клаузите на договора са в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит. Преди всичко трябва да се обърне внимание, че съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен само и единствено в случаите, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от закона. Тези разпоредби установяват минимално изискуемото съдържание на договора за потребителски кредит - информацията, която трябва да се съдържа в договора. Във всички останали случаи и в Закона за потребителския кредит и в Закона за защита на потребителите се визират нищожни клаузи, които не се отразяват непосредствено на действителността на договора за потребителски кредит. Както се вижда от разпоредбите на чл. 19 от ЗПК дори надвишаването на максимално допустимия размер на годишния процент на разходите, не води до нищожност на договора за кредит. Клаузите, надвишаващи максимално допустимия размер се считат за нищожни, а платеното по тези клаузи се приспада при последващи плащания по кредита. В решение по дело C-453/10, СЕС приема, че констатацията за неравноправния характер на договорни клаузи не се отразява непосредствено на преценката на действителността на сключения договор за кредит.“ СЕС също така посочва, че „Член 6, параграф 1 от ДиректИ. 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че когато преценява дали сключен между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, може да се изпълнява и без тези клаузи, сезираната юрисдикция не може да се основе единствено на евентуално благоприятните за една от страните, в случая потребителят, последици от обявяването на недействителността на съответния договор в неговата цялост.“ А в решението по дело С-42/15 Съдът на Европейския съюз приема, че прилагането на санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба на правото му на лихви и разноски не би могло да се смята за пропорционално, когато липсващите данни по чл. 10, § 2 от ДиректИ.та са от такова естество, че не могат да засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Или Член 23 от ДиректИ. 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държавата членка да предвиди в националната си правна уредба, че когато не съдържа всички изисквани данни по член 10, параграф 2 от тази директИ., договорът за кредит се счита за сключен без лихви и без разноски само ако става въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. С оглед изложеното по-горе, възразяват срещу искането на ищеца целият Договор да бъде обявен за нищожен, както и срещу исканията отделни негови клаузи да се обявяват за нищожни. Считат, че претенциите на ищеца са напълно неоснователни и следва да бъдат изцяло отхвърлени. Допълнително, доколкото се твърди нищожност на отделни договорни клаузи, то дори да бъдат уважени аргументите на ищеца, тяхната недействителност не следва да влече нищожност на целия договор, доколкото неговото изпълнение би било възможно и без тяхното съдържание. Излагат съображения за неоснователността на исковете. Неоснователни били твърденията на ищеца, че договореният размер на фиксирания годишен лихвен процент противоречал на добрите нрави, че не се съдържала в Договора информация за лихвения процент по кредита, условията за прилагането му, годишния процент на разходите по кредита, че била налице явна нееквИ.лентност на престациите и се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения. Възнаградителната лихва представлява цената на предоставяната от кредитора услуга - ползването на парични средства - и поради това той е свободен да определи какъв да е нейният размер. Подчертават свободата на договаряне между страните, прогласена в чл. 9 от ЗЗД. Още повече, че след като на пазара съществуват купувачи (при това множество) на услугата срещу цена в този размер, съгласно основните икономически принципи на търсене и предлагане тази цена не би могла да е твърде висока. Ищецът твърди още, че уговореният лихвен процент създавал неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансовата услуга. Считат, че това твърдение не отговаря на разбирането за неравноправие, заложено в закона, тъй като не попада в нито една от предложените законови хипотези и не ограничава правата на потребителя за сметка на тези на заемодателя, нито пък осигурява на последния привилегии или повече права, отколкото обикновено има кредиторът по договор за заем. Неприемливо е твърдението за недобросъвестно поведение от страна на кредитодателя, при положение че последният е информирал предварително клиента за всички условия по кредита, включително за размера на възнаградителната лихва, още с предоставянето на Стандартен европейски формуляр (СЕФ), съгласно изискванията на чл. 5, ал. 2 от ЗПК. Ищецът е получил допълнителната защита, която му е гарантирана от закона, като кредиторът му я е предоставил в степента, в която му е дължима съобразно императивните правни норми на ЗПК. Потребителят, вече информиран, е имал свободата да реши дали предложените му условия го устройват и дали да се обвърже с тях. В случай че той ги е счел за неблагоприятни или нарушаващи усещането му за равноправие и справедливост, то той е можело изобщо да не встъпва в договорни отношения с дружеството, но въпреки това го е направил. Дори, потребителят да е счел, след подписване на договора, че условията не го устройват, то той е имал и срок за отказ от Договора. В конкретния случай, явно г-жа Г. е била доволна от предложените й условия, предвид факта, че нито е отказала да подпише договора, нито е направила отказ, дори напротив - веднага е усвоила предоставения й кредитен лимит, при това е правила неколкоратни усвоявания и е искала няколко пъти увеличаване на предоставения й лимит. По отношение на твърдението на ищеца, че договореният размер на фиксирания годишен лихвен процент противоречал на добрите нрави в исковата молба не е наведена никаква конкретна обосновка. В този смисъл това твърдение се явява голословно и неподкрепено от аргументи или доказателствен материал. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. ТакИ. са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В тази връзка, позовавайки се на противоречие с добрите нрави ищецът следва да докаже в какво точно се изразява противоречието в процесния случай и да наведе твърдения и доказателства за нарушаването на определен морален принцип. Каквато и да било обосновка в тази насока липсва в исковата молба, която прави претенциите за нищожност голословни и недоказани. Доколкото понятието за добри нрави е субективно и относително, то подлежи на изследване и доказване от страната, която желае да се позове на него, в случая - от ищеца. ТакИ. доказателства не са ангажирани. Договорената лихва представлява цената, която потребителят заплаща на кредитора за това, че ползва неговите парични средства, именно това прави лихвата възнаградителна, а не наказателна, поради което се дължи така, както е уговорена. Такава е била волята на ищеца, обективирана изрично в подписания от него договор, а съгласно чл. 20а от ЗЗД договорът има сила на закон за тези, които са го сключили. Процесният случай не може да обоснове противоречие с добрите нрави. Договорената възнаградителна лихва не може да се счете за прекомерна, водеща до противоправно облагодетелстване и противоречаща на добрите нрави. Клаузата в договора не е нищожна, а волята на страните следва да бъде зачетена. Договорната лихва по своята същност представлява „цена“ за ползване на парични средства за определен период от време, както посочих и по-горе. Тази „цена“ се формира от няколко фактора - разходи на търговеца за предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на обслужване, риск от неизпълнение от страна на заемателя. Собствените парични средства също имат своята цена. Те могат да бъдат предоставени срещу лихва, могат да бъдат вложени в депозитна сметка в банка и така да трупат лихва, могат да бъдат вложени в закупуването на трактор, с който да се обработва нИ. и съответно да се продаде продукцията от нея срещу печалба. Цената на една стока или услуга може да бъде висока или ниска само при отчитане на пазарните реалности. Високите цени на определени стоки или услуги могат да бъдат определени от качество на изпълнение, качество на вложените материали, уникалност на стоката или услугата. За определяне на цената се взимат много на брой параметри в тяхната съвкупност и се прави сложно изчисление, за да може да се формулира „пазарна цена“, която да защити както потребителите на тази услуга, така и търговците, които я предоставят. „Добрите нрави“ като понятие за морални норми на справедливост следва да защитават всеки признат от закона интерес. „Добрите нрави“ не регулират цени на стоки и услуги. Нарушение на добрите нрави би имало при заблуждение относно цената на определена стока и други, но когато една цена е ясно и честно посочена, когато една услуга не е задължителна за ползване и потребителят сам при свободно формирана воля решава дали иска да я ползва или не при посочената цена, тогава противоречие с „добрите нрави“ няма. При определяне на допустимия размер на лихвения процент по договор за паричен заем трябва да се изхожда от спецификата на всеки кредитен продукт и не може да се слагат общи ограничения за всички заеми. За цената по един заем има значение дали заемът е потребителски или ипотечен, какъв е размерът на главницата, колко е дългосрочен заема. Затова поставянето на общо максимално ограничение на договорната лихва до трикратния размер на законната лихва за всички видове заеми, без да се държи сметка за тяхната специфика, пазара и разходите за отпускането им, не е адекватно ограничение. Нещо повече, такова ограничение е негативно за самите потребители. Непазарните ограничения на лихвите водят до намаляване на кредитирането, поемане на по- малък риск от финансовите институции и лишаването на потребителите с по-ниски доходи от достъп до финансиране. Пазарът на малки, краткосрочни и необезпечени кредити в България е много развит и има над 100 компании, които извършват тази дейност. При наличието на толкова силна конкуренция, не е налице риск, че някоя компания ще предоставя заеми при лихви, които не отговарят на пазара и ще се възползва от монополно положение. Само пазари, при които някой търговец има монополно положение са застрашени от прекомерни цени на услугите. Силната конкуренция е в полза на потребителите, защото тя кара търговците да се съобразяват с пазара. Именно поради тази причина отговорът на въпроса дали определена възнаградителна лихва е прекомерна може да се търси само на плоскостта на пазарните нИ. на лихвата на други подобни услуги, а не с оглед размера на законната лихва, която няма функция да определя пазарни нИ. на лихвата, а да даде предел за санкция при неизпълнение. В случая следва да се има предвид и факта, че кредиторът не е банка, за задълженията на кредитополучателя не са дадени обезпечения, а повишеният риск оскъпява финансовия ресурс. Наличната съдебната практика, в която договорен лихвен процент над трикратния размер на законната лихва се третира като противоречащ на добрите нрави се отнася до субекти, които са отпуснали паричен заем не по занятие, а инцидентно, по изключение. Законът за потребителския кредит е специален по отношение на ЗЗД и за потребителски кредити се прилага първият. Има съществени разлики между заема по чл. 240 от ЗЗД и потребителския кредит по ЗПК, който има специална уредба. В тази връзка считатм че е недопустимо към отношения, възникнали по силата на ЗПК да се прилага съдебна практика, която третира заеми по ЗЗД. Допълнително, така формираната практика се отнася до уговорен размер на лихва за забава над посочения в закона, а не до възнаградителна, какъвто е процесният случай. Не трябва да се пренебрегва и фактът, че договорът е сключен през август 2021 г., а ищецът повдига въпроса за нищожност на негови клаузи три години и половина след като е сключил договора за паричен заем. Възниква логичният въпрос поради каква причина ищецът се позовава на нищожността не непосредствено след сключване и какъв е правният му интерес за това. Считат, че към настоящия момент такъв липсва, поради което искът се явява недопустим. Ако, въпреки липсата на каквито и да е основания за това, все пак съдът счете, че клаузата е уговорена в нарушение на добрите нрави, тя не следва да бъде обявявана за нищожна в целия уговорен размер на лихвения процент, а до допустим размер. В противен случай ищецът би се обогатил неоснователно, тъй като би ползвала заемната сума през периода на договора, без да е заплатил каквато и да е цена за това. Никой търговец не може да предоставя стока или услуга без да очаква приход, защото търговската дейност по дефиниция се извършва, за да получи търговеца печалба. Никой не е длъжен да ползва паричен заем. Законната лихва има за цел да регулира лихвата при забава за изпълнение на едно задължение. Тя не е цена за услуга, а санкция за неизпълнение. Поради тази причина законната лихва и нейния държавно определен размер не е показател, на база на който може да се определи дали една възнаградителна лихва по договор за заем отговаря на „добрите нрави“. Когато на база на „добрите нрави“ се приемат ограничения в цените на определени стоки или услуги на практика съдът регулира допустимата печалба, която един търговец може да има от своята търговска дейност. На следващо място, посочвайки изрично размера на законната лихва за забава, законодателят е определил минималната сума, която се дължи на кредитора за обезщетяване на вредите, които той търпи вследствие на това, че е лишен от възможността да ползва собствените си парични средства. Следователно, след като кредиторът е бил ощетен със сума в този размер, то потребителят се е обогатил с нея, тъй като е ползвал въпросните парични средства. С оглед на тези съображения, това е минималната цена, която заемателят би следвало да заплати във връзка с ползването на кредита. Не на последно място следва да се обърне и сериозно внимание на найновата съдебна практика, съгласно която е прието за правилно, че всеки размер на годишен лихвен процент е действителен и не противоречи на добрите нрави, стига общият ГПР да не надвишава установения максимум съгласно Закона за потребителския кредит. Два конкретни съдебни акта признават за действителна годишна лихва по кредита в размер на 41,12%. Неправилни са изложените в исковата молба аргументи, че от изричното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 във вр. с чл. 22 от ЗПК можело да се направи извод за неприложимост на частичната недействителност към процесния казус. Чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК изисква от заемодателя да посочи в договора лихвения процент по кредита и условията за прилагането му. В настоящия случай това е изпълнено и изискуемата информация фигурира в Договора. В чл. 3, ал.1, т.5 ясно е посочено, че размерът на годишния лихвен процент е фиксиран, както и са представени условията за прилагането му. Предложеното от ищеца тълкуване на правната норма е разширително и не отговаря на смисъла на чл. 22 от ЗПК. С оглед на изложеното лихвеният процент е посочен съобразно законовите изисквания, а дали неговият размер накърнява или не добрите нрави е отделен въпрос, попадащ в приложното поле на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, а не на чл. 22 от ЗПК, тъй като ЗПК не съдържа уредба досежно добрите нрави, а посочва конкретни и изчерпателно съдържащи се в самия него разпоредби, при нарушение на които договорът за потребителски кредит би се явил недействителен. С други думи, в процесния случай не става въпрос за липсващ лихвен процент, а за такъв, с чийто размер потребителят не е съгласен, но това не означава, че той следва да се приравни на неуговорен или неточно определен. В случая, дори клаузата да бъде обявена за недействителна, то това би било на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, а не чл. 22 от ЗПК. Допълнително, недействителността, предвидена в чл. 22 от ЗПК засяга непълноти в договора, водещи до по-ниска степен на информираност на потребителя относно неговите права и задължения по договора, а не до невъзможност за изпълнение на самия договор. Посочените в чл. 22 от ЗПК законови разпоредби не засягат съществено съдържание на договора, без което той не би могъл да съществува поради невъзможност да се изпълни, а съдържание, без което потребителят не би разполагал с достатъчно информация относно своите права и задължения. По отношение на искането за прогласяване на нищожност на Договора като сключен в нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и чл. 22 ЗПК: Твърдението, че ГПР не съдържа всички данни, формиращи размера му в Договора и ГПР не бил действителен, трябва да се подчертае, че не отговаря на истината. Видно от чл.4 от Договора ясно са посочени допусканията, при които е изчислен ГПР, точно както изисква ЗПК. В тази връзка считат твърденията на ищеца, че в Договора не е ясно посочено при какви условия е изчислен ГПР са за неоснователни. Видно от Договора ясно и категорично са написани допусканията за изчисление на ГПР, както ЗПК изисква, с оглед на което твърдението на ищеца е напълно недоказано и не отговарящо на обективната истина и моля същото да бъде изцяло отхвърлено. Годишният процент на разходите и общата дължима сума по договора за кредит са изчислени към момента на сключване на договора, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Релевантен за изчислението на ГПР е моментът на сключване на договора за кредит. При изчисление на ГПР се вземат предвид съществуващите към момента на сключване на договора допускания. Заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит, няма задължение да предвижда и допуска хипотетични разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР. Поради тази причина и в зависимост от вида на договора за паричен заем се използват предвидените в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК допускания. ГПР е изчислен по определения в Приложение 1 към Закона за потребителския кредит начин, като са използвани договорените условия - размер на усвоена сума, размер и брой на погасителни вноски, дата на плащане на всяка вноска, обща дължима сума и пр.. Договорът не само формално покрИ. минимално изискуемите реквизити на чл. 11 ЗПК, но посочените параметри са и коректни. При договорения размер на заемна сума и лихвен процент, посоченият в договора ГПР е коректно изчислен. В допълнение на всичко изложено, доводите на ищеца за неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 са неоснователни. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 не вменява задължение за описване на кои компоненти точно са включени в годишния процент на разходите, каква е неговата структура и как се формира същият. Трябва да се обърне внимание, че както в разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит, така изобщо в Закона за потребителския кредит като цяло не фигурира изискване за описване на кои компоненти точно са включени в годишния процент на разходите, каква е неговата структура и как се формира същият. Годишният процент на разходите е цифрова стойност, съотношение между разходите по кредита и размера на предоставения кредит, изразено като процент, както се вижда от определението на понятието, дадено в чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на посочването на ГПР е да се предостави числово и сравнимо представяне на разходите за кредита за потребителя. Както е посочил СЕС в т. 29 от Решението по дело C-290/19 „Съдът е имал случая да подчертае, че за потребителя ГПР е от основно значение като общ разход по кредита, който е представен под формата на процент, изчислен по единна математическа формула. Всъщност този процент позволява на потребителя да прецени от икономическа гледна точка обхвата на задължението, поето със сключването на договора за кредит (вж. в този смисъл решения от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerova, C-377/14, EU:C:2016:283, т. 90 и цитираната съдебна практика, от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C-42/15, EU:C:2016:842, т . 6 6 и цитираната съдебна практика, и от 20 септември 2018 г., EOS KSI Slovensko, C-448/17, EU:C:2018:745, т. 64).“ С оглед както на разпоредбите на Закона за потребителския кредит, така и на разпоредбите на ДиректИ. 2008/48/ЕО, задължението за посочване на ГПР се изчерпва с посочването на цифровата стойност с точност до втория десетичен знак, получена в резултат на изчислението по предвидената в Приложение 1 на ЗПК формула. В допълнение, актуалната съдебна практика на СЕС изрично посочва, че не се изисква посочване на математическа формула за изчисляването на ГПР в договора. Трябва да се посочи ГПР, изчислен съгласно единна математическа формула както и условията, при които последният може да бъде променян - цитира практика. Годишният процент на разходите по договора включва всички разходи по кредита в съответствие с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Годишният процент на разходите по договора е изчислен съобразно изискванията на чл. 19, ал. 2 ГПК, и неговият размер е в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Както вече беше посочено, ГПР по договора е изчислен по определения в Приложение 1 (ЗПК) начин. ГПР включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита и в процесния случай това е само лихвата, тъй като това е единственият разход по кредита за кредитополучателят като се има предвид дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР ЗПК. Годишният процент на разходите не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България - основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта /Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения/, с оглед на което няма нарушение на чл. 19 от ЗПК. Както вече беше посочено, надвишаването на законовия размер на годишния процент на разходите не води до недействителност на договора. Съгласно чл. 19, ал. 5, само клаузите, с които се надвишава размера на ГПР, се считат за нищожни. Твърденията, че не са спазени изискванията на 11, ал. 1 т. 10 ЗПК, тъй като в ГПР по договора за паричен заем не е включена неустойката за неизпълнение и е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК са несъстоятелни. Твърденията за нищожност на чл. 20 от Договора, изложени в исковата молба, са неоснователни, а условията на клаузата са напълно погрешно преекспонирани от ищцовата страна. Съгласно чл. 15, ал. 1 от Договора, ищецът се е съгласил в срок от 5 дни след дата на активиране на предоставения платежен инструмент да предостави обезпечение поръчител. За кредитора не съществува забрана да изисква заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени. Още при кандидатстване за отпускане на кредита на ищеца е обяснено изискването за предоставяне на обезпечение, същият е получил Стандартен Европейски Формуляр (СЕФ), в който ясно е посочено изискването за предоставяне на обезпечение по договора, включително и в договора ясно са разписани условията, при които се изисква обезпечение и условията, на които последното следва да отговаря. Финансовият продукт „Бяла Карта“ е револвиращ кредит, който се предоставя под формата на разрешен кредитен лимит, който лимит от своя страна се усвоява чрез платежен инструмент - платежна карта. Веднъж сключили договор за кредит „Бяла Карта“ кредитополучателите сами взимат решение как и кога да усвояват суми по предоставения заем. „Бяла Карта“ като финансов продукт не е вносков продукт, по който задължението от Кредитополучателя се изплаща на равни месечни/ седмични вноски, както са масово продуктите, предлагани на пазара на финансови услуги. Кредитополучателите на „Бяла Карта“ сами решават как да усвоят сумата - в брой на АТМ-устройство и/ или онлайн, както и сами решават кога да усвоят сумата - в случай че Кредитополучател реши през даден месец да не усвоява суми, то той не дължи нищо за това, но ако усвои суми от кредитния лимит дължи уговорената договорна лихва, която се начислява на ден върху усвоената сума. В случай че кредитополучателят усвои сума чрез платежния инструмент, той следва да заплати всичко усвоено, ведно с начислената договорна лихва в срок до 5-то число на месеца, следващ месеца през който има усвоена сума от кредитния лимит. Уговорената в Договор за кредит „Бяла Карта“ неустойка нито е прекомерна, нито противоречи на принципа на справедливостта. По отношение на твърдението на ищеца, че клаузата за неустойка и нейният размер, както и разходите по чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от Договора противоречали на добрите нрави в исковата молба не е наведена никаква конкретна обосновка. В този смисъл това твърдение се явява голословно и неподкрепено от аргументи или доказателствен материал. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. В тази връзка, позовавайки се на противоречие с добрите нрави ищецът следва да докаже в какво точно се изразява противоречието в процесния случай и да наведе твърдения и доказателства за нарушаването на определен морален принцип. Каквато и да било обосновка в тази насока липсва в исковата молба, която прави претенциите за нищожност голословни и недоказани. Доколкото понятието за добри нрави е субективно и относително, то подлежи на изследване и доказване от страната, която желае да се позове на него, в случая - от ищеца. ТакИ. доказателства не са ангажирани. Напълно неоснователно е твърдението на ищеца, че неустойката излиза извън определените й функции. Същевременно има обезщетителна функция - обезщетява кредитора за вредите от неизпълнение на това договорно задължение, които вреди в случая са свързани със затрудняване събирането, респ. несъбирането на предоставения заем и дължимата се по договора възнаградителна лихва. Налице е и санкционната функция на неустойката - потребителят се санкционира за неизпълнение на едно свое задължение. Следователно безспорно уговореното вземане по своята същност е неустойка, не просто е именувано като такова, а е разход, дължим само при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури обезпечение, което към момента на сключване на сделката съставлява бъдещо несигурно събитие. Въвеждайки твърдението, че неустойката е добавък към договорната лихва, с което увеличава и ГПР, т.е., че с неустойката се създават задължения, които се покрИ.т от ГПР, процесуалният представител на ищеца не е съобразил разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК съгласно която при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят би заплатил при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Неустойката не е предвидена от законодателя като елемент на ГПР, видно и от възприетата математическа формула, посочена в приложение № 1 на ЗПК. При изчисляване на ГПР чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично изключва плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит. Тази разпоредба показва, че освен да защити потребителя, законодателят е пожелал да насърчи добросъвестното спазване на неговите задължения и стриктното им изпълнение. Засилената защита на потребителя като по-слаба страна се простира дотам, докъдето от негова страна също е налице добросъвестност и своевременно и точно изпълнение. Когато такова липсва, то той не следва да се ползва от допълнителна закрила. Уговорената неустойка цели минимизирането на риска от неизпълнение и осигурява добросъвестно поведение от страна на длъжника, като го стимулира да спазва стриктно договора, без да поставя в риск. Ищецът твърди, че уговорената неустойка няма обезпечителна функция, тъй като кредиторовият интерес е да получи обезпечение преди извършване на кредитната сделка и подобни уговорки прехвърлят риска от неизпълнение на задълженията от финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника въру самия длъжник. Това твърдение е в противоречие със същността на обезпеченията, които целят да защитят кредитора срещу неизпълнението и да подготвят удовлетворяването му (Калайджиев, А., Облигационно право, Обща част, С. 2013, с. 593 и сл.). Видно от всичко изложено предвидената неустойка не е уговорена в отклонение от функциите й, предвидени в чл.92 ЗЗД, следователно не противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД. Неустойката се начислява единствено при неизпълнение на задължениета на клиента, т.е. задължението за заплащане на неустойка е условно и възникването му зависи изцяло и само от действията на потребителя. На следващо място е важно да се отбележи, че твърдението на ищеца, че неустойката заобикаля ограничението на чл.33, ал.1 и ал.2 ЗПК е незаконосъобразно, т.к. предвидената в договорите за кредит „Бяла Карта“ неустойка не представлява такава, санкционираща неплащане от страна на потребителя, а е такава, свързана с неизпълнение на друго договорно задължение на кредитополучателя, за което чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК не се прилага (нито пък която и да е друга норма от ЗПК) - задължението за осигуряване на обезпечение (това задължение е уредено в чл.71 ЗЗД). Разпоредбите на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК са императивни и не могат да се тълкуват разширително, нито да се прилагат „по аналогия“ за непаричните задължения на длъжника по договора за кредит. Ако се приеме, че разпоредбите на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК забраняват длъжникът да носи отговорност за неизпълнението на всякакъв вид непарични задължения по договора, то ще е налице превратно тълкуване на закона. В закона ще се вложи идея, която законодателят не е имал изобщо предвид. Тълкуването, че разпоредбите на чл.33, ал.1 и ал.2 от ЗПК дават „право“ на длъжника да не бъде санкциониран за неизпълнението на своите непарични задължения по договора, води до нарушаване на принципа за справедливост в гражданските и търговските отношения. Предвид горното, уговорената в договора неустойка за неизпълнение на непарично задължение, следва да се приеме за действителна и незаобикаляща конкретни законови изисквания, отнасящи се единствено за паричните задължения на длъжниците. Както вече беше споменато по-горе, в СЕФ-а, който лицето получава преди сключване на договор за кредит, подробно са описани изискванията към обезпечението, както и размерът на неустойката и възнаградителната лихва. Действително, законът презюмира по-слабата информираност на потребителя в сравнение с кредитора, поради което предвижда редица гаранции да намали информационното предимство на търговеца и предполагаемото му по-силно икономическо положение. С изпълнението на тези задължителни законови предписания, каквото е предоставянето на СЕФ, балансът на информацията се счита за възстановен. Ето защо не можем да се съгласим, че потребителят е бил поставен в по- неблагоприятно положение. Знаейки, че обезпечението трябва да се предостави в 5-дневен срок от актИ.цията на картата - действие, което е изцяло в негов контрол, той е можел изобщо да не встъпва в договорни правоотношения с ответника или да организира предоставянето на обезпечението много преди дори да започне да тече срока му по договора за това. Дружеството не е принудило ищеца да сключи договор за заем, съответно условията по него не са му наложени. Той самостоятелно, по собствени подбуди и воля, е пожелал да сключи договора за заем и да се издължи съгласно договорените условия. Непредоставянето на обезпечение поставя сериозна несигурност пред кредитора дали ще успее да събере сумата по предоставения от него кредит, още повече, че това е основният му предмет на търговска дейност, следователно и източник на приходи. Ако големият процент заематели, подобно на ищеца, не изпълняваха поетите задължения, то Дружеството много бързо би било принудено да преустанови дейността си. Отново, решението при какви условия то ще отпуска кредити в рамките на закона е автономна, независимо от съображенията, които трети лица могат да имат, като те биха могли да изразят несъгласието си като не ползват услугите му. Но оспорването на резонността им, след като веднъж е изразено съгласие с тях, показва меко казано недобросъвестност и цели злоупотреба с право. Погрешни са изложените в исковата молба разсъждения, че кредиторът следва да търси обезпечение преди сключването на сделката и при непредоставяне на търсените от него гаранции да отказва облигационна обвързаност. Именно в това се корени конкурентното предимство на ответното дружество - достъпното кредитиране, което осигурява и с каквото потребителите не биха разполагали, ако разчитаха единствено на банките, за да получат заем. Бързите или потребителските кредити са различен тип услуга, която се отличава именно със своята достъпност. Ако ответникът настояваше да получи обезпечението си преди сключване на договора, то той не би предоставял по-различна услуга от тази на всички останали свои конкуренти - банки. Удобството заемателят да разполага с парични средства в кратки срокове, за което кредиторът поема съответният риск, води и до калкулирането на съответната цена. Нормално е неразбирането на ищеца като потребител и неспециалист на бизнес логиката на кредитора, но това не означава, че такава липсва и че тя е не преследва легитимна цел и не служи в полза на сигурността в търговския оборот. На следващо място, относно твърденията, че с поставянето на изискване за предоставяне на обезпечение се целяло преодоляване на ограничението на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, считаме за несериозно да се твърди т.к. неустойката не е предвидена от законодателя като елемент на ГПР, аккто вече бееше изяснено и по-горе. Искането на кредитор отпуснатият от него кредит да бъде адекватно обезпечен, и кое обезпечение е достатъчно и адекватно може да прецени единствено самият той. Ако според индивидуалната преценка на заемателя изискванията се явяват неизпълними, тъй като действително всеки човек разполага с различни възможности, то той е свободен да не сключва договор за кредит с конкретното дружество. Следва да се прави разграничение между печалба, каквато неустойката категорично не е, и обезщетяване на понесения риск и допълнителни разходи, възникнали от договорно неизпълнение и по-голямото внимание за проследяване живота на един необезпечен кредит в сравнение с един обезпечен такъв. Както вече беше посочено, релевантен за изчислението на ГПР е момента на сключване на договора за паричен заем. При изчисление на ГПР се вземат предвид съществуващите към момента на сключване на договора за паричен заем ангажименти. Кредитодателят, към момента на сключване на договора за кредит, няма задължение да предвижда и допуска хипотетични разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР. И не на последно място неустойката сама по себе си не е била част от печалбата на Кредитора, а е договорено между страните обезщетение за неспазване на договорно задължение от страна на кредитополучателя. Претендираната неустойка представлява такава за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, а не мораторна неустойка за забава. Предвид всичко гореизложено, релевираните аргументи за нищожност на неустойката не са основателни. Твърденията, че невключването на неустойката в ГПР било заблуждаваща търговска практика са неоснователни. Следва да се обърне внимание, че не само в българското и европейското законодателство, но и в практиката на СЕС се приема, че за да се определи една практика като заблуждаваща или нелоялна тя трябва да променя съществено икономическото поведение на потребителя (н.пр.) или да води до вземане на търговско решение, което потребителят не би взел (з.пр.). Ищецът, позовавайки се на нелоялна или заблуждаваща информация, би следвало да представи доводи в защита на тази своя теза. Ако ищецът при избора на кредитен продукт се е водил от размера на годишния процент на разходите, то не става ясно защо е предпочел да сключи договор с дружеството-ответник, а не договор за кредит с някоя от множеството банки, които предлагат много по-изгодни условия за потребителски кредити, при които размерът на ГПР започва дори от 7 %. Очевидно, изборът му се е основавал на критерии, различни от годишния лихвен процент или годишния процент на разходите. Ищецът по своя инициатИ. се е обърнал към дружеството за кредитиране. Въз основа на предлаганите от дружеството условия и съобразно изразените от ищеца предпочитания, Дружеството е предоставило на ищеца предложения за кредит (Стандартен европейски формуляр), в които параметрите на съответния кредит са изрично посочени - общ размер на кредита, общата сума, която трябва да се заплати, лихвен процент, годишен процент на разходите, изискваните обезпечения и срока за представяне на избраното от ищеца обезпечение. Преди да сключи договора за кредит, ищецът е знаел, както параметрите на кредита, така и условието за предоставяне на обезпечение. Преди ищецът да е бил обвързан от договор за потребителски кредит, дружеството е предоставило цялата необходима и изискуема информация за вземане на информирано решение. В решение по дело C-453/10 СЕС е посочил, че националният съд трябва да провери дали „заблуждаващата практика“ подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел и, че такава търговска практика представлява само един от елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от ДиректИ. 93/9 компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит. СЕС е посочил също така, че „ Тази констатация обаче не се отразява непосредствено на преценката от гледна точка на член 6, параграф 1 от ДиректИ. 93/9 на действителността на сключения договор за кредит.“ СЕС също така посочва, че „ Член 6, параграф 1 от ДиректИ. 93/9/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че когато преценява дали сключен между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, може да се изпълнява и без тези клаузи, сезираната юрисдикция не може да се основе единствено на евентуално благоприятните за една от страните, в случая потребителят, последици от обявяването на недействителността на съответния договор в неговата цялост.“ По отношение на искането за прогласяване на нищожност на клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал.5 от Договора като противоречащи на добрите нрави, като неравноправни по смисъла на чл. 143, ал.2, т. 5 ЗЗП, като заобикалящи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и като заобикаляща изискванията на чл. 33 ЗПК, с последица чл. 21 ЗПК: На първо място бихме искали да отбележим, че разходите за събиране на вземането, посочени в чл. 21, ал. 4 от Договора се дължат единствено и само в случай, че Кредитополучателят не заплати в посочения в Договора срок за плащане, общото си задължение. Разходът за събиране на вземането, посочен в чл.21, ал. 5 се дължи само и единствено в случай че е обявена предсрочна изискуемост на задължението на кредитополучателя по Договора, съобразно уговорените хипотези за това. Начисляването на тези разходи зависи само и единствено от поведението на потребителя, при това само от поведение, което е свързано с неизпълнение. Изпращането на смс за допусната забава, обаждане от оператор на кол център, изпращане на писмо са действия, които банките и финансовите институции извършват по отношение на някои клиенти, допуснали забава. Всички финансови институции имат специално изграден човешки и технически ресурс, който се занимава със събиране на вземания по извънсъдебен път. Тези специални ресурси работят само с клиентите в забава, а не с всички. Всеки един кредит се управлява без на клиентите да се начисляват допълнителни разходи, докато правоотношението между страните се развИ. в нормалното си състояние и без за едната или другата страна да възниква необходимост от предприемане на нови, явяващи се допълнителни, извънредни действия по реализиране целите на отпуснатия заем, в частност събиране на вземания. Чл.11, ал.1, т.15 от ЗПК изрично посочва, че в договора трябва да са ясно описани „всички разходи, дължими от потребителя при неизпълнение на договора“. Чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК изрично посочва, че „При изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит“. В Част III, т.4.6 на Стандартния европейски формуляр /Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК/ е посочено, че кредиторът трябва да посочи „всички разходи, дължими просрочени плащания“. Видно от цитираните по горе законови текстове, разходите за неизпълнение на задължения на потребителя не само, че не са забранени, ами и за тях има специални текстове, които гарантират тяхното ясно посочване. Цитираните текстове имат за цел да защитят правата на потребителите. Ако този вид разходи попадаха в смисъла на понятието „действия по управление на кредита“, то цитираните по-горе текстове следваше да бъдат отменени или изменени. От тази редакция на закона, е ясно, че разходите за събиране, дължими при неизпълнение на потребителя са нещо различно от действията за управление на кредита и именно поради тази причина за тях има специални изисквания. Начисляваните разходи са и изцяло обосновани - от изложеното е видно, че в Дружеството е налице специално изграден човешки и технически ресурс, който се занимава със събиране на вземания по извънсъдебен път, допълнителни действия, извършвани не по обикновено управление на кредита, а по събиране на просрочените задължения по кредита. Посочените действия се извършват от нарочни служители на Дружеството, изпълняващи действията от извънреден характер само за клиенти изпаднали в забава, а не за всички. В допълнение на гореизложеното, бихме искали да отбележим, че тези разходи не биха се начислили и допълнителни човешки и технически ресурс, далеч надхвърлящ нормалните действия по управление на кредита, не би бил необходим, в случай че заемателят изпълнява задълженията си по Договора коректно и при направените допускания, посочени при изчисляване на ГПР. Начисляването на разходите зависи единствено и само от поведението на кредитополучателя. Не са верни твърденията на ищеца в исковата молба, че действията по събиране на заема и свързаните с това разходи са част от дейността по управление на същия и уговарянето на разходи за тях е недопустимо. В подкрепа на това твърдение са и Решение № 454734 от 20.07.2018 г. на СРС по НАХД № 21027/2017 г., потвърдено от АС София с Решение № 7509/11.12.2018 г., XVIII касационен състав по дело № 9214/2018 г.; Решение № 533/18.10.2016 г. на РС - Шумен по ВНАХД №1719/2016 г.; Решение № 965 от 16.02.2018 г., на АС - София, XIII Касационен състав, по дело 5456/2017 г.; Решение № 1014 от 20.02.2017 г. по адм. д. № 11271/2016 г., на АС - София, XXI-ви касационен състав; Решение № 1329 от 01.03.2017 г. по адм. д. № 11215/2016 г. на АС - София, ХХ-ви касационен състав; Решение № 7643 от 19.09.2016 г. по н. д. № 2603 /2015 г. на СРС; Решение № 10249 от 28.11.2016 г. по н. д. № 17286/2016 г. на СРС; Решение № 85812 от 06.04.2017 г. по н.а.х.д. № 5446/2016 на СРС, 17 състав; Решение № 2452 от 12.04.2018 г., АС - София, XIV касационен състав, по адм. д. 2200/2018 г. Не са основателни твърденията на ищеца, че клаузите са неравноправни. При кандидатстване за отпускане на кредит, потребителите бИ.т запознавани с всички условия по Договора за кредит. Преди подписване на всеки договор, потребителите, които са напълно дееспособни лица, се запознават с условията на договора посредством предоставянето на СЕФ, както беше посочено погоре. В допълнение, при доставката на документите по кредита, потребителят може да задържи всички документи и да се запознае с тях, колкото време му е необходимо и ако реши, че желае да сключи договора, да ги разпише и изпрати на кредитора. Още повече, че в Договора ясно са разписани условията, при които се начисляват оспорваните разходи, и съответно в никакъв случай не може да се направи извод, че не е позволено на потребителя да прецени последиците от сключването на Договора. Видно от изложеното клиентът разполага с достатъчно време да прецени дали условията по Договора са приемливи за него или не. Времето, което е имал заемателят да осмисли последиците от своето недобросъвестно поведение, е възможно най-широкото, което може да му бъде предоставено - време преди сключването, време при сключването и време при изпълнението на договора. И размерът на разходите е определен изключително просто и ясно с точни суми, което не създава каквито и да било затруднения в преценката за дължимото при неизпълнение. Не са основателни твърденията на ищеца, че клаузите противоречат на добрите нрави. Както посочихме и по-горе в настоящия отговор на искова молба преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Позовавайки се на противоречие с добрите нрави ищецът следва да докаже в какво точно се изразява противоречието в процесния случай и да наведе твърдения и доказателства за нарушаването на определен морален принцип. Обосновка в тази насока липсва в исковата молба, която прави претенциите за нищожност голословни и недоказани. Доколкото понятието за добри нрави е субективно и относително, то подлежи на изследване и доказване от страната, която желае да се позове на него, в случая - от ищеца. ТакИ. доказателства не са ангажирани. В заключение и предвид гореизложеното, счита, че процесният Договор за кредит напълно отговаря на изискванията на чл. 22 ЗПК към момента на сключването му. В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, а се представлява от процесуален представител, преупълномощен от адв. М.. Заявява, че поддържа исковата молба и няма възражения по доклада. Моли съда да уважи предявения иск и да му присъди направените разноски. В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява и не се представлява. Депозира молба чрез процесуален представител по хода на делото. Съдът, след като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа страна: Безспорно между страните е, че между тях е сключен Договор за кредит „Бяла карта“ от 03.11.2021г., като в него не са включени неустойките, уговорени в чл. 20 и чл. 21, ал.4 от договора. Видно от заключението на вещото лице по изготвената съдебносчетоводна експертиза е: -че при изчисляването на годишния процент на разходите по договор „Бяла карта“ от 03.11.2021г. е взето предвид , че Кредитополучателят ще изпълни своите задължения в съответствие с условията и сроковете по настоящия договор, -че ако в процента на ГПР, посочен в договора бъде включена начислената и платена неустойка по чл. 20 в общ размер на 498.15 лв., то действителния размер на ГПР по договора би бил от 80 % до 140% при главници от 500 лева, 800 лева, 1100 лева и 1400 лева. -че със заплатената сума от 31 326.74 лева са покрити суми в размер на 29 981.33 лева /главница/, 752.26 лв. /договорни лихви/, 498.15 лв. /неустойка за неизпълнение по чл.20 от договора/, 95 лв. /разходи за събиране по чл. 21 от договора/. При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: „Аксес Файнанс“ АД представлява финансова институции по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Не се спори между страните, че „Аксес Файнанс“ АД и ищцата са били в договорни правоотношения възникнали от договор за кредит „Бяла Карта“ сключен на 03.11.2021 г. и заемната суми е била предоставена на ищцата. Представените от страните документи дават информация за съдържанието на договора, вкл. техните изявления пред съда, установяват възникналото заемно правоотношение между кредитора „Аксес Файнанс“ АД и ищцата, по силата на което ищецът е усвоеил кредитния лимит в размер на сумата от 500 лева и се е задължила да я върне, заедно с договорна лихва. Кредитният лимит е увеличаван три пъти. След като по делото се установи възникналото облигационно правоотношение между „Аксес Файнанс“ АД и кредитополучателя - ищец, усвояване на заемната сума съответно в размер на 500 лв., следва по иска за недействителност да се прецени дали този договор е действителен. Преди всичко следва да се посочи, че всички правни въпроси предмет на настоящото дело вече са били обсъждани по друго дело със страна „Аксес Файнанс“ АД и същия договор за кредит „Бяла карта“ и са намерили разрешение в решение № 1120/15.10.2025 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1332/2025 г., като е била приета нищожност на същия договор за кредит „Бяла карта“, което се споделя от настоящия съд. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби, нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за нищожност в тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора със същите. Това е така, защото ищцата има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който потребител е всяко физическо лице, което придобИ. стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-горе размер в полза на ищцата като физическо лице й е предоставена „финансова услуга“ по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищцата разполага със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни - чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020 г., ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал. 1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал. 2, т. 3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. Дори още преди тези промени по отношение задължението на националния съд да преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в потребителските договори следва е била налице категорично установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. № 3686/2014 г., I т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такИ. възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение № 751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./. Настоящият съд констатира, че процесния договор за кредитна карта е нищожен на две самостоятелни основания: 1/ Сред посочените по-горе изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19, ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент на разходите следва да бъде посочен в договора за потребителски кредит като числова стойност, както и следва да бъде посочен начина на неговото формиране, т.е. какво се включва в годишния процент на разходите. Тази величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело № С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Krajsky sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10, параграф 2, буква ж/ от ДиректИ. 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на ДиректИ. 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с ДиректИ. 2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон между минимална и максимална ставка. Посочените изисквания на закона да се посочат взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР не са самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б. „ж“ от ДиректИ. 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. В този смисъл процесния договор за кредитна карта формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение за това, неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден в договора. Изложеното се подкрепя от трайната практика на съдилищата в страната постановена по въпроса следва ли неустойката за недаване на обезпечение по договори за кредити да бъде включена в ГПР обективирана напр. в решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г., решение № 706/29.07.2022 г. на Старозагорски районен съд по гр.д. № 738/2022 г., решение № 2261/18.08.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 14174/2021 г., решение № 1117/29.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1298/2022 г., решение № 974/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1136/2022 г., решение № 976/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1250/2022 г., решение № 713/27.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 887/2022 г., решение № 140/29.04.2022 г. на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 114/2022 г., решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 684/2022 г., в които е прието, че уговорена неустойка, дължима при непредставяне на обезпечение, е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР /индикатор за общото оскъпяване на кредита/ - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, които съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни - чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. В тази връзка предвидената неустойка в процесния договор за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, която да се кумулира към сумата по заема, води до скрито оскъпяване на кредита. Дължима по уговорения начин на падежа, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Същата излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции. Няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението, но в случая няма адекватен критерий за преценка на това надвишение, тъй като неустойката обезпечава изпълнението на вторично задължение за обезпечаване на главното задължение. Следователно и санкционната функция в случая не е налице, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на процесната неустоечна клауза е, да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на подлежащата на връщане сума по договора. При това положение е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като послабата страна в правоотношението при сключване на договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се допуска той да заплати за предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на кредитора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение на потребителя - да върне предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното означава, да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва в ГПР. Налице е именно такава хипотеза, тъй като при уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща вноски за това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, като тези разходи не са взети предвид при изчисляване на посочения годишен процент на разходите, в резултат на което последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 ЗПК преди сключване на договора за кредит, следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като риска от невръщането на кредита следва да се калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. В случая според настоящия състав е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита, а посочените в договора проценти на възнаградителната лихва и на годишния процент на разходите, не съответстват на действително уговорените такИ. и са нищожни. Поради това не може да бъде направен и извод, че за потребителя съществува яснота относно точния размер на задължението му и общата стойност на кредита. Настоящият съд изцяло споделя изразеното в решение № 110/07.04.2022 г. на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 64/2022 г. по поставения въпрос дали неустойката има присъщите й функции, а именно обезпечителна, обезщетителна и санкционна по отношение на задължението, във връзка е което е уговорена, или в действителност представлява скрит разход по кредита за потребителя по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ. увеличава цената на финансовата услуга и подлежи на включване в годишния процент на разходите и в общата сума, дължима от потребителя: В този случай кредитодателят всъщност скрито променя параметрите на договора, по отношение на които има уредба в ЗПК. С договореното задължение кредитополучателят да предостави в тридневен срок след сключването на договора обезпечение, кредитодателят на практика се освобождава от задължението си да извърши предварителна оценка на риска, като отпуска кредит без да извърши такава, но вменява в тежест на кредитополучателя в невъзможно кратки срокове и при трудно изпълними условия да обезпечи кредита. Неизпълнението на това изискване е обвързано с неустойка, която е значителна по размер, като по този начин увеличава дължимата погасителна вноска. Чрез кумулиране на неустойката към задълженията по договора на практика се стига до различни стойности както на ГПР, така и на лихвата. По същество това представлява порок на договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, което води до последиците, визирани в чл. 22 ЗПК. В случая така наречената неустойка би трябвало да обезпечи изпълнението и евентуално да обезщети вредите от неизпълнението на едно свързано с кредита акцесорно непарично задължение на потребителя - да обезпечи кредита с банкова гаранция или поръчителство. От непредставянето на обезпечение обаче не произтича вреда за кредитора, ако кредитът се обслужва редовно. Неблагоприятните последици за кредитора са свързани с евентуални затруднения при събирането на просрочено необезпечено вземане, а те могат да настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес от представяне на обезпечението, тъй като ще получи банкова гаранция или поръчител, т.е. втори солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на кратък 5-дневен срок от сключването на договора, в който потребителят да представи обезпечението, след което това негово задължение да се замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил интерес от реалното изпълнение. Освен това се оказва, че ако потребителят не представи обезпечението или го представи, но след срока, той би дължал неустойката дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък срок и възможността задължението да възникне при редовен кредит показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира неговото събиране, а да получи сумата от неустойката. Следователно действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да породи допълнително парично задължение за потребителя, наред с това за връщане на главницата по кредита и заплащането на възнаградителна лихва. Неустойката е предвидена да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. В същото време обаче неустойката не е обявена по този начин на потребителя. Посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР нараства допълнително с размера на неустойката по договора. Включена по този начин в размера на месечните погасителни вноски, неустойката по същество се добавя към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания заем, тъй като по естеството си позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер, равняващ се на сумата по кредита, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране /чл. 19 ЗПК/. Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението и по този начин заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне ГПР, което обуславя нищожност на договорната клауза. Налице е и противоречие с добрите нрави и добрите търговски практики, тъй като представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка /чл. 143, т. 5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Действително, както сочи ответникът в отговора на исковата молба , съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената законова разпоредба визира неизпълнение на основно задължение на потребителя по договора, а именно да върне предоставения му кредит, а не неизпълнение на други задължения. Да се приеме обратното би означавало да се допусне възможност за заобикаляне на императивни законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи за неизпълнение на задължения - различни от това за връщане на кредита, които разходи да не се включват в ГПР. При сключването на процесния договор е налице именно такава хипотеза - уговорено е задължение за потребителя да даде обезпечение, при неизпълнението на което дължи неустойка, която като дължим се от него разход не е взета предвид при определяне на ГПР, в резултат на което последният е различен от посочените в договорите и не отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като е нарушена и императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК /така изцяло решение № 448/02.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3204/2023 г., решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 684/2022 г., решение № 249/28.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3313/2021 г., решение № 32/19.01.2022 г. на Благоевградски окръжен съд по в.гр.д. № 688/2021 г. решение № 21/07.01.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2692/2021 г./. Също решение № 415/31.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 226/2022 г., решение № 341/17.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 24/2022 г., в които се сочи, че действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за кредит, но в случая предвидената неустойка в договора за заем няма характер на неустоечно съглашение, тъй като не се характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения в договора ред. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването на вреди за кредитора, който, съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за кредит и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. В случая уговорената в процесния договор неустойка за непредоставяне на гаранция няма обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а целта на същата е да се предвиди допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката, с оглед условията на които следва да отговаря обезпечението и срока за предоставянето му, е уговорена по начин, че да бъде максимално затруднено изпълнението на задължението. Това е уговорена глобална сума в договора, с начин на разсрочено плащане, аналогично на погасителните вноски по договора, предварително заложена като разход в договора. Следователно тези разходи се явяват добавък към погасителните вноски по кредита. Ето защо, доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното, то се явява скрита печалба за кредитора. По делото е безспорно, че сумата за неустойката по договора не е била включена в ГПР - така изрично отговор на искова молба. В обобщение - след като съобрази цитираната съдебна практика, която изцяло споделя, настоящият съд намира, че в конкретния случай дейността по предоставяне на потребителски кредити, осъществявана от ответника по занятие, представлява търговска дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ, поради което следва да се приеме, че тази дейност се извършва с непосредствената икономическа цел - реализиране на търговска печалба и в този смисъл сключването на договор за потребителски кредит, в който възможността за печалба е изключена или силно занижена, не би било изгодно за кредитодателя и съответно такъв договор не би бил сключен. Това означава, че обявяването за нищожна на клаузата за неустойка, която всъщност представлява най-голямата скрита печалба за търговеца, ще повлече нищожност на целия договор. В същото време значителното оскъпяване на кредита, скрито под включената договорна клауза за неустойка /без тя да има функциите на такава/ и укрИ.нето на тази информация от кредитополучателя, представлява пряко противоречие с добрите нрави и добрите търговски практики, поради което и на това основание така сключения договор се явява изцяло нищожни. В частност общото задължение на ищеца е съответно на сумата по заема и неустойката. Тази неустойка за непредставяне на обезпечение в определения срок обаче не е отразена като разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че е включена в общия дълг. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесния договор да покрИ. изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредитите и общата сума, дължима от потребителя, т.е. настоящият съд приема, че нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която възпроизвежда текста на чл. 10/2/ на ДиректИ. 2008/48/ЕО е нарушена поради некоректност на данните, които са посочени, а не поради непосочени допълнителни данни, величини, допускания и обстоятелства, каквито не са изрично разписани в нормата /така определение № 527/09.06.2022 г. на ВКС по гр.д. № 151/2022 г., III г.о./. Настоящият съд констатира, че в нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в съдържанието на договора за кредит относно ГПР, не е посочено, и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин. Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. В тази връзка, според настоящия съдебен състав, въпросната неустойка не попада в посочените изключения, поради което е следвало да бъде включена в ГПР. На практика, касае се за реален ГПР по договора различен от посочения от кредитора /така изцяло решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021 г./. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар формално процесния договор да покрИ. изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка /така и решение № 24/10.01.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 7108/2021 г. решение № 181/16.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3230/2021 г./. Освен това съгласно практиката на Съда на ЕС по тълкуване на разпоредбите на ДиректИ. 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити, която е транспонирана в българското право посредством Закона за потребителския кредит /Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело С377/14/, общият размер на кредита включва всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включва тези, които заемодателят използва за покрИ.не на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. В настоящия случай в договора за кредит в противоречие с изискванията на директИ.та и ЗПК е посочен общ размер на кредита, невключващ неустойката, което е оказало влияние върху точното изчисление на ГПР по кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от ДиректИ. 2005/29/ЕО. Не на последно място следва да се посочи, че по отправено преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22 , с което е прието, че член 3, буква ж/ от ДиректИ. 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и/, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж/ и член 23 от ДиректИ. 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включваш всички предвидени в член 3, буква ж/ от тази директИ. разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“/ от ДиректИ. 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директИ.. В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в светлината на цитираната ДиректИ., при сключване на договора е допуснато соченото от ищцата нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно минималното необходимо съдържание, доколкото не е налице яснота от съответните компоненти на задължението, как последното е формирано, какъв е размерът на общото задължение и разход по кредита, след включване към тях и на задължението за заплащане на неустойка. Предвид горното посоченият в договорите годишен процент на разходите не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от ДиректИ. 2005/29/ЕО. Според настоящия състав на съда посочването в договорите за кредит на годишен процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорите за кредит не съдържат посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговарят на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност. 2 / Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК - както се изясни неустойката следва да е включена в ГПР, тъй като това е възнаграждение по самия договор за заем - чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не е сторено и по този начин, заобикаляйки закона, се постига ГПР, по-голям от петкратния размер на законната лихва. В договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката, която е сигурна печалба за кредитора. Тя затова е уговорена и като сигурна част от дълга. След като това е така, налага се извод, че договорът за кредит противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Нарушен е чл. 11, ал. 1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент. Доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. Това не е сторено, поради което е нарушена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Посочените в договора за кредит по-ниски стойности, представляват невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.9 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната съставлява нарушение на законовата разпоредба. Не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са елементите, които включва /така изцяло решение № 143/27.04.2023 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 50/2023 г./. Обстоятелството, че длъжникът се бил запознал със Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити не променя направените изводи по делото, защото този формуляр съдържа само общи принципни положения. Предвид гореизложеното и съгласно съдебната практика обективирана напр. в решение № 2/22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г.о., решение № 199/12.07.2016 г. на ВКС по гр.д. № 583/2016 г., IV г.о., решение № 198/10.08.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5252/2014 г., IV г.о. и др., съобразно която исковете за прогласяване на нищожност се разглеждат при условията на евентуалност, в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание - от най-тежкото към най-лекото, при извода за нищожност на процесните клаузи от договора за паричен заем поради противоречие със закона, съдът не дължи произнасяне по останалите, поддържани от ищцата основания. По предявените евентуални искове следва да се посочи, че доколкото бе признато, че процесният договор за кредитна карта е изцяло нищожен, то не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за произнасяне по предявените евентуални искове, с които се претендира да бъде прогласена недействителността на клаузите за договорна лихва, такса за разглеждане на кредита и неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. В обобщение - в резултат на неточното посочване на прилагания ГПР, по договора за кредит потребителят е въведен в заблуждение относно действителната цена на кредита, което съставлява нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от ДиректИ. 2005/29/ЕО. Договорът за кредит реално не съдържа посочване на ГПР, поради което не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което и съгл. чл. 22 ЗПК се явява недействителен /така също определение № 50685/30.09.2022 г., на ВКС по гр.д. № 578/2022 г., III г.о., решение № 730/31.05.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1067/2023 г., решение № 799/14.06.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1065/2023 г./. В решение № 1029/11.07.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1130/2023 г. се сочи още, че некоректният ГПР води до завишаване на общия размер на кредита /чл. 11, т. 7/ и лихвения процент по кредита /чл. 11, т. 9/. Договорът за потребителски кредит към момента на подписването от страна на кредитополучателят е нямал задължителното си съдържание по чл. 11 от Закона за потребителския кредит, тъй като не е съдържал основните договорки. Ето защо договора за потребителски кредит „Бяла карта“ е недействителен на основание чл. 26 ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради което предявения установителен иск е основателен. С оглед горните констатации, настоящият съд намира, че на основание чл. 22 ЗПК, процесния договор е недействителен, защото при сключването не са спазени горепосочените императивни изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 ЗПК /чл. 22 ЗПК/ - така изцяло актуалната практика на Старозагорски окръжен съд напр. решение № 41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021 г./. По разноските: Разноски на ищцата - при уважаване на установителния иск, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има ищеца. Същият е претендирал присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение определено на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2009 г. за възнаграждения за адвокатска работа за процесуално представителство на ищеца по делото. Настоящият съд определя адвокатското възнаграждение в размер на 480,00 лв. с ДДС /вж. по отношение на ДДС - решение от 23.10.2025 г. на СЕС по дело С- 744/23/. По възражението на ответника относно присъждане на адвокатското възнаграждение по основание и размер: Неоснователно е възражението относно липсата на предпоставки за предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗА, поради следното - правилото, че на присъждане подлежат само действително направените, т.е., заплатени разноски, не е абсолютно - изключения от него са допустими, но само в изрично предвидените случаи. Според нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на нуждаещо се от издръжка, материално затруднено лице или на свой роднина, близък или друг юрист, при постановяване на благоприятно решение по спора за представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗА е достатъчно по делото да е била осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК. В разглеждания случай ищецът е релевирал своевременно искане за присъждане на разноски, като е представил списък на разноските по чл. 80 ГПК за процесуалния представител, предоставил безплатна правна помощ и доказателства за регистрация по ДДС . По делото е ангажиран и договор за правна защита и съдействие, в който страните по упълномощителната сделка - ищцата, от една страна и съответният адвокат, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се предоставя като безплатна поради това, че ищцата е материално затруднена - чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Действително ответникът оспорва това обстоятелство, но не представя доказателства от които може да се направи извод, че ищецът не е материално затруднен /в случая доказателствената тежест е за ответника - вж. определение № 163/13.06.2016 г. на ВКС по ч.гр.д. № 2266/2016 г., I г.о., определение № 515/02.10.2015 г. на ВКС по ч.гр.д.№2340/2015г., I т.о./. Вж. и решение № 374/23.03.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 354/2023 г., вкл. цитираните в него определение № 708/05.11.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4891/2015 г., IV г.о., определение № 442/28.06.2019 г. по т.д. № 502/2019 г., II т.о., в които се сочи, че преценката дали да се окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено, или не, се извършва не от съда, а от самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента. Искането му за извършване на служебни справки от съда не се споделя по изложени съображения в определение № 121/08.01.2025 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 10/2025 г., определение № 983/15.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 512/2024 г., определение № 940/04.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 512/2024 г. Действително е налице задължение на националния съд да откаже да приложи Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /поради противоречието й с чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС/ - вж. подробни мотиви в определение № 1001/06.03.2024 г. на ВКС по ч.гр.д. № 553/2024 г., III г.о., определение № 563/11.03.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 188/2024 г., II т.о., определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 1908/2022 г., I т.о. свеждащи се до следното - с решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрИ. достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Националният съд е длъжен да откаже да приложи тази правна уредба, вкл. когато страната не е подписала договор за адвокатски услуги, в който по съгласие на страните се определя адвокатско възнаграждение, каквато е хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при определяне на размера на хонорара за правна услуга, вкл. в хипотеза на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. при заварени правоотношения между клиент и адвокат, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Съобразявайки горепосочените съдебни актове на Върховния касационен съд, установените в чл. 78, ал. 5 ГПК критерии и най-вече практиката на Старозагорски окръжен съд обективирана в определение № 121/08.01.2025 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 10/2025 г., определение № 983/15.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 512/2024 г., определение № 940/04.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 512/2024 г., определение № 138/29.01.2025 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 760/2024 г., определение № 136/29.01.2025 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 17/2025 г., определение № 1077/04.11.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 592/2024 г., определение № 1069/31.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 591/2024 г., определение № 1244/10.12.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 711/2024 г., определение № 1253/11.12.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 708/2024 г., определение № 1025/23.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 544/2024 г., определение № 261/25.02.2025 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 122/2025 г., /с които е присъждано възнаграждение поне в размер на 480,00 лв. с ДДС, но не по-ниско/ настоящият съдебен състав намира, че следва да посочи още веднъж на ответника нееднократно приеманото от Старозагорски окръжен съд състоящо се в следното: въззивният /бел. съдията докладчик/ съд намира, че въпреки, че искането за събиране на доказателства за материалното състояние на ищеца е направено още в отговора на исковата молба от ответника, съдът правилно е отказал събирането им и отлагане на делото за събиране на доказателства, които нямат връзка с предмета на спора. Освен това изричното искане в отговора на исковата молба относно размера на адвокатското възнаграждение е то да бъде определено в рамките на минимума по Наредбата /както настоящият съд го определя/ и поради забраната на чл. 6 ГПК настоящият съд няма да обсъжда сума по-ниска от посочената в отговора на исковата молба за адвокатско възнаграждение по делото. Освен това ответникът дължи да възстанови на ищеца и сумата за внесената държавна такса в размер на 50,00 лв. /25 евро и 56 евроцента/ и внесения депозит за извършена експертиза в размер на 500 лв. и 69 стотинки /256 евро /.