Решение № 229 от 9.12.2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 408/2024 г.

Производството е по рЕ. на чл. 258, ал. 1, предложение първо от ГПК - въззивно обжалване. С Решение № 151/15.03.2024 год., постановено по гр. д. № 787/2021 г. по описа на Великотърновски окръжен съд е осъдено, на основание чл. 432, ал. 1, чл. 478, ал. 2, чл. 493, ал. 1, т. 1 от КЗ ЗК „Лев Инс“ АД, със сЕ.лище и адрес на управление: гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ № 67А, ЕИК 121130788 да заплати на Е. М. К., ЕГН •••••••••• от с. Върбица, Община Горна Оряховица, чрез нейната майка и законен представител С. Е. А., ЕГН •••••••••• сумата от 20 000 лв., представляваща остатък от обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в понесени емоционални и морални страдания от загубата на нейния баща М. К. М., починал при настъпило на 23.09.2018 г. към 22.00 - 22.10 часа на първокласен път I-5 Русе - ГКПП „Маказа“ в района на километър 101, 500 преди Велико Търново, събитие с характер на пътно-транспортно произшествие с виновен причинител на смъртта му - водачът на лек автомобил „Крайслер Вояджър“, с рег. № ВТ 97•••• К. А. С., заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума, считано от 30.11.2018 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлен искът за разликата от присъдения до предявения му частичен размер от 120 000 лв. (от 200 000 лв.), като неоснователен. Със същото решение е отхвърлен предявеният от името на Е. М. К., ЕГН •••••••••• от с. Върбица, Община Горна Оряховица против ЗК „Лев Инс“ АД, със сЕ.лище и адрес на управление: гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ № 67А, ЕИК 121130788, иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди за сумата от 35 100 лв., представляваща стойността на 216 месечни издръжки в минимален законоустановен размер от по 162.50 лв., съгласно ПМС № 331/26.11.2020 г. поради факта, че малолетното дете - ищец е било лишено от възможността да получава издръжка от починалия си баща, претендирано за времето от 23.09.2018 г. до навършване на пълнолетието му, като неоснователен и недоказан. Решението е постановено с участието на А. К. А., ЕГН •••••••••• - наследник по закон на починалия на 02.06.2022 г. К. А. С., привлечен като трето лице помагач на ответника по рЕ. на чл. 219, ал. 1 от ГПК. С решението е осъдено, на основание чл. 78, ал. 6, чл. 71, ал. 1 от ГПК, чл. 1 от Тарифата за държавните такси събирани от съдилищата ЗК „Лев Инс“ АД, със сЕ.лище и адрес на управление: гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ № 67А, ЕИК 121130788 да заплати по бюджетната сметка на Великотърновски окръжен съд сумата 800 лв., представляваща следващата се държавна такса, дължима за разглеждането на частично уважения иск. Осъдена е, на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата ЗК „Лев Инс“ АД, със сЕ.лище и адрес на управление: гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ № 67А, ЕИК 121130788 да заплати на адв. П. К. от САК сумата от 2 200 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществена защита в полза на Е. М. К. по гр. д. № 787/2021 г. на Великотърновски окръжен съд. Осъдена е, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК Е. М. К., ЕГН •••••••••• от с. Върбица, Община Горна Оряховица, чрез нейната майка и законен представител С. Е. А., ЕГН •••••••••• да заплати на Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, със сЕ.лище и адрес на управление: гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ № 67А, ЕИК 121130788 сумата от 87.10 лв., представляваща направени по производството разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете, както и сумата от 150 лв. - представляваща юрисконсултско възнаграждение. С Определение № 630/16.05.2024 год., постановено по гр. д. № 787/2021 г. по описа на Великотърновски окръжен съд е отхвърлено предявеното, на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК искане на адв. П. К. от САК съдът да измени постановеното решение в частта му за разноските, като към присъденото на основание чл. 38, ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 2 200 лв. да бъде добавен ДДС, като лишено от процесуално основание. Постъпила е въззивна жалба от С. Е. А., ЕГН ••••••••••, като майка и законен представител на Е. М. К., ЕГН •••••••••• и двете от с. Върбица, Община Горна Оряховица, Област Велико Търново, със съд. адрес: гр. Казанлък, •••••••••, чрез адв. П. К. от САК против Решение № 151/15.03.2024 год., постановено по гр. д. № 787/2021 г. по описа на Великотърновски окръжен съд. В същата се излага, че обжалвания съдебен акт, в частта, с която частично са отхвърлени предявените искове е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че съдът правилно е приел, че са налице условията на чл. 432 от КЗ, но неправилно е приел претендираното от ответника съпричиняване, като е определил обема му на 50%. Излага се, че решението е неправилно и в отклонение с принципа на справедливост, въведен с чл. 52 от ЗЗД при определяне обезщетението за неимуществени вреди, установен в решенията на ВКС, като първоинстанционният съд не се съобразил със съдебната практика, както и действащия лимит на застрахователя. Направен е извод, че съдът неоснователно без каквито и да е правни основания е намалил размера на присъденото обезщетение като е приспаднал заплатеното от ответника на ищцата обезщетение в размер на 20 000 лв., като представеното по делото споразумение не пораждало валидни правни последици. Това било така, тъй като дядото и бабата нямали учредена в тяхна полза представителна власт, а майката не била лишена от родителски права. Счита се също, че напълно необосновано и без валидни доказателства по делото, съдът е приел, че е налице съпричиняване от страна на пострадалия и то в толкова голям обем от 50%. Последното се дължало на игнорирането, неправилното ценене на доказателства, както и използването на доказателства, които не притежават никаква доказателствена стойност по настоящото дело, което било съществено процесуално нарушение. Мотивите на съда във връзка с прието съпричиняване били неправилни, като не почивали на съвкупен и системен анализ на всички доказателства по делото. Освен това възражението за съпричиняване не било доказано пълно и главно. Излага се също, че съдът абсолютно неоснователно и неправилно е приел, че искът за имуществени вреди е неоснователен и недоказан, тъй като за да бъде уважен е следвало да се докаже, че правото на малолетната ищца на издръжка не е удовлетворено в пълен обем вследствие на осигуряването на издръжка от другия родител и/или пълнолетните братя и сестри и/или баба и дядо и/или получаване на наследствена пенсия. Направено е искане да се отмени обжалвания съдебен акт в отхвърлителната му част и да се постанови друг, с който предявените искове бъдат уважени изцяло. Претендират се разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК 121130788, със сЕ.лище и адрес на управление: гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ № 67А, представлявано от М. А. Д. и В. В. И. – изп. директори, чрез юриск. К. З.. В същия се излага, че въззивната жалба е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение, поради изложени в отговора съображения. Не е постъпил отговор на въззивната жалба от третото лице-помагач А. К. А. от гр. Велико Търново. Постъпила е насрещна въззивна жалба от ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК 121130788, със сЕ.лище и адрес на управление: гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ № 67А, представлявано от М. А. Д. и В. В. И. – изп. директори, чрез юриск. К. З. против Решение № 151/15.03.2024 год., постановено по гр. д. № 787/2021 г. по описа на Великотърновски окръжен съд. В същата се излага, че обжалваният съдебен акт, в частта, с която частично е уважен предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излага се, че решението е неправилно и в отклонение с принципа на справедливост, въведен с чл. 52 от ЗЗД при определяне обезщетението за неимуществени вреди, като първоинстанционният съд не се съобразил със съдебната практика, установен в решенията на ВКС и определеното обезщетение било изключително завишено и прекомерно. Направено е искане да се отмени обжалвания съдебен акт в осъдителната му част и да се постанови друг, с който предявеният иск бъде уважен в по-нисък размер. Претендират се разноски. В срока по чл. 263, ал. 3 от ГПК е подаден отговор на насрещната въззивна жалба от С. Е. А., ЕГН ••••••••••, като майка и законен представител на Е. М. К., ЕГН •••••••••• и двете от с. Върбица, Община Горна Оряховица, Област Велико Търново, съд. адрес: гр. Казанлък, •••••••••, чрез адв. П. К. от САК. В същия се излага, че насрещната въззивна жалба е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение, поради изложени в отговора съображения. Не е постъпил отговор на насрещната въззивна жалба от третото лице-помагач А. К. А. от гр. Велико Търново. Постъпила е частна жалба от С. Е. А., ЕГН ••••••••••, като майка и законен представител на Е. М. К., ЕГН •••••••••• и двете от с. Върбица, Община Горна Оряховица, Област Велико Търново, съд. адрес: гр. Казанлък, •••••••••, чрез адв. П. К. от САК против Определение № 630/16.05.2024 год., постановено по гр. д. № 787/2021 г. по описа на Великотърновски окръжен съд. В същата се излага, че първоинстанционният съд неправилно и в противоречие със закона е приел за неоснователно направеното искане за присъждане на ДДС върху определеното от съда адвокатско възнаграждение. Претендира се отмяна на обжалваното определение и постановяване на ново, с което да бъде уважено искането за изменение на решението, съгласно действащата нормативна уредба. В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба от ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК 121130788, със сЕ.лище и адрес на управление: гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ № 67А, представлявано от М. А. Д. и В. В. И. – изп. директори, чрез юриск. К. З.. В същият се излага, че частната жалба е неоснователна и като такава следва да се остави без уважение. Твърди се, че съдът не следва да се съобразява Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Първоинстанционният съд е приел, че справедливото обезщетение за причинените на ищцата Е. М. К. обезщетение за смъртта на нейния баща М. К. М. неимуществени и имуществени вреди е в размер на 80 000 лв., след което е приспаднал съпричиняване в размер на 50% и е извадил изплатеното на бабата и дядото по майчина линия обезщетение в размер на 20 000 лв., поради което е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв. Относно началната дата за присъждане на законната лихва за всички присъденото обезщетение е приета – 30.11.2018 г. - датата на уведомяване на застрахователя от страна на пострадалия. Приел, че детето има право на издръжка само, ако не са реализирани компенсиращите права по чл. 140, ал. 1, т. 2 от СК или чл. 140, ал. 1, т. 5 и 6 от СК; чл. 7 от ЗСПД и чл. 82 от КСО, счел е тези факти за недоказани и е отхвърлил предявения иск за имуществени вреди. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите. Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал. 1 и 2 от ГПК. При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения, които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира, че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят нищожност или недопустимост на същото. Апелативен съд – Велико Търново, след като разглЕ. жалбите, обсъди доводите на противните страни, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт: Пред първоинстанционният съд са предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивните жалби доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. от чл. 269, изр. второ от ГПК, поради което следва да се произнесе само в пределите на наведените доводи във въззивните жалби, а служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба. Искът с правна квалификация чл. 432, ал. 1 от КЗ е за заплащане на обезщетение за имуществени и/или неимуществени вреди от пострадало лице или неговите наследници срещу застраховалия гражданската отговорност на делинквента. Фактическият състав, от който възниква имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхваща: застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени и/или неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на застрахования и наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност“ между делинквента и ответника - застраховател. Съгласно чл. 498, ал. 3 от КЗ допустимостта на прекия иск против застрахователя е обвързана с наличието на започната процедура по доброволно уреждане на отношенията между пострадалия при ПТП и застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и изтичането на тримесечен срок от предявяването на претенцията пред застрахователя или пред негов представител. Не се спори, че на 30.11.2018 г. ищцата е предявила претенциите си за изплащане на застрахователно обезщетение, по които не е постигнато споразумение (т.е. застрахователят не е платил в срока по чл. 496). Както посочихме по-горе, въззивният съд действа при условията на чл. 269, изр. второ от ГПК, поради което той следва да се произнесе само по релевираните във въззивните жалби и писмените отговори на въззивните жалби възражения. Следователно, правният спор, пренесен пред настоящата съдебна инстанция с въззивните жалби, се съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определяне размера на обезщетението на ищцата Е. К.; дали пострадалия (починал в процесното ПТП) М. М. със своето противоправно поведение в съвкупния съпричинителен процес на фактите и явленията в обективната действителност е допринесъл за настъпване на процесния вредоносен резултат (чл. 51, ал. 2 от ЗЗД), както и дали първоинстанционният съд правилно е отрекъл правото на обезщетение за имуществени вреди на ищцата Е. К.. При липса на съответен правен довод на ответника за необоснованост на първоинстанционното решение в този смисъл въззивният съд следва да приеме за установено възникването в обективната действителност на следните правопораждащи спорното материално право юридически факти: 1) че чрез своето противоправно и виновно поведение застрахованият водач на процесното МПС – К. А. С., е причинил смъртта на М. К. М.; 2) че през релевантния период ответникът е обезпечавал деликтната отговорност на водача на процесния лек автомобил - К. А. С., чрез сключване на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В т. см. - ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК (т. 3) – „Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това“. Освен това в случая не е спорно, че е налице влязла в сила присъда, която по отношение на всички съставомерни признаци на престъплението, вкл. и относно механизма на процесното транспортно произшествие обвързва гражданския съд - арг. чл. 300 от ГПК. От същата се установява, че К. А. С. е признат за виновен в това, че на 23.09.2018 г., около 22: 00 ч. на първокласен път І-5 Русе – ГКПП „Маказа“, в района на километър 101, 500 преди гр. Велико Търново, при управление на моторно превозно средство - лек автомобил марка „Крайслер Вояджър“, с рег. № ВТ 97••••, собственост на „Краси – Алфата“ ЕООД, движейки се със скорост 84.5 км/ч, нарушил правилата за движение по пътищата: чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП – „Водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразят с атмосферните условия, с превозвания товар, с характеристиката и интензитета на движението, с конкретните условия за видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението“ и по непредпазливост причинил смърт на М. К. М. от с. Върбица, като е избягал от местопроизшествието, престъпление по чл. 343, ал. 3, 6. „б“, вр. ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, за което му е наложено съответно наказание (Присъда № 114/02.12.2019 г., постановена по НОХД № 212/2019 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново). Следователно, така изяснените факти, включени в изпълнителното деяние на престъплението, за което с влязла в сила присъда делинквентът е бил признат за виновен, не могат да се опровергават в настоящото съдебно производство. Видно от представеното Споразумение № 370/23.05.2019 г., ответникът ЗК „Лев Инс“ АД се е задължил да заплати на ищцата Е. С. Е., ЕГН •••••••••• сума в размер на 20 000 лв., като обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие смъртта на М. К. М., настъпила от застрахователно събитие – ПТП, причинено от К. А. С.. Посочената сума е изплатена, видно от представеното платежно нареждане. От показанията на св. Г. А. (леля на ищцата) и св. О. А. (свако на ищцата) се установява, че в деня на ПТП М. М. отивал в болницата да види жена си – С., с която живеел на семейни начала, която в този ден раждала Е. (настоящата ищца). До смъртта на М. живеели заедно със С. и децата им в с. Върбица и никога не се били разделяли. Живеели заедно от около 9 - 10 години. По време на съжителството им М. се грижел за децата и за семейството си. Много се радвал, че ще има момиченце (Е.). М. работел в с. Върбица, където глЕ.л животни, изкарвал по 25-30 лв. на ден. След смъртта на баща си Е., която сега била на 4 години постоянно питала за баща си. В момента децата живеели в с. Куцина с майка си, заедно с втория й мъж. Свидетелските показания, макар и повърхностни, касаят лично възприети от свидетелите факти, показанията са житейски логични, не се опровергават от доказателства по делото и съдът счита, че същите могат да бъдат кредитирани. От заключението на допуснатата и изслушана пред въззивната инстанция съдебно- икономическа експертиза се установява, че изчисленият размер на необходимата месечна издръжка на детето Е. К. от датата на раждане до навършване на пълнолетие, като при изчисленията са използвани данни на КНСБ за издръжка на живота по години, са обобщени в два варианта за периода 23.09.2018 г. – 23.09.2036 г.: 118 922.72 лв. (с прогнозно нарастване на издръжката с 10 %) и 71 220.22 лв. (без прогнозно нарастване на издръжката с 10 %). Вещото лице дава заключение, че от родителите на Е. само за бащата М. М. са налице регистрирани трудови договори. Дава и заключение, че от ищцата е Е. К. е подадено заявление за отпускане на наследствена пенсия, която на основание чл. 74, ал. 1, т. 3, чл. 74, ал. 2, чл. 80 и чл. 83, ал. 1 от КСО е отказана с Разпореждане № 21104-04-25#8/26.10.2022 г. на ТП на НОИ Велико Търново. На обезщетяване подлежат всички вреди – имуществени и неимуществени, които са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане (деликта). По иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Трайната съдебна практика, като напр. ППВС № 4/1968 г. на Върховния съд, както и по-новата такава (напр. Решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. 217/2011 г. на ВКС на РБ, II т. о., Решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. 795/2008 г. на ВКС на РБ, II т. о. и др.) е категорична, че „справедливостта“ по чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а се изпълва със съдържание и смисъл при определяне на размер на обезщетението за неимуществени вреди, винаги и само когато се подхожда конкретно към случая, при съобразяване с всички правнозначими факти и обстоятелства, понеже следва да се обоснове връзката между конкретно установените увреждания и защо съдът приема, че съответния размер на присъжданото обезщетение за неимуществени вреди е справедлив. Съгласно т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. при определяне на същото съдът следва да съобрази възрастта на увредения, общественото му положение и отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. По делото не е спорно, че малолетната ищца Е. К. е дъщеря на починалия М. К. М. (Вж. Решение № 407/07.10.2021 г., постановено по гр. д. № 482/2020 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново – влязло в сила на 26.03.2020 г. – л. 69-73 от д.) и попада в кръга от лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г., като с това е материалноправно легитимиран да предяви исковете за вреди от смъртта на починалия си родител. В случая от значение е обстоятелството, че пострадалият много се радвал, че отново ще има дъщеря (ищцата Е.). Оказвал е ежедневни грижи за семейството си. Ищцата тежко преживяла загубата на своя баща. Постоянно (сега, когато е на 4 години), питала за баща си. Ищцата се е родила минути след настъпилото ПТП и особено силно се е нуждала от майчина и бащина обич и подкрепа. За да определи обезщетението за неимуществени вреди за малолетното дете, следва да се съобрази неговата възраст и най-вече фактът, че ищцата никога не ще може да се запознае и опознае своя баща. Именно като значим критерий за определяне на справедливо обезщетение, следва да се отчете изключително важната роля на всеки баща в живота на своето дете, както и значението, което бащата има за развитието му – психическо и физическо, за формирането му като личност, за изграждането на ценностните категории за добро и зло, за справедливост и междуличностно общуване, въобще за ролята на бащата в живота на малолетната ищца, както и рисковете от липсата му при неговото израстване като личност. Отсъствието на бащата може да има значимо неблагоприятно въздействие не само върху съзряването му в емоционален и психосоциален план, но и за изграждането на представата за семейство. В генезиса и формирането на психичния апарат при подрастващите деца родителските фигури имат базова роля. В света на детето родителите са първообраз на авторитет, подреденост и правила, с които то трябва да съобразява действията си. Бащата е основна фигура в осигуряване и задоволяване на широк кръг от потребности на всяко дете – здравни и битов комфорт. На следващо място, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да се съобрази и факта, че произшествието е настъпило през втората половина на 2018 г., както и икономическата конюнктура и минималната работна заплата за страната. Неоснователни са възраженията на ответника, че ищцата не търпи неимуществени вреди, тъй като поради ниската си възраст към датата на ПТП е налице невъзможност за адекватно възприемане на реалността и за психо-емоционална натовареност. Съгласно разясненията, дадени с Решение № 245/29.01.2013 г. по т. д. № 32/2012 г. на ВКС на РБ, ТК, ІІ т.о. и др. малолетното лице има право на обезщетение за неимуществени вреди, тъй като те произтичат от факта, че детето е лишено от бащина обич, грижа и закрила в своя живот. С оглед на това тези вреди подлежат на обезщетяване, тъй като са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане. Ето защо, съобразявайки се с принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, с установените застрахователни лимити, икономическите условия към момента на настъпване на застрахователното събитие, както и задължителните указания, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г., съдът счита, че обезщетението за неимуществени вреди възлиза на 120 000 лв., което ще възмезди ищцата в най-пълна степен за претърпените от нея болки и страдания във връзка с настъпилата при процесното ПТП смърт на нейния баща – М. К. М.. При тези обстоятелства настоящият въззивен съд намира, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди от 80 000 лв. се явява несправедливо, като несъответстващо на търпените от ищцата вреди, изразяващи се в преживявани болки и страдания от загубата на своя родител, чиято обич и подкрепа никога не ще има възможност да изпита. Определеното обезщетение е съответно на жизнения стандарт и икономически условия в страната към правнорелевантния момент. Не следва да се приспадат обаче, както неправилно е приел първоинстанционният съд, изплатената на бабата и дядото по майчина линия сума в размер на 20 000 лв. – обезщетение на ищцата Е. К. за неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие смъртта на М. К. М., настъпила от застрахователно събитие – ПТП, причинено от К. А. С., съгласно Споразумение № 370/23.05.2019 г. Настоящата инстанция намира, че с извършеното от ответника плащане на пълномощника на бабата и дядото по майчина линия на малолетната ищца не е погасено задължението на ответника за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди по отношение на нея. Посочените в цитираното по-горе споразумение лица са баба и дядо на малолетното дете и макар че то е било настанено в тяхното семейство по силата на съдебно решение, за бабата и дядото не са възникнали никакви права по отношение на детето, а още по-малко правото да го представляват и да правят волеизявления от негово име. Спрямо детето е предприета мярка за закрила по смисъла на ЗЗДет, което поражда задължението на двамата сродници, при които детето е настанено, да се грижат за него. Родителските права и законното представителство на детето са били упражнявани от тяхната майка и, предвид смъртта на бащата, тя е била единственото лице, което е можело да извършва валидни правни действия от името на детето (например да приеме плащане на дължими му се суми) и да прави валидни волеизявления от негово име (например изявление, че едно негово вземане се счита за удовлетворено изцяло). Волеизявления от страна на майката, че детето е получило обезщетението и е удовлетворено изцяло, липсват. По иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди. При причиняване на смърт на пострадалия неговите близки, които са били издържани и са имали право на издръжка, търпят имуществени вреди поради лишаването им от такава издръжка. Те имат право да търсят обезщетение за тези вреди, доколкото същите не се покриват от наследствената пенсия, като при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди се изхожда от нормалните разходи за такава издръжка, без да се вземат предвид разходите, които надхвърлят обичайните. При преценка основателността на иска следва да се съобрази задължителната съдебна практика по този въпрос, обективирана в ППВС № 4/68 г., т. 8, ППВС № 4/61 г., т. ІІІ, 1, ППВС № 4/1975 г., т. 9 и практиката на ВКС на РБ - Решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 100/28.07.2011 г. по т. д. № 645/2010 г. на ВКС, І т.о., Решение № 158/28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, І т.о. и др., според която непълнолетно дете има право винаги да търси обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в лишаването му от възможност да бъде издържано от своя родител до пълнолетие, поради предизвикана от настъпило пътнотранспортно произшествие смърт на родителя, като за успешно провеждане на иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ е достатъчно да установи качеството си на непълнолетно дете и отсъствие на покритие на щетите с получаваната наследствена пенсия. Базата за изчисление на тези имуществени вреди не може да бъде по-ниска от нормативно установения от законодателя минимален размер на месечна издръжка на непълнолетни лица (обезщетението не може да е под нормативно определения размер на издръжката дължима на непълнолетни деца). При определяне на размера му следва да се съобразят доходите на родителите (включително и на починалия), потребностите на детето, приносът на починалия родител в осигуряването на издръжката. В случая, по отношение на ищцата са били налице предпоставките на чл. 143 от СК, пораждащи право да иска издръжка от родителите си - касае се за малолетно дете, чието право на издръжка до навършване на пълнолетие е безусловно, независещо от имущественото му състояние и работоспособността му, а размерът на дължимата издръжка следва да се определи според потребностите на детето и възможностите на родителя, като същият не може да е под минимално определения в чл. 142, ал. 2 от СК. До смъртта на бащата родителите на детето са били с постоянно местоживеене в с. Върбица, а сега детето продължава да живее в с. Куцина, заедно с майка си. Съдът приема, че със смъртта на М. М. на малолетното му дете Е. – ищца по делото, са били причинени имуществени вреди, изразяващи се в лишаване от издръжка, на която е имала право по закон (чл. 143, ал. 2 от СК), считано от 23.09.2018 г. до навършване на пълнолетие. В случая, имуществените вреди, изразяващи се в лишаването от издръжка на ищцата дете на загиналия М. М., са в пряка и непосредствена причинна връзка с настъпилото застрахователно събитие - ПТП. Тези имуществени вреди подлежат на обезщетяване от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на деликвента. Със смъртта на баща му ненавършилото пълнолетие дете е загубило възможността да получава следващата му се по закон издръжка до навършване на пълнолетие. В този смисъл е т. 1 от ППВС № 4/68 г., съгласно която на обезщетяване подлежат всички вреди, които са настъпили или ще настъпят като пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане. Ето защо, в полза на ищцата срещу застрахователя на гражданската отговорност на деликвента е възникнало вземане за обезврЕ. на причинените с деликта имуществени вреди, изразяващи се в загуба на издръжка от неговия баща считано от 23.09.2018 г., следваща му се по закон, и които са настъпили в пряка причинна връзка със застрахователното събитие. По делото се установява безспорно, че към датата на злополуката и за двамата родители липсват доказателства за получавания доход. Като съобрази тези обстоятелства и че грижите по отглеждането и възпитаването на детето се поемат от майката до пълнолетието му, като единствен родител, размерът на издръжката дължим от бащата за детето следва да бъде определен съгласно чл. 142, ал. 2 от СК за минималния размер на издръжката за едно дете. Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 2 от СК, родителите дължат издръжка на непълнолетните си деца, независимо дали са работоспособни и дали могат да се издържат от имуществото си. Съгласно чл. 142, ал. 2 от СК размерът на минималната издръжка е равна на една четвърт от размера на минималната работна заплата. Претендира се дължимата по закон издръжка на детето до навършване на неговото пълнолетие, като ищцата изрично уточнява, че се претендират пропуснати ползи за целия период до навършване на пълнолетие. Предвид това претенцията изчерпва всички пропуснати ползи, представляващи неполучена издръжка, без възможност да се променя в зависимост от новонастъпили обстоятелства. Пропуснатата полза следва да се присъди като глобална сума, тъй като губи типичния си характер на дължима ежемесечна издръжка от родител на дете, а придобива характер на обезщетение за пропуснати ползи, претендирани от момента на деликта до навършване на пълнолетие на детето - всички бъдещи пропуснати ползи. Установява, че за периода 23.09.2018 г. – 23.09.2036 г. размерът на 1/4 от настоящата минимална заплата е в размер на 35 100 лв. (216 месеца х 162.50 лв. (Съгласно ПМС № 331/26.11.2020 г.)), в който размер следва да се приемат за доказани претърпените от ищцата Е. К. неимуществени вреди. Вещото лице дава заключение също, че детето Е. М. К. не получава и не е получавало наследствена пенсия. Предвид изложеното, ответникът дължи обезщетение за имуществени вреди на ищцата за издръжка от датата на смъртта на баща й до навършване на пълнолетие в размер на 35 100 лв. Основателно обаче се явява и възражението от ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия (т. нар. „компенсация на вини“, уредена в чл. 51, ал. 2 от ЗЗД). В конкретния казус ответникът извежда приноса на пострадалия от посочените в отговора на исковата молба обстоятелства – нарушения на чл. 108; чл. 113, ал. 1, т. 2 и чл. 114, т. 1 и т. 2 от ЗДвП. За да се определи дали е налице съпричиняване на вредоносния резултат, респ. степента на участие на пострадалия в цялостния съпричинителен процес, е необходимо да се изследва механизмът на настъпване на процесното ПТП. Процесуалното задължение (доказателствената тежест) за установяването на този правнорелевантен факт принадлежи на страната, която навежда това частично правоизключващо възражение, като доказването трябва да е пълно (несъмнено, безспорно) съобразно правилата, предписани в правната норма на чл. 154, ал. 1 от ГПК. За да е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно. Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. Не всяко нарушение на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата обаче е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. Тълкуването на нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД налага разбирането, че за да е налице вина на участник в пътното движение и принос на увредения към щетата, е необходимо не само извършваните от последния действия да нарушават предписаните от ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е тяхно следствие. В този смисъл е трайната практика на ВКС – напр. Решение № 206/12.03.2010 г., постановено по т.д. № 35/2009 г. по описа на ВКС на РБ. Обективният характер на съпричиняването е признат изрично от Върховния съд в ППВС № 17/1963 г. – т. 7, което има характер на задължителна съдебна практика. С цитираното постановление Пленумът на Върховния съд е приел със задължителна за съдилищата в Република България сила, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като се преценява единствено наличието на причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат. Т. е. пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, като вина на пострадалия в тази насока не се изисква. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на деликвента) до увреждането като неблагоприятен резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му за размера на обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения. В конкретния случай водачът на МПС, макар че се е движил с разрешена за пътния участък скорост, е нарушил чл. 20, ал. 2 от ЗДвП – не е съобразил скоростта си с атмосферни условия, интензивност на движението, конкретни условия и видимост. Пострадалият пешеходец М. К. също е нарушил разпоредби на ЗДвП, а именно - чл. 108 от ЗДвП, задължаващ го да се движи в най-лявата част от платното с лице към насрещното движение, което би дало възможност да се избегне пътния инцидент. Че пострадалият има качеството на „пешеходец“ съдът изхожда от разпоредбата на чл. 107 от ЗДвП, съгласно, която пешеходец е всеки участник в движението, който се намира на пътя извън пътно превозно средство и не извършва работа по пътя. Пострадалият се е движел в дясната лента и към осевата й линия, с гръб към превозното средство и с висока степен не е могъл да прецени опасността при това свое поведение, нито да предприеме мерки произшествието да бъде предотвратено. Освен това, ПТП е реализирано в тъмната част на денонощието, на неосветен участък от пътя, а пострадалият освен, че се е движел в нарушение на правилата за движение по пътищата е бил облечен и с тъмни дрехи, което е затруднявало в допълнителна степен съобразяването му на пътя и изобщо забелязването му от другите участници в движението. Ищецът сам се е поставил в завишен риск, като се е движел по пътното платно в лентата за движение на автомобила. Поведението на ищецът е противоправно и е в причинна връзка с инцидента. Правно дължимото поведение от страна на пешеходеца е да спазва правилата за движение по пътищата като по този начин осигурява собствената си безопасност. Ето защо, съдът намира, че е налице принос на пострадалия за настъпване на процесното ПТП, и той е съществен. Именно това поведение на пострадалия е в пряка причинна връзка с настъпване на ПТП и без което поведение ПТП-то не би настъпило, респективно – не би настъпила и смъртта на пострадалия. Това е онова конкретно действие на пострадалия, което по безспорен начин обективно е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. Преценката за наличие на съпричиняване се извежда именно с оглед на това, че увреждането не би било причинено, ако пострадалия не се бе движел по платното за движение в посоката на движението на пътните превозни средства, съобразявайки се с приближаващото МПС. По тези съображения настоящият състав споделя извода на първостепенния съд, че е налице съпричиняване, в каквато насока доводите във въззивната жалба на ищцата се явяват неоснователни. С оглед установеното съпричиняване, това следва да окаже влияние върху дължимото обезщетение, като същото бъде намалено според степента на приноса на ищеца. С оглед на това, че отговорността на водачите на МПС за осигуряване на безопасност на движението е завишена спрямо тази на пешеходците (чл. 5, ал. 2, т. 1 и чл. 116 ЗДвП), включително чрез вмененото им задължение да избират подходяща скорост на движение, при която при поява на препятствие на пътя да могат безпроблемно да реагират. Водачът е имал задължение, съобразно чл. 116 от ЗДвП, да бъде предпазлив към пешеходците, имал е обективна възможност да предприеме действия за преустановяване движението на автомобила и да спре преди мястото на удара, въпреки това, водачът не е предприел своевременно аварийно спиране. Ако водачът бе изпълнил задължението си да бъде предпазлив към пешеходците, ако своевременно бе изпълнил задължението си по чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП да намали скоростта и при необходимост да спре, когато възникне опасност за движението, произшествието би било предотвратено. При определяне на обема на съпричиняване следва да се съобрази в каква степен поведението на двамата участници в ПТП е допринесло за настъпването на деликта или увреждането на ищеца. В този смисъл съдът съобразява много по-голямата отговорност на водача на МПС, който винаги следва да съобразява управлението на своя автомобил с необходимостта от предпазване на по-уязвимите участници в движението - пешеходците - в този смисъл са изричните разпоредби на чл. 20 и чл. 116 от ЗДвП. Същевременно, приносът на пешеходеца е по-малък от приноса на водача за настъпване на процесното ПТП, тъй като водачът е имал обективна възможност да възприеме пешеходеца от достатъчно разстояние, и ако беше избрал подходящата скорост да спре преди мястото на удара. Ето защо, съдът възприема, че приносът на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат е 30 %. Размерът на съпричиняването е съобразен с това, че нарушенията на водача на МПС са няколко и превишават по тежест това на пешеходеца. По изложените съображения, съдът приема, че предявените от С. Е. А., като майка и законен представител на Е. М. К. против ЗК „Лев Инс“ АД, гр. София искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди са основателни и доказани до размер на 84 000 лв. (120 000 лв. – 30% съпричиняване) - за неимуществените вреди и в размер от 24 570 лв. (35 100 лв. – 30% съпричиняване) – за имуществените вреди. В останалата част предявените искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането са неоснователни и недоказани. Тъй като правните изводи на въззивната инстанция не съвпадат с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде уважена по отношение на исковете, предявени от С. Е. А., като майка и законен представител на Е. М. К. и първостепенният акт следва да бъде отменен в частта, с която са отхвърлени исковете за размер от 20 000 лв. до 84 000 лв. – неимуществени вреди и в отхвърлителната му част за имуществените вреди за сумата до 24 570 лв. и в частта за разноските, като същите бъдат уважени в размер на 84 000 лв., респ. 24 570 лв. и бъдат присъдени разноски за двете инстанции. В останалата си обжалвана част първоинстанционният съдебен акт следва да бъде потвърден. В нормативната уредба в новия КЗ е възприет подхода да се разграничи отговорността на застрахователя от тази на причинителя на деликта, при регулиране отговорността за неточното изпълнение във времево отношение изпълнение на задължението да се заплати застрахователно обезщетение. Макар деликвента да е задължен от датата на увреждането – чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, застрахователят е отговорен за лихвите за забава не по общото правило в ЗЗД, а по специалните правила на КЗ, а именно: чл. 493, ал. 1, т. 5 във вр. с чл. 429, ал. 2, т. 2 във вр. с ал. 3 от КЗ, които предвиждат, че застрахователят покрива отговорността за лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице, тези лихви се включват в застрахователното обезщетение и се плащат от застрахователя в рамките на лимита на неговата отговорност – застрахователната сума. По отношение на началния момент на дължимост, е прието, че от застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по рЕ. на чл. 430, ал. 1, т. 2 от КЗ или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна. В случая най-ранната дата, за която са налице доказателства, че застрахователят е уведомен за настъпване на застрахователното събитие е 30.11.2018 г., от когато датира заявлението на пострадалите за заплащане на обезщетение. Предвид гореизложеното съдът приема, че претендираната лихва върху претендираните обезщетения за имуществени и неимуществени вреди е основателна, считано от 30.11.2018 г. С оглед отмяната изцяло на Решение № 53/22.02.2023 год., постановено по гр. д. № 611/2021 г. по описа на Окръжен съд - Русе, в частта за разноските, съдът не дължи произнасяне по частната жалба срещу Определение № 630/16.05.2024 год., постановено по гр. д. № 787/2021 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, доколкото същите ще бъдат определени, съобразно изхода на спора за двете инстанции. Съобразно направеното искане и изхода на спора пред въззивната инстанция ответното дружество следва да заплати на адв. П. К. от САК направените по делото разноски за двете инстанции в размер на 20 262.98 лв. с ДДС (по 10 131.49 лв. с ДДС за всяка от инстанциите), представляващи адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата във вр. с чл. 7, ал. 2, т.5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (ред. ДВ, бр. 68/2020 г.), съобразно уважената част на исковете. Неоснователно е възражението на ответното дружество за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, доколкото същото е определено в минимума на Наредба № № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ответникът има право на разноски и юрисконсултско възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част на иска, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК. Ответникът е представляван от юрисконсулт, за което и съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК му се следват разноски за юрисконсултско възнаграждение, като съдът определя последното по рЕ. на чл. 37 от ЗПП във вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правна помощ в размер на 540 лв. за всяка от инстанциите, съобразно отхвърлената част на претенцията. Ответното дружество е направило разноски в размер на 400 лв. пред двете инстанции. Т.е. съобразно направеното искане и изхода на спора ищеца следва да заплати на ответното дружество направените по делото разноски, представляващи разноски по производството и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции в размер на 498 лв., съобразно отхвърлената част на иска, на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК. При този изход на спора и обстоятелството, че ищецът е освободен от заплащане на държавна такса и разноски, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК таксата върху уважения размер на претенциите следва да се заплати от осъдения ответник. Така при размер на уважената претенция от 108 570 (84 000 + 24 570) лв., то дължимата държавна такса съгласно чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които съдилищата събират по ГПК, е в размер на 4 342.80 лв. – за първоинстанционното производство и 2 171.40 лв. – за въззивното производство. По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. трето от ГПК, Апелативен съд – Велико Търново