Решение № 1637 от 21.3.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 2834/2022 г.

Софийски градски съд21.03.2024 г.докладчик Хрипсиме Киркор Мъгърдичян

Диспозитив

ПОТВЪРЖДАВА решението от 16.12.2021 год., постановено по гр.дело №53398/2018 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в. ОСЪЖДА С.О., с адрес: гр.София, ул.“•••••••, да заплати на „С.Х.“ ЕАД /с предишно наименование „К.Г.“ ЕАД/, ЕИК •••••••, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“•••••••, офис 2, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 2 400 лв. Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

Мотиви

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК. С решение от 16.12.2021 год., постановено по гр.дело №53398/2018 год. по описа на СРС, ГО, 49 с-в, е отхвърлен предявения от С.О. срещу „К.Г.“ ЕАД иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на следните недвижими имоти: 1/ ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор 29150.7106.9 по КККР на с.Железница, С.О., район Панчарево, одобрени със Заповед №РД-18-36 от 17.06.2011 год. на Изп.директор на АГКК, с площ на имота от 2 306 кв.м., начин на трайно ползване: пасище с храсти, категория при неполивни условия: 9-та местност Селска река, с номер по предходен план №411013 и 2/ ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор 29150.7106.10 по КККР на с.Железница, С.О., район Панчарево, одобрени със Заповед №РД-18-36 от 17.06.2011 год. на Изп.директор на АГКК, с площ на имота от 2 310 кв.м., начин на трайно ползване: пасище с храсти, категория при неполивни условия: 9-та, местност Изворо, с номер по предходен план 411014 и за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението върху гореописаните имоти, като ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 2 300 лв., а ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл. 77 ГПК сумата от 200 лв. – допълнително възнаграждение за вещото лице по съдебно-графическата експертиза. Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца С.О.. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд не бил изследвал всички доказателства по делото. С Решение №11635 от 17.11.1999 год. на ПК- Панчарево било възстановено правото на собственост в съществуващи реални граници на имот №411003, с площ от 5, 216 дка. ОСЗ-Панчарево била закрила партидата на С.О. и била разделила имот №411003 на три самостоятелни имота: имот 411012 – с площ от 600 кв.м. – имот с идентификатор 29150.7106.6; имот 411013 – с площ от 2 305 кв.м. – имот е идентификатор 29150.7106.9 и имот 411014 – с площ от 2 310 кв.м. – имот с идентификатор 29150.7106.10. Решението било издадено на основание чл.18ж, ал.1 и чл. 18з, ал.1 ППЗСПЗЗ, протоколи №686 от 17.02.1993 год. по чл.18г, чл.18д ППЗСПЗЗ и №333 от 17.02.1993 год. по чл.18е ППЗСПЗЗ, Решение №1642 от 12.01.1994 год. по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ. Към решението имало скица от 26.11.1999 год., в която скица бил посочен имот №411003 и Решението на ПК- Панчарево. Съгласно непротиворечивата съдебна практика, когато собствеността се възстановявала в стари съществуващи или възстановими граници върху определен имот, решението по чл. 14, ал.1, т. 1 ЗСПЗЗ и чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, придружено със скица на имота, пораждало правото на собственост. С решението на поземлената комисия възниквало правното качество на обекта на собствеността и затова то имало конститутивно действие – Тълкувателно решение № 1 по гр.дело № 11 от 1997 год. на ВКС, ОСГК. Действието на решението на комисията било еднакво, независимо от различието в способа за определяне на реалните граници – чрез възстановяване на старите реални граници или определяне на нови граници с план за земеразделяне. Конститутивният ефект на решението зависел от това при действието на коя редакция на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ било постановено, като относно правилата за постановяването му и доказателствената му стойност следвало да се държи сметка за нормативната уредба към момента на издаването му. Решение №11635 от 17.11.1999 год. на ПК-Панчарево било постановено през 1999 год. в редакцията на чл.14, ал.1 от ЗСПЗЗ в ДВ бр. 68 от 30.07.1999 год., в сила от 30.07.1999 год., съгласно която разпоредба, влязлото в сила решение, придружено със скица, освен случаите по чл. 10, ал. 7, удостоверявало правото на собственост и имало силата на констативен нотариален акт за собственост върху имота. В съдебната практика решенията по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ се признавали за индивидуални административни актове с конститутивно действие, което се проявявало с приключване на процедурата по възстановяване на собствеността. По делото не били представени доказателства, че наследодателите на заявителите по реституционните преписки и издадените решения №470А от 18.05.2011 год. и 6064 от 28.09.2011 год. на ОСЗ-Панчарево били притежавали земеделски имоти в съществуващи и възстановими реални граници в местностите „Присоето“ и „Селска река“. СРС не бил взел предвид заключението на вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза, от която било видно, че средната част от ПИ №411003, с нов номер 411013, с площ от 2 305 дка. била възстановена на наследниците на братя К.И Н.С.. Възстановяването на този имот било извършено с Решение на ОСЗ-Панчарево №6064 от 28.09.2011 год., което било издадено въз основа на влязло в сила решение на СРС. В решението се признава за установено, че наследниците на братя К.С.П. и Н.С.П. имат право да възстановят правото си на собственост върху нива от 2.5 дка. в землището на с. Железница, м. Селската река, при граници: В.К., Ч. П. и братя П.. По делото бил представен договор за покупко-продажба от 1924 год., от който било видно, че закупения имот имало тепавица, която се намирала под баните, при съседи: В.К., Ч.М. и купувачите. От анализа на местоположението на имота се установявало, че В.К. нямал възстановен имот в близост, а най-близкият му възстановен имот бил в м. Ковачки кошари, намиращи се в северна посока. Неправилно СРС бил приел, че е нужно да бъде осъществен косвен съдебен контрол само върху решение №11635 от 17.12.1999 год. и решение №6064 от 02.04.2013 год. на ОСЗ-Панчарево, без да обсъди всички представени доказателства и данните на съдебно-техническата експертиза. Първоинстанционният съд не бил взел предвид обстоятелството, че въз основа на подадено заявление от кметство Железница за възстановяване на земи-общинска собственост, по реда на ЗСПЗЗ на 17.12.1999 год. било издадено решение №11635, с което било възстановено правото на собственост върху 68 имота. Решението било издадено на основание чл. 18ж ППЗСПЗЗ, като възстановените с него имоти не следвало да са идентични с имотите по чл. 19 ЗСПЗЗ. Неправилно СРС бил приел, че по делото не е доказано, че Решение №6064 от 02.04.2013 год. не е било подписано от всички лица, посочени в него. Заключението на вещото лице било, че К.Г. била подписала Решение №470А от 02.03.2013 год. и било вероятно да е подписала Решение №6064 от 02.04.2013 год., т.е. не била налице категоричност от страна на вещото лице, че посоченото лице не било подписало решението. Освен това СРС бил игнорирал обстоятелството, че в имот с идентификатор 29150.7106.10 се намирал минерален извор, фигуриращ в Списък на находищата на минералните води – изключителна държавна собственост, съгласно приложение № 2 към чл. 14, т. 2 от Закона за водите. Вещото лице по съдебно-техническата експертиза било посочило, че в имот с идентификатор 29150.7106.10 била налична едноетажна каменна постройка – баня, като в нея имало изграден басейн за минерална вода, облицован с фаянсови плочки, който се ползвал и към момента на огледа. В банята била прекарана топла минерална вода от минералните извори, намиращи се в непосредствена близост, както и в имот с идентификатор 29150.7106.10. Част от изворите били каптирани, като водата от тях изтичала в реката, а друга част – некаптирани. Неизследвано било обстоятелството как недвижим имот, който бил изключителна държавна собственост, бил реституиран на наследниците на М.И.К.. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по жалбата „С.Х.“ ЕАД /с предишно наименование „К.Г.“ ЕАД/ счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че съгласно чл. 14, ал.1 ЗСПЗЗ, влязлото в сила решение, придружено със скица, освен случаите по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, удостоверявало правото на собственост и има силата на констативен нотариален акт за собственост върху имота. Нотариалният акт, с който се признавало право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползвал с материална доказателствена сила по чл. 179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост. Съгласно Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 11/2012 год., ОСГК, самата констатация в констативния нотариален акт за принадлежността на правото на собственост не се ползвало с материална доказателствена сила, но се приемало още, че и тази констатация не е лишена от доказателствено значение. Когато и двете страни в правния спор легитимирали с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването следвало да се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следвало да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса/ в случая на ПК /сега ОСЗГ/ придобивно основание. Доколкото се касаело за претенция по чл. 198 ЗС ищецът следвало да докаже в условията на пълно и главно доказване на правото си на собственост. В конкретната хипотеза ищецът бил посочил, че му било възстановена правото на собственост в стари реални граници. При изрично оспорване от страна на ответника, той следвало да установи, че евентуално е бил собственик на имота към момента на влизането му в ТКЗС. По делото нямало нито такова твърдения, нито били представени някакви доказателства. Съгласно чл. 25, ал. 2 ЗСПЗЗ, се възстановявало правото на собственост на общините върху земеделските земи, отнети им безвъзмездно и предоставени на държавни земеделски стопанства, аграрно промишлени комплекси, както и на държавни горски стопанства. По делото не били установени от страна на ищеца предпоставките по чл. 25, ал. 2 ЗСПЗЗ, а именно: да са отнети от него земеделски земи негова собственост, които да подлежат на възстановяване /нямало дори подобно твърдение/. Друга самостоятелна възможност, на която общината можела да придобие право на собственост по реда на ЗСПЗЗ, била хипотезата, уредена в чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, съгласно която общината стопанисва и управлява земеделската земя, останала след възстановяването на правата на собствениците. След влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници земите ставали общинска собственост. Разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ уреждала статута на земите, за които не били подадени заявления за възстановяване и само тези земи представлявали остатъчен фонд, който се придобивал от общината по реда на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ и съответно тя имала право да се разпорежда с тях. С оглед заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, което не било оспорено от страните, първоинстанционният съд бил приел, че имот по КВС с пл.№411003 /по Решение №11635 от 17.12.1999 год. на ПК-Панчарево/ е идентичен на имоти с пл.номера от КВС 411014, 411013 и 411012, които от своя страна били идентични с имоти по действащата кадастрална карта с идентификатори №29150.7106.6, №29150.7106.9 и №29150.7106.10. С влязло в сила решение №6064 от 28.09.2011 год. на ОСЗ-Панчарево било възстановено правото на собственост на наследниците на Братя К.И Н.С. в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на пасище с храсти от 2 306 дка, девета категория, местност „Селска река“, имот №411013 по картата на землището с посочени граници в решението. Към решението имало приложена скица на имота, представляваща неразделна част от посоченото решение. С решение от 19.05.2004 год. по гр.дело №21849/2003 год. по описа на СРС, ГК, 47 с-в, по предявен иск за възстановяване на процесния имот от наследник на Братя К.С. и Н.С. при налични законоустановени предпоставки на чл. 11 ал. 2 ЗСПЗЗ, било признато за установено спрямо ОСЗГ-Панчарево, че наследниците на братята К.С. и Н.С. имат право на възстановяване правото на собственост върху процесния имот. Въз основа на това съдебно решение било постановено решение №6064 от 28.09.2011 год. на ОСЗ-Панчарево за възстановяване правото на собственост на наследниците на братя С. в землището на с.Железница, което било влязло в сила на 18.06.2004 год. Следователно наследниците на братя С. били придобили по реституция имот №411013 в с.Железница, м.“Селска река” на основание съдебно решение в изпълнение на законовите разпоредби на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, което ги правело легитимни и изключителни собственици на процесния земеделски имот. В този смисъл процесиите имоти, а именно: имот №411013, идентичен с имот с идентификатор 29150.7106.9 и имот №411014, идентичен с имот с идентификатор №29150.7106.10, били заявени за реституция и били възстановени с решения на ОСЗ-Панчарево и не попадали в приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ. Поради това и не представлявали остатъчен фонд, който ставал общинска собственост в съответствие с чл. 19 ЗСПЗЗ и чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ. При действието на чл. 177, ал. 1 АПК косвен съдебен контрол върху административни актове по възстановяване право на собственост по ЗСПЗЗ, включително и на съдебно решение по чл. 14, ал. З ЗСПЗЗЗ, бил допустим, само когато актовете се противопоставяли на страна, която не била участвала в административното производство. В случая ответникът не бил страна в административното производство по издаване на Решение №11635 от 17.12.1999 год. на ПК-Панчарево, поради което бил допустим косвен съдебен контрол, какъвто бил и извършен от СРС. Правилен бил изводът на първоинстанционния съд, че посоченото решение противоречи на разпоредбите на чл. 19 и чл. 25 ЗСПЗЗ, поради което и неговите последици не следва да бъдат зачетени. По делото липсвали данни, а и твърдения, че С.О. е била собственик на имота към момента на влизането му ТКЗС, за да възникне правото на възстановяване на земята. Жалбоподателят не можел да черпи права и от актуването на процесиите имоти като частна общинска собственост през 2000 год., тъй като съгласно чл. 5, ал. З ЗОС, актът за общинска собственост нямал правопораждащо действие. Това бил един констативен акт и при неговото оспорване /както било в частност/, ищецът трябвало при условията на пълно и главно доказване да докаже и удостовери всички факти и обстоятелства, от които черпел изгодни за себе си последици, а именно че е собственик на процесиите земеделски земи. Като общинска собственост, съгласно акт №0045/97год., бил актуван общински имот „Паянтова каменна сграда – баня”, с местонахождение землището на с.Железница, м.Присоето“, имоти пл.№№411003 и 411005. От този акт било видно, че процесиите имоти не били актувани като общинска собственост, а били посочени като местонахождение на сградата – общински имот. Акт №1509 от 01.06.2000 год. за общинска частна собственост бил съставен на основание Решение на ПК-Панчарево №11635 от 17.12.1999 год., като същото противоречало на разпоредбите на ЗСПЗЗ, дефиниращи по закон общинската собственост върху земеделските земи /чл. 25, ал. 1 вр. с чл. 19 ЗСПЗЗ/. По отношение на имот №411014, идентичен с имот с идентификатор №29150.7106.10, с Решение №470А от 18.05.2011 год. на ОСЗ-Панчарево, което било влязло в сила, било възстановено правото на собственост на наследниците на М.И.К. в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на Пасище с храсти от 2 310 дка., десета категория, местност „Селска река“, имот №411014 по картата на землището с посочени граници в решението. Към решението имало приложена скица на имота с координационни точки, представляваща неразделна част от посоченото решение. Следователно наследниците на М.И.К. били придобили по реституция имот №411014 в с.Железница, м. „Селска река” при спазване на реда и изискванията на разпоредбите на чл. 14 ЗСПЗЗ и чл. 18ж ППЗСПЗЗ, което ги правело легитимни и изключителни собственици на процесния земеделски имот. Представените от ищеца Решение №6064 от 02.04.2013 год. и Решение №470А от 02.04.2013 год. на ОСЗ-Панчарево, били нищожни и нямали никакво правно значение – последващ административен акт, който отменял предишен, бил нищожен, ако не се касаело за новооткрито доказателства при спазване на процедурата на член 14 ЗСПЗЗ; съставени били извън компетентността на ОСЗ- Панчарево, не била спазена процедурата за отмяна на вече влезли в сила решения на ОСЗ; съставени били извън едногодишния срок по чл. 14 ЗСПЗЗ; нямало възникнали нови обстоятелства, които да налагат отмяната на предходните решения. Липсвали и доказателства, че двете отменителни решения са влезли в сила, а и освен това същите не били посочени като основания в съставените актове за публична собственост на процесиите земеделски имоти. Освен това с решение от 16.01.2019 год., постановено по адм.дело №55265/2016 год. по описа на СРС, ГО, 82 с-в, била обявена нищожността на решение 470А от 02.04.2013 год. на ОСЗ-Панчарево, поради обстоятелството, че ОСЗ била действала в незаконен състав и част от посочените в състава членове не били подписали атакуваното решение. По отношение на имот №№411013, идентичен с имот с идентификатор 29150.7106.9, с Решение №6064 от 28.09.2011 год. на ОСЗ-Панчарево било възстановено правото на собственост на наследниците на братя К.С. и Н.С. на пасище с храсти от 2 305 дка, десета категория, местност Селска река, имот №411013 по картата на землището. С решение №6064 от 02.03.2013 год. на ОСЗ-Панчарево било отменено на основание чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ решение №6064 от 28.09.2011 год. Видно било от заключението по съдебно- техническата експертиза, че ПИ №411013 с площ от 2 305 дка. бил възстановен на наследниците на К.С. и Н.С. с Решение №6064 от 28.09.2011 год., което било издадено въз основа на влязло в сила решение от 19.05.2004 год. по гр.дело №21849/2003 год. по описа на СРС, ГО, 47 с-в, с което било признато за установено спрямо ОСЗГ-Панчарево, че наследниците на братя К.С. и Н.С.П. имат право да възстановят правото си на собственост върху процесния имот: нива от 2.5 дка в, местността „Селската река”, при граници В.К.., Ч.М.ов и братя П.. В случая Решение №6064 от 28.09.2011 год. на ОСЗ-Панчарево било издадено въз основа на Решение от 19.05.2004 год. по гр.дело №21849/2003 год. по описа на СРС, ГО, 47 с-в, поради което и правилен бил изводът на СРС, че по отношение на решение от №6064 от 28.09.2011 год. на ОСЗ-Панчарево бил неприложим реда по чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ, доколкото било налице влязло в сила съдебно решение. По отношение на авторството на двете решения на ОСЗ от 2013 год. следвало да се има предвид, че за едното от тях имало влязъл в сила съдебен акт, а другото противоречало на чл. 14, ал.7 ЗСПЗЗ и не било подписано – чл. чл. ЗЗ, ал. 6 ЗСПЗЗ. На следващо място сочи, че в отговора на исковата молба бил посочил, че с приемането на Решение №470А от 18.05.2011 год. ОСЗ-Панчарево била пренебрегнала факта, че на територията на ПИ 411014 с идентификатор 29150.7106.10 по КККР на с.Железница, се намирал минерален извор, включен в Списък с находищата на минерални води – изключителна държавна собственост по Приложение 2 към чл. 14 т. 2 от Закона за водите. Ако този ПИ бил изключителна държавна собственост, то тогава претендираното право на собственост от страна на С.О. неоснователно било насочено срещу „К.Г.“ ЕАД/сега „С.Х.“ ЕАД/ и безспорно липсвал правен интерес на Общината да претендира това право. От друга страна нямало доказателства тази земя да била актувана като изключителна държавна собственост. Включването на минералните извори в Приложението към чл.14 от Закона за водите не ги правело автоматично публична държавна собственост. Съгласно чл. 17, ал. 2 от Закона за водите, минералните води се актували по искане на министъра на околната среда и водите въз основа на предоставена от него информация. Данни за такова актуване на конкретния земеделски имот към днешна дата нямало. В производството по иска по чл. 108 ЗС ищецът следвало да докаже, че той е собственик, а не че трето лице, различно от ответника, е собственик. Общината не била процесуален субституент на държавата, тя не можела да претендира права от нейно име. Доколкото общината не била доказала, че е собственик на имотите, това било самостоятелно основание за отхвърляне на исковете, без да се изследват останалите две предпоставки. Ответникът бил доказал по делото, че е собственик на процесните недвижими имоти, като осъществявал фактическо и трайно владение върху тях. Оспорване на придобивното основание на ответника и искане за косвен съдебен контрол били заявени едва с въззивната жалба, което било недопустимо. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 108 ЗС. Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение на СРС е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението е и правилно като краен резултат. Във връзка доводите във въззивната жалба е необходимо да се посочи следното: По отношение на фактическата обстановка: Установено е, че с решение №11635 от 17.12.1999 год. на ПК-Панчарево, което е влязло в сила, на Кметство Железница е било признато и възстановено в съществуващи /възстановими/ стари реални граници правото на собственост по отношение на 68 недвижими имота, в т.ч. по отношение на пасище с храсти от 5 216 дка., девета категория, местност „Присоето“, имот №411003 по картата на землището, при граници: имот №000033 – вътрешна река на държавата, имот №411006 – пасище с храсти на Кметство Железница, София и имот №411004 – полски път на Кметство Железница, София. С акт за частна общинска собственост №0045 от 27.01.1997 год. бил актуван като общински на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС и решение №1635 от 11.11.1996 год. на ПК- Панчарево следния недвижим имот: минерална баня, паянтова каменна сграда – баня от 60 кв.м., 3 бр. каптирани и 3 бр. некаптирани извора, терен от 11 591 кв.м., година на построяване 1950 год., представляващ имот пл.№411003 и пл.№41105 по картата на землището на с.Железница, местност „Присоето“, при граници: вътрешна река, полски път, пасище с храсти и горски фонд. С акт за частна общинска собственост №1509 от 01.06.2000 год. бил актуван като общински на основание решение №11635 от 17.12.1999 год. на ПК-Панчарево, следния недвижи имот: пасище с храсти – 5 216 дка., девета категория, представляващ имот №411003 по картата на землището на с.Железница, местност „Присоето“, при граници съгласно скица №Ф00067 от 26.11.1999 год. /на л. 23 от първоинстанционното дело/. С актове за публична общинска собственост №6994 от 18.05.2018 год. и №6995 от 18.05.2018 год. били актувани като общински на основание чл. 2, ал. 1, т. 1, и 3, чл. 3, ал. 2, т. 1 и чл. 59, ал. 1 и 2 ЗОС следните недвижими имоти: поземлен имот – пасище с идентификатор 29150.7106.9, с площ от 2 305 кв.м., находящ се в с.Железница, местност „Селска река“, при граници: имоти с идентификатори 29150.7106.10, 29150.7106.11, 29150.7106.6, 29150.7106.12 и поземлен имот – пасище с идентификатор 29150.7106.10, с площ от 2 310 кв.м., находящ се в с.Железница, местност „Присоето“, при граници: имоти с идентификатори 29150.7106.9, 29150.7106.11, 29150.7106.12. Установено е, че с решение от 19.05.2004 год., постановено по гр.дело №21849/2003 год. по описа на СРС, ГО, 47 с-в, което е влязло в сила на 18.06.2004 год., е признато за установено по отношение на ОСЗГ-Панчарево по предявения от Т.С.П. иск с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, че наследниците на братята К.С. П. и Н.С. П. имат право да възстановят правото си на собственост върху процесния имот: нива от 2.5 дка. в землището на с.Железница, местност „Селската река“, при граници: В.К., Ч. П. и братя П.и. Впоследствие с решение №6064 от 28.09.2011 год. на ОСЗ-Панчарево на наследниците на братя К.И Н.С. е било признато и възстановено в съществуващи /възстановими/ стари реални граници правото на собственост на следния имот: пасище с храсти от 2 306 дка., девета категория, местност „Селска река“, имот №411013 по картата на землището, при съседи: имот №411012 – пасище с храсти на временно кметство на с.Железница, имот №000033 – вътрешна река на държавата, имот №411014 – пасище с храсти на наследниците на М.И.К. и имот №411004 – полски път на Кметство Железница, София. Горепосоченото решение е било отменено с решение №6064 от 02.04.2013 год. на ОСЗ- Панчарево, постановено на основание чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ. С решение №470А от 18.05.2011 год. на ОСЗ-Панчарево на наследниците на М.И.К. е било признато и възстановеното в съществуващи /възстановими/ стари реални граници правото на собственост на следния имот: пасище с храсти от 2 310 дка., девета категория, местност „Изворо“, имот №411014 по картата на землището, при граници: имот №411013 – пасище с храсти на наследниците на братя К.И Н.С., имот №000033 – вътрешна река на държавата и имот №411004 – полски път на Кметство Железница, София. Горепосоченото решение е било отменено с решение №470А от 02.04.2013 год. на ОСЗ- Панчарево, постановено на основание чл. 14, ал. 7 ППЗСПЗЗ. С решение от 16.01.2019 год., постановено по адм.дело №55265/2016 год. по описа на СРС, ГО, 82 с-в, което е влязло в сила на 30.03.2019 год., е била обявена нищожността на решение №470А от 02.04.2013 год. на ОСЗ-Панчарево. Безспорно е между страните, а и е видно от приетите като доказателства по делото удостоверения за наследници и нотариални актове, че наследниците на К.С. П. и Н.С. П. и наследниците на М.И.К. са се разпоредили с възстановените им с горепосочените решения на ОСЗ-Панчарево /преди ПК-Панчарево/ недвижими имоти, като след поредица от правни сделки същите са били придобити от ответното дружество. Установено е въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че процесните имоти са съседни един на друг и се намират извън границите на регулацията на около 2 км. източно от центъра на с.Железница. Имотите представлявали обрасъл с дървесна растителност терен, който нямал ограждение по никоя от границите си. От северната страна теренът граничел с река, а от юг – с полски /горски/ път /който към момента на огледа бил по-скоро пътека/. В западния имот с идентификатор 29150.7106.10 била налична едноетажна каменна постройка – баня, като местоположението и размерите й съответствали на тези, нанесени в кадастралната карта – сграда с идентификатор 29150.7106.10.1 – сграда за битови услуги с нанесен вид на собственост – частна общинска собственост. Постройката била видимо много стара, но била ползвана през годините, като в нея имало изграден басейн за минерална вода, облицован с фаянсови плочки. В банята била прекарана топла минерална вода от минералните извори, намиращи се в непосредствена близост също в имот с идентификатор 29150.7106.10. Част от изворите били каптирани, като водата от тях изтичала в реката, а част от тях били некаптирани. Установено е също така, че след постановяване на решението за възстановяване на имот №411003 на кметството на с.Железница този имот бил разделен на три части, но не можело да се установи как и въз основа на какви документи било осъществено това разделяне. В района имотите били възстановявани в стари реални граници, каквито, видно от направения оглед на място и наличния картен материал, не се установявало да са били налични по отношение на разделянето на имота на 3 части. Трите имота, образувани при разделянето на имот 411003, били получили съответно планоснимачни номера 411014 – западната част на ПИ 411003, с площ от 2 310 дка., 411013 – средната част на ПИ 411 003, с площ от 2 306 дка. и 411012 – източната част на ПИ 411003, с площ от 600 кв.м. Западната част от ПИ 411003 с нов номер 411014, с площ от 2 310 дка. била възстановена на наследниците на М.И.К., а средната част от ПИ 411003 с нов номер 411013, с площ от 2 305 дка. била възстановена на наследниците на братя К.И Н.С.. В договора за покупко-продажба от 1924 год., представен по гр.дело №21849/2003 год. по описа на СРС, ГО, 47 с-в, било видно, че в закупения имот имало тепавица, която се е намирала под баните, при съседи: В.К., Ч.М. … и същия купувач, като от анализа на местоположението на имота се установявало, че В.К. нямал възстановен имот в близост, като най-близкият му възстановен имот бил в м.“Ковачки кошари“, намиращи се в северна посока. Кадастралната карта за района била одобрена със Заповед №РД-18-36 от 17.06.2011 год., като имотите в кадастралната карта за землището на с.Железница били пренесени от КВС въз основа на техните координати и нямало разминаване между границите от КВС и тези от кадастралната карта. Процесните имоти били отразени в кадастралната карта като имоти с идентификатори 29150.7106.9 с площ от 2 305 кв.м. и 29150.7106.10 с площ от 2 310 кв.м. Установено е също така въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства – акт за публична /изключителна/ държавна собственост №68 от 01.04.1997 год. /представен по приетото адм.дело №55265/2016 год. по описа на СРС, ГО, 82 с-в/ и заключението на вещото лице по допусната и изслушана във въззивното производство съдебна хидротехническа експертиза, което следва да бъде кредитирано /чл. 202 ГПК/, че бил актуван като държавен на основание чл. 18, ал. 1 от Конституцията на Република България вр. с чл. 69 ЗДС, чл. 49, ал. 3 ЗНЗ и Решения на МС №№360 от 16.09.1992 год. и 158 от 30.01.1997 год. минерален водоизточник – находище „с.Железница“. Процедурата за определяне на санитарно-охранителна зона около находището на минерални води „София- Железница“ била открита на 18.05.2013 год. по реда на чл. 39, ал. 1, т. 1 от Наредба №3 от 16.10.2000 год., като към днешна дата имало изготвен проект за санитарно-охранителна зона около находището, който бил върнат на авторите му за отстраняване на недостатъци и съгласуване от компетентните институции. В сегашния си вид в проектните граници на пояс І попадали поземлени имоти №411013 и №411014. Границите на тези пояси І, ІІ и ІІІ от санитарно-охранителната зона на находището можело да претърпят промени след финализиране на процедурата, както и имотите попадащи в тях, респ. характерните точки по границите на отделните пояси от зоната. Находището на минерални води „София- Железница“, с.Железница било предоставено безвъзмездно на С.О. за управление и ползване с Решение №34 от 04.02.2011 год. на Министерството на околната среда и водите. Видно е от писма на ОСЗ-Панчарево, че преписката по заявление на кметство с.Железница с вх.№1635 от 03.06.1992 год. и преписката по заявление на наследниците на М.И.К. с вх.№470А от 30.01.1992 год. не са били открити в архива на службата. Установено е въз основа на показанията на свидетеля Б.С.О., които следва да бъдат кредитирани като ясни, убедителни, житейски логични и неопровергани от останалия доказателствен материал, че имотът на наследниците на братя К.И Н.С. се намирал до реката, банята и валявицата /синоним на тепавица/. Имотът бил към съвета, като през 1960 год., когато паднала валявицата, свидетелят /семейството му/ спрял да го посещава, като след това никой не го бил обработвал. По отношение на правните изводи: За да бъде уважен иск, основан на нормата на чл. 108 ЗС, е необходимо да са налице следните кумулативно дадени предпоставки: ищецът да е собственик на вещта, предмет на иска /т.е. да докаже фактите, от които възниква за него право на собственост върху имота/; вещта да се намира във владение или държане на ответника и ответникът да владее или държи вещта без основание /т.е. за това фактическо състояние да липсва основание в отношенията между страните/. Установяването при условията на пълно и главно доказване на първите две от горепосочените предпоставки е в тежест на ищците – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Въззивният съд на първо място трябва да изследва въпроса придобил ли е ищецът собствеността върху вещите, чиято ревандикация се иска, на твърдяното придобивно основание, защото ако отговорът на този въпрос не е положителен, обсъждането на останалите предпоставки е безпредметно. Ищецът основава възникването в неговия патримониум на правото на собственост върху процесните недвижими имоти на реституция по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ – влязло в сила решение №11635 от 17.12.1999 год. на ПК- Панчарево. От своя страна ответникът поддържа, че е придобил спорните имоти по силата на правни сделки, като поддържа, че неговите праводатели са възстановени собственици по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ – влезли в сила решение №6064 от 28.09.2011 год. на ОСЗ- Панчарево и решение №470А от 18.05.2011 год. на ОСЗ-Панчарево. Доколкото предметния обхват на горепосочените влезли в сила реституционни административни актове е идентичен относно недвижимите имоти, които се възстановяват и всяка от страните отрича валидното възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ в полза на насрещната страна, като се позовава на свои права, респ. права на неговия наследодател върху процесните недвижими имоти към момента на тяхното коопериране, то СГС приема, че е въведен и спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Производството по ЗСПЗЗ е административно и води до придобиване на собственост върху възстановявани земи само ако са били налице предпоставките по чл. 10 ал. 1 ЗСПЗЗ и е издаден валиден административен акт /решение на поземлена комисия, сега Общинска служба по земеделие/ за възстановяването на собствеността. Решението на органа по поземлената собственост има конститутивно действие, което се разпростира както по отношение на обекта /земеделската земя/, така и по отношение на субекта. Решението действа за в бъдеще и е актът, който легитимира като собственици лицата, на които се възстановява собствеността – т.е. то е годно основание за придобиване на собствеността върху възстановената земя по смисъла на чл. 77 ЗС. Значението на придобивно основание имат само две категории решения на органа по поземлената собственост, а именно: 1/ решението, с което се възстановява правото на собственост в съществуващи или възстановими стари реални граници върху индивидуално определен имот – чл. 18ж, ал. 1 ЗСПЗЗ /каквито са процесните решения/ и 2/ решението по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ, с което се възстановява собственост върху индивидуално определен имот от влезлия в сила план за земеразделяне. Съгласно разпоредбата на чл. 10 ЗСПЗЗ, обхватът на земеделската реституция включва земеделските земи, отнети от техните собственици чрез някой от способите, посочените в отделните алинеи на посочената норма, независимо от това дали впоследствие земите са били включени в ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа тях селскостопански организации. Характерът на един имот като земеделски – т.е. подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, или като селищен се определя нормативно от чл. 2 ЗСПЗЗ. Съгласно тази разпоредба, земеделски имоти са тези, които са предназначени за земеделско ползване и /кумулативно/ не се намират в границите на населени места и селищни образувания, определени с подробен градоустройствен план, или околовръстен полигон, не са включени в горския фонд и не са застроени със сгради на промишлени предприятия, почивни или здравни заведения, религиозни общности, или други обществени организации, нито представляват дворове или складови помещения към тях. Законодателят е определил с нормата на чл. 2 приложното поле на ЗСПЗЗ като изхожда от сегашното състояние на имотите, а с нормата на чл. 10 е дефинирал кои имоти подлежат на реституция, като е изходил от различни хипотези към момента на колективизацията. Следователно при преценката дали конкретен имот подлежи на реституция по ЗСПЗЗ /попада в приложното поле на ЗСПЗЗ/ следва да се изхожда както от правилото на чл. 2 ЗСПЗЗ, т.е. местонахождението му към настоящия момент, така и от статута му и конкретната хипотеза, при която е обобществен към момента на кооперирането му /виж Решение № 338 от 28.03.2012 год. на ВКС по гр. дело № 27/2011 год., II г. о., ГК/. В Решение № 100 от 23.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 3426/2008 год., IV г. о., ГК, Решение № 249 от 4.07.2011 год. на ВКС по гр. дело № 621/2010 год., I г. о., ГК и Решение № 145 от 16.11.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2412/2016 год., II г. о., ГК, е прието, че по принцип не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер. Има случаи, при които части от едно населено място, застроени с жилищни и селскостопански сгради, или пък ползвани като дворни места, остават извън регулационния план или пък биват изключени от него по силата на ПМС №216/1961 год. Въпреки това те могат да запазят селищния си характер, да не бъдат включени в блок на ТКЗС, нито пък да бъдат причислени към държавния поземлен фонд, както и да не бъдат отнети юридически или фактически от лицата, които ги владеят като дворни места. Ако тези лица са били членове на ТКЗС, те могат да запазят в реални граници собствеността върху тези имоти в размерите и условията, посочени в Тълкувателно решение № 104 от 26.06.1964 год., ОСГК на ВС. Ако не са били членове на ТКЗС и земите не са им били фактически отнети, те са запазили собствеността върху тях изцяло, като такива земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Дали е налице отнемане на даден имот, а оттам – и основание за включването му в режима на възстановяване по ЗСПЗЗ, е въпрос на фактическо установяване. В разглеждания случай въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза и при съобразяване на обстоятелството, че характерът на даден имот се определя от предназначението му, въззивният съд приема, че макар имот 411 003 по КВС, при разделянето на който са образувани процесните имоти, се е намирал извън чертите на регулационния план на с.Железница, същият е имал селищен характер, тъй като към 1950 год. /в общия случай колективизацията е приключила до към края на 50-те години на ХХ век/ вече е бил застроен с едноетажна каменна постройка – баня, в която е била прекарана минерална вода от минералните извори, намиращи се в самия имот, като същата очевидно е задоволявала нужди на населението на селото. Допълнителни аргументи в подкрепа на това разбиране са разположението на имота спрямо центъра на с.Железница и липсата на каквито и да било данни, че имотът е бил юридически или фактически отнеман от собственика му, както и че е бил част от кооперативното земеползване – а доказателствената тежест в тази насока е била на ищеца, съгласно правилото, установено в нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК. Следователно налага се извода, че процесните имоти не са подлежали на реституция по реда на ЗСПЗЗ. В този смисъл ищецът не се легитимира като титуляр на правото на собственост на соченото от него придобивно основание, поради което и само на това основание релевираните ревандикационни претенции по чл. 108 ЗС се явяват неоснователни и подлежат на отхвърляне, както като краен резултат е приел и първоинстанционният съд. Само за пълнота следва да се посочи, че според признанието на самия ищец, кореспондиращо със заключението по съдебната хидротехническа експертиза, процесните недвижими имоти, в които има минерален водоизточник, понастоящем са със статут на изключителна държавна собственост – виж чл. 18, ал. 1 от Конституцията на Република България, чл. 15 от Закона за водите и чл. 11, ал. 1 от Наредба № 3 от 16.10.2000 год. за условията и реда за проучване, проектиране, утвърждаване и експлоатация на санитарно- охранителните зони около водоизточниците е съоръженията за питейно-битово водоснабдяване и около водоизточниците на минерални води, използвани за лечебни, профилактични, питейни и хигиенни нужди. Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно. По отношение на разноските: С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответника действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 2 400 лв. /с ДДС/. Предвид изложените съображения, съдът

Цитирани разпоредби

54