Решение № 2694 от 8.5.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 2930/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. Образувано е по 2 бр. въззивни жалби на страните. С въззивната си жалба, уточнена с молба вх. № 48666/22.05.2023г., ищецът Ц. Л. Н., чрез адв. Д., обжалва решение № 13443/24.11.2022г., постановено по гр. дело № 44344/2021г. по описа на СРС, 69-и състав, в частта, в която са отхвърлени предявените срещу ответника „И. по т.с. и и.“ ООД искове по чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ за сумата 722.20 лева, представляваща разликата над уважения размер от 1 686.92 лева до сумата 2 409.12 лева – неизплатено допълнително трудово възнаграждение за извънреден труд, положен през периода от 01.06.2018г. до 30.06.2019г., вкл. и за разликата над уважения размер от 2 904.55 лева до пълния предявен размер от 9 044 лева – неизплатено допълнително трудово възнаграждение за извънреден труд, положен през периода от 01.07.2019г. до 19.05.2021г. Жалбоподателят намира, че атакуваното съдебно решение било незаконосъобразно и неправилно в обжалваната част. За периода от 01.06.2018г. до 30.06.2019г., вкл. на ищеца се полагало обезщетение за извънреден труд в размер на сумата 2 409.12 лева - по 99.75 лева за всеки ден извънреден труд, положен в почивни дни, а не както СРС неправилно възприел размер от 1 686.92 лева. За периода от 01.07.2019г. до 19.05.2021г., вкл. на ищеца се полагало обезщетение за извънреден труд в размер на сумата 9 044 лева - по 119 лева за всеки ден извънреден труд. С исковата молба ищецът въвел твърдения, че извънредният труд не му бил заплатен от ответника, предвид на което в тежест на последния било да докаже пълно и главно факта на плащането, което не било установено от доказателствата. Неправилно СРС кредитирал оспореното от ищеца заключение на ССчЕ, изготвено на база предположения и не кредитирал това, изслушано на 04.10.2022г., което не сочело да има заплащане на извънредния труд. Незаконосъобразни били изводите на първоинстанционния съд в тази връзка, че след като не било посочено основанието за плащане следвало да се приеме, че заплатен бил извънредният труд. Моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните части и уважаване на исковете за извънреден труд, както следва: за периода от 01.06.2018г. до 30.06.2019г., вкл. до размер на сумата 2 409.12 лева, а за периода от 01.07.2019г. до 19.05.2021г. - до размер на сумата 9 044 лева. Претендира разноски. Ответникът „И. по т.с. и и.“ ООД, чрез адв. П., в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба на ищеца като неоснователна. Полагащите се на ищеца обезщетения за извънреден труд били изцяло заплатени от ответника. Претендира разноски. С въззивната си жалба ответникът „И. по т.с. и и.“ ООД, обжалва първоинстанционното съдебно решение в частта, в която СРС уважил исковете на ищеца Ц. Л. Н. с правно основание чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ за сумата 1 686.92 лева – неизплатено допълнително трудово възнаграждение за извънреден труд, положен през периода от 01.06.2018г. до 30.06.2019г., вкл. и за сумата 2 904.55 лева – неизплатено допълнително трудово възнаграждение за извънреден труд, положен през периода от 01.07.2019г. до 19.05.2021г. В жалбата на ответника са развити оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част. Необосновано СРС кредитирал варианта на заключението на ССчЕ, работил по таблиците за отчитане на явяването на работа – форма 76, вместо да кредитира варианта, изготвен на база информацията от протоколите за изпитване, носещи подписите на ръководителя на лабораторията и провелия изпитването. Последният вариант отчитал факта, че при лоши метеорологични условия проба не се взимала и заявката не се изпълнявала. По делото ответникът представил платежни документи, от които се установявало плащането на извънредния труд. ССчЕ установила, че командировъчни били плащани, предвид на което показанията на св. Н. противоречали на доказателствата по делото и не следвало да бъдат кредитирани. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове в цялост. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищецът Ц. Л. Н. депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба на ответника като неоснователна. Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение на въведените във въззивната жалба основания настоящият съдебен състав намира следното: Страните по делото не спорят и от представения по делото трудов договор № 3 от 21.07.2017г. и допълнително споразумение към него № 6/30.06.2019г., неоспорени от страните, съдът приема за установено, че през процесния период между тях съществувала валидна трудовоправна връзка, по силата на която ищецът изпълнявал при ответника длъжността лаборант. Още със сключването на трудовия договор страните определили продължителността на работния ден, като такъв с нормална продължителност от 8 часа – чл. 136, ал. 3 КТ. Във връзка с чл. 139, ал. 1 КТ разпределението на работното време се установява от работодателя в правилника за вътрешния ред на предприятието. Предвид непредставянето на такъв от ответника и събраните други доказателства в тази насока – протоколи от изпитване, резултати от изпитване, таблици за отчитане явяването/неявяването на работа при ответното дружество, заключения на ССчЕ и гласни доказателства, съдът приема за установено, че работодателят установил режим на работа на 8 часов работен ден, като труд бил полаган и в почивни и празнични дни, като в съставените при работодателя таблици за отчитане явяването/неявяването на работа, неоспорени от страните, почивните и празнични дни били отбелязвани в жълт цвят, положените часове труд в тези дни – с цифра, а в случай, че служителят не е положил труд в почивен или празничен ден бил поставян знак „Н“ или „-“. Извънреден, във връзка със законовата дефиниция на понятието в чл. 143, ал. 1 КТ, е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време. С него се нарушават предварително установените по трудовото правоотношение продължителност и разпределение на работното време. Разпореждането по своята същност е изрично волеизявление, чрез което се възлага работа в повече от установеното работно време. При втората хипотеза, от страна на работника и по негова инициатива се полага работа в повече от установеното работно време със знанието и мълчаливото допускане на работодателя или овластеното лице. В този случай законът е придал на мълчанието на работодателя значението на съгласие с действията на работника. За полагането на извънреден труд се издава заповед на работодателя, която следва да бъде съобщена на работника чл. 15 Наредба за работното време, почивките и отпуските, или разпореждането следва да бъде направено устно, но винаги следва да се доведе до знанието на работника. Извънредният труд се отчита в специална книга по смисъла на чл. 149 КТ, като от неизпълнението на това задължение работодателят не може да черпи права. В тежест на работника или служителя по предявения иск по чл. 150, вр. чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ е да установи положен от него труд в почивни и празнични дни, който за него се явява извънреден, за което са допустими всички доказателствени средства, в това число и гласни доказателства. Неводенето на писмен отчет за положен извънреден труд от работодателя не прехвърля доказателствената тежест върху него, но липсата на подобна отчетност сама по себе си не доказва, че няма извършена работа в някоя хипотезите на чл. 143, ал. 1 КТ. В този смисъл - Решение № 14/27.03.2012г. по гр.д. № 405/2011г., IV г.о. на ВКС, Решение № 103/27.07.2012г. по гр. д. № 299/2011 г., IV г. о. на ВКС и др. От съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства, в т.ч. протоколи от изпитване, резултати от изпитване, таблици за отчитане явяването/неявяването на работа, гласните доказателства и заключения на ССчЕ по делото се установява, че през процесния период ищецът полагал при ответника труд в почивни дни, който за него се явява извънреден и следва да бъде заплатен според уговореното, но не по малко от размера по чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ. Съобразно допълнителното заключение на изслушаната пред първата инстанция ССчЕ от 24.03.2022г., изготвено след проучване на доказателствата по делото и проверка в счетоводството на ответника, вещото лице установило, че в представените по делото таблици за отчитане явяването/неявяването на работа – т.нар. обр. 76, за началната част от исковия период, предмет на разглеждане пред въззивната инстанция, от 01.06.2018г. до 30.06.2019г., били отразени положени от ищеца 296 часа труд в почивни дни (табл. л. 280 от преписката на делото на СРС), за които му се полагало възнаграждение за извънреден труд, определено в размера по чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ, вр. чл. 7 НСОРЗ, възлизащо на сумата 4 353.30 лева. За втората част от заявения по делото период от 01.07.2019г. до 19.05.2021г. ищецът положил 562 часа труд в почивни дни (табл. л. 281), за които му се полагало възнаграждение за извънреден труд в размер на сумата 9 886.55 лева. Настоящият съдебен състав намира, че следва да кредитира именно варианта на заключението, работил по отчетните форми обр. 76, които са изготвени от служител на работодателя – ръководител на лабораторията и носят негов подпис, както и варианта по това допълнително заключение, доколкото обсъдените в него часове съответстват на вписаните в отчетните форми такива. Противно на доводите във въззивната жалба на ответника, правилно СРС не е кредитирал варианта на заключението по поставените от ответника задачи за определяне на възнаграждението за извънреден труд на ищеца по приложените към исковата молба протоколи от изпитвания, доколкото те не отразяват пълно и изчерпателно положения от ищеца извънреден труд в почивни дни. Обстоятелството, че при лоши метеорологични условия проба не била вземана е без значение, щом от отчетните форми за явяване се установява, че ищецът се явил на работа и престирал в полза на работодателя отразените от ръководителя на лабораторията във формата часове труд, положен в почивните дни. В тежест на работодателя по предявения срещу него иск е да докаже заплащането на извънредния труд, като допустими доказателства са писмените и съдебните експертизи, каквито по делото са събрани. Настоящият съдебен състав, за разлика от първоинстанционния съд, намира, че макар и по делото да се установява, че в счетоводството на ответника били отразени плащания на еднократни суми, извършени от работодателя през месеците на положения от ищеца извънреден труд в почивни дни, фигуриращи и в представените по делото фишове с посочено основание „еднократна сума“ (л. 111 и сл.), по делото не се установява при дължимото от ответника пълно и главно доказване, че с тези плащания било погасявано именно вземането на ищеца за възнаграждение за извънреден труд. Напротив – от последното изслушано по делото допълнително заключение на ССчЕ с вх. № 193810/19.09.2022г. се установява, че сумите, платени като „еднократна сума“, съобразени за погасяване на вземанията на ищеца за възнаграждение за извънреден труд в оспореното от ищеца допълнително заключение вх. № 57662/24.03.2022г. - в колони № 8 на таблиците на л. 280, 281, във ведомостите за заплати на ответника били отразени като „премия/еднократна сума“. Не е налице основание съдът да приеме, че с тези плащания работодателят погасил именно задължението си към ищеца за плащане на извънреден труд, респ. че дължимото от ответника пълно и главно доказване на положителния факт на погасяването на дълга е проведено. В тази връзка основателно е възражението на ищеца във въззивната му жалба, че изцяло на предположение се основава изводът на вещото лице, направен в оспореното по делото заключение вх. № 57662/24.03.2022г., че след като при ответника нямало разработени и действащи вътрешни правила за изплащане на допълнително материално стимулиране допустимо било изплатените еднократни суми да обезпечават положения извънреден труд. Основателно е и възражението на ищеца във въззивната му жалба, че неправилно съдът кредитирал същият този необоснован извод. По горните мотиви ответникът не е провел дължимото от него пълно и главно доказване на положителния факт на погасяването на дълга и следва да понесе неблагоприятните последици от недоказването, като съдът не съобрази за погасяване сумите, отразени в колона № 8 на допълнителното заключение на ССчЕ с вх. № 57662/24.03.2022г. във варианта, работил по отчетните форми обр. 76. При това положение дължимият размер на възнаграждението за извънреден труд, положен от ищеца в почивни дни за периода от 01.06.2018г. до 30.06.2019г. възлиза на 4 353.30 лева и не е заплатен, а за периода от 01.07.2019г. до 19.05.2021г. - на сумата 9 886.55 лева. Исковете са основателни и с оглед на диспозитивното начало следва да бъдат уважени в предявените от ищеца разМ. – до размер на сумата 2 409.12 лева за първия заявен период и за сумата 9 044 лева за втория заявен по делото период. Предвид несъвпадането в изводите на двете инстанции първоинстанционното съдебно решение следва да бъде отменено в частта, в която искът на ищеца по чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ за неизплатено допълнително възнаграждение за извънреден труд, положен през периода от 01.06.2018г. до 30.06.2019г., вкл. е отхвърлен за разликата над уважения размер от 1 686.92 лева до размер на сумата 2 409.12 лева, и в частта, в която искът на ищеца по чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ за неизплатено допълнително възнаграждение за извънреден труд, положен през периода от 01.07.2019г. до 19.05.2021г. е отхвърлен за разликата над сумата 2 904.55 лева до пълния предявен размер от 9 044 лева, като вместо това въззивният съд уважи исковете по чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ до размер на сумата 2 409.12 лева за първия период и в пълния предявен размер за втория заявен период. Като правилно и законосъобразно решението следва да бъде потвърдено в частите, в които СРС е уважил исковете на ищеца Ц. Л. Н. с правно основание чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ за сумата 1 686.92 лева – неизплатено допълнително трудово възнаграждение за извънреден труд, положен през периода от 01.06.2018г. до 30.06.2019г., вкл. и за сумата 2 904.55 лева – неизплатено допълнително трудово възнаграждение за извънреден труд, положен през периода от 01.07.2019г. до 19.05.2021г. Като необжалвано първоинстанционното съдебно решение е влязло в законна сила в частта, в която искът по чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ е отхвърлен за разликата над 2 409.12 лева до пълния предявен размер от 6 882.75 лева и за периода от 24.07.2017г. до 30.05.2018г. По разноските: Предвид изхода на спора право на разноски пред въззивния съд има ищецът. Пред СРС ищецът е сторил разноски в общ размер 1 000 лева за адвокатско възнаграждение. С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, има право на разноски в размер на 719.11 лева. С решението си СРС му е присъдил 288.30 лева, предвид на което с настоящото въззивно решение СГС следва да му присъди разликата от 430.81 лева. Пред СРС ответникът е сторил разноски в общ размер 2 193.34 лева, от които 1 833.34 лева – съобразен от СРС размер на адвокатско възнаграждение и 310 лева за експертизи. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК има право на разноски в размер на 616.08 лева. Първоинстанционното съдебно решение следва да бъде отменено в частта, в която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК СРС е присъдил на ответника разноски над сумата 616.08 лева. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка съда следващата се държавна такса и разноски по уважената част на исковете. Разноските за експертизи, заплатени от бюджета на съда са в общ размер 510 лева, от които с оглед изхода на делото ответникът дължи 366.74 лева. Държавната такса по уважения размер на исковете възлиза общо на 458.12 лева. След приспадане на определения от СРС по чл. 78, ал. 6 ГПК размер от 391.44 лева, СГС следва да осъди ответника да заплати разноски за първоинстанционното производство в размер на 433.42 лева. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на СГС държавна такса съобразно уважената част от жалбата на ищеца в размер на сумата 137.23 лева. Пред въззивната инстанция ищецът претендира, но не доказва сторени разноски, предвид на което с решението си въззивният съд не му присъжда такива. Воден от горните мотиви, Софийски градски съд