Решение № 154 от 31.3.2026 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 861/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано е по две въззивни жалби подадени срещу Решение № 263 от 04.04.2025 г. по гр. д. № 2362/2023 г. по описа на РС-Б.. С обжалвания съдебен акт: 1/ К. Р. Г., ЕГН ••••••••••, и С. Л. Ц., ЕГН ••••••••••, са осъдени да заплатят солидарно на С. К. П., ЕГН ••••••••••, общо сумата от 10 420,28 лв., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба /10.11.2023 г./, до окончателното й заплащане, от които: сумата от 1000 лв., представляваща заплатена цена по Договор за покупко-продажба на МПС от 31.03.2010 г., нотариално заверен /рег. .../ от нотариус И. К., нотариус с район на действие РС-Б., с peг. ... на НК на РБ за закупуване на лек автомобил марка „А.“, модел „А...“, с рама № ..., с двигател № ..., от което МПС ищецът е съдебно отстранен по гр. д. № 420/2017 г. по описа на РС-Б., влязло в законна сила на 05.01.2022 г.; 8442,37 лв., представляваща обезщетение за вреди – присъдени на ищеца по гр. д. № 420/2017 г. по описа на РС-Б. – Й... пред двете инстанции, с Решение № 900385 от 11.03.2021 г. по в.гр.д. № 74/2020 г. по описа на ОС-Б. разноски, заплатени от С. К. П. на 04.07.2023 г. по изп. д. № 355/2022 г. по описа на ЧСИ Г.Ц., с район на действие ОС-Б. и ... в КЧСИ; сумата от 977,91 лв., представляваща обезщетение за вреди – присъдени на ищеца по гр. д. № 420/2017 г. по описа на РС-Б. – Й... пред касационната инстанция, с Определение № 1 от 05.01.2022 г. по гр. д. № 3279/2021 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС разноски, заплатени от С. К. П. на 04.07.2023 г. по изп. д. № 355/2022 г. по описа на ЧСИ Г.Ц., с район на действие ОС-Б. и ... в КЧСИ; 2/ К. Р. Г. и С. Л. Ц. са осъдени да заплатят солидарно на С. К. П. сумата от 8420 лв., обезщетение за имуществена вреда, представляваща разлика между пазарната цена на продадения с Договор за покупко-продажба на МПС от 31.03.2010 г. процесен лек автомобил към датата на съдебната евикция /05.01.2022 г./ и към датата на продажбата /31.03.2010 г./, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба /10.11.2023 г./, до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен като неоснователен за разликата над уважения размер от 8420 лв. до пълния претендиран размер от 10 000 лв. Районният съд се е произнесъл и по разноските по делото като: К. Р. Г. и С. Л. Ц. са осъдени да заплатят поравно на С. К. П. сумата от 3341,58 лв., представляваща сторените по делото разноски съразмерно на уважената част от исковете; С. К. П. е осъден поотделно да заплати на К. Р. Г. и на С. Л. Ц. сума от по 154,75 лв., представляваща сторени разноски съразмерно на отхвърлената част от исковете. Въззивна жалба с вх. № 11445/09.05.2025 г. е подадена от С. Л. Ц., чрез адв. Е. А.. В нея жалбоподателката навежда доводи за неправилност на съдебното решение. Счита, че съдът не е разгледал възражението й, че е била добросъвестен продавач. Поддържа, че обективно за нея не е било възможно да узнае обстоятелството, че е закупила автомобила от лице, което не е било негов собственик. Навежда, че ответниците не следва да отговарят за съдебното отстраняване на ищеца. Намира претенцията по чл. 189 от ЗЗД във вр с чл. 82 от ЗЗД за неоснователна и че е с неправилно определен размер с оглед на настъпило ПТП и наличието на щети по автомобила. Поддържа възражението си срещу наличието на солидарна отговорност. Сочи, че ответниците са разведени от 23.02.2016 г. Твърди, че процесния автомобил никога не е бил ползван като семеен. Оспорва извода на съда относно датата, от която е започнала да тече погасителната давност по чл. 87 ЗЗД. Оспорва заключението, че с предявяването на исковата молба се извършва разваляне на договора от 31.03.2010 г. Счита, че същата е започнала да тече на 04.12.2011 г., на която дата ищецът е предал процесното МПС на органите на реда. Поддържа, че като продавач на осн. чл. 191, ал. 2 ЗЗД не отговаря, тъй като не е била привлечена по делото. Моли да се отмени съдебното решение и да се постанови друго, с което да се отхвърлят предявените искове. Претендира разноски. Въззивна жалба с вх. № 12703/21.05.2025 г. е подадена от К. Р. Г., чрез адв. И. Н.. В нея жалбоподателят навежда доводи за неправилност на съдебното решение. Счита, че съдът не е разгледал възражението му, че е бил добросъвестен продавач. Сочи, че ответниците от своя страна преди това са закупили автомобила от друго лице, което се явява вносител на автомобила и което го е било регистрирало. Жалбоподателят поддържа, че за него обективно не е било възможно да узнае обстоятелството, че е закупил автомобила от лице, което не е било негов собственик. Навежда, че ответниците не следва да отговарят за съдебното отстраняване на ищеца. Този жалбоподател също намира претенцията по чл. 189 от ЗЗД във вр с чл. 82 от ЗЗД за неоснователна и че е с неправилно определен размер с оглед на щети по автомобила вследствие на ПТП. Той излага същите оплаквания относно началния момент на погасителната давност по чл. 87 ЗЗД, чл. 191, ал. 2 ЗЗД. Моли да се отмени съдебното решение и да се постанови друго, с което да се отхвърлят предявените искове. Въззиваемият С. К. П. е депозирал отговори на въззивна жалба с вх. № 11445/09.05.2025 г. и на въззивната жалба са вх. № 12703/21.05.2025 г. С отговорите той оспорва основателността на подадените жалби и навежда съображения за правилност на съдебното решение. Намира жалбите за бланкетни. Навежда доводи за обоснованост на решението. Сочи, че между страните не е налице спор, че ответниците са били добросъвестни, но поддържа, че това не е основание да се ограничи тяхната отговорност. Намира, че не се установяват основания за освобождаването им от нея. Посочва, че той се намира в облигационно отношение само с ответниците и че не се намира в такова спрямо лицето, от което те са закупили автомобила. Относно разпоредбата на чл. 191, ал. 2 ЗЗД поддържа, че ответниците не са ангажирали доказателства за наличието на достатъчно основания за отхвърляне на иска. Оспорва доводите на жалбоподателя, че е изтекла погасителната давност за развалянето на договора. Въззивникът изразява становище, че с исковата си молба е упражнил своето право да развали процесния договор. Относно началния момент на погасителната давност се позовава на решение № 98 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС и определение № 10 от 07.01.2020 г. по гр. д. № 2656/2019 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС. Счита, че давността е започнала да тече на 05.01.2022 г. с влизането в сила на Определение № 1 от 05.01.2022 г. по гр. д. № 3279/2021 г. на ВКС. Навежда, че поради осъществяването на пълна евикция искът му е основателен и продавачите са в неизпълнение на задължението да прехвърлят правото на собственост. Поддържа, че те не са били ангажирани доказателства относно това, че автомобилът не е бил ползван като семеен. Оспорва възражението срещу размера на претенцията по чл. 189 във вр. с чл. 82 от 33Д и счита, че то не следва да бъде обсъждано, тъй като е било наведено едва с въззивните жалби. Моли да се потвърди обжалваното решение. Претендира разноски. Въззивните жалби са редовни, тъй като отговарят на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК и са допустими, понеже са подадени в срок от легитимирани страни с правен интерес срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване. Редовни са и постъпилите отговори. Производството пред районния съд е образувано по искова молба на С. К. П., подадена срещу К. Р. Г. и С. Л. Ц.. В исковата молба ищецът е изложил следните обстоятелства, въз основа на които основава своите искове. Ищецът твърди, че на 31.03.2010 г., между него като купувач и продавачите К. Р. Г. и С. Л. Г., е бил сключен Договор за покупко-продажба на МПС, придобито от продавачите по време на брака им в режим на общност: лек автомобил марка „А.“, модел „А...“, с рама № ..., с двигател № ..., с държавен контролен № ..., за сумата от 1000 лв., която сума е била платена напълно и в брой при подписването на договора. Той бил сключен в писмена форма, с нотариална заверка на подписите на страните с peг. № 3723 на нотариус И. К., с район на действие РС-Б., с peг. ... на НК. Ищецът поддържа, че на 04.12.2011 г. е спрян за проверка от органите на „ПП“. Доколкото били налице данни за извършено престъпление, доброволно е предал моторното превозно средство на органите, за което е съставен и подписан от Протокол за доброволно предаване от 04.12.2011 г. Било образувано ДП № 646/2014 г. на РУ на МВР-П., след отделяне на материали от ДП 309/2013г. на РУП П.. Установено било, че автомобилът е бил откраднат в периода от време между 18:00 ч. на 15.02.2008г. и 07:30 ч. на 19.02.2008 г. в град В., ФРГ, за което Й..., р..., подал сигнал на 19.02.2008 г. до компетентните полицейски органи на провинция С.... Ищецът сочи, че процесният автомобил е бил регистриран на 21.01.2010 г. в РБ в пункт на КАТ при РУ на МВР-П. от българската гражданка А. Г. С. от гр. П., която е представила документи, обективиращи „нов внос“ на процесното МПС в Б. от РА. В хода на ДП било установено, че автомобилът е бил предмет на два договора за покупко-продажба в Б. – първия от 27.01.2010 г., сключен между продавача А. С. и купувача К. Р. Г., а втория – от 31.03.2010 г. между продавачите К. и С. Г. и купувачът С. П.. Впоследствие ДП 646/2014 г. е било спряно с Постановление 06.06.2016 г. на РП П.. Относно иззетия в хода на производството като веществено доказателство автомобил и прилежащия към него контролен ключ, съхранявани и пазени в ГПУ П., прокуратурата постановила, че следват да продължават да се съхраняват в същото подразделение на МВР, до решаване от страна на граждански съд, на въпроса със собствеността му, доколкото Й... също бил заявил претенции по отношение на правото на собственост върху процесния лек автомобил. Ищецът С. К. П. твърди, че Й... е депозирал срещу него искова молба в РС-Б., за което е било образувано гр. д. № 420/2017 г. по описа на съда. С нея той искал съда да признае за установено по отношение на С. П., че Й.Щ. е собственик на процесното МПС, иззето като веществено доказателство по ДП. Първоинстанционният съд отхвърлил този иск, като неоснователен и недоказан. Решението било потвърдено от ОС-Б., но с Решение № 156 от 21.01.2020 г. по гр. д. №336/2019 г., Г. К., II г. о. на ВКС въззивното решение било отменено и делото било върнато на окръжния съд за ново разглеждане. С Решение № 900385 от 11.03.2021 г. по в.гр.д. № 74/2020 г. на ОС-Б. било отменено първоинстанционното решение и вместо това съдът признал за установено по отношение С. К. П., че Й... е собственик на процесния автомобил. С оглед на това съдът осъдил С. П. да заплати на Й.Щ. разноски по делото, сторени в хода на двете съдебни инстанции. След това с Определение № 1 от 05.01.2022 г. по гр.д. №3279/2021г. на ВКС новото въззивно решение не било допуснато до касационно обжалване, а С. П. бил осъден да заплати на Й.Щ. разноски, сторени в хода на производството по чл. 288 ГПК. Според ищецът изложеното установява, че е бил съдебно отстранен в качеството му на купувач по договора от 31.03.2010 г., поради което счита, че е налице съдебна евикция по смисъла на чл. 191, ал. 1 вр. с чл. 189, ал. 1 от ЗЗД. Изложил е доводи, че в този случай купувачът може да упражни правото си да развали договора по реда на чл. 87 ЗЗД. Ищецът поддържа, че исковата молба, с която се претендират последици от развалянето на договор, съдържа имплицитно предупреждение и волеизявление за разваляне на договора. Сочи, че подадената от него искова молба следва да се счита за изрично заявление за разваляне на договора, сключен на 31.03.2010 г. Твърди, че с влизане в сила на определението по чл. 288 ГПК на 05.01.2022 г. ищецът е бил съдебно отстранен по смисъла на чл. 191 от ЗЗД. Ищецът твърди и че при сключването на договора е заплатил продажната цена в размер на 1000 лв., както и че е бил осъден да заплати разноски на Й.Щ. в общ размер на 9420,28 лв. Ищецът сочи, че във връзка със заплащането на разноските по делото срещу него било образувано изп. д. № 355/2022 г. по описа на ЧСИ Г.Ц., както и че на 11.07.2023 г. ищецът бил заплатил и последните такси по изпълнителното дело. Ищецът навежда, че след сключването на договора се е променила пазарната цена на продадената вещ, поради което той поддържа, че като евинциран купувач той е претърпял вреда, която надвишава продажната й цена. Сочи, че разликата между пазарната цената към датата на сключване на договора и пазарната цената към датата на евикцията /05.01.2022 г./ е в размер на 10 000 лв. Счита, че тази сума представлява претърпяна от него загуба, която като вреда, намираща се в причинна връзка с неизпълнението на продавачите, следва да му бъде пресъдена. Навежда доводи, че ответниците му дължат солидарно процесните суми. Сочи, че е налице разпореждане с вещ на съпрузи, която е била притежавана от тях в режим на СИО. Счита, че солидарната им отговорност обхваща и задължението им да заплатят обезщетение за вреди, настъпили в причинна връзка с тяхното неизпълнение. С исковата молба ищецът е поискал ответниците да бъдат осъдени да му заплатят солидарно сумата от общо 10 420,28 лв., ведно с обезщетение за забава, считано от подаването на исковата молба до окончателното й заплащане. От нея сумата от 1000 лв. представлява продажна цена, която ищецът е заплатил по договор за покупко-продажба на МПС от 31.03.2010 г. С. К. П. претендира и паричните суми за заплатени от него разноски, които той е бил осъден да заплати в полза на ищеца по съдебното производство, по повод на което П. е бил съдебно отстранен от продадената вещ. Така ищецът в настоящото производство претендира сумите от 8 442,37 лв. – разноски за две съдебни инстанции, присъдени с Решение № 900385 от 11.03.2021 г. по в.гр.д. № 74/2020 г. по описа на ОС-Б., както и 977,91 лв. – разноски за производство по чл. 288 ГПК, присъдени с Определение № 1 от 05.01.2022 г. по гр. д. № 3279/2021 г. на ВКС. Ищецът е поискал и ответниците да се осъдят да му заплатят сумата от 10 000 лв., представляваща разликата между пазарната цена на продадения автомобил към датата на съдебната евикция /05.01.2022 г./ и към датата на продажбата /31.03.2010 г./, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба, до окончателното й изплащане. Ответникът К. Р. Г. е депозирал отговор на искова молба, с който е оспорил предявените искове. Ответникът е посочил, че според представените от ищеца писмени доказателства, той е бил съдебно отстранен. Поддържа, че не е обвързан съдебното решение, постановено срещу купувача, тъй като не е бил привлечен като трето лице помагач. Навежда, че не се доказва, че купувачът е направил всички възможни възражения за отхвърлянето на предявения срещу него иск. Счита, че са били прекомерни разноските, който ищецът е заплатил в другото производство, поради което намира, че ответникът не следва да отговаря за тяхното заплащане. Оспорва иска относно разликата между пазарните цени. Навежда, че ищецът е ползвал вещта, че същата с времето се е амортизирала, поради което към момента е била ниска нейната пазарна цена. Поддържа, че чл. 189, ал. 1 ЗЗД не предвижда, че купувачът може да претендира повишената стойност на вещта, от която е бил отстранен. Счита, че към сключването на договора не е било възможно да се предположи, че след 10 години купувачът ще претърпи евикция или че ще претърпи претендираните от него вреди в размер на 10 000 лв. Отговор на искова молба е подаден и от С. Л. Ц., с който тя също е оспорила предявените искове. Навежда доводи за липса на солидарна отговорност в настоящия случай, като сочи, че бракът между съпрузите е прекратен с Решение № 1484 от 23.02.2016 г. по гр. д. № 206/2016 г. по описа на РС-Б.. Поддържа, че Г. по занятие е търговец на автомобили, с оглед на което счита, че процесният автомобил не е бил семеен. Навежда доводи, че като продавачи са били добросъвестни. Позовава се на чл. 191, ал. 2 ЗЗД. Счита, че част от разноските, който ищецът е заплатил в хода на изпълнителното дело, са били дължими изцяло по негова вина. Оспорва доводите на ищеца, че след толкова години автомобилът струва многократно повече от продажната му цена. Поддържа, че е изтекла давността за разваляне на договора, като намира, че тя е започнала да тече на 04.12.2011 г., когато ищецът доброволно е предал автомобила на държавните органи. Изразява доводи и за изтичането на абсолютна давност. В хода на първоинстанционното производство са събрани писмени доказателства и е прието заключение по съдебно-оценителна експертиза. Първоначално районният съд е уважил исканията на ответниците А. Г. С. да се привлече като трето лице помагач, но не е приел за съвместно разглеждане предявените от тях обратни искове. Впоследствие обаче с протоколно определение РС-Б. е прекратил производството по делото по отношение на А. Г. С., като определението му е било потвърдено с Определение № 959 от 03.09.2024 г. по в.ч.гр.д. № 750/2024 г. на ОС-Б.. За да постанови своето решение районният съд е приел, че от доказателствата се установява, че на 31.03.2010 г. между страните по делото е бил сключен Договора за покупко-продажба на МПС относно процесния автомобил, който е бил придобит от продавачите по време на техния брак и е бил притежаван от тях в режим на СИО. Посочил е, че в договора изрично се посочвало, че продажната цена от 1000 лв. е била платена в брой при неговото подписване. Въз основа на писмените доказателства е приел, че на 04.12.2011 г. ищецът е предал автомобила на органите на реда. Районният съд е отчел обстоятелствата относно регистрирането на автомобила, прехвърлянето му с предходен договор за покупко-продажба, както и претендирането му от страна на Й.Щ., чийто иск е бил уважен с въззивно решение, което не е било допуснато до касационно обжалване, в резултат на което ищецът е бил осъден да заплати разноски на Щ.. Първоинстанционният съдебен състав е констатирал, че бракът между ответниците е бил прекратен по взаимно съгласие на 23.02.2016 г. Съдът е кредитирал експертното заключение, според което към 05.01.2022 г. пазарната стойност на процесния автомобил е 9420 лв. Съобразил е, че е налице произнасяне на съд, че собственик на процесното МПС е трето лице, което не е страна по договора за покупко-продажба. Намерил е за доказано, че ищецът по настоящото дело е бил съдебно евинциран, като е счел, че независимо от това договорът за покупко-продажба продължава да обвързва страните. Позовал се е на Тълкувателно решение № 1 от 02.07.2021 г. по тълк. д. № 1/2019 г., ОСГТК на ВКС. Отчел е, че при евикцията развалянето на договора има свои специфики, поради които кредиторът не е задължен да дава подходящ срок за изпълнение на длъжника и да му отправя предупреждение за развалянето му след неговото изтичане. Намерил е за неприложим чл. 87, ал. 2 ЗЗД. Районният съд е счел, че различни са и правните последици, като е приел, че при развалянето на договора на това основание, наред с отговорността на продавача, която той носи съгласно общите правила за неизпълнение на своето договорно задължение, съгласно чл. 189, ал. 1, изр. 2 и ал. 2 ЗЗД той дължи на купувача връщане на всичко, дадено от купувача при сключването на договора, включително връщане на цялата цена, дори когато вещта е била обезценена или повредена, както и да заплати на купувача разноските по договора и направените необходимите и полезни разноски за вещта. Счел е обаче, че от своя страна купувачът не дължи връщане на продавача на дадената от него насрещна престация, тъй като вещта - предмет на договора, вече е отнета от него по съдебен ред. Приел е, че част от последиците, уредени в чл. 189, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, почиват на принципа на неоснователното обогатяване и за тях е изпълнен фактическият състав на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, като е счел, че такава последица е връщането на продажната цена. Районният съд е изразил становище, че отговорността на продавача по чл. 189, ал. 1, изр. 2 ЗЗД надхвърля границите на отговорността при иска за неоснователно обогатяване, тъй като освен това, с което продавачът неоснователно се е обогатил /като е получил продажната цена/, той дължи да възстанови на купувача всичко, с което купувачът е обеднял във връзка със сключването на сделката, а именно заплащане на разноските за сключване на сделката, както и направените от купувача след сключването на сделката и до евикцията необходими и полезни разноски за вещта. Районният съд е намерил за неоснователно възражението на ответницата, че не следва да се приема, че с волеизявление в исковата молба се разваля договора. Приел е, че е неоснователно и възражението й относно погасителната давност по чл. 87, ал. 5 ЗЗД, тъй като е счел, че при осъществената евикция погасителната давност започва да тече с влизането в сила на съдебния акт, с който със сила на пресъдено нещо се отрича правото на собственост на приобретателя. Първоинстанционният съдебен състав е счел, че от доказателствата по делото се установява, че ответниците не са били собственици на продадената вещ към момента на сключването на договора за нейната покупко-продажба. Приел е, че за отговорността му по чл. 189, ал. 1 ЗЗД е ирелевантно дали продавачът е знаел, че продава чужда вещ. Посочил е, че при реализирана евикция продавачът не е изпълнил задължението си да прехвърли правото на собственост върху вещта, което поражда право на евинцирания купувач да развали договора. Районният съд е намерил, че са налице всички предпоставки за уважаването на иска по чл. 191, ал. 1, във вр. с чл. 189, ал. 1 от ЗЗД, доколкото срещу купувача е бил уважен установителен иск, поради което той е съдебно отстранен и ответниците му дължат връщане на продажната цена. Намерил е, че купувачът е бил добросъвестен и че в случая е приложим чл. 191, ал. 1 ЗЗД. Посочил е, че той може да упражни правата си само спрямо ответниците, които са били насрещни страни по сключения от него договор. Приел е, че ответниците не са участвали в процеса между Й.Щ. и С. П., но че чл. 191, ал. 2 ЗЗД не е приложим, тъй като ответниците не са доказали, че е имало достатъчно основание за отхвърляне на иска. Районният съд е приел, че договорът за продажба е развален, поради което продавачите дължат на купувача връщането на продажната цена и разноски по делото, по повод на което е настъпила евикцията, както и разноските по изпълнителното дело. С оглед на това е намерил за основателни исковете за сумите от 8442,37 лв. и 977,91 лв. Приел е, че не следва да се разглежда оплакването, че С. П. не е правил възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, както и че според закона се дължи сумата, която е била заплатена като разноски. Счел е, че относно изпълнителното дело ищецът претендира само разноските, които е бил осъден да заплати по делото за евикцията. Приел е, че при евикция продавачът дължи на купувача обезщетение за причинените вреди в границите по чл. 82 ЗЗД. Счел е, че когато през времето от покупката до съдебното отстранение цените на пазара са се повишили, вреда е превишението – сумата, която евинцираният купувач трябва да добави към подлежащата на връщане цена, за да купи равностойна вещ. С оглед на това е приел, че разликата от 8420 лв. между продажната цена на вещта и повишената й стойност към настоящия момент представлява претърпяна загуба по чл. 82 ЗЗД за купувача. Затова частично е уважил този иск само до размера на сумата от 8420 лв. Намерил е за неоснователно възражението за изтекла погасителна давност. На осн. чл. 112, т. 3 ЗЗД е намерил за неоснователно и възражението за изтекла абсолютна давност. Счел е, че ответницата не е доказала, че автомобилът не е бил семеен. Приел е, че съпрузите отговарят солидарно за задълженията, възникнали от съвместното им разпореждане с общите им вещи, вкл. по отношение на обезщетението за вреди от неизпълнение на задължението им да продадат общата им вещ. Намерил е, че продажната цена от 1000 лв. също следва режима на СИО, поради което и ответницата отговаря за връщането на същата. Счел е за ирелевантно последвалото прекратяване на брака между ответниците. Съгласно чл. 269 ГПК правомощията на въззивния съд са да се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което въззивният съд следва да пристъпи към проверка на неговата правилност. От писмените доказателства по делото се установява, че е налице влязло в сила съдебно решение, с което е бил уважен положителен установителен иск, предявен от Й.Щ. срещу С. П. относно правото на собственост върху процесния автомобил. Когато по реда на чл. 288 ГПК не бъде допуснато касационно обжалване, на осн. чл. 296, т. 3 ГПК влиза в сила въззивното решение и именно то поражда сила на пресъдено нещо по отношение на спорното материално право, което е било предмет на делото. Следователно в настоящия случай Решение № 900385 от 11.03.2021 г. по в. гр. д. № 74/2020 г. на ОС-Б. е влязло в сила и е породило сила на пресъдено нещо, че Й.Щ. притежава правото на собственост върху процесния автомобил A... (оригинален) и с български ..., иззет като веществено доказателство по образувано досъдебно производство по описа на РУП-П.. Така със сила на пресъдено нещо е установено, че Й.Щ. има вещно право на собственост върху автомобила, противопоставимо на С. П., което обуславя извод, че П. не е придобил това право на собственост, след като на 31.03.2010 г. е сключил договор за покупко-продажба за неговото закупуване. Жалбоподателите навеждат оплакване, че не са били привлечени като страни в исковия процес между Й.Щ. и С. П.. Това поставя въпроса дали продавачите К. Г. и С. Ц. са обвързани от силата на пресъдено нещо на съдебното решение, което е било постановено между Й.Щ. и С. П.. Ако собственикът предяви иск само против приобретателя и по делото бъде установено, че последният не е придобил правото на собственост на деривативно основание, защото праводателят му не е бил собственик, праводателят няма да е обвързан от постановеното решение, тъй като не е бил страна по делото (виж мотивите към т. 3б. от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК на ВКС). Ответниците в настоящия исков процес не са участвали в исковия процес между Й.Щ. и С. П., поради което те не са обвързани от субективните предели на силата на пресъдено нещо, която е породена от Решение № 900385 от 11.03.2021 г. по в. гр. д. № 74/2020 г. на ОС-Б.. Това обаче в конкретния случай не е относимо спрямо преценката за основателността на предявените искове, тъй като купувачът би могъл да упражни правата си по евикцията и когато няма постановено съдебно решение между него и действителния собственик на вещта /респ. между купувача и другите трети лица, които имат противопоставими на него права/. Според определение № 488 от 04.05.2015 г. по гр. д. № 5108/2014 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС в доктрината и съдебната практика няма колебание, че за да е налице евикция не е необходимо купувачът да е отстранен от имота, нито да е бил осъден да върне вещта. Достатъчно е правата на третите лица да са безспорни и противопоставими на купувача, без да е необходимо задължително да бъдат установени по съдебен ред. Купувачът може да претендира отговорност за съдебно отстранение дори ако правата на третите лица все още не са предявени по съдебен ред, или към момента не съществува основателна опасност той да бъде отстранен. Когато обаче тези права не са установени със сила на пресъдено нещо или по друг безспорен начин, купувачът, който твърди, че те съществуват и поради това е предал вещта на третото лице, следва да докаже противопоставимостта им пред продавача, за да получи цената и разноските по договора, както и обезщетение за вреди, независимо че не му я връща. Съгласно решение № 50214 от 30.12.2022 г. по гр. д. № 3652/2021 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС за реализиране на правата по чл. 189 ЗЗД е необходимо конкуриращите права на трети лица или да са установени съдебно - със сила на пресъдено нещо, или да са установени по друг безспорен начин, като съществен признак е тяхната противопоставимост на купувача. В този смисъл са и определение № 488 от 04.05.2015 г. по гр. д. № 5108/2014 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 134 от 28.02.2024 г. по т. д. № 352/2023 г. на Апелативен съд – София, решение № 126 от 26.09.2023 г. по т. д. № 116/2022 г. на Окръжен съд – Благоевград и др. Купувачът може да упражни правата си по евикцията само ако противопоставимите му права на третите лица са признати по съдебен ред или безспорно са установени по друг начин. В случая между страните по делото не е спорно, че Й.Щ. е трето лице, което притежава правото на собственост върху закупената вещ, което е противопоставимо на купувача С. П.. Това се потвърждава и от представените доказателства, поради което то е безспорно установено по делото. Съгласно чл. 188 ЗЗД продавачът отговаря, ако трети лица имат право на собственост или други права по отношение на вещта, които могат да противопоставят на купувача, освен ако последният е знаел това. Следователно в случая като продавачи ответниците отговарят за евикцията (чл. 188 ЗЗД), понеже се доказва, че трето лице има право на собственост върху вещта, което е противопоставимо на купувача, като същевременно по делото не се доказва купувачът да е знаел за правата на третото лице, а добросъвестността на купувача се предполага (виж определение № 1024 от 01.08.2014 г. по гр. д. № 1510/2014 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, определение № 50180 от 29.03.2023 г. по гр. д. № 1624/2022 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС), като дори самите продавачи навеждат редица доводи, че самите те не са знаели за правата на третото лице. Разпоредбата на чл. 191, ал. 2 ЗЗД изключва отговорността на продавача за съдебното отстранение на купувача на чужда вещ при наличието на две кумулативно дадени предпоставки: неучастие на продавача като страна по делото, образувано от действителния собственик, и незаявяване по това дело на основания, които биха могли да доведат до отхвърляне на иска (виж мотивите към т. 3б. от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК на ВКС). Правилно районният съд е приел, че в случая чл. 191, ал. 2 ЗЗД не е приложима, доколкото ответниците по настоящото дело не са доказали, че в исковия процес между С. П. и Й.Щ. купувачът не е заявил основания, които биха моли да обуславят отхвърлянето на иска на Й.Щ.. На 27.01.2010 г. ответникът К. Г. е закупил процесния автомобил от А. Г. С., т.е. от лице, което не е било неговия действителен собственик Й.Щ.. Затова с оглед на принципа nemo dat quod non habet Г. не е придобил правото на собственост върху автомобила. Между страните по делото не е спорно и от доказателствата по делото се установява, че този договор за покупко-продажба е бил сключен по време на брака на ответниците. Техният брак е бил сключен на 24.10.2009 г. и е прекратен по взаимно съгласие на 23.02.2016 г. В тази връзка въззивният съд констатира вътрешна противоречивост на част от мотивите на първоинстанционното решение. От една страна, съдът приема, че ответниците никога не са придобивали собствеността върху автомобила с оглед на принципа nemo dat quod non habet. Ако обаче никой от тях не е придобивал правото на собственост върху автомобила, не би могъл да се осъществи и фактическият състав за придобиването му от тяхна страна в режим на СИО (чл. 21, ал. 1 СК). Същевременно, от друга страна, районният съд сочи, че ответниците са притежавали процесното МПС именно в режим на СИО и въз основа на притежаването му в този режим съдът е обосновал част от своите изводи относно наличието на пасивна солидарност на задълженията им. С оглед на безспорното между страните и на доказателствата по делото се установява, че Й.Щ. е действителният собственик на автомобила. Затова, когато на 27.01.2010 г. ответникът К. Г. е закупил същия автомобил от друго лице, Г. не е придобил правото на собственост върху него, поради което и не се е осъществил фактическия състав за придобиването му в режим на СИО от страна на ответниците, които са били в брак към този момент. Между страните по делото е безспорно, че ищецът е бил евинциран именно защото ответниците като продавачи не са били собственици на процесния автомобил. Тъй като никой от съпрузите не е придобивал правото на собственост върху автомобила, не би могъл да се осъществи фактическият състав за придобиването му от тяхна страна в режим на СИО. Затова следва да се приеме, че процесният автомобил не е бил притежаван от ответниците в режим на СИО. Следователно извод за пасивна солидарност на ответниците не може да бъде направен въз основа на притежаването на автомобила от тяхна страна, тъй като по делото се установява, че те не са го притежавали изобщо, т.е. нито в режим на СИО, нито в условията на обикновена съсобственост. Автомобилът не е бил и еднолична собственост на някой от бившите съпрузи. С договора за продажба продавачът се задължава да прехвърли на купувача собствеността на своята вещ (виж чл. 183 ЗЗД). Това е негово облигационно задължение, което по принцип продавачът не би могъл ex lege да изпълни по реда на чл. 24 ЗЗД, без сам да е титуляр на правото на собственост върху продадената вещ. Договорът за покупко-продажба на чужда вещ е действителен, той поражда облигационно действие и продължава да обвързва страните по него да изпълняват своите задължения. Затова, когато един продавач продаде чужда вещ, договорът не се разваля по право, а продавачът изпада в неизпълнение на облигационното си задължение да прехвърли на купувача правото на собственост върху вещта, а това неизпълнение, от своя страна, поражда облигационни последици. Част от тях са пораждането на определени права в полза на купувача, който по принцип е платил продажната цена при предаването на вещта (чл. 200, ал. 2 ЗЗД), но в разглежданата хипотеза не е придобил правото на собственост върху нея. На 31.03.2010 г. страните по делото са сключили Договор за покупкопродажба на МПС, с който К. Г. и С. Г. са продали на С. П. процесното МПС. Договорът не е бил сключен само от един от съпрузите. Когато двамата съпрузи прехвърлят собствеността върху общата си лека кола е налице съвместна сделка – сделката включва две лица на една от страните по правоотношението (в този смисъл М.П., „Гражданско право – Обща част“, второ преработено и допълнено издание, изд. „Софи-Р“, 2002, стр. 460). В случая и двамата ответници са сключили договора в качеството им на продавачи, поради което те са страни по него и са обвързани от неговото облигационно действие (чл. 21, ал. 1 ЗЗД). Затова в случая всеки от тях е продавач, който е поел задължение по чл. 183 ЗЗД да прехвърли в полза на купувача правото на собственост, поради всеки от тях носи отговорност при изпълнението на това задължение. Ответниците обаче не са притежавали правото на собственост върху автомобила, поради което те не са можели да изпълнят задължението си да го прехвърлят в полза на купувача С. П.. Затова всеки един продавачите отговаря за неизпълнението на това свое задължение, понеже поради горепосочените съображения в случая купувачът не е знаел за правата на третото лице (чл. 188 ЗЗД) и разпоредбата на чл. 191, ал. 2 ЗЗД не е приложима. Следва внимателно да се прецени какви права е породило в полза на купувача неизпълнението на тези задължения. Влязлото в сила решение за съдебно отстраняване срещу купувача не води до разваляне по право на договорът за покупко-продажба (виж Тълкувателно решение № 1 от 02.07.2021 г. по тълк. д. № 1/2019 г., ОСГТК на ВКС). Затова и след влизането в сила на Решение № 900385 от 11.03.2021 г. по в. гр. д. № 74/2020 г. на ОС-Б. Договорът за покупко-продажба на МПС, сключен на 31.03.2010 г., не се е развалил по право, поради което страните по него са продължили да бъдат обвързани от неговото облигационно действие. Развалянето и договорната отговорност са алтернативни последици от неизпълнението (А. К., „Облигационно право. Обща част“, осмо издание, изд. „Сиби“, 2020 г., стр. 341). Развалянето на договора е право на кредитора на неизпълненото задължение поради причини, за които длъжникът отговаря, и поради това то винаги е алтернатива на другите способи за защита на кредитора при неизпълнение по чл. 79 ЗЗД (Тълкувателно решение № 1 от 02.07.2021 г. по тълк. д. № 1/2019 г., ОСГТК на ВКС). Според Тълкувателно решение № 1 от 02.07.2021 г. по тълк. д. № 1/2019 г., ОСГТК на ВКС фактът, че купувачът е предал имота на третото лице, не влияе върху действието на договора, по силата на който е придобит имотът. Договорът продължава да е валиден и да обвързва страните до момента, в който купувачът упражни правото си да го развали, а той ще има това право при наличие на определени предпоставки. Право на евинцирания купувач е да прецени с оглед неизпълнението на договора от продавача, дали да упражни правото си на разваляне на договора или да уреди отношенията си с продавача по друг начин във връзка със съдебното отстраняване, запазвайки облигационната връзка… Последиците от неизпълнението биха могли да бъдат различни според неговата воля - изправният кредитор може да развали договора; може и да запази облигационната връзка, като поиска заплащане на компенсаторно обезщетение или престиране на друга вещ (даване вместо изпълнение). Следователно едно от правните средства за защита на купувача, закупил вещ не от действителния й собственик, е упражняването на потестативното/преобразуващо право да развали договора за покупкопродажба. Този купувач обаче би могъл да не упражни правото си да развали договора и страните да продължат да бъдат обвързани от договорната връзка, като вместо това купувачът може да предпочете да упражни някое от другите правни средства за защита, които му предоставя законът, когато не е било изпълнено задължението за прехвърляне на собствеността. По принцип в зависимост от това дали кредиторът предпочете да развали договора или не, настъпват различни правни последици по отношение на начинът, по който се ликвидират правоотношенията между страните по договора. Затова е необходимо накратко да се разяснят двете хипотези, а след това следва да се отчетат изричните разпоредби, с които ЗЗД урежда в случаите на евикция изключения от общите правила. Според доктрината (А. К., цит. съч., стр. 355-356) в зависимост от интереса, който трябва да се удовлетвори чрез отговорността, се обособяват два вида гражданска отговорност – договорна и деликтна. При договорната отговорност неблагоприятните последици в сферата на увреденото лице (кредитора) се дължат на неосъществяването на една обективно полезна, очаквана и дължима промяна. За увреденото лице договорът е средство за задоволяване на някакъв интерес чрез обективиране на дължимия резултат. Осъществяването на този резултат може да се нарече интерес от изпълнението или позитивен интерес. Така например с договора за продажба купувачът желае да включи в имуществото си едно ново вещно право, а заедно с това да получи и фактическата власт върху купената вещ. Това е нормалния интерес от договора. За неговото осъществяване е необходимо облигационното отношение да се е породило и да се погаси чрез изпълнение. Неосъществяването на тези полезни и желани изменения в действителността поради неизпълнение на задълженията от страна на длъжника накърнява положителния (позитивен) интерес на кредитора… При деликтната отговорност източникът на вредоносния резултат и самата вреда представляват промяна в обективната действителност, която е нежелана от увредения. Например увреждането на здравето на пострадалия при транспортна злополука е ново съС.ие, което е нежелано. То се дължи на едно неочаквано изменение на действителността – транспортното произшествие. Нарушеният от деликта интерес на кредитора е интересът от запазване на статуквото, от отсъствие на промяна в действителността. Този интерес може да бъде наречен отрицателен (негативен)… Непосредствената цел на договорната отговорност е защитата на позитивния интерес, докато защитата на негативния интерес може да се свърже с деликтната отговорност. Когато купувачът не е упражнил правото си да развали договора, страните по него продължават да са обвързани от договорната връзка. Договорното правоотношение продължава да съществува, поради което разпоредбите относно института на неоснователното обогатяване не са относими, тъй като по принцип продължава да е налице основание за настъпилото имуществено разместване. В този случай купувачът може да ангажира договорната отговорност на продавача и да упражни своите породени от неизпълнението права за да задоволи своя позитивен интерес от изпълнение, а когато при евикция купувачът не е придобил правото на собственост върху вещта, той може да задоволи своя позитивен интерес и като претендира заплащането на компенсаторно обезщетение, с което той би могъл да закупи сходна вещ. За да се прецени неговия размер ще е релевантна пазарната цена на този род вещи към настоящия момент. В Тълкувателно решение № 1 от 02.07.2021 г. по тълк. д. № 1/2019 г., ОСГТК на ВКС се посочва, че ако не развали договора евинцирания купувач може да претендира компенсаторно обезщетение. Ако кредиторът обаче успешно е упражнил правото си да развали договора, страните по него вече не са обвързани от договорната връзка. Тъй като между страните вече не е налице договор, не може да се говори за договорна отговорност, за задоволяването на позитивния интерес от изпълнението на договор, нито за присъждането на обезщетение, чрез което този позитивен интерес да бъде удовлетворен. Липсата на договор прави относими правилата на института на неоснователното обогатяване, тъй по принцип с обратна сила е отпаднало основанието за имущественото разместване на блага. Съгласно чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД при разваляне на договора кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението на договора. Според доктрината (А. К., цит. съч., стр. 341-342) отговорността по чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД е за нарушен негативен интерес. Развалянето има обратно действие, което освобождава изправната страна от задължението й и изключва отговорността поради неизпълнение, уредена в чл. 79 ЗЗД. Обезщетението по чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД не може да бъде компенсаторно… Отговорността по чл. 88 ЗЗД има основанието си не в неизпълнението, а в един самостоятелен фактически състав, включващ развален договор, вреди и причинна връзка. Хипотезата е твърде близка до тази на преддоговорната отговорност. Характерът на двете отговорности е един и същ. Както преддоговорната отговорност не е договорна, защото фактическият й състав предполага несключен, нищожен или унищожен договор, така и отговорността по чл. 88 ЗЗД не може да бъде договорна, защото нейният фактически състав изисква развален договор. Отговорността по чл. 88 ЗЗД е специален състав на извъндоговорна, деликтна отговорност. В този смисъл е и съдебната практика (виж решение № 5208 от 10.12.2014 г. по в. гр. д. № 934/2014 г. на Окръжен съд – Благоевград, решение № 1373 от 02.03.2026 г. по гр. д. № 10605/2025 г. на Софийски градски съд). В хипотезата на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД е нарушен негативен интерес, който следва да се обезщети (в този смисъл решение № 17 от 09.03.2010 г. по т. д. № 414/2009 г., Т. К., І т. о. на ВКС). Обезщетението по чл. 88, ал. 1 предл. 2 вр. с чл. 82 ЗЗД е обезщетение за нарушаване негативния интерес (решение № 4 от 08.08.2014 г. по т. д. № 1748/2013 г., Т. К., І т. о. на ВКС). Разпоредбата на чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД урежда отговорност за нарушен негативен интерес, при който обезщетението няма компенсаторен характер (виж решение № 219 от 09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г., Т. К., І т. о. на ВКС, решение № 193 от 09.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г., Т. К., І т. о. на ВКС). Отговорността при разваляне е за нарушен негативен интерес (определение № 389 от 20.05.2019 г. по гр. д. № 868/2019 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС). С оглед на гореизложеното, ако кредиторът продължи да бъде обвързан от договора, чрез упражняваните от него правни средства за защита той по принцип цели задоволяването на своя позитивен интерес от изпълнението. Ако обаче кредиторът надлежно упражни правото си да развали договора, договор вече не е налице, поради което по принцип той не може да претендира задоволяването на своя позитивен интерес, а може да претендира обезщетение за нарушаването на своя негативен интерес – в неговата правна сфера да се премахне нежеланата промяна, която е настъпила вследствие на сключването на договора, който е бил развален. И в двете хипотези след неизпълнението кредиторът може да претендира от насрещната страна на договора обезщетение за претърпени от него вреди, но във всяка от тях се задоволява различен кредиторов интерес. Това от своя страна е възможно да се отрази на размера на претендираното обезщетение, тъй като в зависимост от конкретиката на случая и от промяната на пазарните условия след сключването на договора е възможно обезщетението да се възстановяват вредите от самото сключване на разваления договор драстично да се различава по размер от обезщетението за задоволяването на интереса на кредитора той да получи желаната от него престация по договора. Затова и в настоящия случай е важно да се прецени дали купувачът надлежно е упражнил правото си да развали договора, както и да се съобразят изричните правила относно евикцията, които уреждат отклонения от посочените общи характеристики на договорната и извъндоговорната отговорност. Ответниците са се намирали в неизпълнение на задължението си да му прехвърлят собствеността по причина, за която отговарят. Същевременно продадената вещ изцяло е принадлежала на третото лице Й.Щ., поради което на осн. чл. 189, ал. 1 ЗЗД С. П. е имал правото като купувач да развали договора по реда на чл. 87 ЗЗД. Жалбоподателите навеждат възражение, че спрямо правото на П. да развали договора е изтекла погасителната давност. За пълнота на изложението следва да се посочи, че по принцип ЗЗД урежда института на погасителната давност по отношение на вземанията, като вид субективни облигационни права. Поради липсата на граждански кодекс обаче правилата на ЗЗД се прилагат и в качеството им на общи правила, които уреждат гражданските права и задължения (в този смисъл В.Т., „Гражданско право на РБ. Обща част. Дял II“, второ издание, ред. О.Г., Софи-Р, 2022, стр. 274 относно уредбата на сделките). В доктрината (виж В.Т., цит. съч., стр. 550-551) се посочва ако излезем от буквата на чл. 110 – 112 ЗЗД, ще установим, че с давност се погасяват „вземанията“. Вземания обаче се наричат субективните права по облигационните отношения… Общоприето е в теорията и в практиката, че давността погасява правото на искова защита на всички субективни права, а не само на облигационните… От същината и функциите на погасителната давност следва по-нататък, че тя обхваща в приложното си поле и преобразуващите права, защитата на които се търси с конститутивен иск. Съдебната практика също е в този смисъл. Общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД се отнася и до конститутивните искове, като редакцията на текста не е съвършена, тъй като са означени само вземанията, но се касае не до облигационни субективни права, а до всички искове за прин.телно изпълнение на субективни права, включително и до преобразуващите искове (решение № 2248 от 17.09.1960 г. по гр. № 4997/1960 г., I г. о. на ВС). Погасителната давност се прилага не само към вземания, но и към облигационните субективни права, каквото е това по чл. 19, ал. 3 ЗЗД (виж Тълкувателно решение № 55 от 01.06.1962 г. по гр. д. № 44/1962 г., ОСГК на ВС, решение № 6 от 30.01.1971 г. по гр. д. № 110/1971 г., ОСГК на ВС). Въпросът за погасителната давност е уреден в чл. 110 ЗЗД и следващите и важи за всички правоотношения, доколкото няма изрична забрана (решение № 639 от 22.09.1987 г., III г. о. на ВС). Погасяват се по давност исковете, с които се предявяват преобразуващи (потестативни) права (решение № 1499 от 08.04.1980 г. по гр. д. № 244/1980 г., I г. о. на ВС). Приложимостта на погасителната давност спрямо преобразуващите права е посочена и в мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г., ОСГТК на ВКС. Именно такова е правото да се развали договора, като чл. 87, ал. 5 ЗЗД изрично посочва, че то се погасява с петгодишна давност. Затова е възможно да се погаси по давност и потестативното право да се развали договора на осн. чл. 189, ал. 1, изр. 1 вр. чл. 87 ЗЗД. Съгласно чл. 87, ал. 5 от ЗЗД правото да се разваля договорът се погасява с петгодишна давност. Според чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, давността започва да тече от деня в който вземането е станало изискуемо. Поради липсата на граждански кодекс това правило на ЗЗД се прилага съответно и като общо правило, което урежда началото на срока на погасителната давност на потестативните граждански права. Затова погасителната давност започва да тече от деня, в който потестативното право е могло да бъде надлежно упражнено (в този смисъл решение № 1499 от 08.04.1980 г. по гр. д. № 244/1980 г., I г. о. на ВС). След сключването на договора Договора за покупко-продажба на МПС от 31.03.2010 г. ответниците са били в неизпълнение на задължението си да прехвърлят на купувача правото на собственост върху продадения автомобил. Това обаче не означава, че още след сключването на договора на 31.03.2010 г. С. П. е можел надлежно да упражни правото си на осн. чл. 189, ал. 1, изр. 1 вр. чл. 87 ЗЗД да развали договора. За да реализира купувачът правата си по чл. 189 ЗЗД е необходимо правата на третите лица, които са му противопоставими, да са установени по безспорен начин (в този смисъл определение № 488 от 04.05.2015 г. по гр. д. № 5108/2014 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 50214 от 30.12.2022 г. по гр. д. № 3652/2021 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 134 от 28.02.2024 г. по т. д. № 352/2023 г. на Апелативен съд – София, решение № 126 от 26.09.2023 г. по т. д. № 116/2022 г. на Окръжен съд – Благоевград и др.). Сред тези права на купувача е и правото му да развали договора на осн. чл. 189, ал. 1, изр. 1 вр. чл. 87 ЗЗД. Затова той не би могъл да упражни правото си да развали договора на осн. чл. 189, ал. 1, изр. 1 вр. чл. 87 ЗЗД, преди да са бъде установено по безспорен начин противопоставимото право на трето лице. В случая С. П. е купувач, а Й.Щ. е трето лице, което е претендирало, че притежава правото на собственост върху закупения от П. автомобил. Правото на Щ. не е било безспорното установено и затова в конкретният случай между него и П. е бил налице и правен спор по чл. 113 НПК (виж Тълкувателно решение № 2 от 12.11.2014 г. по тълк. д. № 2/2014 г., ОСНК на ВКС). От писмените доказателства по прокурорската преписка се установява, че претенции за връщане на автомобила са имали и няколко други лица (виж л.38 гр. д. № 420/2017 г. на РС-Б.). Понеже претендираното от Щ. право не е било безспорно установено, П. и Щ. са имали правен интерес правният спор между тях да се разреши по исков ред със сила на пресъдено нещо. Правният спор между тях е бил разрешен с влизането в сила на Решение № 900385 от 11.03.2021 г. по в. гр. д. № 74/2020 г. на ОС-Б., което със сила на пресъдено нещо е установило, че Й.Щ. притежава правото на собственост върху процесния автомобил. Налице са проявленията на силата на пресъдено нещо – правоустановяващо действие, регулиращо действие и непререшаемост (виж решение № 44 от 21.07.2015 г. по т. д. № 4619/2013 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС). По тези съображения в конкретния случай с влизането в сила на Решение № 900385 от 11.03.2021 г. по в. гр. д. № 74/2020 г. на ОС-Б. е било безспорно установено право на третото лице Й.Щ., противопоставимо на купувача С. П.. Затова едва след този момент П. е можел надлежно да упражни правата си по чл. 189 ЗЗД, вкл. и правото да развали договора на осн. чл. 189, ал. 1, изр. 1 вр. чл. 87 ЗЗД. По тази причина в конкретния случай влизането в сила на това съдебно решение обуславя и началото на срока на погасителната давност на потестативното право да се развали договора. Съдебната практика също приема, че при осъществена евикция погасителната давност започва да тече с влизането в сила на съдебния акт, с който със сила на пресъдено нещо е отречено правото на собственост на купувача (виж решение № 33 от 28.03.2019 г. по в. гр. д. № 42/2019 г. на Апелативен съд – Варна, което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 10 от 07.01.2020 г. по гр. д. № 2656/2019 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, според което определянето на момента, от който тече погасителната давност за предявяване на този иск в обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено с установената съдебна практика). В този смисъл са и решение № 61 от 01.02.2022 г. по в. гр. д. № 813/2021 г. на Окръжен съд – Благоевград, решение № 260007 от 25.03.2022 г. по гр. д. № 492/2020 г. на Окръжен съд – Варна, определение № 50179 от 24.03.2023 г. по гр. д. № 3097/2022 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС. В случая Решение № 900385 от 11.03.2021 г. по в. гр. д. № 74/2020 г. на ОС-Б. е влязло в сила на 05.01.2022 г. с постановяването на определението, с което то не е било допуснато до касационно обжалване – Определение № 1 от 05.01.2022 г. по гр. д. № 3279/2021 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС. Следователно погасителната давност за правото на С. П. да развали договора на осн. чл. 189, ал. 1, изр. 1 вр. чл. 87 ЗЗД е започнала да тече на 05.01.2022 г. Тя е петгодишна (чл. 87, ал. 5 от ЗЗД), т.е. същата изтича на 05.01.2027 г., поради което не може да се приеме, че е изтекла. Затова е неоснователно възражението на жалбоподателите, че правото на купувача да развали договора се е погасило по давност. Тъй като осъществената съдебна евикция не води до разваляне по право на договора за покупко-продажба, купувачът трябва да упражни правото си да развали договора, в противен случай страните по него биха продължили да са обвързани помежду си от договорната връзка независимо от това, че продавачите са в неизпълнение на облигационното си задължение да прехвърлят на купувача правото на собственост върху вещта. В случая предмет на договора за покупко-продажба не е било вещно право върху недвижим имот и евикцията не е частична, поради което развалянето му не става по съдебен ред (чл. 87, ал. 3 ЗЗД, чл. 190, ал. 1 ЗЗД) чрез предявяването на конститутивен иск, а става извънсъдебно, чрез упражняването на потестативно/преобразуващо право да се развали договора. В тази хипотеза правото на разваляне на договора се упражнява чрез отправянето на едностранно волеизявление до насрещната страна по договора. Според решение № 1548 от 12.12.1984 г. по гр. д. № 859/1984 г., IV г. о. на ВС писмен договор, сключен за покупко-продажба на лека кола, при неизпълнение на насрещните престации може да се развали само с волеизявленията на страните, без да е необходима съдебна интервенция. В този смисъл е и решение № 254 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 1403/2019 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, според което в случаите, в които изявлението за разваляне на договор за покупко-продажба на МПС е заявено пред съд с искова молба, няма причина исковата молба да няма характер на предупреждение по смисъла на чл. 87, ал. 1 ЗЗД. В настоящия случай ищецът изрично е посочил в исковата си молба, че същата следва да се счита за изрично заявление за развалянето на сключения на 31.03.2010 г. Договор за покупко-продажба на МПС. Според решение № 269 от 22.10.2018 г. по т. д. № 1980/2017 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС с изявлението за извънсъдебно разваляне на договора изправната страна упражнява свое потестативно право, като е необходимо изявлението да достигне до неизправния длъжник. Ирелевантно е дали изявлението за разваляне на договора е направено преди подаване на исковата молба, тъй като е възможно договорът да бъде развален с връчване на препис от исковата молба на ответника. Препис от исковата молба е бил връчен на ответника К. Г. на 02.01.2024 г., а на ответницата С. Ц. на 12.01.2024 г. Следователно волеизявлението на кредитора за разваляне на договора надлежно е достигнало до неизправните длъжници и е породило своите правни последици. Съгласно чл. 87, ал. 1, изр. 1 ЗЗД кредиторът следва да даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. Следва да се отчете, че формално чл. 189, ал. 1 ЗЗД препраща само към редът по чл. 87 ЗЗД /съдебен по ал. 3 или извънсъдебен/, а не към цялото съдържание на разпоредбата по чл. 87 ЗЗД. Същевременно следва да се съобрази, че преди приемането на Тълкувателно решение № 1 от 02.07.2021 г. по тълк. д. № 1/2019 г., ОСГТК на ВКС в съдебната практика се застъпваше становището, че договорът за покупкопродажба се разваля по право по силата на влязло в сила решение за съдебно отстранение срещу приобретателя на имота поради невъзможност по смисъла на чл. 89 ЗЗД за продавача да изпълни задължението си прехвърли собствеността в полза на купувача. Тази невъзможност, от своя страна, обуславяше извод, че когато при осъществена съдебна евикция се разваля договорът, е безпредметно кредиторът да дава на длъжника подходящ срок за изпълнение, понеже се възприемаше, че той обективно не може да изпълни. В Тълкувателно решение № 1 от 02.07.2021 г. по тълк. д. № 1/2019 г., ОСГТК на ВКС обаче се посочва, че невъзможност по смисъла на чл. 89 ЗЗД не е налице, тъй като предметът на договора за продажба не е станал невъзможен, той съществува може да бъде продаван и купуван, а не е изваден от гражданския оборот и няма пречка продавачът да го купи от третото лице или да го освободи от вещни тежести. По тези съображения след приемането на Тълкувателно решение № 1 от 02.07.2021 г. по тълк. д. № 1/2019 г., ОСГТК на ВКС следва да се възприеме, че договорът за покупко-продажба не се разваля по право по силата на влязлото в сила решение за съдебно отстранение, че това отстранение не обуславя невъзможност по смисъла на чл. 89 ЗЗД, както и че не е безпредметно кредиторът да даде подходящ срок за изпълнение с волеизявлението си за развалянето на договора. Същевременно в настоящия случай следва да се съобрази, че според съдебната практика ако кредиторът е пропуснал във волеизявлението си за разваляне да даде подходящ срок за изпълнение, това само по себе си не обуславя извод, че договорът не е бил развален. Според решение № 37 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 920/2009 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС ако посоченият срок е подходящ, ефектът на развалянето настъпва, ако длъжникът не изпълни до изтичането му, а ако изявлението не съдържа срок или срокът е недостатъчен, ефектът на развалянето настъпва, ако длъжникът не изпълни до изтичането на обективно подходящия с оглед на обстоятелствата срок. Затова с исковата молба може да бъде развален всеки двустранен договор, независимо от това дали в нея е посочен подходящ срок за изпълнение, не е посочен никакъв срок, или посоченият срок е недостатъчен. Договорът се счита развален с исковата молба, ако длъжникът не изпълни в хода на производството по делото до изтичането на обективно подходящия с оглед на обстоятелствата срок. В този смисъл е и съдебната практика, обективирана в решение № 4 от 23.06.2017 г. по т. д. № 50183/2016 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС и решение № 46 от 01.03.2022 г. по гр. д. № 2466/2021 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС. В случая изявлението на ищеца не съдържа подходящ срок за изпълнение, но същевременно ответниците не са изпълнили в хода на настоящия исков процес, поради което по горепосочените съображения следва да се приеме, че към настоящия момент Договорът за покупко-продажба на МПС от 31.03.2010 г. вече е развален, тъй като към приключването на съдебното дирене пред въззивния съд вече е бил изтекъл обективно подходящ с оглед на обстоятелствата срок, доколкото и по делото няма данни между продавачите и действителния собственик на вещта да са водени преговори. Поради посочените съображения следва да се приеме, че кредиторът в хода на настоящото исково производство надлежно е упражнил правото си по чл. 189, ал. 1 изр. 1 вр. чл. 87 ЗЗД да развали Договора за покупко-продажба на МПС от 31.03.2010 г. В тази хипотеза купувачът по договора има определени права съобразно общите правила на ЗЗД и специалните правила на евикцията. С оглед на това следва да се пристъпи към преценка на правилността на обжалваната част от съдебното решение, като се прецени дали в полза на ищеца са възникнали правата, които той претендира с исковата си молба. По исковете за връщане на платената цена: Съгласно чл. 189, ал. 1 ЗЗД ако продадената вещ принадлежи изцяло на трето лице, купувачът може да развали продажбата по реда на чл. 87. В този случай продавачът е длъжен да върне на купувача платената цена и да му заплати разноските по договора, както и необходимите и полезни разноски за вещта. За другите вреди продавачът отговаря съгласно общите правила за неизпълнение на задължението. В разпоредбата на чл. 189, ал. 1 ЗЗД са уредени няколко права на купувача, които имат различна правна природа. Правото да се развали договора е потестативно/преобразуващо право, т.е. то не е облигационно вземане. В хипотезата на чл. 189, ал. 1 ЗЗД договорът е развален на осн. чл. 189, ал. 1, изр. 1 вр. чл. 87 ЗЗД. Затова по принцип отговорността на продавача следва да е за нарушаването на негативния интерес на кредитора-купувач, както в хипотезата на чл. 88 ЗЗД, уреждащ специален деликтен състав, при осъществяването на който се поражда деликтно вземане. За упражняването на правата по чл. 189, ал. 1, изр. 2 и изр. 3 ЗЗД е необходимо кредиторът вече да е развалил договора на осн. чл. 189, ал. 1, изр. 1 вр. чл. 87 ЗЗД. Затова формално не може да се говори за договорна отговорност на продавача, тъй като договорно правоотношение вече не е налице. Разпоредбите относно евикцията уреждат специални правила, въз основа на които при развалянето на договора между купувача и продавача възникват определени права и задължения, които се различават от тези, които по принцип възникват съобразно общите правила, уреждащи ликвидирането на правоотношенията между страните по договора при неговото разваляне /чл. 88 ЗЗД и правилата за неоснователно обогатяване/. Тези общи правилата обаче продължават да се прилагат по отношение на въпросите, които не са уредени от специалните правила на евикцията. Понеже различните права по чл. 189, ал. 1 ЗЗД имат различна правна природа, са различни и приложимите спрямо тях общи правила на ЗЗД, които уреждат тяхната погасителна давност и наличието на пасивна солидарност. Вземането за връщане на платената цена представлява вземане за неоснователно обогатяване, възникнало поради настъпило имуществено разместване на платената цена при впоследствие отпаднало основание (чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД). Неоснователното обогатяване е вид извъндоговорна отговорност и с него се защитава негативния интерес на кредитора. ЗЗД не предвижда пасивна солидарност за облигационните задължения, които се пораждат при неоснователно обогатяване. Вземането за заплащането на разноските по сключването на договора касае ангажирането на преддоговорната отговорност на продавача, а разпоредбата на чл. 12 ЗЗД урежда специален деликтен състав, т.е. вземането за разноските по договора е деликтно вземане, с което се обезщетява негативния интерес на кредитора. Разпоредбата на чл. 53 ЗЗД предвижда пасивна солидарност за задълженията за непозволено увреждане. Извършването на необходими разноски или на полезни разноски обуславя настъпването на обедняване за лицето, което ги извършва, както и на обогатяване за собственика на вещта. Затова по принцип вземанията за заплащането на необходими/полезни разноски са вземания за неоснователно обогатяване, поради което касаят извъндоговорната отговорност на собственика и негативния интерес на кредитора, сторил разноските. По принцип вземанията за необходими разноски и за полезни разноски се ликвидират в правоотношенията между действителния собственик на вещта и лицето, което е упражнявало фактическа власт върху вещта и е правило тези разноски. Затова и по принцип е безпредметно да се предявява иск за полезни разноски срещу лице, което не е действителния собственик на вещта, поради което и това лице не се е обогатило от тяхното извършване. В хипотезата на чл. 189, ал. 1, изр. 2 ЗЗД обаче законът предвижда пораждането на задължение за продавача /който по принцип при евикция не е собственика на вещта/ да обезщети купувача за необходимите/полезните разноски (в този смисъл А.К., „Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения“, нова редакция и допълнения, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Юриспрес, София, 2002 г., стр. 70). Съобразно правилата уреждащи разноските купувачът има вземане за неоснователно обогатяване, с което той може да претендира необходимите/полезните разноски от собственика на вещта, като същевременно на осн. чл. 189, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за задоволяването на същия кредиторов интерес купувачът има и друго вземане срещу продавача за същите разноски. В тази хипотеза по принцип продавачът не се е собственик на вещта, поради което и той не се е обогатил от това, че купувачът е сторил тези разноски, преди да бъде евинциран. Във връзка с разноските между продавача и купувача не настъпва неоснователно обогатяване, понеже от разноските на купувача се е обогатил действителният собственик на вещта, който е третото лице, което е противопоставило правата си на купувача. Неизправният продавач причинява непозволено увреждане на купувача, понеже противоправното поведение на продавача е обусловило настъпването на неоснователно обогатяване между купувача и собственика на вещта, поради което чл. 189, ал. 1, изр. 2 ЗЗД санкционира продавача, като го задължава сам да заплати на купувача необходимите/полезните разноски. Затова в този случай вземанията по чл. 189, ал. 1, изр. 2 ЗЗД на купувача за необходими/полезни разноски срещу продавача не са вземания за неоснователно обогатяване, а са деликтни вземания за непозволено увреждане. Договорът трябва вече да е развален на осн. чл. 189, ал. 1, изр. 1 вр. чл. 87 ЗЗД за да може купувачът да упражни правото си по чл. 189, ал. 1, изр. 2 ЗЗД да претендира тези разноски. Затова вземанията за тяхното заплащане не касаят договорната отговорност на продавача. Договорната отговорност касае задоволяването на положителния интерес на купувача, които е свързан с получаването на правото на собственост и на фактическата власт върху закупената вещ. Заплащането на необходимите/полезните разноски не е относимо със задоволяването на този положителен интерес, а е свързано с негативния интерес на кредитора да се премахне едно ново нежелано от него съС.ие – обедняването на купувача вследствие на извършването на разноските. С оглед на това ако няколко лица имат качеството на продавачи по договора за покупко-продажба, за задължението им по чл. 189, ал. 1, изр. 2 ЗЗД да платят необходимите/полезните разноски е относима разпоредбата на чл. 53 ЗЗД. При принцип при разваляне на договора отговорността на длъжника се урежда от общото правило по чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Съдебната практика и доктрината приемат, че тази разпоредба урежда специален деликтен състав. Следователно при разваляне на договора в полза на кредитора се поражда деликтно вземане за обезщетяване на вредите, а за този вид вземания е относима разпоредбата на чл. 53 ЗЗД. Разпоредбите относно евикцията обаче уреждат специални правила, които изключват приложението на тези общи правила, когато купувачът претендира вреди, които не са посочени в чл. 189, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Относно отговорността на продавача за всички други вреди чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД препраща към общите правила за неизпълнение на задължението, т.е. към чл. 79-94 ЗЗД, които по принцип са предназначени да уреждат договорната отговорност. Така разпоредбата на чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД урежда със специална правна норма отклонение от общите правила, които уреждат отговорността на насрещната страна по договора, когато той бъде развален (чл. 53 ЗЗД, чл. 51 ЗЗД и др.). Задължението за връщане на платената цена е посочено в чл. 189, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, поради което то не представлява други вреди по смисъла на чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД. Затова относно това задължение не са пряко приложими правилата на чл. 79 и сл. ЗЗД относно договорната отговорност, понеже няма препращане към тях, както е сторено в чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД. За това задължение са приложими общите правила на ЗЗД за вземанията, които имат същата правна природа, т.е. за вземанията за неоснователно обогатяване. Едва при неизпълнение на задължението за връщане на платената цена ще се приложат общите правила за неизпълнението по ЗЗД, така както те се прилагат при неизпълнението на всеки вид облигационно вземане при липсата на специални правила. По принцип развалянето на договора има обратно действие (чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД). В този случай ако купувачът е заплатил продажната цена и след това договора е бил развален, отпадането на договорното правоотношение като основание за настъпилото имуществено разместване на блага ще обуслови наличието на хипотезата по чл. 55, ал. 1, пред. 3 ЗЗД – „отпаднало основание“, поради което продавачът ще е длъжен да върне на купувача заплатената продажната цена. Това изрично се посочва в разпоредбата на чл. 189, ал. 1, изр. 2, предл. 1 ЗЗД, според която в този случай, тоест ако купувачът е развалил договора на осн. чл. 189, ал. 1 изр. 1 вр. чл. 87 ЗЗД, продавачът е длъжен да върне на купувача платената цена. Затова следва да се държи сметка за това, че с предвиденото в чл. 189, ал. 1, изр. 2, предл. 1 ЗЗД не се обезщетяват вреди за накърнен позитивен интерес на кредитора, а се отстранява настъпило неоснователно обогатяване, което касае неговият негативен интерес. Това е важно за преценката дали е изтекла погасителната давност на вземането да се върне продажната цена, както и дали е налице пасивна солидарност на задължението на продавачите да върнат на купувача тази цена. Правилно районният съд е приел, че по делото се доказва, че купувачът С. П. е заплатил продажната цена от 1000 лв. Това се потвърждава от самото съдържание на Договорът за покупко-продажба на МПС от 31.03.2010 г. Тя е била заплатена преди развалянето на договора, поради което тя е била получена на отпаднало основание и продавачите са длъжни да я върнат. Ответниците са сключили договора като съпрузи в качеството на продавачи на процесния автомобил, поради което е налице хипотезата на съвместна сделка. В доктрината (А.К.. „Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение“, нова редакция и допълнения, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Юриспрес, София, 2002 г., стр. 507) се посочва, че по общо правило при множество на длъжниците или на кредиторите облигационното отношение се разделя между участващите в него лица. Това означава, че са налице толкова независими едно от друго вземания и задължения, колкото кредитори и длъжници имаме. Всеки кредитор може да иска само това, което лично му се дължи; всеки длъжник може да бъде преследван само за това, което той лично дължи. Според решение № 131 от 21.03.2014 г. по т. д. № 1121/2011 г., Т. К., І т. о. на ВКС възможно е един длъжник да поеме задължение към няколко кредитори. В този случай отношенията между страните могат да се уредят като всеки от кредиторите може да иска от длъжника изпълнение само за съответната част от задължението, чрез упълномощаване на един или повече от кредиторите, а другата възможност е т.н. "активна солидарност". При активната солидарност изпълнението на длъжника на единия от кредиторите, погасява задължението му спрямо останалите кредитори. Активната солидарност за разлика от пасивната / чл. 121 ЗЗД/ не произтича от закона. Тя може да бъде уговорена между кредиторите и длъжника в договор. Според доктрината (А.К.. „Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение“, нова редакция и допълнения, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, Юриспрес, София, 2002 г., стр. 510, А. К., цит. съч., стр. 504) солидарността на кредиторите не се предполага, а се доказва от лицето, което се позовава на нея. Активната солидарност не е легално уредена. Затова неин източник може да е само правна сделка. Тя за разлика от пасивната солидарност никога не произтича от закон. В този смисъл е и решение № 865 от 23.12.2010 г. по гр. д. № 1831/2009 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС. Когато повече от един длъжник се задължават към един кредитор, всеки от длъжниците отговаря към кредитора за своята част, като в този случай се говори за „разделност“ на задълженията (виж А. К., цит. съч., стр. 505). Разделността означава, че ако две лица са се задължили за сумата от 10 000 лв., кредиторът може да търси от всеки един от тях поотделно само сума в размер на 5 000 лв. (виж А.К., цит. съч., стр. 507). Всяко от двете лица дължи половината от дължимата сума (в този смисъл решение № 219 от 18.06.2014 г. по гр. д. № 1319/2014 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС). Договорът за покупко-продажба на МПС, сключен на 31.03.2010 г., е съвместна сделка – К. Г. и С. Г. са продавачи по него. Като такива те са били кредитори на купувача С. П. по отношение на задължението му да заплати продажната цена от 1000 лв. Спрямо облигационното отношение за заплащането на продажната цена от 1000 лв. е налице множество на кредиторите, но активна солидарност не е налице, тъй като такава не е била уговорена в договора. Активна солидарност не се поражда и от режима на общност между съпрузите, понеже тя никога не възниква ex lege, тъй като не е законово уредена /тя е била уредена в чл. 89 и чл. 90 на ЗЗД (отм.)/. Наличието на брачно правоотношение не прави вземанията на съпрузите нито неделими, нито им придава активна солидарност, каквито разпоредби липсват в закона - арг. чл. 121 ЗЗД и чл. 128, ал. 1 ЗЗД (решение № 1188 от 23.02.2018 г. по в. гр. д. № 6471/2017 г. на Софийски градски съд). Активна солидарност възниква само по силата на съглашение, но не и на законовата презумпция за общност на вещите, придобити по време на брака (решение № 137 от 23.02.2017 г. по т. д. № 1249/2015 г. на Окръжен съд - Варна). Затова в случая е налице разделност по отношение на вземането за заплащането на продажната цена от 1000 лв. Разделността означава, че въз основа на едно облигационно отношение купувачът С. П. е бил длъжен да заплати на продавача К. Г. сумата от 500 лв. и въз основа на друго такова е бил длъжен да заплати на продавача С. Г. също сума от 500 лв. Доказателствата по делото установяват, че купувачът е изпълнил тези задължения като им е заплатил сумата от 1000 лв. С развалянето на договора за покупко-продажба обаче е отпаднало правното основание за това имуществено разместване. Затова е налице хипотезата на чл. 189, ал. 1, изр. 2, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, която урежда специален фактически състав, при осъществяването на който се поражда вземане за неоснователно обогатяване, чийто предмет е връщането на платената продажна цена. Каква е реално платената продажна цена по процесния договор за продажба на лек автомобил е изцяло в предметния обхват на предявения иск, основаващ се на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване (определение № 5283 от 18.11.2025 г. по к. гр. д. № 2693/2025 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС). Основанието за връщане на платената цена в посочената хипотеза стои в разпоредбата на предл. 3 на чл. 55, ал. 1 ЗЗД поради отпадане на основанието, на която тя е платена (определение № 525 от 11.08.2009 г. по т. д. № 818/2008 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС). В тази връзка следва да се посочи, че добросъвестността на акципиенса и възможността му да предвиди отпадането на основанието са ирелевантни за осъществяването на фактическия състав по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, поради което относно това вземане са неоснователни оплакванията, че продавачите са били добросъвестни и че те не са могли да предвидят правата на третото лице и развалянето на договора. Според решение № 1963 от 13.10.2015 г. по т. д. № 218/2015 г. на Апелативен съд - София нормите на чл. 189 и чл. 192 от ЗЗД предвиждат отговорност за продавача за съдебно отстранение на плоскостта на отговорност за неоснователно обогатяване. Целта е продавачът да не се обогати с цената, която му е платена, без да е прехвърлил основанието на сделката на купувача като по този начин е допуснато неоснователно имуществено разместване. По делото се доказва, че ищецът е заплатил продажната цена от 1000 лв. по договора, както и че той впоследствие го е развалил с обратна сила, поради осъществена евикция. Затова на осн. чл. 189, ал. 1, изр. 2, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД в полза на ищеца са се породили вземания за неоснователно обогатяване за връщане на продажната цена. Жалбоподателката е възразила срещу дължимостта на процесните вземания в условията на пасивна солидарност. В гражданското право солидарността е изключение, за разлика от разделността, която е правило – чл. 121 ЗЗД, за разлика от търговското право с оглед на чл. 304 ТЗ (виж А. К., цит. съч., стр. 358 и стр. 506). Договорът за покупко-продажба на МПС от 31.03.2010 г. не е търговска сделка, поради което за него са приложими правилата на гражданското право. Пасивната солидарност може да възникне по силата на закона или ако е уговорена. Законът я е предвидил в случаите на непозволено увреждане от неколцина (чл. 53 ЗЗД). На осн. чл. 189, ал. 1, изр. 2, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД обаче възниква вземане за неоснователно обогатяване, поради което чл. 53 ЗЗД не е приложим. Законът не е предвидил пасивна солидарност относно вземанията за неоснователно обогатяване. В ЗЗД по иск за неоснователно обогатяване не се предвижда солидарна отговорност (решение № 564 от 08.05.1958 г. по гр. д. № 2373/1958 г., III г. о. на ВС). Същевременно по принцип при неоснователното обогатяване не е налице договорно правоотношение между страните /солвенс и акципиенс/, поради което и няма как преди имущественото разместване те да са уговорили пасивна солидарност по отношение на облигационното задължение да се върне даденото. По тези съображения понеже пасивна солидарност не се предвижда в закона, нито такава е уговорена от страните, в настоящия случай продавачите по договора не дължат връщането на продажната цена в условията на пасивна солидарност. Те обаче дължат нейното връщане в условията на разделност, т.е. всеки от тях е длъжник по отделно облигационно вземане за сумата от 500 лв. Липсата на пасивна солидарност е обусловена и от липсата на активна солидарност на вземанията на продавачите да получат продажната цена. Всеки продавач се е намирал в отделно договорно правоотношение с купувача по договора, въз основа на което е имал право да получи половината от продажната цена. Договорното правоотношение на всеки продавач е било неговото основание за получаването на половината цена - сума от 500 лв. Развалянето на договора обуславя отпадането на това основание, а последицата от това е, че всеки продавач трябва да върне на купувача неоснователно полученото от него благо, тоест сума в размер на 500 лв. Следва да се отчете и че тъй като са били налице две паралелни договорни правоотношения между купувача и двамата продавачи, купувачът е можел ако прецени да упражни правото си да развали договорното правоотношение само с единия от тях, в който случай несъмнено само този продавач като акципиенс ще следва да върне сумата от 500 лв., като тя не би била дължима солидарно от двамата съпрузи. Във въззивните си жалби жалбоподателите не са навели оплаквания относно изтичането на погасителната давност спрямо облигационните вземания, които са се породили в полза на купувача вследствие на развалянето на договора. Затова на осн. чл. 269 ГПК въззивният съд няма правомощието да обсъжда правилността на тази част от първоинстанционното решение. За пълнота на изложението обаче следва да се посочи, че при третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от отпадането на основанието (т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г., Пленум на ВС), а в случая то е отпаднало в хода на настоящия исков процес, образуван на 10.11.2023 г., т.е. преди по-малко от 5 години. Съгласно чл. 189, ал. 2 ЗЗД продавачът дължи връщане на цялата цена дори и когато вещта е била обезценена или повредена, но ако купувачът е извлякъл полза от поврежданията, които сам е направил, стойността на тази полза се приспада от сумата, която продавачът му дължи. По делото не са наведени твърдения или ангажирани доказателства, че ищецът е извличал полза от повреждания на вещта, поради което продавачите дължат връщането на цялата цена. По изложените съображения е основателен искът за заплащането на сумата от 1000 лв., представляваща заплатената цена по договора за покупкопродажба, поради което и правилно е бил уважен с първоинстанционното решение, но ответниците не е следвало да бъдат осъдени да я заплатят в условията на солидарност. По делото не се доказва недобросъвестност на купувача, поради което при съдебното отстранение той може да иска не само връщане на цената (виж чл. 192 ЗЗД). С оглед на това следва да се прецени и основателността на другите искове. По исковете за присъждането на разликата в пазарната стойност: На осн. чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД ищецът е предявил иск да се осъдят ответниците да му заплатят сумата от 10 000 лв., представляваща разликата между продажната цена на автомобила и пазарната му стойност към датата на съдебната евикция. Този иск е бил частично уважен, а въззивните жалби са подадени от ответниците по делото, поради което първоинстанционното решение е влязло в сила в частта му, с която този иск е бил отхвърлен. Затова предмет на въззивното производство е уважената част на иска. Съгласно чл. 189, ал. 1 ЗЗД ако продадената вещ принадлежи изцяло на трето лице, купувачът може да развали продажбата по реда на чл. 87. В този случай продавачът е длъжен да върне на купувача платената цена и да му заплати разноските по договора, както и необходимите и полезни разноски за вещта. За другите вреди продавачът отговаря съгласно общите правила за неизпълнение на задължението. Искането за присъждането на разликата в пазарната стойност касае присъждането на други вреди по смисъла на чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД. Както вече се посочи, в хипотезата на чл. 189, ал. 1 ЗЗД договорът е развален, в който случай по принцип отговорността е за нарушаването на негативния интерес на кредитора, но разпоредбата на чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД препраща към общите правила за неизпълнение на задължението, т.е. към чл. 79 и сл. ЗЗД, които по принцип уреждат договорната отговорност. Това от своя страна обуславя приложението на разпоредбите на ЗЗД, които уреждат обезщетяването на вредите, настъпили поради засягането на позитивния интерес на кредитора. А при договора за покупко-продажба положителният интерес на кредитора-купувач включва и това той да получи право на собственост върху вещ от рода на тази, която е била предмет на договора, който е бил развален на осн. чл. 189, ал. 1, изр. 1 вр чл. 87 ЗЗД. Препращането към правилата за договорната отговорност обуславя наличието на сходство с хипотезата, при която купувачът не е развалил договора и претендира компенсаторно обезщетение за задоволяването на своя позитивен интерес от изпълнението. Разлики между двете хипотези обаче са налице, доколкото ако евинцираният купувач не развали договора той не би могъл да претендира връщането на платената цена /възможно е тя да е по-голяма по размер от пазарната стойност на вещта/, разноските по договора, като купувачът не би могъл да претендира заплащането на необходимите и полезните разноски и от продавача по договора, а само от действителния собственик на вещта. Според решение № 294 от 13.10.2011 г. по гр. д. № 1515/2010 г., Г. К., III г. о. на ВКС обезщетението за вреди извън посочените в чл. 189, ал. 1 ЗЗД, съгласно същата разпоредба се определя по общите правила за неизпълнение на задължението – чл. 82 и чл. 83 ЗЗД. В този смисъл са и определение № 1156 от 18.10.2012 г. по гр. д. № 515/2012 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 162 от 17.06.2013 г. по гр. д. № 1317/2012 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 98 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 156 от 20.02.2020 г. по гр. д. № 548/2019 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС. Затова и претендираното обезщетение за разликата между продажната цена и пазарната стойност на вещта се урежда от общите правила на чл. 82 и чл. 83 ЗЗД. Съгласно чл. 82 от ЗЗД обезщетението за неизпълнение на договорно задължение обхваща вредите, които са пряка и непосредствена последица на неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждането на задължението, а ако длъжникът е недобросъвестен той отговаря за всички преки и непосредствени вреди. Първоначално съдебната практика е приемала, че в ЗЗД не се предвижда възможност купувачът да претендира за повишената стойност на имота при съдебното отстранение, каквато се е предвиждала в чл. 259 на отменения ЗЗД (виж решение № 62 от 01.06.1965 г. по гр. д. № 36/1965 г., ОСГК на ВС). В определение № 382 от 13.05.2022 г. по гр. д. № 3961/2020 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС се посочва, че застъпеното в решение № 62 от 01.06.1965 г. по гр. д. № 36/1965 г., ОСГК на ВС становище е отдавна преодоляно и не се поддържа в съдебната практика на ВКС, според която при евикция неизпълнението от страна на продавача на чужда вещ е в причинна връзка с необходимостта отстраненият купувач да плати пазарната цена, такава каквато е при съдебното отстранение, за да си купи равностойна вещ, защото неизпълнението е необходимо и достатъчно условие за извършването на съответния допълнителен разход на свободния пазар, който е обичайна среда. С решение № 296 от 05.11.2013 г. по гр. д. № 58/2013 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС е преодоляна съдебната практика, обективирана в решение № 62 от 01.06.1965 г. по гр. д. № 36/1965 г., ОСГК на ВС. В мотивите на решение № 296 от 05.11.2013 г. по гр. д. № 58/2013 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС се посочва, че по разглежданото дело договорът за продажба е бил развален. Следователно това решение като съдебна практика е относимо и в хипотезите като настоящата, при които договорът за покупко-продажба е бил развален на осн. чл. 189, ал. 1, изр. 1 вр. чл. 87 ЗЗД. В решение № 296 от 05.11.2013 г. по гр. д. № 58/2013 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС е прието за правилно разрешението, че продавачът дължи на добросъвестния евинциран купувач обезщетение за вредата, съставляваща разлика между платената цена и увеличената стойност на имота при съдебното отстранение поради промени в пазарните условия, тъй като тя (вредата) е пряка и непосредствена последица от неизпълнението и може да бъде предвидена при пораждане на задължението. Добросъвестността на продавача има правно значение само за отговорността за непредвидимите преки и непосредствени вреди от евикцията. Според решение № 296 от 05.11.2013 г. по гр. д. № 58/2013 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС вредата за евинцирания купувач е отнемането на вещта. Тя (вредата) може да се изчерпи с цената, която купувачът е платил, ако за същата цена той може да си купи от пазара равностойна вещ, но когато през времето от покупката до съдебното отстранение цените на пазара са се повишили, вреда е превишението - сумата, която евинцираният купувач трябва да добави към подлежащата на връщане цена, за да купи равностойна вещ. При имуществените вреди паричното обезщетение се определя като разлика между паричната равностойност на имуществото на кредитора, както е увредено и паричната му равностойност, ако не беше увредено… При евикция неизпълнението от страна на продавача на чужда вещ е в причинна връзка с необходимостта евинцираният купувач да плати пазарната цена, такава каквато е при съдебното отстранение, за да си купи равностойна вещ, защото неизпълнението е необходимо и достатъчно условие за извършването на съответния допълнителен разход на свободния пазар, който е обичайна среда. В този смисъл са и решение № 190 от 12.08.2014 г. по гр. д. № 6532/2013 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 98 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3871/2016 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 224 от 18.10.2017 г. по гр. д. № 4402/2016 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, определение № 1093 от 22.11.2017 г. по гр. д. № 2506/2017 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 101 от 16.07.2018 г. по гр. д. № 4672/2017 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 60212 от 07.10.2021 г. по гр. д. № 3155/2020 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, определение № 60475 от 12.10.2021 г. по т. д. № 1658/2019 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, определение № 3040 от 12.06.2025 г. по к. гр. д. № 484/2025 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС и др. Следователно съобразно посочената съдебна практика в разглеждания случай ищецът може на осн. чл. 189, ал. 1, изр. 3 вр. чл. 82 ЗЗД да претендира от ответниците сумата, представляваща разликата между платената от него продажна цена и пазарната стойност на имота при съдебното отстранение. Както вече се посочи, размерът на продажната цена е 1000 лв. В хода на делото е прието заключение по съдебно-оценителна експертиза, което следва да се кредитира като компетентно и професионално изготвено от трето незаинтересовано от изхода на делото лице. Следва да се отчете, че полезните разноски по естеството си повишават стойността на вещта. Разпоредбата на чл. 189, ал. 1, изр. 2 ЗЗД сочи, че в случай на разваляне на договора по чл. 189, ал. 1, изр. 1 вр. чл. 87 ЗЗД продавачът е длъжен да върне на купувача и полезните разноски за вещта. Задължението за заплащането на полезните разноски е уредено в чл. 189, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Затова тези разноски не представляват други вреди по смисъла на чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД, за които продавачът отговаря съгласно общите правила за неизпълнение на задължението. Ищецът е предявил иск по чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД за присъждането на обезщетение за други вреди, които се изразяват в разликата между платената цена и пазарната стойност на вещта при съдебното отстраняване, като от съдържанието на исковата молба не възниква съмнение, че с това негово искане не се претендират вреди по чл. 189, ал. 1, изр. 2 ЗЗД /платената цена, разноските по договора, необходимите и полезни разноски за вещта/. Чрез предявяването на иск за обезщетяването на други вреди по смисъла чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД не може да се присъжда обезщетение за вредите, посочени в чл. 189, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, сред които са и полезните разноски. Затова не би могло чрез присъждането на обезщетение по чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД за разликата между платената цена и пазарната стойност на вещта да се присъждат като част от това обезщетение и полезни разноски за вещта. Следва да се отчете и че вземанията за полезни разноски по чл. 189, ал. 1, изр. 2 ЗЗД са срещу продавача, а не срещу собственика на вещта, поради което те по своята правна природа не са вземания за неоснователно обогатяване, а са деликтни вземания. А при претендирането на обезщетение за други вреди по чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД поради наличието на препращане се прилагат общите правила за неизпълнението, т.е. тези за договорната отговорност. В конкретния случай страните по делото не са навели фактически твърдения, нито са ангажирали доказателства, че към настоящия момент пазарната стойност на процесния автомобил се влияе от извършени от купувача подобрения. Затова следва да се приеме по делото, че обезщетението за разликата между заплатената цена и пазарната стойност на вещта в настоящия случай изцяло попада в хипотезата на чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД, както и че пазарната стойност на автомобила, която се посочва от експертното заключение, не е повлияна от подобрения върху вещта. В хипотезата на присъждането на разликата между заплатената цена и пазарната стойност по чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД следва да се определи сумата, която евинцираният купувач трябва да добави към подлежащата на връщане цена, за да купи той равностойна вещ. Затова правнорелевантна е пазарната цена на равностойните вещи, които са от рода на вещта, която е била конкретния предмет на разваления договор за покупко-продажба. Затова са неоснователни доводите на ответната страна, които са свързани с амортизирането на процесното МПС, доколкото в зависимост от пазарните условия е възможно едновременно да действат и други пазарни фактори, които да обуславят размера на крайната пазарна стойност на вещите от неговия род. Въз основа на експертното заключение се установява, че процесният автомобил към 05.01.2022 г. е имал пазарна стойност в размер на 9420 лв. Пазарната стойност от 9420 лв. е била възприета от първоинстанционния съд в съдебното му решение. Оплакванията на жалбоподателите относно размера на това обезщетение са свързани със наличието на щети, които автомобилът е претърпял вследствие на катастрофа. Тези техни оплаквания обаче в случая са неоснователни, понеже вещото лице е съобразило в експертното си заключение обезценката на актива вследствие на ПТП. Страните във въззивното производство не са навеждали други оплаквания относно възприетия размер на пазарната стойност на продадената вещ, а на осн. чл. 269 ГПК въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбите. Същевременно въззивният съд не би могъл да приеме по-голям размер на пазарната стойността на вещта, доколкото това би довело до влошаване на положението на жалбоподателите (чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК). По тези съображения въззивният съд следва да сподели извода, че към 05.01.2022 г. пазарната стойност на процесния автомобил е била в размер на 9420 лв. Правилно районният съд е съобразил, че обезщетението по чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД касае разликата между платената цена и пазарната стойност на автомобила, поради което в случая размерът на дължимото обезщетение се определя като от сумата от 9420 лв. се извади сумата от 1000 лв. Затова правилно съдът е частично уважил този иск за сумата от 8420 лв. и го е отхвърлил в останалата му част, доколкото и ищецът не е десезирал съда от това да се произнесе по искането за 10 000 лв. Неоснователни са оплакванията на ответната страна, че тези вреди не са били предвидими. Съдебна практика е константна, че посочените вреди, представляващи разликата между платената цена и пазарната стойност на вещта, са предвидими и че те се намират в причинна връзка с противоправното поведение на продавача (виж решение № 296 от 05.11.2013 г. по гр. д. № 58/2013 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 190 от 12.08.2014 г. по гр. д. № 6532/2013 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, определение № 1093 от 22.11.2017 г. по гр. д. № 2506/2017 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 101 от 16.07.2018 г. по гр. д. № 4672/2017 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 60212 от 07.10.2021 г. по гр. д. № 3155/2020 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, определение № 3040 от 12.06.2025 г. по к. гр. д. № 484/2025 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС и др.). Затова в случая те са дължими, независимо от това, че в хипотезата на чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД се прилага разпоредбата на чл. 82 ЗЗД. Обезщетението за разликата между платената цена и пазарната стойност представлява претендирането на други вреди по смисъла на чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД, който препраща към общите правила за неизпълнение на задължението /чл. 79 и сл. ЗЗД/, които по принцип уреждат договорната отговорност. Затова разпоредбата на чл. 53 ЗЗД относно непозволеното увреждане не е приложима и същата не може да обоснове пасивна солидарност между продавачите. Принципът в гражданското правото и в договорната отговорност е разделност на задълженията. Законът не предвижда солидарност на задълженията по чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД и страните не са уговорили такава. Тези задължения не са поети за задоволяване на нуждите на семейството пи смисъла на чл. 32, ал. 2 СК, доколкото и става въпрос за вземания, породени от развален договор. Правноирелевантно е по какъв начин съпрузите фактически са ползвали вещта, която е била предмет на договора. По неуредените въпроси относно режима на общност се прилагат правилата на обикновената съсобственост, а при нея е несъмнено, че не е налице солидарност за задължението по чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД. По тези съображения продавачите дължат на купувача сумата от 8420 лв. в условията на разделност, тоест всеки продавач е длъжен поотделно да му заплати сума в размер на 4210 лв. В полза на купувачът са налице две облигационни вземания, които кореспондират на всяко от тези задължения. Следователно правилно районният съд е уважил частично иска по чл. 189, ал. 1, изр. 3 вр чл. 82 ЗЗД, но не е следвало да осъжда ответниците да заплатят сумата от 8420 лв. в условията на солидарност. Неправилно районният съд е посочил, че сумата представлява разликата между пазарната цена на процесния автомобил към датата на съдебната евикция /05.01.2022 г./ и към датата на продажбата /31.03.2010 г./. Каква е била пазарната стойност на вещта към датата на сключване на договора е правноирелевантно, понеже според съдебната практика по реда на чл. 189, ал. 1, изр. 3 вр чл. 82 ЗЗД се претендира само разликата между платената цена /подлежаща на връщане по чл. 189, ал. 1, изр. 2 ЗЗД/ и пазарната стойност на продадената вещ. С оглед на цялостното съдържание на исковата молба (л.30 от гр. д. № 2362/2023 г. на РС-Б.) именно тази сума се претендира и в настоящия случай от ищеца. Съдът се произнася по предявен иск, като изхожда от действително изразената воля, а не от буквалното формулиране на петитума на исковата молба (решение № 92/1.II.1999 г. по гр. д. № 3107/1997 г., IV г.о. на ВКС, определение № 127 от 21.11.2008 г. по т. д. № 407/2008 г., Т. К., І отд. на ВКС). Исковата молба е ясна и редовна, поради което въпросът касае правилността на първоинстанционното решение. В тази връзка обаче не е било навеждано оплакване от жалбоподателите, поради което въззивният съд е ограничен в правомощията си на осн. чл. 269 ГПК. По исковете по чл. 191, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за заплащането на разноски по делото: Съгласно чл. 191, ал. 1 ЗЗД, ако купувачът бъде съдебно отстранен, той може да иска от продавача още и стойността на плодовете, които е осъден да върне на третото лице, и заплащане на разноските по делото. Задължението за заплащане на разноските по делото по чл. 191, ал. 1 ЗЗД не е предвидено в чл. 189, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, поради което то касае отговорност на продавача за други вреди по смисъла на чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД, а от това следва, че за него са приложими общите правила за неизпълнение на задължението по чл. 79 и сл. ЗЗД. В случая ищецът е бил съдебно отстранен купувач, поради което той може да иска от продавачите и заплащането на разноските по делото. С Решение № 900385 от 11.03.2021 г. по в. гр. д. № 74/2020 г. на ОС-Б. той е бил осъден да заплати на Й..., сумата от 8442,37 лв., представляваща направени по делото разноски пред двете инстанции. С Определение № 1 от 05.01.2022 г. по гр. д. № 3279/2021 г. на ВКС купувачът е бил осъден да заплати на Й.Щ. сумата 977,91 лв., представляваща направени разноски в касационното производство. В исковата си молба ищецът е изложил твърдения, че във връзка със заплащането на тези суми срещу него е било образувано изпълнително производство, в хода на което той ги е заплатил, като освен тях е заплатил и разноски по изпълнението. Правилно районният съд е съобразил, че ищецът не е предявил иск за присъждането на тези суми, които представляват разноски по изпълнението. С петитума на исковата молба той е отправил искания да му се присъдят само сумите от 8442,37 лв. и 977,91 лв., като от цялостното съдържание на исковата молба не възниква съмнение, че той е възнамерявал именно суми да претендира като разноски по чл. 191, ал. 1 ЗЗД. Представен е документ с изх. № 14404/11.07.2023 г., озаглавен Сметка за размера на дълга, с който ЧСИ Г.Ц. е удостоверил, че С. П., в качеството му на длъжник в изпълнителния процес, е внесъл всички дължими от него суми по изпълнително дело № 20227020400355, които включват и процесните суми от 8442,37 лв. и 977,91 лв. Това доказва, че ищецът не само е бил осъден да заплати тези суми в полза на Й.Щ., но и че след това той в действителност ги е заплатил. Затова несъмнено със заплащането на тези суми са настъпили вреди за ищеца С. П. – претърпени загуби. Следва да се посочи, че в случая договорът за покупко-продажба е развален, поради което искането продавачите да заплатят на купувача сумите, които той е заплатил на действителния собственик като разноски по проведеното между тях дело, касае удовлетворяването на негативния интерес на кредитора-купувач. Заплащането на разноски в полза на Й.Щ. представлява промяна в обективната действителност, която е нежелана от увредения С. П. и обуславя наличието на ново съС.ие, което е нежелано от него. То се дължи на едно неочаквано изменение на действителността – сключването на договора, който впоследствие е бил развален. Затова в случая е нарушен интересът на кредитора от запазване на статуквото, от отсъствие на посочената промяна в действителността. Със сумите от 8442,37 лв. и 977,91 лв. не се отстранява неоснователно обогатяване, възникнало между С. П. и друго лице. Между него и Й.Щ. е налице облигационно отношение за заплащането на деликтното вземане за разноски по проведеното между тях дело. Продавачите не са се обогатили вследствие на обедняването на П., което е настъпило поради това, че той е заплатил тези разноски в полза на Щ.. Противоправното поведение на неизправния продавач по разваления договор е причинило непозволено увреждане на купувача, който е трябвало да заплати разноски по дело на собственика на вещта. Изричната разпоредба на чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД обаче препраща към правилата по чл. 79 и сл. ЗЗД, което изключва приложението на чл. 53 ЗЗД. Затова исканията по чл. 191, ал. 1 ЗЗД за заплащането на разноските по делото не следва да се разглеждат деликтни вземания по чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, които се дължат в условията на пасивна солидарност на осн. чл. 53 ЗЗД. Приложението на правилата по чл. 79 и сл. ЗЗД обуславя и приложението на принципа за разделност на договорните задължения. Солидарност между двама или повече длъжници възниква само в определените от закона случаи или когато е уговорена (чл. 121 ЗЗД). Настоящият случай не е сред двете хипотези, поради което не е налице солидарност между ответниците по иска по чл. 191, ал. 1, предл. 2 ЗЗД (виж решение № 213 от 23.06.2016 г. по в. гр. д. № 176/2016 г. на Окръжен съд - Враца). Следователно е основателно оплакването на жалбоподателката относно липсата на солидарност спрямо това задължение. За купувача са настъпили вреди, поради заплащането на сумите от 8442,37 лв. и 977,91 лв. Налице е причинна връзка между тези вреди и противоправно поведение на продавачите по договора, които не са изпълнили задължението си да прехвърлят правото на собственост на купувача. За да се избегнат в тези случай спорове между страните относно наличието на правнорелевантна причинна връзка между противоправното поведение на продавача и настъпилите вреди, изричната разпоредба на чл. 191, ал. 1 ЗЗД потвърждава, че съдебно отстранения купувач може да иска от продавача заплащане на разноските по делото. Разноските по воденото дело от купувача срещу третото лице за запазване на имота, се обхващат от отговорността на продавача за вреди, тъй като са пряка и предвидима последица от неизпълнението (решение № 294 от 13.10.2011 г. по гр. д. № 1515/2010 г., Г. К., III г. о. на ВКС). Затова и по отношение на това задължение са неоснователни доводите на ответниците относно тяхната добросъвестност като продавачи и относно възможността им да предвидят вредите. Следователно в полза на ищеца са възникнали вземания срещу ответниците за заплащането на сумите от 8442,37 лв. и 977,91 лв., представляващи разноските по делото, проведено между него и Й.Щ.. Затова са основателни исковете на ищеца за заплащането на тези суми, поради което правилно те са били уважени с решението на районния съд, но сумите не е следвало да се присъждат в условията на солидарност. Възражението за прекомерност на разноските по делото между купувача и действителния собственик на вещта следва да се разглежда в светлината на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Следва да се посочи, че в тази връзка не са навеждани оплаквания във въззивните жалби, поради което на осн. чл. 269 ГПК въззивният съд няма правомощието да се преценява правилността на тази част от първоинстанционното решение. В жалбите не са посочвани оплаквания относно изтичането на абсолютна погасителна давност. За пълнота на изложението обаче следва да се посочи, че тя се урежда от правните норми в разпоредбата на чл. 112 ЗЗД, а същите имат действие само занапред (виж Решение № 4 от 20 април 2021 г. по конституционно дело № 1 от 2021 г., решение № 209 от 14.11.2024 г. по в. гр. д. № 255/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив, решение № 566 от 30.04.2025 г. по възз. гр. д. № 3294/2022 г. на Апелативен съд – София и др.). Към настоящия момент е обективно невъзможно да е изтекла десетгодишна давност спрямо претендираните от ищеца права. По горепосочените съображения първоинстанционното решение е правилно в частите му, с които са били уважени предявените искове, но ответниците не е следвало да бъдат осъждани да заплатят солидарно претендираните от ищеца суми. По реда на чл. 129, ал. 2 ГПК районният съд е указал на ищеца да уточни дали претендира сумите в условията на разделност или на солидарност, както и във втория случай да обоснове основанието за солидарността. Ищецът е изпълнил указанията на съда, като в представената от него поправена искова молба несъмнено е обективирана волята му, че претендира заплащането на сумите в условията на солидарност. Следователно районният съд не е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила по чл. 129, ал. 2 ГПК, тъй като ищецът е отстранил констатираната нередовност и с решението си съдът се е произнесъл по редовна искова молба. В исковата молба ищецът е поискал ответниците да бъдат осъдени солидарно, поради което не е налице произнасяне свръхпетитум от страна на районния съд, съответно не е налице недопустимост на тази част от решението (в този смисъл виж решение № 145 от 20.03.2013 г. по в. гр. д. № 43/2013 г. на Окръжен съд - Плевен). Налице е обаче неправилност на тази част от съдебното решение, която е била наведена като оплакване само във въззивната жалба на С. Ц. (чл. 269, изр. 2 ГПК). Такова оплакване обаче не е навеждано в жалбата на К. Г., като този жалбоподател не е навеждал доводи в тази насова и впоследствие в хода на въззивното производство. Ответниците не са съпрузи, поради което те не са необходими другари. Вещта, която е била предмет на разваления договор, никога не е била притежавана от тях в режим на СИО. Законовият режим на общност обхваща само вещни права (чл. 21, ал. 1 СК), а СИО се прекратява с прекратяването на брака. Предмет на делото не са техни вещни права, притежавани в режим на СИО, а облигационните права на ищеца, възникнали поради съдебната евикция и развалянето на договора. Тъй като договорът е развален, не може да се говори за договорна отговорност. Претендираните от ищеца права и кореспондиращите задължения на ответниците възникват ex lege /с отпадането на основанието за заплащане на цената, със заплащането на разноските на собственика на вещта, с претърпяването на вреди от необходимостта да се купи нова сходна вещ/. А чл. 32, ал. 2 от СК предвижда солидарна отговорност само за задължения, възникнали от договор (решение № 520 от 22.06.2010 г. по гр. д. № 496/2010 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 635 от 29.10.2024 г. по гр. д. № 4740/2023 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС). Ответниците не дължат претендираните вземания в условията на пасивна солидарност, но дори и солидарните длъжници са само обикновени другари. В настоящия исков процес ответниците са обикновени другари. За тях е приложим чл. 216, ал. 1 ГПК, който гласи, че всеки от другарите действа самостоятелно, а неговите процесуални действия и бездействия нито ползват, нито вредят на останалите. В светлината на тази разпоредба следва да се разглежда и правото им на въззивно обжалване, както и посоченото от всеки другар в неговата въззивна жалба, понеже на осн. чл. 269 ГПК въззивният съд е ограничен от това, което всеки другар е посочил в жалбата си, когато преценява правилността на първоинстанционното решение по отношение на този другар. Затова вследствие на различното процесуално поведение на обикновените другари може да се стигне до различни решения по делото по отношение на всеки обикновен другар. Относно правото на въззивно обжалване съдебната практика е константна, че когато двама обикновени другари бъдат осъдени солидарно, ако само един от тях обжалва решението и другият не се присъедини към жалбата му по реда на чл. 265, ал. 1 ГПК, първоинстанционното решение ще влезе в сила в частта му относно необжалвалия, дори и впоследствие въззивният съд да приеме, че солидарност не е била налице. На чл. 216, ал. 1 ГПК ако единият обикновен другар във въззивната си жалба наведе определено оплакване по чл. 269 ГПК, това като негово процесуално действие не ползва и не вреди на останалите обикновени другари. Изключение от това може да настъпи в определени хипотези, като например при съобразяването на общите факти между другарите (чл. 217 ГПК), както и при служебното прилагане на императивна материалноправна норма от страна на въззивния съд (виж Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Въззивният съд има правомощието да се произнесе по въпроса за правилността на солидарното осъждане, само при наличието на оплакване за това във въззивната жалба по чл. 269 ГПК (в този смисъл решение № 145 от 20.03.2013 г. по в. гр. д. № 43/2013 г. на Окръжен съд – Плевен, решение № 1201 от 15.12.2014 г. по т. д. № 1250/2014 г. на Окръжен съд – Варна, решение № 260084 от 15.02.2021 г. по в. гр. д. № 2688/2020 г. на Окръжен съд – Бургас, решение № 408 от 24.07.2025 г. по възз. гр. д. № 841/2024 г. на Окръжен съд - Благоевград). Оплакване относно пасивната солидарност е наведено единствено във въззивната жалба на С. Ц.. Това оплакване е основателно, поради което по отношение на Ц. първоинстанционното решение следва да се отмени и съобразно правилата на разделността тя следва да бъде осъдена да заплати на ищеца само половината от всяка една от претендираните суми, които са предмет на въззивното производство. Понеже ответниците не са необходими другари, за тях не е приложим чл. 216, ал. 2, изр. 1 ГПК, според който извършените от някои от тях действия имат значение и за неявилите се или неизвършилите тези действия другари. Затова оплакването за липсата на солидарност като процесуално действие на С. Ц., няма правно значение за неизвършилия го обикновен другар К. Г.. Жалбоподателят К. Г. като обикновен другар и съдлъжник не е навел в жалбата си оплакване по чл. 269 ГПК относно пасивната солидарност. При обикновените другари следва да се съобразяват процесуалните правила относно общите факти между обикновените другари (чл. 217 ГПК), а еднаквите фактически констатации налагат и еднакви правни изводи, така че, доколкото зависи от общите факти, решението трябва да бъде еднакви спрямо всички другари (С., Ж. „Българско гражданско процесуално право. Десето преработено и допълнено издание, второ по действащия ГПК“, „Сиела Норма“ АД, София, 2020, стр. 370). Наличието или липсата на пасивна солидарност обаче не е общ факт, а е правен извод. Правилата за солидарността и за разделността са диспозитивни, понеже страните по правоотношението винаги могат по взаимно съгласие да се отклонят от тях. Затова в случая въззивният съд не може въз основа на служебното приложение на императивна материалноправна норма служебно да постанови, че К. Г. дължи в условията на разделност само половината от всяка една от сумите, които е осъден да заплати. Ограничените на осн. чл. 269, изр. 2 ГПК правомощия на въззивния съд относно правилността на първоинстанционното решение са израз на диспозитивното начало (чл. 6 ГПК). Диспозитивното начало е процесуално отражение на разпоредителната власт на носителите на гражданските права, която е включена в съдържанието на тези права (С., Ж., цит. съч., стр. 83, решение № 50055 от 09.05.2023 г. по гр. д. № 919/2022 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 50075 от 09.05.2023 г. по гр. д. № 1719/2022 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС). Възможно е в хода на делото на настъпят промени в гражданските правоотношения между ищеца и ответниците, които да обусловят и различно процесуално поведение на ответниците при посочването на оплаквания в техните въззивни жалби. Ако двама ответници са били осъдени солидарно, а единият от тях изобщо не е дължал, е възможно след постановяването на първоинстанционното решение той да встъпи в дълг на осн. чл. 101 ЗЗД и да стане солидарен длъжник, при което ще е безпредметно във въззивната си жалба да оспорва пасивната солидарност. Възможна е и обратната хипотеза. Ако няколко ответници са били осъдени да заплатят дълга солидарно, е възможно след постановяването на първоинстанционното решение кредиторът да опрости дълга само на единия от тях (чл. 124, ал. 2 ЗЗД). В този случай опростеният ответник ще има основание да обжалва солидарното си осъждане, но останалите ответници ще продължат да отговарят като солидарни длъжници, поради което би било безпредметно за тях да оспорват солидарното си осъждане във въззивните си жалби. В техните жалби те ще могат да наведат доводи относно това, че задължението им се е намалило с частта на длъжника, комуто задължението е опростено, но те няма да имат основания да оспорват тяхната солидарна отговорност. Няма пречка посочената хипотеза да настъпи и при наличието на само двама солидарни длъжници, като кредиторът опрости дълга само на единия от тях. От материалноправна гледна точка в възможно и в хода на делото да настъпи освобождаване от солидарност, което също да обуслови различно процесуално поведение на ответниците и посочването на различни оплаквания в техните жалби. Освобождаване от солидарност се нарича правната сделка, чрез която кредиторът освобождава един или всички длъжници не от дълга изобщо, а само от особената връзка между техните задължения, която произтича от солидарността (виж И.А., „Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията“, трето допълнено издание, издателство на Нов български университет, 2025, стр. 663). Тази хипотеза е била уредена от отменения ЗЗД (виж чл. 100-102 от отменени ЗЗД). Според чл. 100 ЗЗД (отм.) кредиторът, който се съгласи да се раздели дълга в полза на едного от съдлъжниците, не изгубва своето право за солидарен иск против другите за цялото вземане. Ако длъжниците са трима, а дългът е за 300 лв., и кредиторът освободи от солидарността само единия, той може да иска от него само 100 лв., а понеже другите остават в непроменено положение, от всеки от тях може да иска 300 лв. (в този смисъл И.А., „Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията“, трето допълнено издание, издателство на Нов български университет, 2025, стр. 663). Освобождаването от солидарността се нарича относително, ако действа само в полза на един от длъжниците, а не в ползва на всички, но е възможно и абсолютно освобождаване от солидарността, когато кредиторът се съгласи за разделяне на целия дълг, т.е. когато той изрази воля от момента на освобождаването от солидарността всеки от длъжниците да отговаря само за своята част (в този смисъл И.А., „Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията“, трето допълнено издание, издателство на Нов български университет, 2025, стр. 665). Затова е възможно ако няколко солидарни длъжници бъдат солидарно осъдени, след постановяването на първоинстанционното решение кредиторът да освободи от солидарност само един от тях. В този случай само той би могъл като обикновено другар във въззивната си жалба да наведе основателно оплакване за това, че неправилно е бил осъден солидарно. Останалите ответници обаче биха продължили да дължат солидарно и ако наведат такова оплакване във въззивните си жалби, то би било неоснователно. В този случай техните жалбите ще са неоснователни и първоинстанционното решение ще следва да се потвърди в частта, с която съдът се произнесъл спрямо тях. Жалбата на освободения от солидарността длъжник обаче ще е основателна, поради което спрямо него първоинстанционното решение ще следва да се отмени и той ще следва да се осъди да заплати само своята част съобразно правилата на разделността. Няма пречка посочената хипотеза да настъпи и при наличието на само двама солидарни длъжници, като кредиторът освободи от солидарност само на единия от тях. Следователно следва да се отчете, че е възможно след приключването на съдебното дирене пред първоинстанционният съд страните по делото като частноправни субекти да се разпоредят със своите граждански права по начин, който да се отрази върху наличието или липсата на пасивна солидарност спрямо всички или някои от ответниците, което от своя страна да обуслови различното им процесуално поведение, когато навеждат в своите въззивни жалби оплаквания относно въпроса за пасивната солидарност. Затова по този въпрос следва да се даде приоритет на диспозитивното начало (чл. 269, изр. 2 ГПК), отразяващо волята на частноправните субекти и въззивният съд не следва служебно да налага солидарност или разделност в отношения между конкретен ищец и конкретен ответник, ако някой от тях не е навел оплакване за това във въззивната си жалба. По тези съображения следва да се съобрази, че ответниците са обикновени другари, солидарността не касае общи факти между тях, нито служебното прилагане на материалноправна норма, а разпоредбата на чл. 269 ГПК е израз на диспозитивното начало, отразяващо разпоредителната власт на носителите на гражданските права, поради което следва да се приеме, че в конкретния случай оплакването на единия обикновен другар за липсата на солидарност не означава, че въззивният съд надлежно е сезиран с оплакване по чл. 269, изр. 2 ГПК, че другият обикновен другар е бил неправилно осъден в условията на солидарност. Затова въззивният съд има правомощие по чл. 269, изр. 2 ГПК да провери правилността на първоинстанционното решение в частта му, с която съдът се е произнесъл спрямо ответника К. Г., като прецени само оплакванията, които Г. е посочил в своята въззивна жалба, доколкото въпросът не касае общи факти и служебното прилагане на императивна материална норма. Оплакванията във въззивната жалба на Г. са неоснователни. Този жалбоподател не е навел основателно оплакване, въз основа на което да бъде осъден за суми в по-малък размер, респ. той не се е оплаквал за липсата на солидарност, поради което на осн. чл. 269 ГПК въззивният съд не може спрямо него да се приложи правилата на разделността и да го осъди да заплати само половината от претендираните суми. Както вече се посочи, въпросът за пасивната солидарност не касае наличието на общи факти между обикновените другари, нито служебното приложение на императивна материална норма. Въззивният съд съобрази и че в хипотеза като настоящата, сключването на съвместна сделка от двама продавачи може да бъде аргумент, че единият продавач не би могъл да предвиди вредите, които настъпват от неизпълнението на другия. Конкретно оплакване в този смисъл обаче не е налице в жалбата на Г., поради което и по този въпрос въззивният съд също е ограничен от чл. 269 ГПК. Оплакванията на жалбоподателя Г. касаят въпроса за цялостната му отговорност като добросъвестен продавач при настъпила евикция, както и щетите по автомобила във връзка с размера на обезщетението по чл. 189, ал. 1, изр. 3 ЗЗД. Както вече се посочи, тези оплаквания са неоснователни. Същевременно следва да се отчете и че дори посочените оплаквания да можеха да бъдат споделени, те биха оказали влияние само над размера на присъдените суми, но не и на присъждането им в условията на солидарност. Оплакването за липса на пасивна солидарност е свързано с оспорването на половината от размера на всяка една от присъдените суми. В тази връзка следва да се отчете и това, че стриктното спазване на диспозитивното начало и на ограничените правомощия на въззивния съд по чл. 269 ГПК е пряко свързано и с гарантирането на правото на защита на въззиваемия, който в случая е ищец по делото. С първоинстанционното решение ответникът К. Р. Г. е осъден солидарно да заплати на ищеца сумите от 1000 лв. – заплатена цена по договора, 8442,37 лв. – заплатени разноски за две инстанции, 977,91 лв. – заплатени разноски за касационно производство, 8420 лв. – обезщетение за вреди за разлика с пазарната стойност. Ответникът Г. е подал въззивна жалба, която е изцяло неоснователна, поради което и съобразно чл. 269 ГПК въззивният съд не може да ревизира първоинстанционното решение по отношение на Г. и да го осъди да заплати на ищеца само сумите от 500 лв., 4,221,185 лв., 488,955 лв. и 4,210 лв. По гореизложените съображения въззивната жалба на К. Г. е неоснователна, поради което първоинстанционното решение следва да се потвърди в частта, с която районният съд се е произнесъл срещу този ответник. Въззивната жалба на С. Ц. е частично основателна, тъй като е основателно оплакването й, че неправилно е осъдена в условията на пасивна солидарност. Затова по отношение на ответника Ц. първоинстанционното решение следва да се отмени и Ц. следва да се осъди да заплати на ищеца сумите, но в размер, който е съобразен с правилата на разделността. Въззивният съд намира, че спрямо С. Ц. следва да се прецизира диспозитива на съдебното решение, като за яснота тази негова част следва да се отмени и да се постанови нов диспозитив. Това би било в съответствие със съдебната практика относно случаите, при които се уважава възражение за липса на солидарност (виж смисъл решение № 520 от 22.06.2010 г. по гр. д. № 496/2010 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 71 от 28.02.2011 г. по гр. д. № 1025/2010 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, решение № 212 от 06.12.2012 г. по гр. д. № 481/2012 г. на Апелативен съд - Варна). Резултатът от въззивното обжалване е сходен с посочената хипотеза, при която кредиторът освобождава от солидарността само единия от двамата солидарни длъжници. За пълнота на изложението следва да се посочи, че е възможно за задоволяването на един и същ кредиторов интерес в полза на кредитора да възникнат различни облигационни вземания. Възможността интересът на кредитора да може да бъде задоволен чрез получаването на изпълнение по едно вземане, не обуславя наличието на пречка в негова ползва да възникне и второ вземане, което да има за цел да задоволи същия интерес. Затова е възможно за задоволяването на един и същ кредиторов интерес в полза да кредитора да възникнат две или повече вземания. В този случай ако кредиторът получи изпълнение по едно от вземанията, неговият кредиторов интерес ще бъде задоволен и това ще погаси останалите му вземанията относно този кредиторов интерес, а това би направило неоснователни исковете, с които те се претендират (в този смисъл виж решение № 556 от 06.10.2025 г. по к. гр. д. № 4561/2023 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС). Същото важи и при частично изпълнение, което, ако е надлежно, ще погаси съответната част от останалите вземания, които задоволяват същия кредиторов интерес. Затова и в настоящия случай различното произнасяне по отношение на двамата обикновени другари не може да доведе до неоснователно обогатяване, тъй като отделните вземания на ищеца срещу двамата ответници касаят задоволяването на едни и същи негови кредиторови интереси (да се върне платената цена, да се обезщети ищеца за разликата между нея и пазарната стойност на вещта, да се обезщети ищеца за разноските по делото срещу собственика на вещта). По тази причина пълното изпълнение от страна на К. Г. би погасило и задълженията на С. Ц.. Ако Ц. заплати сумите, които е осъдена да заплати съобразно правилата на разделността, това би погасило и половината от задълженията на К. Г.. Тези обстоятелства следва да бъдат съобразявани от страните на делото при изпълнението на процесните вземания, за да не се стигне до неоснователно обогатяване на кредитора С. П., каквото би настъпило ако за задоволяването на един и същ негов кредиторов интерес той е получил пълно изпълнение и от двамата длъжници, както и ако получи изпълнение от един от тях по отношение на кредиторов интерес, който вече е бил задоволен /например ако за интересът му да си върне продажната цена той получи над 1000 лв./. При изпълнението е възможно във вътрешните отношения между К. Г. и С. Ц. да възникнат регресни права. Ако ответниците не са се договорили относно съдържанието на вътрешните си отношения, по принцип регресно право би възникнало в полза на този, който задоволи повече от половината от конкретен кредиторов интерес /например ако някой от тях заплати на С. П. повече от 500 лв. във връзка със задължението за връщане на продажната цена/. Приложение намират и общите правила за изпълнение на чужд дълг. Изпълнението на чуждо задължение поради грешка поражда вземане по чл. 56 ЗЗД. Съзнателното изпълнение на чуждо задължение поражда облигационно вземане по чл. 59 ЗЗД в полза на изпълнилия срещу лицето, чийто дълг е погасен (в този смисъл решение № 266830 от 06.12.2021 г. по гр. д. № 8076/2017 г. на Софийски градски съд, решение № 260477 от 21.06.2021 г. по гр. д. № 5143/2020 г. на Районен съд – Русе, решение № 20865 от 16.12.2023 г. по гр. д. № 16489/2023 г. на Софийски районен съд, акад. проф. д.ю.н. И.Р.. „Гранични случаи в правото: съотношение между суброгация и регрес“.). В зависимост от конкретиката на случая е възможно да намерят приложение правилата за гестията по чл. 60-62 ЗЗД. По разноските: Във въззивното производство разноските се присъждат на осн. чл. 273 вр. чл. 78 ГПК. Въззивната жалба на К. Г. е неоснователна, поради което в полза на този жалбоподател не се дължат разноски на осн. чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК. Въззивната жалба на С. Ц. е частично основателна. С оглед на съдържанието на нейната жалба предмет на въззивното производство са били сумите, които с първоинстанционното решение Ц. е била осъдена да заплати на ищеца. Основателното й оплакване за липса на пасивна солидарност обуславя извод, че С. Ц. не дължи половината от на всяка една от тези суми. Затова въззивната жалба на С. Ц. е основателна по отношение на ½ от обжалваемия й интерес. По тази причина искането да й бъдат присъдени разноски по делото е основателно само наполовина. Тя е доказала заплащането на разноски в общ размер на 1376,81 лв., изразили се в заплащането на 376,81 лв. – държавна такса (л.12) и 1000 лв. адвокатско възнаграждение (л.46). Въззиваемият С. П. не е навеждал възражение за прекомерност на заплатеното от нея адвокатско възнаграждение. Затова с оглед на частичната основателност на жалбата относно половината от обжалваемия интерес в полза на жалбоподателката следва да се присъди сумата от 351,98 евро като разноски, сторени в хода на въззивното производство. С отговорите на въззивните си жалби въззиваемият е поискал да му се присъдят разноски по делото. Той е доказал заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 2500 лв. (л.51). В хода на о.с.з., проведено пред окръжния съд, процесуалните представители на жалбоподателите са навели възражения по чл. 78, ал. 5 ГПК. Възраженията за прекомерност са неоснователни с оглед на фактическата и правна сложност на делото, при преценката на която следва да се отчете броят на обективно и субективно съединените искове и правната сложност на въпросите относно евикцията. Следва да се отчете и интереса по всеки иск, както и осъществената адвокатска работа, изразила се в подаването на отговори на въззивните жалби, участие в съдебно заседание и депозирането на писмена защита. По тези съображения съдът не следва да намалява размера на разноските, които въззиваемия претендира за заплатено от него адвокатско възнаграждение, като същите следва да му се присъдят съобразно неоснователността на жалбите и обжалваемия интерес. Следва да се отчете, че във въззивното производство процесуално представителство в полза на въззиваемия е било осъществявано по повод на двете въззивни жалби на двамата ответници. Жалбата на К. Г. е неоснователна, поради което на осн. чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК той следва да бъде осъден да заплати сумата от 1250 лв., представляваща половината от разноските, които се претендират от въззивника. Жалбата на С. Ц. е неоснователна само с оглед на половината от обжалваемия й интерес. Затова на осн. чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК тя следва да бъде осъдена да заплати сумата от 625 лв., представляваща една четвърт от разноските, които се претендират от въззивника. При постановяването на настоящото решение следва да се съобразят и правилата за превалутиране и закръгляне (чл. 4 и чл. 5 на Регламент (EО) № 1103/97 на Съвета от 17 юни 1997 година относно определени разпоредби, отнасящи се до въвеждането на еврото, както и чл. 12 и чл. 13 от ЗВЕРБ). Така мотивиран, ОС-Б.