Решение № 3348 от 22.6.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 13016/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и следващи от ГПК. С решение №9305 от 17.08.2022год., допълнено по реда на чл.250 от ГПК и изменено в частта за разноските по реда на чл.248 ГПК с решение №12535 от 10.11.2022г., постановени по гр.дело №16910/2022г. по описа на СРС, ГО, 164 с-в е признато за незаконно и отменено на основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ, уволнението на Б. Х. Б. с ЕГН ••••••••••, извършено със заповед №ЧР-22- 128/10.03.2022г., изменена със Заповед № ЧР-122- 131/16.03.2022г. и двете издадени от Министъра на младежта и спорта, на основание чл. 328, ал.1, т.6 от КТ, вр.чл.213, ал. 3 от ЗПУО. На основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „Директор на Държавно спортно училище „Г.В.С.“- гр.София, Булстат ••••, с адрес гр.София, СО- район „Младост“, бул.“••••. Ответникът Държавно спортно училище „Г.В.С.“ е осъден на основание чл. 225, ал.1, т.3 от КТ да заплати на ищеца сумата от 11205, 46 лв.- обезщетение за оставане без работа в резултат на незаконното уволнение, в периода от 11.03.2022 г. до 02.08.2022 г., ведно със законната лихва, считано от 30.03.2022 г. до окончателното плащане на задължението, като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер- за сумата от 2998, 70 лв. и за периода от 03.08.2022 г. до 11.09.2022 г. Ищецът е осъден да заплати на ответника 206, 90 лв. разноски, съобразно с отхвърлената част от иска по чл.344, ал.1, т.З, вр. с чл.225, ал.1 от КТ. Срещу така постановеното и допълнено решение в частта, с която исковете са уважени, е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ответника Държавно спортно училище „Г.В.С.“. Жалбоподателят поддържа, че първостепенният съд неправилно е тълкувал нормата на чл.213, ал.3 от ЗПУО, според която за заемане на длъжността „директор“ в спортно училище е необходим не по-малко от 5 години учителски стаж, или 5 години професионален опит в областта на физическото възпитание и спорта. Твърди, че ищецът не отговаря на нито едно от тези алтернативни изисквания. Ищецът сам признал, че притежава само 4 години, 6 месеца и 24 дни учителски стаж. Твърди също така, че „професионален опит“ е само този, който е придобит вследствие упражняване на дейност по трудово или приравнено към него правоотношение, съгласно чл.12, ал.2 и ал.4, т.2 от НСОРЗ. В периода, за който ищецът твърдял да е професионален състезател, той не преподавал знанията и опита си, а обратното- самият той бил обучаван и имал преподаватели и треньори. Треньорската дейност на ищеца по граждански договор през 2019г. попадала под дефиницеята за „професионален опит“ като прикрито трудово правоотношение, но не била достатъчно дълга като време, за да обективира законовото изискване за поне 5 години такъв опит към момента на кандидатстване и възникване на трудовото му правоотношение като директор. Не следвало да се отчита и трудовият стаж на ищеца като „младши/старши експертен сътрудник“ в Комисията по въпросите на децата, младежта и спорта към Народното събрание, тъй като за заемането на тази длъжност не се изисквало образование, квалификация и специалност, можела да бъде заета от всеки гражданин и придобитият трудов стаж е общ, а не по специалността. Относно иска по чл.344, ал.1, т.З, вр. с чл.225, ал.1 от КТ твърди да е неоснователен и на самостоятелно основание- в представеният от ищеца фиш за трудово възнаграждение не бил посочен конкретен размер за 6 месеца, а само за 1 месец. Не било представено и доказателство, че именно през месец февруари 2022г. ищецът е работил без да е ползвал отпуск. Поради това моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявените искове- отхвърлени. Алтернативно претендира обезсилване на решението в частта с която е уважен искът с правно основание чл.344, ал.1, т.З, вр. с чл.225, ал.1 от КТ. Претендира разноски. Въззиваемият ищец Б. Х. Б. в подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва същата като неоснователна. Поддържа, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, като излага доводи идентични с мотивите на обжалваното решение. Твърди, че в заповедта не е изрично посочено на коя от двете визирани в чл.328, ал.1, т.6 от КТ се е позовал работодателят при прекратяване на трудовото му правоотношение. Към момента на изтичане на срока за подаване на документи в конкурса за назначаване на процесната длъжност, притежавал повече от 5 години учителски стаж, а представените с въззивната жалба писмени доказателства в тази връзка не следва да се приемат поради настъпването на процесуална преклузия. Твърди също така, че по тоношение на него кумулативно е налице и втората изискуема предпоставка за заемане на процесната длъжност, а именно- 5 години професионален опит в областта на физическото възпитание и спорта, предвид това че е бил картотекиран като национален състезател по самбо през периода от 2009 до 2016г. съгласно разпоредбите на действащия към онзи момент ЗФВС(отм.). Моли обжалваното решение да бъде потвърдено и претендира разноски за въззивната инстанция. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното: Предявени са искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, 2 и 3, вр.чл.225, ал.1 от КТ. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че първостепенният съд се е произнесъл по непредявен иск в частта от обжалваното решение, с което е уважил предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3, вр.чл.225, ал.1 от КТ. Тази претенция е предявена от ищеца с исковата молба, а възраженията на ответника всъщност касаят нейната основателност и представените от ищеца в тази връзка писмени доказателства относно размера на същата. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението е правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към подробните мотиви, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: Релевантните за спора факти и обстоятелства са правилно установени от първостепенния съд и настоящият състав не намира за необходимо да ги преповтаря. Тежестта на доказване относно законосъобразното упражняване на правата да се прекрати договора е разпределена от СРС с доклада по делото. Настоящият състав намира, че към крайната дата за подаване на документи за проведения конкурс, въз основа на който е сключено процесното трудово правоотношение, ищецът е отговарял на всички изисквания относно образование и професионална квалификация по смисъла на чл.213, ал.3 от ЗПУО и чл.19, ал.3 от ППЗФВС. Между страните не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че ищецът притежава висше образование с професионално-квалификационна степен "магистър" по специалност "Спорт и сигурност", както и придобита допълнителна професионално-квалификационна степен, даваща му право да заема длъжност "учител". Следователно първото от посочените алтернативно в процесната заповед основания (относно необходимото образование) не е налице. От представените по делото писмени доказателства- трудова книжка, договори и справки от НОИ за трудови договори и осигурителен стаж, безспорно се установява и наличието на минимално изискуемите 5 години учителски стаж към момента на обявяването на конкурса за директор на ответното училище. Ищецът е заемал длъжността "младши учител по спортна подготовка" от 04.09.2013г. до 17.12.2016г., или 3 години, 3 месеца и 13 дни. От 18.01.2017 г. до 07.10.2019 г. (датата на изтичане на едномесечния срок за подаване на документи за участие в конкурса за длъжността „директор“) ищецът е заемал длъжност "учител по спорт "джудо" при ответника, или 2 години, 8 месеца и 20 дни. Общият учителски стаж на ответника от 04.09.2013 г. до 07.10.2019 г. е 6 години и 3 дни. Действително от представените във въззивното производство заповеди за разрешаване на неплатен отпуск, а и от трудовата книжка се установява, че ищецът две години (от 01.02.2018г. до 31.01.2020г. е бил в неплатен отпуск, който по аргумент от чл.160, ал.3 от КТ не следва да се зачита за трудов (и учителски) такъв, но през периода от 18.01.2017 г. до 05.01.2020 г. на ищеца е признат трудов стаж от 2 г.11 м. и 19 дни при друг работодател, видно и от представените справки от НОИ за трудови договори и осигурителен стаж- като младши/старши експертен сътрудник към Народното събрание. Безспорно този стаж не е учителски, но както е приел и първостепенният съд, има отношение към второто изискване на ЗПУО- относно придобития професионален опит в областта на физическото възпитание и спорта. Доколкото двете изисквания за заемане на длъжността "директор" съгласно ЗПУО са посочени алтернативно, наличието на което и да е от тях е достатъчно за допускане до конкурс за заемане на длъжността, и съответно за фактическото й заемане, в случай че кандидатът бъде класиран на първо място. Освен изложеното по-горе следва да се отбележат и установените от представените по делото писмени доказателства обстоятелства, които не се и оспорват от ответника, че ищецът е дългогодишен професионален състезател по самбо, участвал в множество републикански, европейски и световни първенства, като през 2014 г. е станал и световен шампион по самбо за мъже. Освен като треньор по джудо при ответника в периода от 2013 до 2020 г., е упражнявал треньорска професия и през 2019 г. по сключен граждански договор от 07.01.2019 г. по чл.6, ал.2 от ЗФВС като помощник-треньор. Следователно както в годините през които е бил професионален национален състезател по самбо (от 2008 до 2016 г.), така и като треньор по джудо/самбо, ищецът е придобил нужните умения и знания в областта на физическата култура и спорта, които са достатъчни да изпълнят изискването за 5 години професионален опит в областта на физическото възпитание и спорт. В това отношение настоящият състав споделя изводите на първостепенния съд и не приема доводите на ответника, че за професионален опит в областта на физическото възпитание и спорт следва да се има предвид единствено опит придобит в преподаване на знания и умения по физическа култура на трети лица, в изпълнение на задължения по трудово или приравнено правоотношение. Следва да се отбележи също така, че наличието на необходимите предпоставки по чл.213, ал.3 от ЗПУО относно ищеца е установено както при допускането му до конкурса от комисията по провеждането му, така и при последваща проверка, извършена от Инспектората по чл. 46 от ЗА, и то по същия сигнал, по който е извършена проверката, завършила с доклада от 08.03.2022 г. (ваз основа на който е издадена и мотивирана процесната заповед). В първия случай проверката е завършила с доклад, че не са открити пропуски и нередности при провеждането на конкурса, което навежда съда на извод и за недобросъвестно упражняване на права от работодателя в противоречие с чл.8, ал.1 от КТ. По отношение на исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.2 и 3 от КТ, същите като акцесорни на главния иск по чл.344, ал.1, т.1 от КТ също следва да се уважат. Във връзка с наведените във въззивната жалба доводи относно иска с правно основание чл.344, ал.1, т.3 от КТ съдът намира същите за неоснователни. Съгласно разпоредбата на чл.225, ал.1 от КТ при незаконно уволнение работникът или служителят има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но за не повече от 6 месеца. В случая базата за определяне на обезщетението- брутното трудово възнаграждение на ищеца за последния месец преди прекратяване на трудовото правоотношение и компонентите от които това БТВ се състои, са приети за безспорни между страните в първоинстанционното производство, в проведеното открито съдебно заседание на 02.08.2022г. Ищецът изрично е заявил, че в този месец е ползван отпуск, но се е съгласил обезщетението да бъде изчислено на база само отработените дни и ответникът чрез процесуалния си представител е изразил съгласие, като изчисляването на общия размер е предоставено на съда. При това положение за ответника не е налице и правен интерес от оспорване на базата за определяне на обезщетението, доколкото същата на практика е по-ниска от пълното брутно трудово възнаграждение на ищеца за последния отработен месец преди прекратяване на трудовото правоотношение. Ето защо въззивната жалба на ответника следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение- потвърдено. При този изход на спора жалбоподателят- ответник няма право на разноски, а въззиваемият ищец не претендира такива, поради което разноски не следва да се присъждат. Предвид изложените съображения, съдът