Решение № 71 от 22.4.2024 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 106/2024 г.

Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С Решение №18 от 12.01.2024г., постановено по гр.дело №532/2023г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора, П. е осъдена да заплати на Х. И. В. с ЕГН: ••••••••••, адрес: гр.С. ЖК ••••••••••••, сумата от 16000лв., представляваща обезщетение за причинени му от незаконно обвинение по водено срещу него наказателно производство по ДП №зм1531/2008 по описа на 02-ро РУ-Стара Загора, неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.04.2022г. до окончателното й изплащане, като иска за разликата над уважения до предявения размер от 50000лв., представляващ част от пълния размер от 100000лв. е отхвърлен, и П. е осъдена да заплати на Х. И. В. с ЕГН: ••••••••••, адрес: гр.С. ЖК ••••••••••••, направените по делото разноски от 10лв. – платена държавна такса. Недоволна от така постановеното решение е останала жалбоподателя П., която го обжалва в осъдителната му част относно присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 16000лв. със законна лихва с доводи за неправилност относно наличието на действително претърпени неимуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от действията на прокуратурата, прилагането на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД, както и на разпоредбата на чл.5, ал.2 от ЗОДОВ, като претендира за намаляване на присъденото обезщетение. Въззиваемата страна Х. И. В. е депозирал писмен отговор на въззивната жалба със становище тя да е бланкетна и неоснователна и искане да бъде оставена без уважение. Съдът, след преценка на събраните в хода на производството доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното: Предмет на въззивно разглеждане е предявеният от Х. И. В. против П. иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие воденото спрямо него наказателно производство по ДП №СЗЗМ-1531/2008г. по описа на РПУ-Стара Загора за престъпление по чл.199, ал.1, т.3 вр. чл.198, ал.1 вр. чл.129, ал.2 вр. ал.1 от НК, прекратено с Постановление от 06.04.2022г. на ОП-Стара Загора на основание чл.244, ал.2 от НПК, през време на което спрямо него е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ за периода от 20.11.2008г. до 18.05.2009г., до присъдения размер от 16000лв. със законна лихва 15.04.2022г., с оглед пределите на въззивната жалба. Безспорно се установява от приетите писмени доказателства, че с Постановление от 20.11.2008г. за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение ищецът В. е привлечен като обвиняем по образуваното срещу неизвестен извършител ДП №зм1531/2008г. по описа на РПУ-Стара Загора за престъпление по чл.129, ал.2, предл.3 вр. ал.1 от НК за това, че 08.11.2008г. е причинил на Н. Г. М. средна телесна повреда, изразяваща се в избиване на зъби – първи горен десен и първи и втори горни леви. Впоследствие, след извършването на множество разпити на свидетели, деянието е преквалифицирано и с Постановление от 16.04.2009г. В. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.199, ал.1, т.3, предл.2 вр. чл.198, ал.1 вр. чл.129, ал.2, предл.3 вр. ал.1 от НК за това, че на 08.11.2008г. чрез използване на сила отнел чужда движима вещ – златен ланец 94гр. от 18 каратово злато от владението на Н. М. Н. с намерение противозаконно да я присвои, като деянието е придружено с причиняване на посочената средна телесна повреда. С Постановление от 18.05.2009г. досъдебното производство е спряно на основание чл.244, ал.1, т.3 от НПК до издирването и разпита на свидетел-очевидец, както и е изменена мярката за неотклонение на обвиняемия В. от „задържане под стража“ в „подписка“. Впоследствие досъдебното производство е било многократно спирано на същото основание до издирването и разпита на трима свидетели, като с Постановление от 06.04.2022г. наказателното производство е спряно на основание чл.244, ал.1, т.2 от НПК и е прекратено спрямо обвиняемия В. на основание чл.244, ал.2 вр. чл.243, ал.1, т.2 от НПК поради недоказаност на обвинението. Неоснователно жалбоподателят поддържа, че за причинената средна телесна повреда наказателното производство е прекратено по давност. В мотивите на постановлението, на които се позовава, е посочено, че, предвид особеностите на случая, не е налице правната възможност по чл.216 от НПК разследването да се раздели по отношение на средната телесна повреда в самостоятелно производство, а и за това деяние към 2019г. е изтекла предвидената давност, което не променя обстоятелството, че наказателното производство е водено спрямо ищеца за грабеж придружен със средна телесна повреда, което е по- тежко наказуемо престъпление и за което именно то е прекратено, поради недоказаност на обвинението, а не поради изтекла давност. Така установените обстоятелства за образувано наказателно производство, по което ищецът В. е бил привлечен като обвиняем за извършване на конкретно престъпление, прекратено от прокуратурата спрямо него на основание чл.244, ал.2 вр. чл.243, ал.1, т.2 от НПК, приравняващо се на прекратяване поради това, че деянието не е извършено от лицето, по смисъла на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ обосновават пасивната материалноправна легитимация на ответната П. като държавен орган, под чието ръководство и надзор е водено, в посочената хипотеза. Наказателното преследване по обвинение в извършено престъпление, приключило с прекратяването му, само по себе си е достатъчен обективен факт, обосноваващ негативно въздействие върху преследвания, свързано най- малкото и обичайно с притеснения от изхода на производството, тревога, потиснатост, накърняване на моралните и нравствени ценности, както и социалното му общуване, за каквито изживявания и причинно-следствената им връзка с наказателното производство не е необходимо да се събират нарочни доказателства, каквито в случая са ангажирани от ищеца посредством показанията на св.Б. Н., според които след задържането му ищецът се дистанцирал и започнал да страни. Вредите, причинени от мярката за неотклонение „задържане под стража” се включват в тези, произтичащи от незаконното обвинение в извършване на престъпление при прекратяване на образуваното наказателно производство, поради това, че деянието не е извършено от лицето. Те касаят негативите на произтичащите от тази мярка ограничения по отношение правото на свободно придвижване и на труд, както и социална изолация, препятствала в случая обучението на ищеца, записан за редовен ученик в 12 клас за учебната 2008/2009г. във ВСУ - гр. С. според представената служебна бележка, и прекъснала трудовата му ангажираност, според св.ТТ, но не и произтичащите от лоши материално-битови условия в ареста при изтърпяването й, каквито са наведени в исковата молба, както основателно е възразил ответникът. Осигуряването на добри битови условия в следствения арест не съставлява правоохранителна дейност в разглежданата хипотеза, а прякото ръководство и контролът върху дейността на местата за лишаване от свобода, каквото е и следственият арест, се осъществява от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, която е юридическо лице към министъра на правосъдието, съгласно чл.12 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража. В тази връзка показанията на св.МИ, третиращи условията в ареста и то през 2010г., а не в периода, в който ищецът е бил задържан по процесното наказателно производство, се явяват неотносими към спора. Провеждане на пълно и главно доказване е наложително само при твърдения за болки и страдания, които са извън обичайните за лице в такова положение и са специфични, с оглед личността на увредения, неговата среда или обществено положение и други конкретни обстоятелства. Настоящата инстанция не кредитира представеното от ищеца изготвено извънсъдебно по негово възложение съдебно-психиатрично освидетелстване като годно доказателствено средство, тъй като не е изготвено и приобщено по предвидения от чл.195-чл.203 или чл.204-206 от ГПК процесуален ред. Обстоятелството, че приятелката на ищеца, с която планирали да имат дете, го изоставила след неговото задържане, в каквато насока са показанията на св.ТТ, не е наведено с исковата молба и не обосновава специфични вреди вследствие именно на наказателното преследване, тъй като устройването на семейния живот зависи изключително от волята и отношенията между партньорите. От представената от ответника справка за съдимост се установява, че ищецът В. е бил осъждан седем пъти за периода 2004-2019г. за кражби, държане на наркотични вещества и за управление на МПС след употреба на наркотични вещества, за които деяния са му налагани и наказания „лишаване от свобода“, каквото реално е изтърпявал за периода 22.10.2010г.-23.01.2012г. с приспадане на времето по мярка „задържане под стража“ и за периода 07.03.2019г.-22.06.2020г. с приспадане на времето по мярка „задържане под стража“. Обремененото съдебно минало и многократния сблъсък с правоохранителните органи преди и през време на процесното наказателно производство обосновават по-нисък интензитет на търпените от ищеца обичайно съпътстващи наказателното преследване негативни изживявания. Следва да се има предвид, обаче, че за първи път той е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“ именно по процесното наказателно производство, което за периода от почти шест месеца на изтърпяването й от 20.11.2008г. до 18.05.2009г. е било свързано с наложените от нея ограничения, на каквито до този момент не е бил подложен, и произтичащите от тях с оглед на това значителни негативни преживявания. Това положение, наред с обстоятелството, че повдигнатото спрямо него обвинение е било в извършване на тежко по смисъла на чл.93, т.7 от ДР на НК престъпление, за което е предвидено наказание „лишаване от свобода“ от пет до петнадесет години, пред угрозата от налагане на каквото е нормално тревогата и притесненията да са дълбоки и интензивни, както и, че наказателното производство е протекло само на досъдебна фаза, но за един твърде продължителен период от време от повече от 13 години, през който, макар и да не са извършвани активно процесуално-следствени действия с негово участие, предвид многократните спирания на производството за издирване на посочени свидетели, на което акцентира жалбоподателят, той за дълго време е бил поставен в положение на несигурност и произтичащите от това за голяма част от живота му негативи, свързани основно с притеснения от изхода по производството и страх от осъждане, дава основание на настоящата инстанция да приеме присъденият размер на обезщетението от 16000лв. с обжалваното в тази му част първоинстанционно решение за справедлив по смисъла на чл.52 от ЗЗД и съответстващ на икономическата обстановка в страната към влизане в сила на прекратителното постановление, от когато е възникнало основанието за ангажиране на отговорността на ответника. С отговора на исковата молба ответникът е заявил, че след приобщаване на доказателствата по ДП №1531/2008г. ще направи и други възражения, включително за прилагане на чл.5 от ЗОДОВ, ако се съдържат обстоятелства в тази връзка. До приключване на устните състезания пред първата инстанция такова възражение не е заявено с конкретизиране на фактическите обстоятелства, на които се основава, поради което оплакването във въззивната жалба, че възражението за прилагане на чл.5 от ЗОДОВ не е обсъдено, е неоснователно. Неоснователно при това положение и с оглед преклузията е и заявеното с въззивната жалба искане въззивният съд да приложи чл.5, ал.2 от ЗОДОВ. Обсъденото обосновава извода за неоснователност на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение в атакуваната му с нея част. Предвид изложените мотиви, съдът