Решение № 19 от 19.2.2025 г. на Окръжен съд - Монтана по дело № 411/2024 г.

Производството е по реда на Глава ХХI от НПК. С присъда № 46 на Районен съд-Лом, постановена на 30.10.2024 година по НОХД № 95/2024 година, подсъдимият В. В. Г. от град В. е признат за невиновен в извършване на престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК и е оправдан по повдигнатото му обвинение, за това, че на 17.09.2016 г. в град В. противозаконно присвоил чужда движима вещ - лек автомобил, марка „ХХХ“, модел „ХХ“ с рег. № •••, собственост на Е. Т. М. от село Б., общ. В., обл. М. на стойност 1087 лева, която владеел - закарал автомобила в работилницата си в гр. В. за ремонт на ауспух. Присъдата е протестирана с оплаквания за процесуалноправна и материално правна незаконосъобразност. Навеждат се доводи, че съдът е третирал неправилно фактите, противоречиво е анализирал писмените и гласни доказателства и не е приложил правилно материалния закон. Отбелязано е, че към момента на постановяване на присъдата не е ясно, какво е приел съда, за да я постанови, но след изготвяне на мотивите ще бъдат изложени допълнителни съображения. Такива не са депозирани. Участващият във въззивното производство прокурор, подържа протеста по основанията, изложени в него. Моли МОС да признае подсъдимия за виновен по предявеното му обвинение. Защитникът на подсъдимия счита протеста за неоснователен, а оправдателната присъда за правилна и подробно мотивирана. Окръжен съд-М., след цялостна проверка на присъдата в предмета и пределите на въззивната проверка по чл.313 и чл. 314 от НПК, независимо от основанията, посочени от страните установи следното: Протестът, целящ отмяната на атакуваната присъда, е процесуално допустим, тъй като е подаден в установения в чл.319 от НПК преклузивен 15- дневен срок, от легитимиран да обжалва субект, срещу подлежащ на въззивен съдебен контрол по реда на Глава ХХІ от НПК акт, и пред надлежния съд. Разгледан по същество, протеста е основателен, макар не по изложените в него съображения. Настоящата въззивна инстанция констатира, че атакуваната присъда е постановена при сериозни пороци на обвинението, пренесени впоследствие и в съдебния акт, с което са допуснати отстраними съществени нарушения на процесуалните правила, с ефект да ограничат процесуалните права на подсъдимия, налагащи отмяна на присъдата и връщане делото на районния съд за ново разглеждане от друг състав. Производството пред първоинстанционния съд е разгледано в отсъствието на подсъдимия, при условията на чл. 269, ал. 3, т. 2 от НПК, тъй като адреса му в страната не е известен и след щателно издирване Г. не е установен. На основание чл. 94, ал. 1, т. 8 от НПК на подсъдимия е назначен защитник - определеният от АК гр.М. адв. С. П. от АК М., който е бил назначен за негов защитник и в хода на ДП. По делото е приет за съвместно разглеждане предявеният писмен граждански иск от пострадалото от престъпното деяние лице Е. Т. М. от село Б., общ.В., обл.М. против подсъдимия за причинени с престъплението имуществени вреди в размер на 1087лeва. М. е конституиран в качеството на граждански ищец по делото, и е взел лично участие в процеса. Първостепенния съд е провел разпоредително заседание по делото на 18.04.2024г. и е дал възможност на страните да вземат становище по въпросите визирани в разпоредбата на чл.248, ал.1 от НПК. С определение по чл.248, ал.5 от НПК съдът констатирал липсата на допуснати в досъдебното производство отстраними съществени нарушения, поради което насрочил делото за разглеждане по общия ред. Определението на съда не е било обект на въззивна проверка. Макар съобразно разпоредбата на чл.248, ал.3 от НПК, в съдебно заседание пред първоинстанционния, въззивния и касационния съд да не могат да се правят възражения за допуснати нарушения на процесуалните правила по чл.248, ал.1, т.3 от НПК, които не са били поставени на обсъждане в разпоредително заседание, или които са приети за несъществени, както е в настоящия случай в първата хипотеза, възможността въззивният съд да проверява дали са допуснати процесуални нарушения от категорията на абсолютните, не е преклудирана. Противното би означавало да се постави под съмнение правото на справедлив процес винаги, когато такива нарушения, довели до ограничаване правото на защита на страните, бъдат констатирани от съответната проверяваща инстанция. Едно от тези нарушения е свързано със съдържанието на обвинителния акт и възможността въз основа на този процесуален документ подсъдимия по настоящото дело да има яснота за характера и причините на обвинението срещу него и да организира защитата си. Именно това становище е застъпено в Решение на СЕС от 21.10.2021г. по дело С-282/20, в което е възприето, че правото на обвиняемия да му бъде предоставена подробна информация относно обвинението би било нарушено, ако няма процесуален ред да отстраняване след разпоредително заседание на неяснота и непълнота, които опорочават съдържанието на обвинителния акт. С оглед на тези съображения, въззивният състав следва преди всичко да провери констатират ли се пороци в съдържанието на обвинителния инструмент и дали той е годен да очертае фактическите и правни рамки на обвинението. Въззивният съд счита, че коментираният прокурорски акт не отговаря на изискванията на чл.246 от НПК, досежно параметрите на обвинението и предмета на доказване по него. От обстоятелствената част на обвинителния акт се установява, че между пострадалия и подсъдимия е имало договорка последният да извърши ремонт на автомобила на пострадалия, който бил с повреден ауспух, като го закара в гаража му в гр. В.. Установява се още, че Г. се е разпоредил с оставения му за ремонт лек автомобил, като е направил бартер с автомобила на св. С.М.. Именно това му действие, представлява неправомерно разпореждане с оставена за ремонт при него чужда движи вещ. Факт е, че за това неправомерно разпореждане обаче, подсъдимият няма повдигнато обвинение и не е предаден на съд за същото, както в Постановлението за привличане в качеството му на обвиняем, така и в изготвения обвинителен акт, поставил началото на производство пред първостепенния съд. В случая съгласно така изготвения диспозитив на обвинителния акт, в който е формулирана текстовата част на обвинението и е посочена правната квалификация на престъпното деяние, като изпълнително деяние на обсебването е посочено „закарал автомобила в работилницата си в гр.В. за ремонт на ауспух“. Всички тези действия са правомерни и и са част от фактическите обстоятелства на състава на престъплението обсебване, посочени в закона с „получи на някакво правно основание чуждо имущество да го владее или пази“. Тези обстоятелства са предпоставка за извършване на престъпното деяние по член 206 от НК, но сами по себе си не са противоправни. В обвинителния акт в случая няма повдигнато обвинение за обсебване, изпълнителното деяние на което да се състои в противозаконно разпореждане от страна на подсъдимия с оставения при него от страна на гражданския ищец лек автомобил. Разпоредителните действия, извършени от подсъдимия са останали обсъдени единствено в обстоятелствената част на обвинителния акт, а не и в диспозитива на същия. Въпросът досежно противоречието в обстоятествената част на обвинението и неговия дипозитив, не е обсъждан по време на проведеното разпоредително съдебно заседание. Обвинителният акт има съществено значение за наказателния процес, като едни от основните аспекти на неговата правна същност са, че той е средство за формулиране на окончателното обвинение и единственото такова за повдигане на обвинението пред съда, поради което обвинението трябва да бъде точно и ясно формулирано, чрез посочване на обстоятелства, обуславящи съставомерните признаци на деянието и на неговите правни рамки. Обвинителният акт определя пределите на доказване в съдебното производство. По отношение на извършеното престъпление, авторството на извършителя и предмета на доказване, прокуратурата е институцията, която чрез внесения обвинителен акт очертава развитието на наказателния процес в неговата съдебна фаза. Налице е съществено противоречие в ОА между механизма на деянието и фактическата обстановка, изложена в обстоятелствената част в ОА, /в последствие установена и потвърдена в хода на съдебното следствие/и между диспозитива на същия ОА. Това противоречие изцяло препятства възможността на въззивната инстанция да установи действително формираната воля на държавното обвинение. Описаните разпоредителни действия с инкриминирания лек автомобил, от страна на подсъдимия, в обстоятелствената част не съответстват на повдигнатото обвинение – „за това, че на 17.09.2016г. в град В. противозаконно присвоил чужда движима вещ-лек автомобил, марка „ХХХ“, модел „ХХ“ с рег.№ •••, собственост на Е. Т. М. от село Б., общ.В., обл.М. на стойност 1087 лева, която владеел- закарал автомобила в работилницата си в гр.В. за ремонт на ауспух“. Повдигнатото обвинение не съдържа подробно самите разпоредителни действия с процесната вещ. Ако прокуратурата е приела, че се касае за неправомерни разпоредителни действия, то тогава тези действия следва да бъдат вписани и в диспозитивната част на обвинителния акт, а не само в обстоятелствената част. При липсата на такова обвинение е налице несъответствие /противоречие/ между обстоятелствената и диспозитивната част на обвинителния акт, което съставлява съществено процесуално нарушение. При така изготвен обвинителен акт подсъдимият е в невъзможност да разбере в какво точно е обвинен и да организира защитата си. Видно от диспозитива на обвинителния акт подсъдимият е обвинен, че е „закарал автомобила в работилницата си в гр. В. за ремонт на ауспух“. Без съмнение, служебното начало задължава съдебния състав да извърши и обективира в съдебния си акт в разпоредително заседание преценката си за наличие или липса на основания за прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора. Факт е, че в настоящия казус, първоинстанционният съд не е извършил такава преценка. По този начин несъмнено са накърнени правата на подсъдимия да научи за какво престъпление е привлечен в това качество и въз основа на какви доказателства, съгласно чл. 55, ал. 1 от НПК. Констатираното противоречие не дава възможност на подсъдимия ефективно да упражни правото си защита. Нарушено е гарантираното право в чл. 6, т. 3 от Директива 2012/13/ЕС, че не по-късно от момента на внасяне на обвинението в съда се предоставя подробна информация относно обвинението. С обвинителния акт подсъдимият е получил противоречива информация относно формулираното срещу него обвинение, като този пропуск представлява съществено процесуално нарушение, тъй като по начало крие неопределеност на обвинението и нарушава правото на защита на обвиненото лице - арг. от Решение № 377 от 13.08.1983 г. по н. д. 355/80 г., ВС, ІІ н. о. Изложеното по- горе налага извода, че обвинението следва да се конкретизира и прецизира по отношение на подсъдимия, като обстоятелствената част на обвинителния акт следва да съответства на диспозитива на същия. Несъблюдаването на коментираното дотук процесуално правило от районния съд и неизпълнението на задълженията на съдебната инстанция в тази насока, визирани в чл.249, ал.1 и ал.2, вр. чл.248, ал.1, т.3 НПК, е опорочило и проведеното първоинстанционно съдебно следствие и постановения краен съдебен акт. Това налага връщане на делото в разпоредително заседание на първоинстанционния съд за разглеждането му от друг състав. При осъществяване на правомощията си по чл.249, ал.2 и ал.1, вр. чл.248, ал.1, т.3 от НПК съдът следва да съобрази констатирания в настоящото изложение порок в обвинителния документ, да прецени редовността на обвинението от гледна точка на съответствието между фактите и съставомерните признаци в обстоятелствената част и тези в диспозитива на обвинителния акт, съответствието на дадената от прокурора правна квалификация с диспозицията на съответната норма от особената част на НК, както и дали принципните положения за съдържанието на обвинителния акт, дадени в Тълкувателно решение № 2/2002г., ОСНК на ВКС, са изцяло спазени. Предвид гореизложеното и на основание чл.335, ал.2, във връзка с чл.334, т.1 и чл.348, ал.3, т.1 от НПК, Окръжен съд М.