Решение № 980 от 5.7.2022 г. на Апелативен съд - София по дело № 3487/2021 г.

производството по нохд 220/20 г.по описа на СОС (на което се основава искът срещу държавата в конкретното гражданско производство) вреди с естество опасение от налагане на ефективна присъда. От 15.08.95 г. на основание присъда 95/94 г. по нохд 67/94 г. на ОС Добрич ищецът бил осъден на лишаване от свобода за срок от 6 години (увеличен с 1 година от ВКС) при първоначален строг режим на изтърпяване. По нохд 2829/98 г. по описа на СРС, с присъда от 08.10.99 г., на ищеца като подсъдим е наложено наказание лишаване от свобода за 2 г. при строг режим на изпълнение, по нохд 70/99 г. по описа на ОС Търговище, с присъда от 15.05.02 г., на ищеца е определено наказание 16 г. лишаване от свобода, при строг режим на изтърпяване. По дело 31/03 г., присъда 70/03 г. на ОС Добрич, поради грабеж в условията на рецидив, придружен с убийство, на ищеца е наложено наказание доживотен затвор без право на замяна. Липсват доказателства за медийно огласяване на разследването за престъпленията, за които е постановена оправдателна присъда. При възможност да бъдат приложени копия от конкретни медийни издания, респ. разпечатки от публикации в електронни медии, съдът не може да основе на база свидетелски показания изводи за нанесени на ищеца вреди с естество накърняване доброто име заради публикации за водения процес. От една страна наличието на други осъждания, вече са накърнили репутацията на ищеца, от друга- към момента на разследването ищецът не е бил в естественото си социално обкръжение – сред близки и приятели, а е бил или задържан под стража, или изтърпяващ наказание. С оглед различната социална среда на ищеца и различния морален критерий е необосновано твърдението, че огласяването на обвинението е било вреденосно за ищеца. Липсват доказателства и за това, че именно ответникът – Прокуратура на РБългария, е информирал неназованите в исковата молба медии, публикували (ако и доколкото) информация по случая. Основателни са изводите на СОС за невъзможност решението да се основе на твърденията на свидетелите за причините за разпадане на брака на ищеца и охладняване на отношенията с родителите му, тъй като далите показания пред гражданския съд лица не принадлежат към разширеното семейство на ищеца и нямат поглед върху личните отношения между съпрузите респ. с родителите на ищеца. Нормално е в ситуация на фактическа раздяла (поради лишаване на единия съпруг от свобода) между брачните партньори да има несъгласия, изразени в повишен тон и скандал през време на свиждане. Не е приложено копие от съдебното решение, с което е приключил бракоразводният процес. Именно то по най-достоверен начин би засвидетелствало причините за разпада на брачната връзка. Относно отношенията между родителите и сина няма доказателства за предисторията на същите и за това, че влошаването е причинено именно от повдигнатото и поддържано обвинение за конкретното деяние. В скалата на моралните ценности над свободата (чл. 142 НК) и сексуалната неприкосновеност (чл. 156 НК) стои човешкият живот поради користна цел (чл. 199 НК), за каквото деяние ищецът е осъден. На това основание не е доказано, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, представляващи разпад на отношенията с родителите му именно заради разискваното обвинение. Доколкото твърдението за отказ на ищеца от живот произтича от факта на разтрогване на брака, а съдът приема, че не е доказано прякото произтичане на последното от повдигането на конкретното обвинение срещу ищеца, екзистенциалната демотивация на ищеца за живот също не може да се разгледа като правноотносима към конкретния спор вреда. Показанията на свидетелката И., според възприятията й като психолог, се основават на твърдения на ищеца, а не на обективно изследване на психичния му статус. Доколкото последното може да се установи с помощта на психолого-психиатрична експертиза, каквато не е поискана, тези показания, макар, изхождащи от психолог, не могат да се преценяват като специализиран източник на информация за психичното състояние на ищеца. В показанията преобладават изводи за факти, а не възпроизвеждане на такива, на база на което съдът да си състави собствено убеждение. Относно вредите, произтичащи от транспортирането на ищеца от Варна до София, вида на използвания транспорт, мерките за безопасност при транспортирането, зачитането и удовлетворяването на жизнените нужди на конвоираното лице отговорност носи Главна дирекция “Охрана”, която е юридическо лице към Министъра на правосъдието, със седалище София. Не е в прерогативите и правомощията на ответника да определя начина на охрана на лице с вече наложено наказание лишаване от свобода при транспортирането му от едно населено място до друго. Лишаването на ищеца от възможност да се труди в моментите на осъществяване на следствени действия по повод повдигнатото обвинение по нохд 220/20 г. по описа на СОС не е предпоставка за понасяне на неимуществени вреди. От него биха могли да се понесат пропуснати ползи (неполучено възнаграждение). Постановяването на влязла в сила присъда с наказание „доживотен затвор без право на промяна“ не позволява на ищеца да се възползва от предвидената в закона възможност за намаляване на наказанието заради образцово поведение с полагане на трудова дейност. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди САС установи наличие на несъответствие на постановеното решение с утвърдената съдебна практика за това, че при твърдение за вреди поради незаконосъобразно обвинение се отчитат и вредите, предизвикани от налагане на мярка за процесуална принуда (в случая – мярка за неотклонение „задържане под стража“), като се взема предвид и продължителността на процеса. В този контекст при изходен пункт на дублиране на времето за изтърпяване на мярката за неотклонение „задържане под стража“ и наказанията „лишаване от свобода“, на анализ подлежи твърдението на ищеца, че ако не е била наложена конкретната мярка за неотклонение, той би се ползвал от по- облекчения режим на „осъдено лице“ в мястото на задържането. От една страна разпределянето на лишения от свобода в конкретен отряд е дейност, осъществявана от Главна дирекция изтърпяване на наказанията към Министъра на правосъдието. Поради това ответникът не носи отговорност за определянето на местоизтърпяване на наказанието в отряд за обвиняеми подсъдими. Наличието на множество обвинения, производствата за които са протичали по едно и също време, не позволява да се направи извод за причинна връзка между наложената мярка задържане под стража и мястото за изпълнението й. Няма доказателства (при доказателствена тежест на ищеца за това), че искане за ползване на отпуск не е било удовлетворено поради конкретната мярка за неотклонение (по повод визираното в исковата молба наказателно преследване). С оглед недоказаността на заявените с исковата молба конкретни вредоносни последици настоящият състав приема, че на ищеца следва да се присъди обезщетение заради необосновано дългото протичане на разследването за деяние, за което е постановена оправдателна присъда. През времетраенето на процеса ищецът не е търпял обичайните за неоснователно обвинено лице вреди, тъй като е бил многократно осъждан и попадал в местата за лишаване от свобода. Доколкото несъразмерно дългият процес е само съпътстващо претенциите на ищеца обстоятелство, което съдът следва да съобрази, а не е самостоятелна искова претенция (на каквато ищецът има самостоятелно право), настоящият състав приема, че присъденото от СОС обезщетение може да възмезди ищеца за понесените страдания от неимуществено естество. Водим от горното САС: