Решение № 487 от 18.4.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 20/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по Въззивна жалба вх. №7519/31.10.2022 г., подадена от „Застрахователна компания Лев Инс“АД, чрез адв. Д. Т., срещу Решение №94/29.09.2022 г. по търг.д.№208/2021 г. на СОС – III търг. състав, В ЧАСТТА МУ, с която жалбоподателят е бил осъден на осн. чл.432 от КЗ да заплати на ищцата Д. Н. Р., действаща като непълнолетна лично и със съгласието на своята майка Д. К. К., застрахователно обезщетение за размера над 15 000 лв. до присъдените 40 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата над 15 000 лв., за претърпени неимуществени вреди - физически болки и страдания, изживян стрес и душевни страдания, вследствие нанесени телесни увреждания – счупване на дисталната част на тибията, счупване на лява ключица и множество разкъсно-контузни рани по бедрата, причинени в резултат на ПТП, настъпило на 16.08.2020 г., по вина на Н. Р. С., като водач на лек автомобил марка „Форд“, модел „Фокус“ с ДК №•••••••, застрахован при ответника със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Релевирани са оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част, поради неправилно прилагане на чл.52 от ЗЗД, чрез определяне на завишен размер на обезщетението, който не съответства на изискването за справедливост и съдебната практика по сходни случаи. Жалбоподателят счита, че определеният от първостепенния съд размер на обезщетението от 40 000 лв. не съответства на обема, интензитета и продължителността на претърпените вреди. Настоява за отмяна на решението в обжалваната част, и отхвърляне на предявения иск за размера над 15 000 лв. до 40 000 лв., като бъдат присъдени направените по делото разноски, съобразно изхода от спора. Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна с правен интерес в обжалваната част, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане. Препис от въззивната жалба на ответника е връчен на ищцата, и в срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на въззивна жалба от ищцата Д. Н. Р., действаща лично и със съгласието на своята майка Д. К. К., с който се оспорва въззивната жалба, и се поддържа становище за правилност на постановеното първоинстанционно решение в обжалваната му част. С въззивната жалба и отговора страните не са представили нови доказателства и не са направили доказателствени искания, поради което във въззивното производство нови доказателства по съществото на спора не са събрани. При извършената служебна проверка, на осн. чл.269 от ГПК, съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от компетентен съд в надлежен състав, в изискуемата форма, и е подписано, поради което е валидно. Същото е постановено от родово и местно компетентния съд, по предявен пряк иск на увредено лице срещу застрахователя, след предявена извънсъдебна претенция пред застрахователя по реда на чл.380 от КЗ, която не е била удовлетворена, поради което е допустимо в обжалваната част. По правилността на решението съдът извършва въззивна проверка в рамките на оплакванията във въззивната жалба. Пред въззивната инстанция не се спори между страните, че на 16.08.2020 г., на общински път в община Самоков, извън населено място, е настъпило процесното ПТП, при което е самокатастрофирал по вина на водача управляваният от Н. Р. С. лек автомобил „Форд Фокс“ с ДК №•••••••. Не се спори, че гражданската отговорност на водача е била валидно застрахована при ответника със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, с покритие към датата на ПТП. Не се спори, че ищцата Д. Н. Р. има качеството на „пострадало лице“ по смисъла на чл.476, ал.1 от КЗ, като при същото ПТП е получила травматични увреждания, в качеството на пътник в автомобила. Не се спори по вида и характера на получените от нея травматични увреждания. Спорът пред въззивната инстанция е концентриран върху справедливия размер на дължимото от застрахователя обезщетение, за размера над 15 000 лв. до определения от първостепенния съд размер от 40 000 лв. Във връзка със спорните между страните обстоятелства, относими към определянето на справедливия размер на обезщетението, съдът намира следното: Не се спори, а и се установява от представеното по делото Удостоверение за раждане на л.29 от въззивното дело, че към момента на настъпването на процесното ПТП ищцата е била на 12 години. От приетата по делото Съдебно-медицинска експертиза /на л.55 от делото на СОС/ се установява, че в пряка причинна връзка с процесното ПТП ищцата е получила травматични увреждания, изразяващи се в: травма на опорно-двигателния апарат, изразяваща се в счупване на лявата ключица и епифизиолиза на лявата тибия /голямопищялна кост/ в долната трета, както и мекотъканни увреждания, изразяващи се в множество малки разкъсно-контузни рани в областта на двете бедра. По своя медикобиологичен характер уврежданията представляват трайно затруднение на движенията на левия крак и лявата ръка /за фрактурите/, и временно разстройство на здравето неопасно за живота /за мекотъканите увреди/. Фрактурите са причинили на пострадалата болки и страданя със значителен интензитет в началото, които са намалели впоследствие, до пълното им изчезване в рамките на възстановителния период, чиято обичайна продължителност е около 4 месеца. С оглед характера на фрактурите, същите подлежат на пълно възстановяване, като предвид възрастта на пострадалата, не се очакват усложнения, свързани с клинични прояви на по-късен етап. При изслушването на експертизата в о.с.з. на 26.04.2022 г. вещото лице пояснява, че „епифизиолизата“ представлява реално фрактура, изразяваща се в откъсване на хрущялната растежна зона на костта, при което костта вече не може да расте. Но при наместване и имобилизация, след зарастване на фрактурата, костта продължава да расте. В медицинската документация е отразено, че е поставена мека имобилизация и на двете фрактури. Съдът кредитира заключението, като го намира за компетентно изготвено, обосновано, логично, и кореспондиращо на събраните по делото медицински документи от История на заболяването №22552 на УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ЕАД – Клиника по детска травматология /на л.14 – л.21/, Фиш за спешна медицинска помощ №85739/16.08.2020 г. /на л.23/, Лист за преглед на пациент в КДБ/СО №084942/16.08.2020 г./, и Епикриза от ИЗ№22552/2020 за хоспитализация на ищцата в периода от 16.08.2020 г. до 19.08.2020 г. /на л.13/. От представения по делото Фиш за спешна медицинска помощ №85739/16.08.2020 г. /на л.23/ се установява също, че пострадалата Д. Р. непосредствено след процесното ПТП при прегледа й в 9: 53 ч. от екипа за СМП е била трудно контактна, объркана, не е отговаряла на поставените въпроси, била сънлива имала гадене. Поставена е диагноза контузия на главата и съмнение за мозъчно сътресение, както и състояние на травматичен шок. В декурзуса на неврохурирга д-р Б. от 16.08.2020 г. за преглед на ищцата в 11: 17 ч. /на л.20/ от ИЗ №22552 се установява, че при прегледа ищцата е била в съзнание, контактна, твърди че няма спомен за инцидента, при прегледа не се визуализират и не се палпират травматични промени по меките тъкани на глава и скалп, не се наблюдава огнищна симптоматика, рентгенографията на череп и шия е без особености, като по анамнестични данни се приема наличие на диагноза „мозъчно сътресение“. От събраните гласни доказателства чрез разпит на водача на автомобила Н. С. /баща на ищцата/ в качеството на свидетел /на л.67 от делото на СОС/ се установява, че в момента на настъпване на произшествието ищцата е пътувала като пътник на задната седалка на автомобила, а нейната майка пътувала на предната седалка до водача. Поради лоши метеорологични условия, автомобилът занесъл, излязъл извън пътя, и паднал в крайпътно дере, като се преобърнал и се установил на таван. Вратите не можели да се отворят, и се наложило водачът и пътниците да излязат от автомобила през счупеното странично стъкло. Непосредствено след произшествието ищцата била в тежко състояние – била неподвижна, не можела да ходи, наложило се свидетелят да я носи на ръце, по крака си имала множество порезни рани в областта на бедрото от стъклата, цялото й бедро било в кръв. На мястото на произшествието била повикана линейка, която откарала ищцата в болница „Пирогов“. От показанията на свидетелката А. К. /вуйна на ищцата/ се установява, че свидетелката и съпругът й взели ищцата и нейната майка от болницата, когато ги изписали. При изписването ищцата била бинтована, имала шина на левия крак, лявата ключица била с корсет, защото кракът и ключицата й били счупени. Била много стресирана. Преди катастрофата ищцата била много активно дете, ходела на училище, излизала с приятели, занимавала се с извънкласни дейности, и имала обичайния начин на живот на дете на своята възраст. Катастрофата се случила по време на ваканцията, и през септември ищцата не могла да тръгне на училище, и до края на октомври се лекувала в дома си. След катастрофата възстановяването й било много продължително – била обездвижена, не можела да се обслужва сама. Носела шината и корсета поне два месеца, през които майка й била в болнични, и се грижела за нея в дома им. Дълго време след катастрофата от крака й излизали стъкла. Детето се променило – затворило се, почти не излиза вече, страхува се да се вози в кола. Възстановителният период продължил около половин година – първоначално ищцата не ходела на училище, а когато започнала да ходи – не посещавала физическите дейности. Едва към края на учебната година започнала да спортува по-активно. Към момента на разпита на свидетелката ищцата вече изглеждала физически добре, но емоционално си оставала затворена, не общува много с другите деца. Съдът преценява показанията на свидетелите при условията на чл.172 от ГПК, като отчита близката им родствена връзка с ищцата, обуславяща интерес от изход на делото в нейна полза. Въпреки това ги кредитира, като ги намира за логични, непротиворечиви, конкретни, и кореспондиращи на представените по делото медицински документи, изготвената СМЕ, както и на представените по делото 4 бр. болнични листове за периода от 17.08.2020 г. – 15.10.2020 г.. /общо за 45 дни/, издадени на майката Д. К. К. за гледане на дете до 18- годишна възраст, с диагноза „счупване на дисталната част на тибията“. При така събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа страна, че в пряка причинна връзка с процесното ПТП на 16.08.2020 г. ищцата Д. Н. Р., тогава на 12 години, е получила травматични увреждания, изразяващи се в: травма на опорно-двигателния апарат, изразяваща се в счупване на лявата ключица и епифизиолиза на лявата тибия /голямопищялна кост/ в долната трета, както и мекотъканни увреждания, изразяващи се в множество малки разкъсно-контузни рани в областта на двете бедра. Също така, ищцата е получила лекостепенно мозъчно сътресение, в резултат на което непосредствено след произшествието е била трудно контактна, объркана, не е отговаряла на поставените въпроси, била сънлива имала гадене. В резултат на фрактурите ищцата е търпяла болки и страдания със значителен интензитет в началото, които са намалели впоследствие в рамките на около 4 месеца, трайно затруднение на движенията на левия крак и лявата ръка за около 2 месеца, както и временно разстройство на здравето неопасно за живота. Поради продължителното обездвижване едновременно на лявата ръка и левия крак, ищцата за период от около 2 месеца се е нуждаела от чужда помощ при обслужването си, която й е указвана от нейната майка. Наред с физическите травми, ищцата е преживяла травматичен шок в момента на настъпване на произшествието, и силен стрес в резултат от проведеното оперативно лечение за безкръвна репозиция на фрактурите, и хоспитализацията за 4 дни, и последвалото продължително възстановяване. Настъпило е пълно възстановяване на фрактурите и мекотъканните увреди, без остатъчни ограничения във функцията на засегнатите крайници. В резултат от преживения шок и стрес, ищцата трайно се променила в психологически и емоционален план – станала затворена, изпитва страх да се вози в автомобил. Продължителното възстановяване е затруднило нормалното й обучение, като наложило продължително отсъствие от учебните занятия, и преустановяване за продължителен период /около 6 месеца/ на присъщите за възрастта на ищцата спортни дейности. Съдът отчита възрастта на ищцата като фактор, който е способствал за настъпването на пълно възстановяване на фрактурите, без остатъчни негативни последици, и бързото възстановяване на мекотъканните увреди. От друга страна съдът намира, че възрастта на ищцата е обусловила преживяване на по-тежка емоционална травма, силен емоционален стрес по време на настъпване на произшествието и непосредствено след настъпване на травматичните увреждания, засилено негативно преживяване на продължителното обездвижване и принудителната изолация. При така приетото за установено от фактическа страна, съдът намира, че определеното от първостепенния съд обезщетение в размер на 40 000 лв. е справедливо, същото съответства на броя и характера на травматичните увреждания, интензивния характер на търпените от ищцата първоначално болки и страдания едновременно в две области на тялото, претърпения в момента на увреждането травматичен шок и силния стрес по време на настъпване на произшествието и след това – в периода на хоспитализацията, продължителното обездвижване и нуждата от чужда помощ, затруднения процес на обучение за продължителен период от време, остатъчните психологически и емоционални промени. Съдът отчита също и обстоятелството, че произшествието е настъпило през м. август, 2020 г. – непосредствено след приключване на извънредното положение в страната по повод на обявената пандемия от COVID – 19, наложила непосредствено преди увреждането продължителна пълна социална изолация за 3 месеца, особено тежко преживяна от всички деца. За ищцата обездвижването и социалната изолация по повод травматичното увреждане са се явили като продължение на наложената по-рано продължителна социална изолация по повод пандемичната обстановка, което допълнително е утежнило за нея емоционалното преживяване на възстановителния период. Същевременно се отчита липсата на усложнения по време на възстановителния процес и настъпилото пълно възстановяване. Така определения размер на обезщетението съответства на икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, отразена в действащите застрахователни лимити, както и на съдебната практика по сходни случаи. Като е достигнал до същите фактически и правни изводи, първостепенният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да се потвърди в обжалваната част. При този изход от спора, в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят на основание чл.78, ал.3 от ГПК направените разноски за въззивното производство. Със списък по чл.80 от ГПК ищцата е претендирала присъждане в полза на процесуалния й представител на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. Същото следва да се присъди в размер на минималното адвокатско възнаграждение от 2650 лв., определено съобразно обжалваемия интерес във въззивното производство – 25 000 лв., по реда на чл.7, ал.2, т.4 на Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно редакцията, действаща към датата на сключването на ДПЗС. Така мотивиран, съдът