Решение № 6143 от 4.12.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 7056/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 20008970 от 31.01.2022 г. на СРС, 25 с - в, по гр. д. № 12185 от 2021 г. са отхвърлени предявения от „С.“ ООД, с ЕИК ••••••• срещу Ц. М. З., ЕГН: ••••••••••, Г. С. А., ЕГН: ••••••••••, М. С. А., ЕГН: •••••••••• - двамата действащи чрез законния си представител Ц. М. З. и А. С. А., ЕГН: ••••••••••, действащ лично и със съгласието на майка си Т. Г. А., П. К. Г., ЕГН: •••••••••• и В. П. Д., ЕГН: ••••••••••, за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца солидарно сумата от 8 828 лв., представляваща имуществени вреди, претърпени от ищеца вследствие на незаконосъобразно упражняване на процесуални права - незаконосъобразно и недобросъвестно искане за обезпечаване на предявени искове от ответниците по гр. д. № 16147/2020 г. по описа на СРС, 178 с-в. Ищецът е осъден за разноски по делото. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „С.“ ООД, чрез представителя му, с доводи за неправилност, допуснати нарушения на материалния и процесуален закон и необоснованост. Сочи, че в производството е установено, че по искане на ответниците е допуснато обезпечение на бъдещи искове по гр. д. № 14184/2020 г. на СРС, 148 с-в, по което са запорирани сметки на дружеството. Определението е оспорено пред СГС и отменено с определение № 11038/10.07.2020 г. по ч. гр. д. № 5360/2020 г. Впоследствие, при завеждане на бъдещите искове, е образувано гр. д. № 16147/2020 г. на СРС, 178 с-в, по което ответниците отново са поискали допускане на обезпечаване чрез налагане на запори върху сметки на дружеството и такова обезпечаване е допуснато с определение № 156119/21.07.2020 г. от СРС. Поддържа, че към момента на това произнасяне, запорите на банковите сметки на ищеца не са били вдигнати и исковете са все още обезпечени. Сочи, че на 27.07.2020 г. е наложен втори запор на банковите сметки на ищеца за същите вземания. Второто определение на СРС също е било оспорено от ищеца и е отменено от СГС с определение от 11.12.2020 г. по ч. гр. д. № 79879/2020 г., в което съдът е посочил, че действията на ответниците може да се квалифицират като злоупотреба с право по чл. 3 ГПК. Неоснователно СРС е приел, че второто обезпечение е направено тъй като исковете на молителите не са били обезпечени в достатъчна степен. Счита, че към датата на подаване на втората молба за допускане на обезпечение - 20.07.2020 г., в полза на ответниците вече е имало наложени обезпечителни мерки за суми на обща стойност от 140 000 лв. по запори, наложени от ЧСИ Р. М. при допускане още на първото обезпечение, които не са вдигнати въпреки отмяната на обезпечението. Неправилно съдът е приел, че молителите били наясно, че по сметките на дружеството няма постъпления, поради което са подали повторна молба за обезпечаване. Счита, че не са били налице основания молителите да поискат повторно обезпечение, като не е съобразен с доказателствата извода на СРС, че липсват доказателства по делото, че молбата за допускане на второ обезпечение е подадена с цел дружеството ищец да не може да ползва сметките си. Излага доводи, че от доказателствата не може да се направи извод, че ищецът няма средства по сметките си, с които да покрие претенциите на молителите. Поддържа, че става въпрос за случай на заобикаляне на закона, като е налице неправомерно упражняване на процесуални права от страна на молителите - двойно обезпечаване, или свръхобезпечаване на едно същи искове, в резултат от което ищецът е търпял вреди. Тези вреди се изразяват в невъзможност дружеството да ползва банковата си сметка и в разноски, направени за обжалване на определенията, с които са допуснати обезпеченията - състоящи се в заплатени адвокатски възнаграждения и държавни такси. Поддържа, че от субективна страна е налице умисъл от страна на ответниците. Счита, че върху дружеството се упражнява недобросъвестно натиск да се платят претендираните суми, които счита за недължими. Поддържа, че ако страната инициира обезпечително производство със съзнанието, че не разполага със субективните права, това поведение представлява недобросъвестно упражняване на права. Тъй като претенцията е на извъндоговорно основание, счита че е приложимо правилото за ангажиране на солидарната отговорност на страните. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено изцяло, а исковете да бъдат уважени, като сумата се присъди солидарно. Не претендира разноски. Въззиваемите страни - ответниците Ц. М. З., Г. С. А. и М. С. А. - двамата действащи чрез законния си представител Ц. М. З., А. С. А., действащ лично и със съгласието на майка си Т. Г. А., П. К. Г. -Д.а и В. П. Д., чрез представителя си, оспорват въззивната жалба като неоснователна по съображения, подробно изложени в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК. Поддържат, че решението е недопустимо, тъй като се претендират адвокатски възнаграждения и платени такси по дело, което е висящо към настоящия момент - гр. д. № 16147/2020 г. на 178 с-в, СРС. Поради това решението е недопустимо постановено и следва да се обезсили, а производството - да се прекрати. По същество считат, че при постановяване на решението СРС не е допуснал нарушения на материалния закон, като е съобразил всички събрани доказателства. Съдът основателно е приел, че от страна на ответниците не е допусната злоупотреба с права при подаване на искането за допускане на обезпечение на бъдещите и предявените срещу ищеца осъдителни исковете и ответниците не са целели да блокират възможността на дружеството да ползва сметките си. Позовават се на практика на ВКС, според която носителят на субективното право е свободен да прецени кога и по какъв начин да го упражни. Упражняването на процесуалните права по начало е правомерно, а подаването на искане за допускане на обезпечение както на бъдещи, така и на предявени искове, съставлява законно упражняване на процесуални права от ответниците. Поддържат, че злоупотреба с права би била налице само ако те упражняват признатата им от закона възможност единствено с цел да навредят на ответника и със съзнанието, че нямат защитени права, какъвто не е настоящият случай. Ответниците са били със съзнанието, че имат права и са предприели действия за адекватното им обезпечаване за предявения размер на исковете по чл. 200 КТ. Обосновано СРС е приел, че не се доказва превратно упражняване на субективни права по искането за обезпечаване на предявените искове в намалените размери. Обезпеченията са допуснати при наличие на предпоставките за това, а доколкото исковете са осъдителни нуждата от обезпечаването им винаги се предполага, че е налице. Сочат още, че запорите по първото обезпечение са вдигнати, а освен това липсата на авоари по сметките не води до настъпване на неблагоприятни последици за ищеца. Съдът правилно е приел, че не се установява по последващата обезпечителна заповед да са наложени запори поради липса на средства по сметките. Поддържат, че ответниците са действали изцяло добросъвестно, с цел защита на признатите им права, а ищецът действа недобросъвестно, с намерение да не заплати обезщетения по чл. 200 КТ на близките на свой служител, загинал при връщане от работното си място. Считат, че към настоящият момент може да се окаже, че претенциите не са достатъчно обезпечени, за да се осигури заплащането на дължимите обезпечения на ответниците. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендират разноски за производството, съгласно списък. Ответниците чрез представителя си адвокат П. С., са подали и частна жалба срещу определението № 20027400 от 05.04.2022 г. на СРС, 25с-в, по посоченото по – горе дело, постановено по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта по разноските. Поддържат, че определението е незаконосъобразно и неправилно. Считат, че на адвоката се дължи отделно възнаграждение за всеки от шестимата ответници за осъществената безплатна правна помощ, по чл. 38 ЗАдв, а не едно общо възнаграждение, както е приел СРС. Поддържат, че исковете са предявени при условията на солидарност и е без значение обстоятелството, че защитата била еднаква за всеки от ответниците. Молят да се отмени определението и да се присъди в полза на адвоката адвокатски възнаграждение от още 3 857 лв. за СРС. Ищецът „С.“ ООД не е взел писмено становище по частната жалба. Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира следното: В рамките на проверката по чл. 269 ГПК въззивният съд намира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо постановено. Изложените от ответниците съображения срещу допустимостта на претендирането на разноски, като вреди претърпени от неоснователно допуснатото обезпечение, касаят основателността на предявените искове по съществото на спора, а не тяхната допустимост. По отношение законосъобразността на решението, въззивният съд е обвързан от пороците, на които се позовава страната в жалбата си, като следи и без довод за нарушения на императивните материалноправни норми. В случая не са допуснати нарушения на такива норми от СРС при постановяване на решението. Настоящият състав намира, че изводите на първоинстанционния съд са направени при съвкупна преценка на всички събрани в производството писмени доказателства, поради което въззивният съд не намира за необходимо да ги преповтаря, а препраща към мотивите на СРС, на основание чл. 272 ГПК. Настоящият състав ще обсъди само доказателствата относими към възраженията на страните във въззивното производство. По делото не е спорно и от доказателствата се установява, че с определение № 70903 от 03.04.2020 г. по ч. гр. д. №14184/2020 г. по описа на СРС, 148 с-в, на основание чл. 390, ал.1 ГПК е допуснато обезпечение на бъдещи искове с правно основание чл. 200 КТ, които е трябвало да бъдат предявени от Ц. М. З., Г. С. А., М. С. А., - двамата действащи чрез законния си представител Ц. М. З., А. С. А., действащ лично и със съгласието на майка си Т. Г. А., П. К. Г. и В. П. Д. срещу „С.“ ООД за заплащане на обезщетения за вреди от трудова злополука, довела до смъртта на наследодателя им С. А.. Съдът е допуснал обезпечението на бъдещите искове чрез запор върху банкови сметки на „С." ООД във всички банки в страната и клонове на чуждестранни банки, до определените размери на бъдещите искове - без гаранция и над определения размер при представяне на гаранция от 7 %. По молбата на ответниците е образувано изп. д. № 20207900400616 по описа на ЧСИ Р. М. В. за налагане на обезпечителна мярка и по банковите сметки на дружеството са наложени запори за сума в общ размер на 490 000 лв. С определение Определение № 11038/10.07.2020 г., по ч. гр. д. №5360/2020 г. по описа на СГС, ГО, II „Е“ с - в, горното определение на СРС 148 с-в е частично отменено. Определението е влязло в сила на 14.07.2020 г. Установява се също така, че по образуваното изп. д. №20207900400616 на ЧСИ Р. М. В., се установява, ЧСИ е уведомила „Уникредит Булбанк“ АД на 06.08.2020 г. за частично вдигане на запора на сметките на „С." ООД. Запорът е останал наложен за сумата 160 000 лв. В срока по чл. 390, ал. 3 ГПК е подадена искова молба вх. №2006743 от 23.04.2020 г. от настоящите ответници срещу ищеца със заявени искове по чл. 200 КТ, по която е образувано гр. д. № 16147/2020 г. на СРС, 178 с-в. Претенциите за неимуществени вреди са заявени като частични и са заявени и претенции за имуществени вреди, както следва: 70 000 лв., частична претенция от 200 000 лв., неимуществени вреди претърпени от Ц. М. З.; 90 000 лв., частична претенция от 200 000 лв., неимуществени вреди и 35 640 лв. имуществени вреди претърпени от Г. С. А., 100 000 лв., частична претенция от 200 000 лв., неимуществени вреди и 43 160лв. имуществени вреди претърпени от М. С. А., 90 000 лв., частична претенция от 200 000 лв., претърпени неимуществени вреди и 12 050 лв. имуществени вреди претърпени от А. С. А. и по 70 000 лв., частична претенция от 200 000 лв., неимуществени вреди претърпени от П. К. Г. и В. П. Д.. С определение № 156110 от 21.07.2020 г., СРС, 178 с - в е допуснал обезпечение на предявените искове, чрез налагане на запор върху вземанията на „С.“ ООД по банкови сметки във всички банки в страната до размер на 580 850 лв., срещу представяне на гаранция в размер на 5 800 лв. Въз основа на обезпечителна заповед по гр. д. № 16147/2020г. на СРС, 178 с-в са наложени запори на банкови сметки на ищеца до общ размер от 580850 лв. по изп. д. № 20207900401279 по описа на ЧСИ Р. М. В. като от отговорите на банките по делото е видно, че липсва достатъчна наличност за пълно обезпечаване на исковете. При тези факти и като съобрази твърденията на ищеца в исковата молба, както и тези във въззивното производство, настоящият състав споделя извода на СРС, че по делото са предявени искове по общата норма за недопускане на неползволено увреждане по чл. 45 ЗЗД - по повод причинени на ищеца вреди в резултат от допуснати по искане на ответниците последователни обезпечения на бъдещи и предявени искове по чл. 200 КТ. По въпроса може ли да се търси обезщетение за претърпените вреди вследствие на обезпечително производство, включително и по чл. 45 ЗЗД в последователната си практика ВКС приема, че законодателят не е изключил правото на обезщетение за вреди, причинени от неоснователна или недобросъвестно потърсена защита на субективни материални права чрез изпълнително, исково и обезпечително производство. Действително, съществува специален ред за защита по чл. 403 ГПК, по който подлежат на обезщетение уврежданията, причинени от неоснователно допуснато обезпечение, когато не е имало правно основание исково производство и за налагане на ограничения по чл. 389 и сл. ГПК или иска, по който е допуснато обезпечението не се предяви в срок. Предвид наличието на специална норма, по реда на която може да се търсят вреди от неоснователно допуснатото обезпечение, в практиката се приеме, че извън хипотезите на чл. 403 ГПК увреденият от обезпечението може да търси обезщетение от страната, инициирала обезпечителното производство само, ако молителят в обезпечителното производство е предприел противоправни действия по допускане на обезпечението при злоупотреба с права - арг. чл. 3 ГПК. (в този смисъл решение № 59 от 04.05.2017 г. по гр. д. № 2817/2016 г., г. к., ІІІ ГО на ВКС). В заключение следва, че няма пречка ищецът да претендира вреди от допуснатото обезпечение извън хипотезите на специалната отговорност и срока по чл. 403 ГПК, но те могат да се основават само на установена в производството злоупотреба с права от страна на ответника при обезпечаване на бъдещия(те) иск. (ове). Както е приел и СРС, за да възникне право за обезщетяване за вреди следва ищецът да докаже, пълно и главно, противоправно Д.ие по вина на ответника, причинени от конкретното действие вреди и причинно - следствена връзка между действието и вредите, които се цели да се обезщетят. Освен това, за да се ангажира отговорността на ответниците (молители по обезпечението) за вреди в резултат на злоупотреба с права, от субективна страна ищецът следва да се установи недобросъвестно упражняване на законно признатото право, по общите правила на чл. 154 ГПК. (в този смисъл решение № 53 от 04.04.2018 г. по гр. д. № 1913/2017 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС). Законът изисква посочените предпоставки за реализиране на отговорността да са налице кумулативно. Липсата на която и да е от тях води до неоснователност на претенцията. Настоящият състав приема, че когато едно лице предяви неоснователен иск или искане пред съд, то не да носи отговорност по чл. 45 от ЗЗД за вредите в резултат от упражненото и признато от закона право. Във всички случаи искането за защитата на накърнени права представлява правомерна дейност, а за да се породи отговорност за обезщетяване на вреди в хипотезата на чл. 45 ЗЗД, е необходимо да се установи злоумишлено, виновно и противоправно поведение на причинителя на вредата. Освен това добросъвестност е налице винаги, когато страната упражнява процесуалното си право с убеждението, че то съществува. Поради това няма да е налице злоупотреба с право, ако страната подаде молба по чл. 390 ГПК (389 ГПК) със съзнанието, че защитава съществуващо свое субективно право. Без правно значение е обстоятелството, дали тази защита е адекватна, навременна, достатъчна и дали се доказва твърдяното от ответниците субективно право. Предвид изложеното въззивнният съд споделя изводите, до които е достигнал СРС, че в производството не се установява, при условията на пълно и главно доказване, още първата предпоставка за пораждане на правото на ищеца да претендира обезщетение - наличието на противоправно, неправомерно и злоумишлено упражняване на процесуални права от страна на ответниците. От доказателствата, ангажирани от ищеца - въззивник „С.“ ООД, не се установява по категоричен и несъмнен начин, че ответната страна е подала молби за допускане на обезпечаване на исковете си по чл. 200 КТ – за имуществени и неимуществени вреди със съзнанието, че иска да увреди ищеца в настоящото производство. Напротив, установява се, че молбите са подадени от ответниците с цел защита на твърдяното от тях субективно право да претендират обезщетения за неимуществени и имуществени вреди по чл. 200 КТ от настъпилата смърт на наследодателя в резултат от трудова злополука. Доказването на тези вреди по основание и размер е въпрос по основателността на предявените искове, по които производството не е приключило към момента, според твърденията по делото. Освен изложеното следва да се споделя извода на СРС, че в производството не са установява за ищеца да са настъпили имуществени вреди, които да са в пряка причинна връзка с противоправното поведение на ответниците. Настоящият състав споделя практиката, обективирана в решение № 54/17.02.20216 г. по гр. д. № 5091/2015 г. на ІV ГО на ВКС, според което „направените разходи при воденето на едно гражданско дело представляват намаляване имуществото на страната, но не е допустимо отделно и извън конкретното производство да се търси тяхното възстановяване, респ. да се претендират като обезщетение за имуществени вреди, освен при злоупотреба с процесуални права – чл. 3 ГПК“, каквато не се установява в случая. Съдебната практика - решение № 67 от 03.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2944/2013 г., IV г. о., решение № 414 от 27.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1049/2008 г., IV г. о. и т. н. и правна теория са константни в разбирането, че отговорността за разноски по конкретното делото съставлява правото на едната страна да иска от насрещната страна, в зависимост от изхода на делото, да й възстанови направените разноски. В този смисъл отговорността за разноски е гражданско правоотношение, което произтича от процесуалния закон. Фактическият състав на тази отговорност включва: неоснователно предизвикан правен спор и доказани разноски по делото от спечелилата го страна, по повод на разрешения от съда правен спор със съответното съдебно решение или акт на съда, с които спорът е приключен. В контекста на изложеното е безспорно, че отговорността за разноски е обективна, невиновна отговорност, а не е отговорност за вреди в посочения по – горе смисъл по чл. 45 ЗЗД, защото има за предмет само направените по делото разноски. Въззивният състав споделя становището, че тази отговорност може да съществува по висящ процес и не може да се търси в отделно производство. Всички суми, включително разноските за адвокат, представляват разноски, които страната прави по повод на делото (чл. 78 ГПК) и се дължат от страната, която с поведението си неоснователно е причинила възникването на съдебния спор. Разноските за адвокат в производствата по допускане на обезпечение са такива разноски, които ще подлежат на възстановяване от загубилата делото страна при приключване на правния спор. Те не могат да се квалифицират като „вреди от обезпечението”, тъй като по естеството си не произтичат пряко и непосредствено от наложената обезпечителна мярка, а от процеса воден във връзка с допускането и изпълнението й. Предвид изложеното следва извод, че разноските, направени от страната за държавни такси и процесуално представителство и защита в производството по обжалване на определенията на съда за допускане на обезпечението, се подчиняват на общия режим на отговорността за разноски в процеса. В конкретния случай те могат да се претендират и възстановят при решаване на крайния спор по исковете по чл. 200 КТ. По изложените съображения в съвкупност съдът намира, че в настоящото производство ищецът не установява допуснатите по искане на ответниците обезпечения да представляват противоправно и виновно поведение - в хипотезата на злоупотреба с права, от което в пряка причинно - следствена връзка да са настъпили претендираните за обезщетяване имуществени вреди - за адвокатски възнаграждения и държавни такси във връзка с обжалване на допуснатите обезпечения. Въззивна жалба срещу решението е неоснователна. Доколкото решаващите правни изводи на настоящия състав съвпадат с тези на СРС, обжалваното решение следва бъде потвърдено, като постановено в правилно приложение на закона, включително в частта по разноските, присъдени в тежест на ищеца. По частната жалба на ответниците, чрез представителя им адвокат П. С., срещу определението № 20027400 от 05.04.2022 г. по същото дело, постановено по реда на чл. 248 ГПК, съдът намира следното: С оспореното определение СРС е приел, че не са налице основания за изменение на решението в частта по присъдените в полза на адвоката разноски по реда на чл. 38 ЗАдв. Въззивният състав споделя становището на СРС, че възнаграждението се дължи не според броя на ответниците, а с оглед обема на предоставената от адвоката защита, по аргумент от чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Независимо, че в случая ответниците са 6, този факт не предполага заплащане на отделни възнаграждения за осъществяване защитата на всеки от тях, доколкото става въпрос за един иск, предявен при условията на солидарност и при едни и същи възражения и доводи за всички ответници. Както е посочил и СРС, отделни възнаграждения биха се дължали при осъществена самостоятелно защита на различни основания за всеки от ответниците. Поради изложеното въззивният съд приема, че определение № 20027400 от 05.04.2022 г., постановено по чл. 248 ГПК, също следва да са потвърди. По разноските пред СГС: С оглед изхода на спора, ищецът - въззивник следва да заплати на представителя на ответниците адв. П. С. адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. в размер на 771, 40 лв., независимо, че по делото са представени отделни договори за осъществяване безплатна правна защита и съдействие за всеки един от ответниците. По изложените вече съображения съдът приема, че възнаграждение следва да се определи и заплати в полза на адвоката за общата защита на ответниците, каквато реално е осъществена по делото. Воден от горното, Софийският градски съд