Решение № 131 от 23.7.2024 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 212/2024 г.

Производството по в.гр.д. № 212/2024 г. по описа на Варненския апелативен съд е образувано по въззивна жалба на „Варна Асет Мениджмънт“ ООД против решение № 137/13.02.2024 г., постановено по гр.д.№ 1727/2023 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлен, предявения от дружеството срещу Община Варна, иск за заплащане на сумата от 60 775, 06 лв., представляваща имуществени вреди под формата на претърпяна загуба в размер на платените такси и разноски по ТТР към ЗЧСИ в изпълнително производство по изпълнително дело № 497/2019г. по описа на ЧСИ Ст. К. – Д., както следва: 1./ 24.00 лева такса по т.1 от ТТРЗЧСИ – за образуване на изпълнително дело; 2./ 60.00 лева – такса по т. 2 от ТТРЗЧСИ; 3./ 12.00 лева по т. 4 от ТТРЗЧСИ; 4./ 24.00 лева – такса по т. 5 от ТТРЗЧСИ; 5./ 24.00 лева – такса по т. 5 от ТТРЗЧСИ; 6./ 234.00 лева – такса по т. 9 от ТТРЗЧСИ; 7./ 18.00 лева – такса по т. 10 от ТТРЗЧСИ; 8./ 0.90 лева – държавна такса към БНБ; 9./ 3.00 лева – държавна такса към Община Варна; 10./ 349.00 лева – държавни такси към АГКК; 11./ 3.50 лева – държавна такса към КАТ – Варна; 12./ 3.00 лева – държавна такса към Агенция по вписвания; 13./ 197.03 лева – разноски за пощенски разходи; 14./ 156.00 лв. – такси по т. 4 от ТТРЗЧСИ; 15./ 48.00 лева – такса по т. 5 от ТТРЗЧСИ; 16./ 18.00 лева – такса по т. 10 от ТТРЗЧСИ; 17./ 59 449.48 лева – такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ; 18./ 20.15 лева – разноски по т. 31 от ТТРЗЧСИ; 19./ 10.00 лева – разноски по т. 31 от ТТРЗЧСИ и 20./ 121.00 лева – други разноски по изпълнителното дело, причинени в резултат на противоправното поведение на ответника, изразяващо в провеждане на принудително изпълнение за удовлетворяване на вземането, произтичащо от ревизионен акт № МР-РА-002/10.10.2016г. по изп. дело № 497/2019г. по описа на ЧСИ Ст. К. – Д., вместо от представената безусловна и неотменима банкова гаранция № 040354/09693 от „Б. П. Б.” АД, послужила за спиране на изпълнението, ведно със законната лихва от 05.08.2019г. до окончателното изплащане на задължението, на осн. чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД и „Варна Асет Мениджмънт“ ООД е осъдено да заплати на Община Варна сумата от 200 лв. - разноски за юрисконсултско възнаграждение на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК. Въззивникът е настоявал, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалния закон, нарушение на материалния закон и е необосновано, като е молил за отмяната му, за уважаване на иска и присъждане на сторените по делото разноски. Изразил е несъгласие с извода на първоинстанционния съд, че не е налице нарушение на принципа за добросъвестност, че липсва умисъл в действията на ответната страна при пристъпването към принудително изпълнение и че н е е налице противоправно поведение, тъй като органът по приходите нямал задължение да се удовлетвори първо от сумата по банковата гаранция. Навел е следните оплаквания: - в разрез с доказателствата по делото, първоинстанционният съд приел, че банковата гаранция в полза на Община Варна има отношение само към спиране на принудителното изпълнение на ревизионния акт в съдебното производство по оспорването му, а не и за плащане на задължението; -неправилно първоинстанционният съд приел, че изпратената от Община Варна до „Варна Асет Мениджмънт“ ООД покана за доброволно изпълнение е надлежно връчена и че направеното й оспорване е бланкетно; - неправилен също така бил извода, че не е налице нарушение на принципа за добросъвестност, тъй като не се установявал умисъл в действията на ответната страна, защото с образуване на изпълнителното дело длъжникът е натоварен с разноски, които иначе не би платил при предявяване на банковата гаранция за плащане; -окръжният съд подходил повърхностно и едностранчиво, без да изследва, обсъди и анализира всички относими към конкретното дело факти и доказателства, а именно: -че дружеството е действало добросъвестно и е обезпечило изцяло събирането на задълженията по ревизионния акт, включително и с увеличаване на размера на гаранцията; -че не е имало никаква причина за образуване на изпълнително дело и натоварване длъжника с разноски за такси, а е трябвало кредиторът само да предяви банковата гаранция за плащане; -че събирането на дължимите суми е можело да се осъществи и от публичен съдебен изпълнител по реда на ДОПК и също да не се плащат такси на ЧСИ; -че при два равностойни способа на изпълнение, добросъвестното поведение изисквало да бъде избран този, който няма да натовари длъжника с допълнителни разноски; -че събирането на дължимата сума е станало именно по издадената в полза на Община Варна банкова гаранция, а не поради предприетите в изпълнителното дело изпълнителни действия и не след реализиране на какъвто и да изпълнителен способ или извършени изпълнителни действия от съдебния изпълнител, т.е. плащането им не е свързано по никакъв начин с образуваното изпълнително дело. Община Варна, чрез юрисконсулт Х., е подал писмен отговор, с който е оспорил въззивната жалба и по подробни съображения по всяко от оплакванията и такива за правилността на решението на окръжния съд е молил за потвърждаване на последното и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание пред настоящата инстанция, страните са поддържали съответно въззивната жалба и отговора и са претендирали присъждане на разноски, като Община Варна е заявила възражение по чл. 78, ал.5 ГПК срещу разноските за адвокатско възнаграждение на въззивника. В предоставения от съда срок, Община Варна е депозирала и писмени бележки по съществото на спора. Варненският апелативен съд, като извърши служебна проверка, прецени обжалваното решение за валидно и допустимо, а по правилността му, с оглед оплакванията на въззивника, доводите на двете страни и въз основа на събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Предмет на производството пред окръжния съд е бил предявеният от „Варна Асет Мениджмънт“ ООД против Община Варна иск за заплащане на обезщетение от 60 775, 06 лв. за имуществени вреди - претърпяни загуби в размер на платените такси и разноски по ТТР към ЗЧСИ в изпълнително производство по изпълнително дело № 497/2019г. по описа на ЧСИ Ст. К. - Д., както следва: 24.00 лева такса по т. 1 от ТТРЗЧСИ - за образуване на изпълнително дело; 60.00 лева - такса по т. 2 от ТТРЗЧСИ; 12.00 лева по т. 4 от ТТРЗЧСИ; 24.00 лева - такса по т. 5 от ТТРЗЧСИ; 24.00 лева - такса по т. 5 от ТТРЗЧСИ; 234.00 лева - такса по т. 9 от ТТРЗЧСИ; 18.00 лева - такса по т. 10 от ТТРЗЧСИ; 0.90 лева - държавна такса към БНБ; 3.00 лева - държавна такса към Община Варна; 349.00 лева - държавни такси към АГКК; 3.50 лева - държавна такса към КАТ - Варна; 3.00 лева - държавна такса към Агенция по вписвания; 197.03 лева - разноски за пощенски разходи; 156.00 лв. - такси по т. 4 от ТТРЗЧСИ; 48.00 лева - такса по т. 5 от ТТРЗЧСИ; 18.00 лева - такса по т. 10 от ТТРЗЧСИ; 59 449.48 лева - такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ; 20.15 лева - разноски по т. 31 от ТТРЗЧСИ; 10.00 лева - разноски по т. 31 от ТТРЗЧСИ и 121.00 лева - други разноски по изпълнителното дело, причинени му от противоправното поведение на ответника и злоупотреба с право, изразяващо се в образуване и провеждане на принудително изпълнение по изп. дело № 497/2019г. по описа на ЧСИ Ст. К. - Д. за удовлетворяване на вземането му по ревизионен акт № МР-РА-002/10.10.2016г., вместо удовлетворяване от предоставената му от ищеца безусловна и неотменима банкова гаранция № 040354/09693 на „Б. П. Б.” АД, ведно със законната лихва от 05.08.2019г. до окончателното изплащане на задължението. Община Варна е подала писмен отговор на исковата молба, с който е оспорила същата и е настоявала за отхвърляне на иска. Навела е възражения за липсата на противоправно поведение и злоупотреба с право при образуване на изпълнителното производство пред ЧСИ за събиране на вземанията й по влязъл в сила ревизионен акт, предвид липсата на предприето от длъжника доброволно изпълнение до този момент, включително при наличие на предварително изпълнение на ревизионния акт и при липса на обезпечение на вземането след 31.10.2018г. Сочила е, че не е имала задължение да пристъпи първо към събиране на вземането от банковата гаранция, както и че това е сторила след указания на длъжника, включително и за плащане към ЧСИ на дължимите такси в конкретния им размер. На 10.10.2016 г. органът по приходите към Дирекция „Местни данъци“ при община Варна е съставил на „Варна Асет Мениджмънт“ ООД ревизионен акт № МД - РА - 002/10.10.2016г. за задължения за данък върху придобито имущество в размер на 2 028 007, 48 лв. и лихви от 375107, 59 лв. Ревизионният акт е връчен на длъжника на 17.10.2016 г., който го е обжалвал първо пред горестоящия административен орган, а след това - и пред съда. Обжалването на ревизионния акт пред съда не спира неговото изпълнение съгл. чл. 157 ДОПК, а съгл. чл.127 ДОПК, установеното с ревизионния акт задължение подлежи на доброволно плащане в 14-дневен срок от връчването на акта, а след изтичането на срока по ал. 1 ревизионният акт подлежи на принудително изпълнение, освен ако изпълнението е спряно по реда на ДОПК. По образуваното адм. дело № 140/2017г. по описа на Административен съд – Варна, длъжникът е поискал спиране на предварителното изпълнение, като е представил обезпечение съгл. чл. 157, ал.2 ДОПК, вр. чл. 153, в случая - безусловна и неотменяема банкова гаранция № 043054/09693, издадена на 31.10.2016 г. със срок до 30.10.2017 г. вкл., продължен с анекс от 28.08.2017 г. – до 31.10.2018 г. и за сумата от 2 617 747, 93 лв. С определение № 2458/14.09.2017г., съдът е спрял изпълнението на ревизионния акт до 31.10.2018г. Следващите искания на ищеца за спиране на изпълнението на ревизионния акт с представени анекси №2 и №3 към банковата гаранция (от 26.10.2018 г. и от 19.11.2018 г.) за продължаване на срока до 31.10.2019 г. и за увеличаване на сумата на обезпечението до размер на 2 826 461, 63 лв., не са били уважени от съда (сумата по обезпечението не е била достатъчна да обезпечи събиране на главницата и лихвите по задължението) и след 31.10.2018 г. ревизионният акт е подлежал на предварително изпълнение. Такова не е предприето. С решение № 9825 от 26.06.2019г. по адм. дело № 3328/2019г., Върховният административен съд е оставил в сила решение № 2495/21.12.2018 г. по адм. дело № 140/2017г. на Административен съд - Варна, с което частично е било отменено задължението по ревизионния акт за горницата над сумата от 1526458, 81 лв. и за лихва за забава над 336 329, 10 лв. На 09.07.2019 г., общината е пратила до длъжника съобщение за доброволно изпълнение по чл. 182, ал.2, т. 1 ДОПК, връчено на ищцовото дружество на 11.07.2019 г. Редовността на връчването е оспорено общо от ищеца, като конкретни съображения за нередовности не са били посочени от него, поради което и предвид, че връчването е сторено на адреса на търговското дружество и е получено там от подписалото се за дружеството лице, връчването не е оборено. Със съобщението е посочен размера на задължението, даден е срок за доброволно изпълнение с предупреждение за предприемане на принудително изпълнение чрез ЧСИ след това. На 24.07.2019 г. (в срока по поканата) ищецът е подал до Върховния административен съд молба за отмяна на влязлото в сила решение, по която е било образувано адм.д. № 9605/2019 г., приключило на 11.11.2019 г. с решение за отхвърлянето й. В това производство, длъжникът отново е поискал спиране изпълнението на ревизионния акт, което е оставено без разглеждане от съда на 10.10.2019г. На 05.08.2019 г. кредиторът – Община Варна е подал молба и е образувано изпълнително производство по изп. дело № 20197180400497 по описа на ЧСИ Ст. К. - Д. за събиране на потвърденото от съда вземане по ревизионния акт, след частично прихващане. По изпълнителното дело са извършени проучвания на имущественото състояние на длъжника и са предприети действия по налагане на запори и възбрани. На 08.08.2019 г. е връчена поканата за доброволно изпълнение на длъжника, в която е посочен размера на задължението и дължимите такси и разноски за ЧСИ съгл. ТТР към ЗЧСИ, срещу които длъжникът не е подал жалба. На 09.08.2019г. „Варна Асет Мениджмънт“ ООД е уведомил съдебния изпълнител, че в полза на кредитора е издадена банкова гаранция и е настоявал взискателят да се удовлетвори от сумата по нея (достатъчна да погаси задължението по изпълнителното дело). Поискал е вдигане на наложени възбрани и запори на вземания от трети лица. На 13.08.2019 г. дружеството - длъжник е уведомило общината – кредитор, че оригиналът на издадената за обезпечаване на вземането му банкова гаранция се намира в кориците на адм. дело №140/2017 г. по описа на Административен съд -Варна, че същата не е усвоена и е „нелогично“ предприемането на изпълнително дело и натрупване на излишни разходи. На 22.08.2019 г., съдебният изпълнител е издал и пратил на общината удостоверение за размера на дълга по изпълнителното дело, като е посочил по пера и сумите за дължимите такси и разноски по ТТР към ЗЧСИ в общ размер от 60 654, 06 лв. Общината, чрез обслужващата си банка „ЦКБ“ АД, е депозирала до „Б. П. Б.” АД (първоначално на 10.09.2019 г., поправено на 20.09.2019г. и получено от банката - гарант на 26.09.2019 г.) искане за плащане по банковата гаранция на сумата от 2389604, 70 лв., дължима към 22.08.2019 г., включваща главница, лихви за забава до датата на ревизионния акт, законна лихва върху неплатената главница от 17.09.2016г. до 22.08.2019г., юрисконсултско възнаграждение и такси по Тарифата към ЗЧСИ. Плащането от банката - гарант на цялото задължение, предмет на изпълнителното дело (потвърденото от съда задължение по ревизионния акт, заедно с лихвите и разноските и таксите по Тарифата към ЗЧСИ) е било преведено на общината на 03.10.2019 г. На 31.10.2019 г. „Варна Асет Мениджмънт“ ООД е подал молба до съдебния изпълтнител и до вискателя, в която е посочил че на 23.10.2019 г. е платил по договора за банкова гаранция на банката - гарант сумата от 2 389 604, 70 лв. и е настоявал за потвърждаване погасяването на пълния размер на задължението и за прекратяване на производството по изпълнителното дело. На 04.11.2019 г., общината е подала молба за прекратяване на изпълнителното дело. На 04.11.2019 г. съдебният изпълнител е поискал от общината да преведе по изпълнителното дело сумите за такси и разноски в общ размер от 60 775, 06 лв., което длъжникът е сторил на 02.01.2020 г. и изпълнителното дело е приключено с постановление на осн. чл. 433, ал.2 ГПК. Предявените искове са по чл. 49 от ЗЗД, вр.чл. 45 и чл. 3 ГПК за заплащане на обезщетение за вреди, причинени на ищеца от злоупотреба с процесуални права – образуване на изпълнително дело и обременяване на длъжника с такси и разноски при възможност за удовлетворяване на вземането по издадена на кредитора банкова гаранция от банка-гарант. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, чиито елементи са деяние извършено виновно, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между настъпилата вреда и деянието. В българското законодателство са предвидени разпоредби, даващи възможност за защита на накърнени граждански права, включително и пред съд – например чл. 56, чл. 117, ал. 1 от Конституцията, съответни разпоредби от ГПК, НПК и др. Т.е. упражняването на правото на защита на нарушени или застрашени права или законни интереси представлява една правомерна дейност, която е конституционно гарантирана, а деликтната отговорност по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, се поражда само при виновно и противоправно поведение на причинителя на вредата. Носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно. Злоупотребата с право, обаче е противоправна. Тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси на други. Задължението за добросъвестно упражняване на процесуални права нормативно е закрепено в разпоредбата на чл. 3 ГПК и неизпълнението му е скрепено с отговорност за вреди. Отговорността за вреди от злоупотреба с право по правното си естество е деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестното упражняване на законно признато право, като доказването на недобросъвестността е в тежест на пострадалия (в този смисъл- Решение № 257 от 14.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1149/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 758 от 11.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1243/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 1347 от 18.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 5006/2007 г., II г. о., Решение № 955 от 26.01.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2012/2008 г. III г.о., Решение 59 от 04.05.2017 г. по гр.д. № 2817/2016 г. III г.о. и др.). За да се приеме наличие на злоупотреба с право в случая е необходимо ищецът да докаже главно и пълно, че с предприетото принудително изпълнение от частен съдебен изпълнител е целял единствено да увреди насрещната страна. В случая, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема, че ответникът не е действал при злоупотреба с право (т. е., че е налице недобросъвестно упражняване на права) с искането за образуване на изпълнително дело за събиране на вземанията му по влязъл в сила ревизионен акт, вместо упражняване на правата му по издадена в негова полза банкова гаранция. Съгласно чл. 127 ДОПК, издаденият от общината ревизионен акт е подлежал на предварително изпълнение по силата на закона, като срокът за доброволно плащане е 14-дневен и е започнал да тече от връчване на ревизионния акт на 17.10.2016 г. След изтичане на този срок, общината е можела да пристъпи към принудително изпълнение, независимо от обжалването на акта (съгл. чл. 157, ал.1 ДОПК обжалването на ревизионния акт пред съда не спира неговото изпълнение). Спирането на изпълнението на ревизионния акт е станало на осн. чл. 157, ал.3 ДОПК с определение № 2458/14.09.2017 г. по адм.д. №140/2017 г. на Варненския административен съд и то е действало само до 31.10.2018 г. Липсата на предприето от общината принудително изпълнение в този период сочи на добросъвестност на общината и липса на целенасочени действия за увреждане на длъжника. Напротив, в периода преди и след срока на спирането, ревизионният акт е подлежал на изпълнение от длъжника – ищец в настоящото производство, но той не е предприел доброволно такова. Плащане на задължението, длъжникът не е направил и след влизане в сила на 26.06.2019 г. на решение № 2495/21.12.2018 г. на Административен съд – Варна, с което задълженията по ЗМДТ в размер на 1 526 458, 81 лв. – главница, лихви до 17.09.2016 г. в размер на 336 329, 10 лв. и лихви от 17.09.2016 г. върху главницата до окончателното й плащане, са станали безспорни. Напротив, на 24.07.2019 г. дружеството е подало молба за отмяна на влязлото в сила решение и е отправило искане за ново спиране. Именно защото срокът за доброволно изпълнение, даден с връчването на ревизионния акт на 17.10.2016 г. е изтекъл, след последващото изтичане срока на спирането (след 31.10.2018 г.), вземането е подлежало на принудително събиране. Задължение за връчване на нова покана за доброволно изпълнение, общината не е имала. Затова и без значение е факта дали длъжникът е бил поканен отново да плати задълженията си и дали е бил предупреден за неблагоприятните последици от това, и за възможните действия по събиране на вземането. Предвиденото в чл. 182, ал.1 ДОПК е възможност на органа, установил вземането, а не негово задължение (че ако задължението не бъде изпълнено в законоустановения срок, преди да бъдат предприети действия за принудителното му събиране, органът, установил вземането, съответно орган на Националната агенция за приходите, може да уведоми длъжника писмено, по телефона, с посещение на място, с електронно съобщение на посочен от него електронен адрес и/или по друг подходящ начин за последиците и възможните действия по събирането на вземането, в случай че не изпълни доброволно определените задължения). В случая, нещо повече - общината е връчила ново съобщение на длъжника за доброволно изпълнение и е предупредила за образуването на изпълнително дело, което също сочи на добросъвестност при упражняване на правата й на кредитор. До предприетото принудително изпълнение и то едва след влизане в сила на решението на административния съд (факт също оборващ твърдението за умисъл за причиняване на вреда на длъжника) е довела липсата на доброволно изпълнение на задължението от длъжника в един продължителен период от време. Затова неоснователни са оплакванията му във въззивната жалба, че дружеството действало добросъвестно и обезпечило изцяло събирането на задълженията по ревизионния акт и че нямало причина за образуване на изпълнително дело и натоварване длъжника с разноски за такси. Учредяването на обезпечение в полза на кредитора - ответник е направено от длъжника с цел спиране от съда на предварителното изпълнение на ревизионния акт, като банковата гаранция и последващите анекси за увеличаване на размера й и за продължаване на срока й са били представени по административното дело, като банковата гаранция е обезпечавала само изпълнение по влязъл в сила ревизионен акт. Обезпечението чрез банковата гаранция е в полза на кредитора, но то не задължава последния, а само му предоставя възможността да се удовлетвори от него (и то след влизане в сила на ревизионния акт). Кредиторът разполага с правото да пристъпи към принудително изпълнение на задължението и образуването на изпълнително дело при ЧСИ е правомерно действие, а съвкупната преценка на останалите му действия сочи на добросъвестно упражняване на това право. Недоказана от ищеца е целта на кредитора да увреди дъжника чрез упражняването на това право предвид, че общината е можела да реализира правото си на принудително изпълнение в период преди влизане в сила на ревизионния акт, което тя не е сторила, а от друга страна дъжникът не е изпълнил доброволно задължението си, включително и след влизане в сила на решението на съда по обжалването. На практика, ищецът - длъжник претендира от кредитора си полагане на по-голяма грижа, отколкото сам той е положил за своите работи. Затова и кредиторът му не може да бъде държан отговорен и за предпочетения ред за принудително изпълнение, щом няма никакви доказателства, че е действал с намерение да навреди на длъжника със сумите на събраните такси за принудително изпълнение от частния съдебен изпълнител. Затова неоснователни са оплакванията в жалбата, че събирането на дължимите суми е можело да се осъществи и от публичен съдебен изпълнител по реда на ДОПК и без такси за ЧСИ. Отделно от това, поканата за доброволно изпълнение в изпълнителното производство е връчена на ищеца на 08.08.2019 г., като в същата е обективирано и постановлението за таксите и разноските, дължими в полза на ЧСИ, но длъжникът не го е обжалвал. Т.е. той не е упражнил правото си да възрази срещу дължимостта на начислената от ЧСИ такса по чл. 26 от ТТ към ЗЧСИ, с която понастоящем е изразил несъгласие, предвид че задължението му било събрано от банковата гаранция, а не чрез предприетите от съдебния изпълнител принудителни действия (сочена като преобладаваща част от размера на причинените му от ответника вреди). Освен това, в случая сам длъжникът е дал указания на кредитора за погасяване на задълженията за таксите от сумата, преведена на общината чрез упражняване на правото по банковата гаранция, които указания кредиторът е изпълнил (факт също сочещ на добросъвестност у него). Всичко изложено води до извода за липсата на елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 3 ГПК, поради което и предявеният иск се явява неоснователен и подлежи на отхвърляне. До идентичен извод е достигнал в решението си и окръжният съд, поради което и решението му, като правилно, следва да бъде потвърдено. С оглед изхода от спора и на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК, въззивникът следва да заплати на Община Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 200 лв. По изложените съображения, Варненският апелативен съд,