Решение № 5763 от 21.9.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 2822/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение №20626/13.12.2023 г., постановено по гр.д. № 5162/2023г. по описа на СРС, 179. състав, е отхвърлен предявеният от Столична община срещу В. Р. Д., по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск, че ответницата дължи сумата от 8003, 40 лева, представляваща вземане за разходи по извършено принудително премахване на опасен за здравето и живота на гражданите, негоден за използване и застрашен от самосрутване строеж, представляващ двуетажна жилищна сграда, разположена в УПИ VIII-14 от квартал 319, по плана на гр. София, местността „Буката“, с административен адрес: гр. София, ул. ••••, ведно със законната лихва от 27.02.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парични задължения по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №10544/2023 г. по описа на СРС, 179. Състав. Със същото решение Столична община е осъдена да заплати на Г. К. Ч. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 700, 30 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ по чл. 38 ЗАдв. Срещу решението на СРС в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от Столична община, чрез гл. юрк. Е. А.-Н., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която въззивникът излага съображения за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от СРС нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Счита за неправилен извода на първоинстанционния съд, че Столична община няма качеството на частноправен субект по смисъла на чл. 4, т. 1 ЗМДВИП, поради което за нея няма как да се приложи правилото на чл. 3, т.2 ЗМДВИП, съгласно която разпоредба спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или се придобиват права от частноправни субекти. Посочва, че освен като носител на властнически правомощия, общината може да встъпва и в граждански правоотношения, какъвто е и настоящият случай. Счита, че изводът на съда за липса на надлежно връчване на поканата за доброволно изпълнение на наследодателя на ответницата, е неправилен, тъй като с поканата се създават права и задължения, както и с нея не се засягат права и интереси на лицето, а последното само се уведомява, че има възможност да изпълни доброволно. Сочи, че възможността за доброволно изпълнение произтича от самия административен акт – Заповед № РД-20- 56/01.07.2013 г. на Директора на Дирекция „Общински строителен контрол“, с който на собствениците на гореописаната сграда – „М.Л. Консулт“ ЕООД и Р.В.Д. (наследодател на ответницата) е наредено да премахнат гореописаната сграда, а не от поканата. В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от В. Р. Д., чрез процесуалния й представител Г. Ч., с надлежно учредена представителна власт по делото, в който се излагат доводи за неоснователност на въззивната жалба. Посочва, че при издаването на Заповед № РД-20-56/01.07.2013 г. общината е действала в качеството си на публичноправен субект в рамките на административно производство, уредено в Закона за устройство на територията, което е израз на упражнявани от нея управленски и регулаторни функции, поради което не може да се възприеме становището, че в рамките на настоящето производство, в който общината търси обезщетение за направените от нея разходи, тя действа като частноправен субект по смисъла на ЗМДВИП. Счита, че посоченото е в съответствие и с изключенията, посочени в чл. 4 ЗМДВИП, за които не се прилага общото правило за спиране на давностните срокове. Посочва, че макар претенцията за обезщетение да се релевира по исков ред, това не променя характера й на публичноправно вземане, възникнало в резултат на упражнени от общината публичноправни функции. Въззиваемият излага доводи и за нередовност на връчването на поканата за доброволно изпълнение по чл. 277 АПК, като във въззивната жалба се съдържат съображения за характера на същата и ролята й в рамките на изпълнителното производство. Счита решението на СРС за правилно и законосъобразно и моли последното да бъде потвърдено. Моли да бъдат присъдени разноски. Въззивната жалба е подадена от страна по делото срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в законоустановения срок, като са заплатени дължимите държавни такси за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е редовна и допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения: Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, иск с правно основание чл. 196, ал 5 ЗУТ, вр. чл. 14 от НАРЕДБА за принудителното изпълнение на заповеди по чл. 195, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 от ЗУТ за поправяне, заздравяване или премахване на строежи или части от тях и заповеди по чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на Столична община за установяване съществуването на оспорено от длъжника вземане в размер на 8003, 40 лева, предмет на издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. Фактическите обстоятелства, въз основа на които ищецът извежда качеството си на кредитор по спорното вземане, са твърдението, че ответницата е съсобственик на сграда, която е подлежала на премахване въз основа на влязла в сила заповед по чл. 196, ал. 3 ЗУТ, бездействие на собственика да предприеме предписаното поведение в определения в заповедта срок, премахване на строежа от общината и издаване на протокол за извършените от общината разходи за премахването. По делото са представени писмени доказателства, от които се установява, че ответницата е съсобственик на сградата въз основа на наследствено правоприемство – видно от Удостоверение за наследниците на Р.В.Д. и от представения Нотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот – акт № 119, том I, рег. № 3322, дело № 60 от 08.06.2007 г. на нотариус Д.Д. (рег. № 117 на Нот. Камара) въз основа на който Р.В.Д. е придобил ½ идеална част от въпросната сграда. От мотивната част на Заповед № РД-20-56/01.07.2013 г. на Директора на Дирекция „Общински строителен контрол“, въз основа на подадена молба от живущите в сградата на ЖСК „Пътища“ и образуваното в районната администрация производство за установяване състоянието на гореописаната сграда, е била назначена комисия, която да извърши оглед на същата. Същата съставила констативен протокол, в който било отразено, че сградата не е поддържана, не е ремонтирана, не е стопанисвана и е с компрометирана конструкция, която не може да се заздрави или укрепи, в резултат на което се явява опасна за живщите и негодна за използване, поради което следва да бъде премахната. С констативен протокол (Приложение № 3 към чл. 9, ал. 1 Наредбата за принудителното изпълнение на заповеди по чл. 195, ал. 4, ал. 5 и ал. 6 от ЗУТ за поправяне, заздравяване или премахване на строежи или части от тях и заповеди по чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на Столична община) от 23.11.2017 г. на работна група от Столична община било установено, че не са предприети действия за премахване на сградата. Тъй като Заповед № РД-20-56/01.07.2013 г. не е била изпълнена доброволно, на 04.12.2017 г. били предприети действия за принудително изпълнение на същата от общината. Същата е възложила фактическото изпълнение на заповедта на „Радиант и Ко“ ООД със сключване на договор за обществена поръчка. За извършените от общината разходи по принудителното изпълнение на заповедта бил изготвен протокол от 04.12.2017 г., установяващ че при изпълнение на заповедта са извършени разходи в общ размер на сумата от 49 800, 24 лева. Спорен във въззивното производство, предвид оплакванията в жалбата, е въпросът относно редовността на връчването на поканата за доброволно изпълнение на наследодателя на ответницата, а в случай, че връчването се приеме за надлежно – и този за погасяване на вземането по давност в контекста на приложимостта на разпоредбата на чл. 3 и чл. 4 ЗМДВИП по отношение на Столична община. Видно от приобщената към писмените доказателства по делото покана за доброволно изпълнение по чл. 277 АПК от 01.08.2017 г., същата е била изпратена до Р.В.Д. с обратна разписка на 19.09.2017 г., като видно от пощенското клеймо същата е била върната като „непотърсена“ на 28.09.2017 г. От представеното Удостоверение за наследниците на Р.В.Д., е видно, че същият е починал на 28.08.2017 г., за което е съставен акт за смърт № 0438 от 28.08.2017 г. Съгласно правилото на чл. 277, ал. 3 АПК при смърт на задължено физическо лице в срока за доброволно изпълнение, органът по изпълнението, преди да продължи действията си, изпраща на наследниците нова покана. В настоящия случай нова покана не е следвало да бъде изпратена, тъй като срокът за доброволно изпълнение въобще не е започнал да тече – по арг. от чл. 277, ал. 1 АПК, същият започва да се брои от момента на получаване на поканата. Следва да се отбележи, че поканата за доброволно изпълнение е действие на органа по изпълнението, поставящо началото на производството по изпълнение на установени с изпълнителното основание задължения. Поканата обаче няма характер на индивидуален административен акт и същата не подлежи на самостоятелен съдебен контрол. Тя не определя дължимостта на задължението, не е акт, който едностранно определя материално правоотношение, нито действие по принудително изпълнение, тъй като към тези действия органът може да пристъпи едва след като изпрати покана. Същата има само уведомителен характер, поради което и допуснатото нарушение, касаещо ненадлежното й връчване, не рефлектира върху вземането за разходите. По отношение оплакването, касаещо неправилно приложение на материалния закон следва да са е отбележи, че съгласно чл. 114, ал. 2 ЗЗД, при задълженията без определен срок, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. В случая вземането на ищеца е възникнало от датата на плащането – 21.12.2017г. което се установява от приетото платежно нареждане, а заявлението по чл.410 ГПК е депозирано на 27.02.2023г. т.е. след изтичането на предвидената в чл. 110 ЗЗД обща 5/пет/ годишна погасителна давност. Съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти. При тълкуване, съобразно чл. 46, ал. 1 от Закона за нормативните актове, следва да се съобрази, че целта на нормата на чл. 3 т. 2 ЗМДВИП е да охрани интересите на по уязвимите икономически лица в ситуацията на извънредно положение. С оглед изложеното, следва извод, че качеството на частноправен субект по смисъла на чл. 3, т. 2 от ЗМДВИП не могат да имат лица, които са субекти и на публичното право. Нормите, уреждащи възникването и погасяването на права са императивни и същите следва да се тълкуват стриктно, а не разширително / в този смисъл е и застъпеното в мотивите становище в ТР № 3/22.04.2019 г. по т.д. № 3/2016 г. на ОСТК на ВКС/. Тъй като ищецът Столична община няма качеството на частноправен субект по смисъла на чл. 3, т. 2 от ЗМДВИП, поради което и не се ползва от цитираната разпоредба, която фактически удължава започналия да тече на 21.12.2017г. давностен срок. С оглед на изложеното по-горе законосъобразен се явява извода на СРС, че вземането на ищеца е погасено по давност водещо до неоснователност на иска. Ето защо обжалваното решение следва да бъде потвърдено. При този изход на спора, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 1000, 00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение във въззивното производство, като се съобрази че възражението на процесуалния представител на въззвиника за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 1400, 00 лв. е прекомерно с оглед ниската правна и фактическа сложност на делото и обжалваемия интерес, както и обстоятелството, че производството пред СГС е приключило в едно съдебно заседание и не са се събирали доказателства във въззивното производство. С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийският градски съд,