Решение № 2808 от 8.5.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 940/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от „МЕГАТАКСИ 2000“ЕООД срещу решение № 19814/01.12.2023г. по гр.д.№66955/2022г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 70 състав, в частта, с което е отхвърлен предявения иск срещу ЗК „ЛЕВ ИНС“АД за разликата над 115, 62 лв. до сумата от 293, 60 лв., представляваща част от неизплатено застрахователно обезщетение за имуществени вреди – щети по лек автомобил „Киа К5“ с рег. № СВ •••• НВ от вследствие на пътнотранспортно произшествие настъпило на 29.05.2022г в гр. София по вина на водач на лек автомобил „Тойота Приус“ с рег. № СА •••• ТА, застрахован по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ при ЗК „ЛЕВ ИНС“АД, ведно със законната лихва върху сумата считано от 07.12.2022г. до окончателното й изплащане. В жалбата се твърди, че решението на СРС е постановено при неправилно обсъждане и оценка на събраните доказателства, като не е определил размера на дължимото се обезщетение съобразно действителната пазарна стойност на необходимия ремонт за възстановяване на увредения лек автомобил и при нови части, така както е прието и в трайната и непротиворечива практика на ВКС. Счита, че в случая не следва да се прилага Методиката към Нареда № 24/2006г. и коефициент за овехтяване, така както е приел първоинстанционният съд. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и постановено друго, с което иска се уважи до размер от 293, 60 лв. Претендира разноски. В срока по чл.263 ал.1 ГПК ЗК „ЛЕВ ИНС“АД депозира отговор на въззивната жалба, в която излага съображения за законосъобразност и правилност на решението в обжалваната му част. Счита, че присъдения размер от първоинстанционният съд ведно с изплатения такъв на застрахователно обезщетение, покриват действителните вреди и присъждане в повече би било неоснователно обогатяване за ищеца. Моли решението в обжалваната му част да бъде потвърдено. Претендира разноски. Въззивният съд е сезиран и с частна жалба подадена МЕГАТАКСИ 2000“ЕООД срещу определение № 1558/11.01.2024г. постановено по гр.д. №66955/2022г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 70 състав, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решение № 19814/01.12.2023г.. в частта за разноските. В частната жалба срещу определението постановено от първоинстанционният съд по реда на чл.248 от ГПК се посочва, че първоинстанционният съд не е разгледал и не се е произнесъл по наведените в молбата възражения, а именно – че ответника е станал повод за завеждането на делото и основателната и предявена главница съобразно която следва да се определи размера на дължимите разноски. В срока по чл.276 от ГПК от насрещната страна ЗК „ЛЕВ ИНС“АД е постъпил отговор на частната жалба, в която изразява становище за неоснователност на същата. Твърди, че претенцията за присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение на адв. Г. е несонователна и същото е прекомерно. Моли частната жалба да бъде оставена без уважение. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства по реда на чл.12 вр. чл.235 ал.2 от ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи: С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения за правнорелевантните за спора факти. Без значение е и позоваване от ищеца на конкретна правна квалификация на претендираното субективно право – съдът следва сам да даде правната квалификация, която да съответства на заявените фактически основания и отправеното до съда искане /петитум/ - в този смисъл и решение № 367 от 16.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 742/2008 г., IV г. о., ГК. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация на спорното право, но я е извел от обстоятелства, на които страната се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на спора. В случая първоинстанционният съд неправилно е приел, че е сезиран с иск по чл. 405 ал. 1 от ТЗ вр. чл.406 ал.1 от ТЗ. От фактическите твърдения на ищеца е видно, че същия в качеството на лице, чието имущество е увредено от застраховано по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ МПС при ответника, претендира застрахователя да му изплати обезщетение за причинените вреди т.е. хипотезата на чл.432 ал.1 от КЗ. В настоящият случай първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл относно фактите, които са заявени в исковата молба, но неправилно е квалифицирал същите и в този смисъл не е излязъл от търсената защита и не е постановил недопустим съдебен акт по смисъла на чл. 270 ал. 3 ГПК, а е нарушил материалния закон като е дал неправилна правна квалификация на иска, което обуславя неправилност на решението в тази му част. В този е и съдебната практика – решение № 124/24.03.2011 г. гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, решение 941/30.12.2009 г. по гр.д. 1673/208 г., ГК, III, Г.О. на ВКС., решение 306/01.04.2010 г. по гр.д. 4715/2008 г., Г.К., I ГО на ВКС и др. Следва да се има предвид и че произнасянето на съда се определя от диспозитива на съдебното решение – чл.263 ал.2 от ГПК. Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното: Относно иска с правно основание чл.432 ал.1 от КЗ Отговорността на застрахователя е функционално обусловена и по правило тъждествена по обем с отговорността на деликвента. За да се ангажира отговорността на застрахователя по чл. 498 ал.3 от КЗ е необходимо към момента на увреждането да съществува валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка "Гражданска отговорност", между прекия причинител на вредата и застрахователя. Наред с това следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител - застрахован спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди. Съгласно разпоредбата на чл. 493 ал. 1, т. 1 КЗ застрахователят по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица вреди, вследствие на притежаването или използването на моторно превозно средство по време на движение или престой, в това число неимуществените и имуществените вреди вследствие на телесно увреждане. Страните не спорят нито относно механизма на ПТП и вината за настъпване на ПТП на водача на лек автомобил „Тойота Приус“ с рег. № СА •••• ТА, застрахован по задължителна застраховка „гражданска отговорност“ при ЗК „ЛЕВ ИНС“АД към датата на ПТП- 29.05.2022г., нито относно вида на уврежданията по лек автомобил „Киа К5“ с рег. № СВ •••• НВ, които са в причинна връзка с процесното ПТП /въпреки че такъв спор е съществувал в първоинстанционното производство, във въззивната жалба липсват оплаквания относно посочения факт/, както и че в хода на разглеждане на делото пред първоинстанционният съд ответникът е извършил плащане по процесната претенция на ищеца в размер на 5706, 40 лв. Спорът между страните, както в първоинстанционното производство, така и в настоящото въззивно е досежно размера на дължимото от застрахователя обезщетение. Според постоянната практика на ВКС по приложението на чл. 400, ал. 2 КЗ, съответно чл. 208, ал. 3 КЗ (отм.) и чл. 203, ал. 3 КЗ (отм.), напр. Решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. дело № 1069/2010 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 153 от 22.12.2011 г. на ВКС по т. дело № 896/2010 г., І т. о., ТК, Решение № 165 от 24.10.2013 г. на ВКС по т. дело № 469/2012 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 37 от 23.04.2009 г. на ВКС по т. дело № 667/2008 г., І т. о., ТК, Решение № 50159 от 08.03.2023 г. на ВКС по т. дело № 1218/2021 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 37 от 23.04.2009 г. на ВКС по т. дело № 667/2008 г., І т. о., ТК, Решение № 52 от 8.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 652/2009 г., I т. о., ТК, Решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., ТК, отговорността на застрахователя за вреди по застраховка "Гражданска отговорност" има договорен характер спрямо застрахования, като в хипотезата на чл. 432, ал. 1 КЗ отговорността на застрахователя към третите увредени лица е тъждествена по обем и съдържание с отговорността на прекия причинител по чл. 45 ЗЗД, поради което застрахователят дължи на увредения това, което му дължи деликвентът по правилата на деликтната отговорност, и при евентуални ограничения, които са изрично предвидени и въведени от законодателя. По своята правна същност застрахователното събитие при застраховка "Гражданска отговорност" съставлява юридически факт, който поражда гражданската отговорност на застрахования и следователно към този момент се определят и стойностите относими към размера на дължимото застрахователно обезщетение, което е функция на деликтното обезщетение и е пряко обвързано от адекватния паричен еквивалент на всички претърпяни вреди – имуществени и неимуществени. Следователно при предявената по съдебен ред претенци, съдът следва да определи застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата към момента на настъпване на застрахователното събитие, съгласно чл. 208, ал. 3 КЗ (отм.), съответно чл. 386, ал. 2 КЗ, без да е обвързан от минималните размери по Методиката към Наредба № 24 от 08.06.2006 г. на КФН.т.е. същата е неприложима, като е и ирелевантно дали ремонтът на вещта е вече извършен или не /решение № 63 от 01.02.2024 г. на ВКС по гр. дело № 362/2023 г., І г. о., ГК/. Обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т. е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго от същия вид и качество – чл. 400, ал. 1 КЗ, съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качеството, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка – чл. 400, ал. 2 КТ и съответно е лимитирано от застрахователната сума по договора – чл. 386 ал. 1 КЗ. В настоящият случай от заключението по СТЕ, изслушано в първоинстанционното производство, несопорено от страните ценено и от въззивния състав като обективно, компетентно и мотивирано, се установява, че възстановителната стойност на увреденото превозно средство, определена като средни пазарни цени към датата на увреждането /настъпването на застрахователното събитие/ за ремонта /части и труд – като не приложена ставка за труд в официален сервиз, както твърди въззиваемата страна/ за отстраняване на настъпилата вреда е в размер на 9097, 63 лв. и до който размер е възникнало притезателното право на ищеца да получи плащане като обезщетение за претърпените имуществени вреди вследствие на деликта, извършен от застрахования при ответника по задължителна застраховка „гражданска отговорност“. С оглед разпоредбата на чл.235 ал.3 от ГПК и извършеното на 05.01.2023г. плащане от страна на ответника в полза на ищеца по процесната претенция в размер на 5706, 40 лв., то остатъка от неплатеното обезщетение е в размер на 3391, 23 лв. В настоящият случай обаче ищецът е предявил иск за сумата от 6000, 00 лв./като частичен от 12 000, 00 лв./ и до който размер с оглед диспозитивното начало съдът следва да се произнесе. Следователно искът се явява основателен за разликата над 5706, 40 лв. до 6000, 00 лв. или за сумата от 293, 60 лв. Приемайки различна стойност на дължимото обезщетение, първоинстанционният съд е присъдил обезщетение в размер на 115, 62 лв. и е отхвърлил иска до пълния предявен размер от 6000, 00 лв. Решението, като необжалвано от страните, е влязло в законна сила в частта, с което е уважен иска за сумата от 155, 62 лв. и в частта, с което е отхвърлен за разликата над 293, 60 лв., като в обжалваната му част – следва да бъде отменено и постановено друго, с което се уважи иска до размера от 293, 60 лв. или за още 177, 98 лв. По частната жалба срещу определение постановено по реда на чл.248 от ГПК. Освен поради причина, че разноските подлежат на преизчисляване предвид изхода на делото и частичната отмяна на първоинстанционното решение, настоящият състав счита, че обжалваното определение е неправилно и поради следното: Жалбоподателят – ищец в хода на първоинстанционното производство и преди приклюмване на устните състезания по делото е представил списък по чл.80 от ГПК, по който претендира разноски в общ размер – 1240, 00 лв., от които 240, 00 лв. – държавна такса, 200, 00 лв. – депозит за възнаграждение за вещо лице и 800, 00 лв. – адвокатско възнаграждение. На присъждане по реда на чл.78 ал.1 от ГПК, несъмнено подлежат действително направените разноски от страните. В съотвествие с приетото в т.1 от ТР 6/2012г. на ОСГТК ищецът е представил доказателства, както за уговорения размер на адвокатското възнаграждение, така и за плащане на размера му – в договора за правна защита и съдействие изрично е отбелязано, че сумата е платена и в която част има хтарактер на разписка за получената сума. В случая, неправилно първоинстанционният съд е счел, че размера спрямо който следва да се изчислят дължимите на ищеца разноски е не предявения частичен иск – 6000, 00 лв., а целия посочен размер – 12 000, 00 лв., доколкото иска за разликата над предявения размер от 6000, 00 лв. не е предмет на съдебното производство и съдът не следва да се произнася за размера на същия вкл-. и при определяне на отговорността за разноски. Следователно отговорността за разноски следва да се определи въз основа на заявената главница от 6000, 00 лв., като както се установи иска към датата на подаване на исковата молба е основателен за пълния предявен размер, като именно с поведението си ответника е дал повод за завеждане на делото, доколкото е бил сезиран извънсъдебно от ищеца за заплащане на обезщетение още на 31.05.2022г- като до 07.12.2022г. не се е произнесъл и изплатил такова т.е. не е налице и хипотезата на чл.78 ал.2 от ГПК. На следващо място, във връзка с направеното в отговора на частната жалба възражение за прекомерност на адвокаткото възнаграждение, настоящият състав намира следното: за ответника е съществувала процесуалната възможност да наведе възражението в публичното съдебно заседание, когато са приключили устните състезания по делото, която възможност е била пропусната /въпреки че ответникът е бил представляван от процесуален представител, видно от протокол от открито съдебно заседание от 22.06.2023г, който е официален документ и удостоверява извършените процесуални действия и изявления на страните, същия не е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, нито е искано и допуснато поправка на протокола от съдебно заседание по реда на чл.151 от ГПК/ – така определение № 51 от 24.02.2011 г. по гр.д. № 271/2010 г. на ВКС, определение № 364 от 08.08.2012 г. по гр.д. № 856/2012 г. на ВКС и други. Пропускът не може да бъде саниран по реда на чл. 248 от ГПК, поради което и искането за намаляване на адвокатското възнаграждение заплатено от насрещната страна поради прекомерност, е преклудирана и не следва да бъде разглеждано. Предвид изложеното, на ищцовата страна следва да се присъдят разноски в размер на 1240, 00 лв. т.е. още 1228, 00 лв., а на ответника – не се дължат разноски, доколкото отхвърлителната част от претенцията е поради извършено в хода на съдебното производство плащане, без да е налице хипотезата по чл.78 ал.2 от ГПК. По разноските Във въззивното производство с оглед основателността на въззивната жалба и разпоредбата на чл.273 вр.чл.78 ал.1 от ГПК изрично заявено искане за присъждане на разноски, представен списък по чл.80 от ГПК, респективно доказателства за реално направени такива, следва да се присъдят разноски в размер на 40, 00 лв. внесена държавна такса. С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК настоящото въззивно решение не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд