Решение № 3972 от 10.6.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 13346/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК. Подадена е въззивна жалба от "ХОТЕЛ РУСКОВЕЦ" ЕООД срещу Решение № 15553/15.08.2025 постановено по гр.д. № 20410/2024 г. по описа на СРС, 118 състав, с което е „Хотел Русковец“ ЕООД е осъден да заплати на Д. Н. К. на основание чл. 49 вр. чл. 45 и чл. 52 ЗЗД сумата от 2000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени болки и страдания, причинени от падане на 03.11.2023 г. на територията на СПА зоната на хотел „Русковец Термал СПА & Ски Резорт“ в гр. Добринище ведно със законната лихва върху главницата от 03.11.2023 г. – датата на извършване на непозволеното увреждане, до окончателното плащане на задължението. Във въззивната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост, като се излагат следните съображения: СРС нарушил диспозитивното начало в процеса, като уважил предявеният срещу ответника иск на основания, които не били посочени в исковата молба, която от своя страна била абстрактна и не съдържала никаква конкретика. Поддържа, че СРС неправилно приел, че в случая липсва съпричиняване, тъй като в нарушение на процесуалните норми съдът едностранно кредитирал показанията на свидетелите на ищцата, не отчел че ищцата е извършила действия несъобразени с обстановката, които допринесли за настъпването на инцидента ( ищцата излязла от басейна, прескачайки прага му, вместо да използва предвидените стълби), както и обстоятелството, че ищцата не потърсила медицинска помощ в продължение на 2 дни , което удължавало и утежнявало оздравителния процес. По изложените съображения моли съдът да отмени процесното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивна жалба, с който се моли същата да бъде оставена без уважение, като се излагат следните съображения: СРС се произнесъл изцяло в рамките на заявеното искане и въведените фактически твърдения, поради което в случая не било налице нарушение на диспозитивното начало. Поддържа, че в производството пред първата инстанция ответникът не доказал възражението си за наличие на съпричиняване- от събраните по делото гласни доказателствени средства се установявало, че ищцата направила внимателно едва две крачки на хлъзгавата и пълна с вода настилка, непосредствено до басейна, при което е паднала, като свидетелите изрично заявили, че подът бил хлъзгав и е имало значително количество вода, като същия ден паднали още две лица. Твърди, че вещото лице по СМЕ посочило, че в процесния случай не може да настъпят усложнения към вида на травмите при ненавременно лечение.Поддържа, че твърдението на ответника, че ищцата е прескочила прага и не е използвала стълбите, не се установявало от събрания по делото доказателствен материал. По изложените съображения моли съдът да потвърди обжалваното решение. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: За да постанови така обжалваното решение първата инстанция е приела, че на 03.11.2023 г. ищцата е претърпяла непозволено увреждане по описания в исковата молба механизъм и доколкото по делото не се е установило, да е налице ескулпиращо отговорността на ответника обстоятелства или съпричиняване, е приела че следва да бъде ангажирана обезпечително- гаранционната отговорност на ответното дружество. СРС е приел, че въз основа на събраните по делото доказателства, справедливия размер на обезщетението, което следва да бъде присъдено на ищцата възлиза на 2000 лева. От фактическа страна по делото се установяват следните обстоятелства: Между страните не се спори, че в периода от 03.11.2023 г. до 05.11.2023 г. ищцата е отседнала в стопанисвания от ответника хотел „Русковец Термал СПА & Ски Резорт“ в гр. Добринище. От показанията на свидетелите очевидци М. и Л. се установява следния механизъм на настъпване на непозволеното увреждане: ищцата излизала от басейна, където седяла на подводните пейки и направила едва една-две крачки по посока на джапанките си, които били на около метър разстояние, когато паднала внезапно, назад, при което си ударила главата директно в подовата настилка. От показанията на свидетелите се установява, че инцидентът станал на дългата страна на басейна, в зоната на водните лежанки, където според свидетелите липсвали парапети или перила за подпиране при излизане. Според св. М. и Л. по цялото протежение на басейна е имало доста вода и подът е бил изключително хлъзгав, като св. Л. заявява, че в същият ден видял да падат още две лица — дете и възрастен. Според показанията на свидетелите имало жена, която минавала от време на време за да подсуши, но усилията й били недостатъчни. Според св. М. и Л. в зоната на басейна нямало жълти предупредителни табели за хлъзгав под. По отношение на болките и страданията претърпени от ищцата свидетелите са посочили следното : още при поставянето на шезлонга след падането, ищцата се е оплаквала от интензивна болка в главата, наложило се е третиране с лед и прием на обезболяващи още в СПА зоната, като св. Л. описва зачервяване на окото. Ищцата станала бледа като платно, треперела и изпитвала силно гадене и повръщане още в първия час след удара. През целия съботен ден ищцата останала затворена в стаята си на тъмно и отказала всякаква храна поради постоянно гадене. В неделя сутринта състоянието е станало критично, което е наложило викането на линейка. Било констатирано високо кръвно налягане, породено от стреса и болката, което е наложило поставянето на инжекция. От показанията на свидетелите се установява също, че през първите две седмици ищцата прекарала времето си „на тъмно“, поради непоносимост към светлина, изпитвайки постоянни болки, отказвала да разговаря и в състояние на депресивност.Поради световъртеж и болки, ищцата не могла да се обслужва сама вкъщи, като за нея са се грижили синът и св. М., наложило се и да откаже реални предложения за работа поради физическата невъзможност да започне веднага. Св. М. твърди още, че дори два месеца покъсно ищцата не се е възстановила напълно и продължавала периодично да страда от главоболие. По делото е разпитан и св.Т., управител на процесния хотел, който твърди, че навсякъде имало жълти лепенки и табели с емблеми за „хлъзгав под“ – на стъклената врата, при влизане и в самото помещение. Според свидетеля плочките били специални, отговарящи на всички изисквания за мокри помещения. Посочва още, спасителят и служителят на СПА- рецепцията имали задача да подсушават постоянно, а състоянието на ищцата след инцидента се изразявало във вдигане на високо кръвно налягане, което обуслови и намесата на „Бърза помощ“. Съдът намира, че показанията св. М. и Л. следва да бъдат кредитирани като последователни, безпротиворечиви, еднозначни и в съответствие с останалия събран по делото доказателствен материал. Показанията на св. Т. в частта относно обезопасяването на басейна, не следва бъдат кредитирани, доколкото същите изхождат от лице по чл.172 от ГПК и не отговарят на останалия събран по делото доказателствен материал. Назначената по делото СМЕ е установила следните обстоятелства: на ищцата били установени две разкъсно-контузни рани по 0.6-0.8 см. на разстояние 0.9 см. с подлежащ оток (3/2.5 см.) и кръвонасядане 2/1 см. в дясната тилно-теменна област на главата; кръвонасядане в областта на лявата китка 2/5 см.; кръвонасядане в областта на гърба в ляво 1.5/0.8 см. Поради болките в шията бил направен ядрено магнитен резонанс, при който са констатирани шийните изменения, с които може да бъде обяснена болката в шията, но според заключението на СМЕ тези изменения не могат да се свържат с падане върху широка равна повърхност от височината на собствен ръст и най-вероятно са предхождали процесната травма. Самата травма, според вещото лице обаче е обострила болките в областта на шията от тези предхождащи заболявания. Вещото лице е установило също, че описаните увреждания се дължат на действието на твърди тъпи предмети и могат да бъдат получени по начина описан в исковата молба при падане върху терена, като описаните увреждания реализират признака временно разстройство на здравето неопасно за живота. Вещото лице е посочило, че увреждания е следвало да преминат за срок от около 2- 3 седмици без да оставят последствия за живота и здравето на ищцата. Експертизата е установила, че след инцидента пострадалата е имала високо кръвно налягане (160/100 mmHg) със силно главоболие, за което са изписани лекарства, като от високото кръвно налягане бил получен и субконюнктивалния кръвоизлив. Вещото лице е констатирало, че ищцата се е възстановила от получените травми и не се установява загрозяване. Експертизата е установила още, че ищцата не е получила черепно-мозъчна травма, а две разкъсно-контузни рани на главата, които не са изисквали специализирано лечение. При така установената фактическа страна от правна съдът намира следното: Пред първата инстанция е бил предявен иск с правно основание чл.49 ЗЗД във вр. с чл.86,ал.1 от ЗЗД. Фактическият състав на отговорността по чл.49 от ЗЗД включва следните елементи: 1) осъществено непозволено увреждане; 2) непозволеното увреждане да е извършено от лице на което ответника е възложил извършването на някаква работа; 3) вредите да са приченни при или по повод изпълнението на работа. Съдът не намира за основателно оплакването релевирано във въззивната жалба, че СРС нарушил диспозитивното начало в процеса, като уважил предявеният срещу ответника иск на основания, които не били посочени в исковата молба, която от своя страна била абстрактна и не съдържала никаква конкретика. За да бъде уважен искът с правно основание чл.49 от ЗЗД е необходимо да се установи, че непозволеното увреждане е извършено от лице на което ответникът е възложил извършването на някаква работа. За да е налице непозволено увреждане поведението на деликвента следва да бъде противоправно. Противоправността обаче не е факт който подлежи на доказване , а правен извод който се прави от съдът въз основа на събраните по делото доказателства и приложимата императивна материално правна норма. В този смисъл за ищеца не е съществувало задължение да посочи кои точно разпоредби от действащото законодателство е нарушил деликвента с поведението си. Достатъчно е било да опише механизма на настъпване на инцидента, като съдът е следвало да издири и приложи съответните императивни правни норми за да прецени дали в случая поведението на деликвента е противоправно. Това е направила и първата инстанция- въз основа на събраните по делото доказателства е приела, че ответникът не е осигурил нужното ниво на безопасност в управлявания от него обект в разрез с разпоредбите на чл.169 от ЗУТ във вр. с Регламент (ЕС) № 305/2011, Наредба № 04-14 от 9.10.2019 г., както и чл. 69 и чл. 74 от ЗЗП. Съдът не намира за основателно и оплакването, че в случая съдът кредитирал единствено показанията на свидетелите на ищцата, не отчел че ищцата е извършила действия несъобразени с обстановката, които допринесли за настъпването на инцидента ( излязла от басейна, прескачайки прага му, вместо да използва предвидените стълби), както и обстоятелството, че ищцата не потърсила медицинска помощ в продължение на 2 дни , което удължавало/утежнявало оздравителния процес: С така направеното оплакване по същество въззивникът счита, че първата инстанция неправилно не е уважила възражението му за съпричиняване. В мотивите на т.7 на Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 1/2014 г., ОСТК е прието, че съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да се намали, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. От изложеното в мотивите на тълкувателното решение е видно, че за да е налице съпричиняване трябва да се установят две предпоставки- поведението на увредения трябва да е противоправно и същото трябва да обуславя вредоносния резултат в някаква степен. В тежест на ответника е да докаже възражението си за съпричиняване. В случая ответника не успя да докаже възражението си за съпричиняване- в действителност от събраните по делото доказателства не установява ищцата да е „прескочила“ прага на басейна. От показанията на разпитаните по делото свидетели очевидци се установява, че ищцата е паднала след като е излязла от водните пейки, като там имало обособено място за влизане и излизане, но липсвали перила и парапети с оглед по- лесното излизане от басейна. С оглед на това съдът намира, че поведението на ищцата, нито е противоправно, нито е обусловило под някаква форма вредоносния резултат. На следващо място съдът не намира за основателно и оплакването, че ищцата допринесла за претърпените от нея болки и страдания, тъй като не потърсила медицинска помощ в продължение на 2 дни. Всъщност от разпита на свидетелите очевидци се установява, че първоначално ищцата е имала главоболие и гадене- симптоми, които са типични при такъв вид падания и които по принцип отшумяват сами, без да е необходимо да бъде търсена медицинска помощ. Когато състоянието на ищцата е почнало да се влошава ( с вдигане на кръвно) тя веднага е потърсила съдействието на персонала на хотела във връзка с осигуряването на медицинска помощ. Предвид изложеното съдът не намира и тези действия на ищцата за противоправни или обуславящи настъпването на вредоносния резултат. Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции същото следва да се потвърди. По разноските: При този изход на спора и на основание чл.38,ал.2 от ЗА въззивника следва да бъде осъден да заплати на адвоката на въззиваемата сумата от 204,52 евро / 400 лева/ представляваща възнаграждение за оказана безплатна правна помощ във въззивното производство, което възнаграждение е съобразено с фактическата и правна сложност на спора и процесуалните усилия положени от адвоката на въззиваемата.