Решение № 6135 от 13.10.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 11326/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Същото е образувано по въззивна жалба на А. А. С., ищец в първоинстанционното производство, чрез процесуален представител – адв. Д. Д. срещу решение № 12128/19.06.2024 г. на СРС, 164 състав, постановено по гр.д. 36 535/23г., с което са отхвърлени предявените от него искове с правно основание чл. 63 вр. чл. 64 ал.4 т.3 от ЗНСО и евентуалните искове с правно основание чл. 60 ал.5 от ЗНСО вр. с чл. 194 ал.3 вр. с чл. 214 ал.1 т.3 ЗОВСРБ за сумата от 27 196, 14 лв., представляваща дължимо, но незаплатено трудово възнаграждение за периода от 02.05.2020 г. – 02.05.2023 г. вкл. евентуално възнаграждение за положен извънреден труд в същия период, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 30.06.2023 г. до окончателното погасяване и иска с правно основание чл. 86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава върху претендираното трудово възнаграждение /допълнително възнаграждение за положен извънреден труд/ в размер на 3 984, 11 лв., дължимо за периода на забавата от 01-во число на всеки тримесечен отчетен период на сумарно изчисляване на работното време до датата на завеждане на исковата молба в съда като е осъден да заплати и сумата от 100 лв. – съдебни разноски. В жалбата са наведени твърдения, че решението е неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, немотивирано и необосновано. Твърди се, че посочената от първоинстанционния съд правна квалификация на исковете е неточна като е описана различно в доклада, титулната страница на решението и в мотивите от правна страна. В жалбата са наведени възражения, че правоотношенията между страните следва да се уредят с оглед разпоредбите на ЗНСО и ЗМВР, а не с разпоредбите на ЗОБСВР. Изложени са твърдения, че тълкувайки и прилагайки неправилно разпоредбите на ЗОБСВР, СРС е достигнал до неправилния извод, че отработените в повече часове, съставляват 8 часа почивка в рамките на 24-часово дежурство, компенсирани с допълнително възнаграждение. Твърди се в жалбата, че отработените в повече часове, не са 8, а са 12 часа като с допълнителното възнаграждение за специфични условия се компенсира трудът, положен над нормативно установеното работно време. Липсвали и доказателства за изплатено допълнително възнаграждение на ищеца за специфични условия. Твърди се, че съдът неправилно не е кредитирал заключението на вещото лице във вариант на изчисление на формиран извънреден труд при прилагане на нормите на ЗМВР. Позовава се на ТР 8/2013 г. на ОСГК на ВКС и Директива 2003/88/ЕО на ЕП относно някои аспекти на организацията на работното време като са заявени твърдения, че полагането на труд в рамките на дежурство и съпътстващата дежурството почивка, ползвана в рамките на предприятието е несъщинска почивка и съставлява част от работното време на служителя. Във въззивната жалба, в тази връзка, е направен разбор на съдебната практика на СЕС по приложението на горецитираната директива, както и на решение 237/19.06.2014 г. по гр.д. 781/2014 г. на Четвърто ГО на ВКС. Заявени са и твърдения, че допълнителното възнаграждение от 20% за специфични условия на труд се дължи за работа, която не е на смени по арг. на чл. 60 ал.5 от ЗНСО, какъвто не бил настоящия случай. Иска се отмяна на решението като бъде постановено ново, с което заявените претенции бъдат уважени. Претендират се сторените разноски. В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника в първоинстанционното производство Национална Служба за Охрана /НСО/, чрез процесуален представител юрк. Д.П., в който са наведени съображения относно правилността на решението и искане за неговото потвърждаване. Съображения за правилността на обжалваното съдебно решение се сочат и в депозирани писмени бележки. При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е процесуално недопустим като постановен от съд, извън пределите на родовата му компетентност. В рамките на първоинстанционното производство са разгледани обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 63 вр. с чл. 64 ал.4 т.3 от ЗНСО и чл. 86 ал. 1 от ЗЗД, съединени с евентуален иск по чл. 60 ал.5 от ЗНСО с цена на главния и евентуалния искове от 27 196, 14 лв. – неплатено възнаграждение за положен извънреден труд. Видно от данните по делото, страните са били в служебно правоотношение по повод сключен договор за военна служба № ВС- 6561/27.04.2015 г. на основание чл. 134а от ЗОВСРБ, по силата на който ищецът – въззивник е назначен на длъжност „сътрудник по охрана“ в НСО със звание „старшина“, назначен със заповед № ЧР-1735/14.12.2014 г. Със заповед на Началника на НСО № 2340/23.11.2015 г., считано от 01.11.2015 г., предвид нормата на §2 ал.1 от ДР на ЗНСО, е преобразувано съществуващото правоотношение със старшина А. А. С. като същият е назначен на длъжност „сътрудник по охраната“ в 03 сектор „Постова охрана и пропускателен режим“ при 04 отдел „Масови мероприятия“ като служебното правоотношение между тях е прекратено със заповед на Началника на НСО № 544/27.04.2023 г., считано от 02.05.2023 г. Предмет на заявената претенция е неплатено възнаграждение в периода 02.05.2020 г. – 02.05.2023 г. за положен от него труд от 2 160 отработени часа, положени изцяло на 24-часови смени през процесния период. Служебното правоотношение е вид административно правоотношение за изпълнение на държавна служба, което възниква между държавния служител и държавата, въз основа на акт за назначение, който по естеството си е административен акт. Съобразно нормата на чл. 38 ал.3 от ЗНСО, възникването, съдържанието, изменението и прекратяването на служебното правоотношение на офицерите и сержантите от Националната служба за охрана се уреждат със ЗНСО. Съобразно чл. 104 т.4 от ГПК на Окръжен съд като първа инстанция са подсъдни исковете по граждански и търговски дела с цена на иска над 25 000 лв., с изключение на исковете за издръжка, за трудови спорове и за вземания по актове за начет. Нормата на чл. 357 от КТ определя, че са т рудови споровете между работника или служителя и работодателя относно възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовите правоотношения, както и споровете по изпълнението на колективните трудови договори и установяването на трудов стаж; споровете между избраните по реда на чл. 7, ал. 2 и чл. 7а представители на работниците и служителите и работодателя при нарушаване на правата им; споровете между работниците и служителите, изпратени от предприятие, което осигурява временна работа, и предприятието ползвател при нарушаване на правата им; споровете между работниците или служителите, които са или са били командировани или изпратени на територията на Република България по чл. 121а, ал. 1, т. 2 и ал. 2, т. 2 КТ и техния работодател в случаите, когато са претърпели вреди поради неспазване на условията на работа по чл. 121а, ал. 5 КТ, включително след прекратяването на трудовото правоотношение; споровете между работника или служителя и изпълнителя, на който работодателят е пряк изпълнител, относно гарантиране на изплащането на трудовото възнаграждение по чл. 245, ал. 3 КТ. Поради липсата на други разпоредби, които определят други спорове като трудови и поради кодификацията на уредбата, следва да се приеме, че трудовите спорове са изброени изчерпателно. Служебните отношения не са трудови / в този смисъл определение 603/07.08.2012 г. по ч.гр.д. 507/2012 г. на Четвърто ГО на ВКС, определение 316/01.06.2011 г. по ч.гр.д.249/2011 г. на Четвърто ГО на ВКС, определение 364/19.04.2019 г. по гр.д. 786/2019 г. на Четвърто ГО на ВКС /. Принципното различие между трудово и служебно правоотношение е разяснено и в мотивите на ТР 1/15.03.2023 г. по тълк.д. 1/2020 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на частен интерес, а служебното правоотношение се реализира за осъществяване на държавна власт. Различният характер на двете правоотношения е очертан и в мотивите на т.23 от ТР 6/ 06.11.2013 г. по тълк. дело 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, където вземанията, произтичащи от служебно правоотношение от общия Закон за държавния служител, намиращ субсидиарно приложение при липса на изрична уредба в специалните /ЗНСО, ЗМВР, ЗОВСРБ и др./ са определени като имуществени спорове, а не трудови такива респ. освобожването от ДТ за такива спорове е обосновано с принципа на равностойно третиране на страните при защита на еднакви по стойност интереси, а не с приложение на нормата на чл. 359 от КТ. Поради което при имуществени спорове между страни по служебно правоотношение родовата подсъдност се определя с оглед цената на иска. При заявена искова претенция от 27 196, 14 лв., предвид допуснатото на основание чл. 214 ал.1 от ГПК изменение на заявения иск в частта, относно размера му с протоколно определение от 19.03.2024 г. и съгласно разпоредбата на чл. 104 т.4 пр.1 от ГПК спорът е подсъден на СГС като първа инстанция. Постановявайки своето решение, районният съд се е произнесъл извън рамките на своята компетентност, поради което обжалваното решение е недопустимо и подлежи на обезсилване. Родовата подсъдност е абсолютна положителна процесуална предпоставка, за наличието на която съдът следи служебно до приключване на производството във втора инстанция, арг. на чл. 119 ал.1 ГПК. Последиците от нарушаването на правилата за родовата подсъдност са различни в зависимост от това кой съд е допуснал нарушението. Ако районният съд е разгледал по същество спор, който е родово подсъден на окръжен съд, то решението му е недопустимо и нарушението не може да бъде санирано. Постановеният акт подлежи на обезсилване, арг.чл. 270 ал.3 от ГПК. Предвид изложените съображения съдът