Решение № 77 от 29.5.2023 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 327/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо от ГПК - въззивно обжалване. С Решение № 96/18.10.2022 год., постановено по т. д. № 178/2021 г. по описа на Плевенски окръжен съд е прието за установено, на основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 417 от ГПК във вр. с чл. 415 от ГПК съществуването на вземането на „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК 831094393, гр. София по отношение на А. И. В., ЕГН ••••••••••, гр. Белене, обл. Плевен, ••••••••• - кредитополучател и „Екобел Фиш“ ЕООД, ЕИК 131468090, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Подуяне“, ж.к. „Суха река“, бл. 221, вх. А, ап. 15, представлявано от управителя И. С. И. – солидарен длъжник, произтичащо от Договор за банков кредит № 20КР-АА-5116/13.08.2007 г., ведно с Договор за встъпване в дълг от 06.04.2015 г. и Анекс № 1 от 06.04.2015 г. към него, при условията на солидарна отговорност, в общ размер на 137 011.94 лв., от които: 122 128.26 лв. - просрочена главница; 12 987.55 лв. - просрочена договорна лихва за периода от 19.11.2019 г. до 04.02.2021 г. вкл.; 170.40 лв. - просрочена наказателна лихва за периода от 19.11.2019 г. до 12.03.2020 г. вкл.; 18.99 лв. - договорна лихва за периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г. вкл.; 229.76 лв. - просрочена наказателна лихва за периода от 14.05.2020 г. до 04.02.2021 г.; 1 356.98 лв. - законна лихва за периода от 05.02.2021 г. до 16.03.2021 г.; 120.00 лв. - непогасени разноски за връчване на покана чрез ЧСИ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.03.2021 г. до окончателното изплащане на вземането и за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 417 от ГПК № 99/19.03.2020 г. и изпълнителен лист от 19.03.2021 г. по ч. гр. д. № 220/2021 г. по описа на Районен съд - Левски. Със същото решение са осъдени А. И. В., ЕГН ••••••••••, гр. Белене, обл. Плевен, ••••••••• и „Екобел Фиш“ ЕООД, ЕИК 131468090, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Подуяне“, ж.к. „Суха река“, бл. 221, вх. А, ап. 15, представлявано от управителя И. С. И. да заплатят направените от „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК 831094393, гр. София деловодни разноски в заповедното производство в размер на 2 740.24 лв. д.т. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв., както и пред настоящата инстанция по т. д. № 178/2021 г. по описа на Плевенски окръжен съд в общ размер на 4 430.94 лв., от които 2 740.24 лв. д.т., 300 лв. - депозит за вещо лице, 850.70 лв. - допълнителен депозит за вещо лице за експертиза; 540 лв. - юрисконсултско възнаграждение по настоящото дело, съгласно представения списък на разноските по чл. 80 от ГПК. Постъпила е въззивна жалба от „Екобел Фиш“ ЕООД, ЕИК 131468090, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Подуяне“, ж.к. „Суха река“, бл. 221, вх. А, ап. 15 и А. И. В., ЕГН ••••••••••, гр. Белене, обл. Плевен, •••••••••, със съдебен адрес: гр. София 1000, ••••••••••, чрез адв. Б. Л. от САК против Решение № 96/18.10.2022 год., постановено по т. д. № 178/2021 г. по описа на Плевенски окръжен съд. В същата се прави оплакване, че обжалваното решение е недопустимо, респ. неправилно. Излага се, че преди образуване на настоящото дело е образувано по предявен отрицателен установителен иск пред СГС между същите страни и за същото вземане, поради което предявеният в настоящото производство иск е недопустим. Като съображения за неправилност на решението се излагат няколко вида възражения. На първо място съдът неправилно е уважил предявения иск, като не е взел предвид, че е налице плащане, както и липса на забава от страна на длъжниците. Излагат се съображения и за нищожност на сключения между страните анекс. На следващо място по възражението за ненастъпила предсрочна изискуемост се излага, че съдът неправилно е кредитирал събраните гласни доказателствени средства. Неправилно съдът не бил допуснал разглеждането и на направеното възражение за прихващане, като дължал да даде указания на страната или да конкретизира възражението си, или да посочи, че тя не сочи доказателства за възражението си. В случая, според жалбоподателя било налице и нищожност на сделката за встъпване в дълг, по което съдът не се бил произнесъл. Излага се, че първоинстанционният съд е постановил решението си, изцяло уважавайки претенциите на ищеца, без да обсъди нито едно от посочените по-горе възражения на ответниците. В заключение са твърди, че производството е недопустимо, а при условията на евентуалност – ищцовите претенции – неоснователни. Направено е искане да се обезсили обжалвания съдебен акт, като се прекрати производството по делото, при условията на евентуалност - да се отмени и да се постанови друг, с който да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендират се разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК 831094393, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 111, представлявано от Н. Б. и С. П. - изп. директори, чрез юриск. В. А.. В същия се излага, че подадената въззивна жалба е допустима, но неоснователна. Неоснователно било възражението за недопустимост на производството, тъй като предявеният в настоящото производство иск (респ. заявлението по чл. 417 от ГПК) е подаден преди образуваното производство по цитирания отрицателен установителен иск. С оглед на горното се прави извод, че предявеният иск е допустим, а постановеното решение – допустимо. Неоснователни били и възраженията на жалбоподателя, че е налице плащане на дълга по кредита; че е налице нищожност на клаузата за наказателната лихва, както и Анекс № 1 към договора; липса на предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост; характера на възстановените от банката лихви; ненастъпила предсрочна изискуемост, поради ненадлежно невръчване на покани за предсрочна изискуемост; по възражението за прихващане; по възражението за нищожност на сделката за встъпване в дълг. Прави се извод, че постановеното решение на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно. Претендират се разноски. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите. Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал. 1 и 2 от ГПК. При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения, които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира, че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят нищожност или недопустимост на същото. Неоснователно е възражението на ответниците за недопустимост на настоящото производство, тъй като преди образуване му е предявен отрицателен установителен иск между същите страни и за същото вземане. Напротив преобладаващата съдебна практика (Определение на ВКС, I т. о. по ч. т. д. № 867/2011 г., Определение на ВКС, II т. о. по ч. т. д. № 131/2012 г., Определение на ВКС по ч. т. д. № 764/2011 г., II т. о.), която се споделя и от настоящата инстанция приема, че при предявен от длъжника отрицателен установителен иск за същото вземане, за което преди това кредиторът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение, отрицателният установителен иск е недопустим. Това е така, тъй като при издадена заповед за изпълнение (чл. 410 или чл. 417 от ГПК) право на кредитора е дали да защити правото си по общия исков ред или по реда на заповедното производство. Процесуална пречка за използването на облекчения процесуален ред, този на заповедното производство може да бъде обоснована само, когато отрицателният установителен иск е предявен преди да бъде подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение. При вече подадено заявление, възражението по чл. 414 от ГПК ще гарантира на длъжника защитата на интереса му, тъй като съгласно чл. 416, предл. първо от ГПК заповедта за изпълнение няма да влезе в сила и тогава кредиторът ще трябва да потърси исковата защита на правото си, за да не бъде обезсилена издадената заповед за изпълнение (чл. 415, ал. 5 от ГПК). Ако кредиторът не предяви иск за установяване на вземането, правата на длъжника са защитени, защото заповедта се обезсилва. Ако кредиторът предяви иска в законния срок, длъжникът може да изчерпи всички възражения, на които основава липсата на задължение, в производството по положителния установителен иск. В този случай производството по отрицателния установителен иск става безпредметно, тъй като предметът на двете дела е един и същ: спорното материално право, за което е поискано издаване на заповед за изпълнение, съответно за което е предявен иск за несъществуването му. Неподаването на възражение от длъжника от своя страна предпоставя влизане в сила на заповедта за изпълнение. Съгласно чл. 424, ал. 1 от ГПК иск от длъжника за несъществуване на вземането въз основа на обстоятелства, които са съществували към момента на изтичане на срока за възражение не може да бъде предявен. Не съществува нормативна пречка за влизане в сила на заповедта, ако между момента на издаването й и този на влизането й в сила бъде предявен отрицателен установителен иск за същото вземане. Съгласно чл. 416, предл. първо от ГПК, такава пречка е само подаденото възражение по чл. 414 от ГПК. Възраженията на ответниците са логически обосновими, само ако на отрицателния установителен иск, макар предявен не пред заповедния съд, бъде придадено значението на възражение по чл. 414 от ГПК. Това обаче означава, че за кредитора възниква задължението да предяви положителен установителен иск за вземането, за което е издадена заповедта, като този иск се счита заведен от момента на подаване на заявлението - чл. 422, ал. 1 от ГПК и отрицателният установителен иск (защото е предявен след подаване на заявлението) би се оказал по-късно заведен и производството по него следва да се прекрати - чл. 126, ал. 1 от ГПК, освен ако се приеме, че фикцията на чл. 422, ал. 1 от ГПК в тази хипотеза не е приложима, което не се подкрепя от нормативната уредба. Освен това такова разрешение ще даде възможност на недобросъвестния длъжник, след като получи препис от заповедта за изпълнение, вместо възражение по чл. 414 от ГПК, да може да предяви отрицателен установителен иск за същото вземане, за което е издадена заповедта. Според възприетото от ответниците становище, този иск има значение на възражение по чл. 414 от ГПК и заповедта не влиза в сила (няма друго нормативно основание да се отклони влизането в сила на заповедта, освен фингираното приравняване на иска на възражение по чл. 414 от ГПК). Но тази заповед не е обезсилена - следователно заповедният съд трябва да укаже на кредитора да предяви положителен установителен иск по чл. 415, ал. 1 от ГПК. Законът не дава на съда право на преценка дали да даде такива указания, или не - съдът е длъжен да процедира като при подадено възражение, щом отрицателният установителен иск е приравнен на такова. След като получи указанията, кредиторът е длъжен да предяви иска, иначе следва обезсилване на заповедта. Фикцията по чл. 422, ал. 1 от ГПК не се прилага (според тезата на ответниците). Тогава сезираният с положителния установителен иск съд ще е длъжен да прекрати производството по него (защото за същото вземане преди това е предявен отрицателен установителен иск от длъжника и важи правилото на чл. 126, ал. 1 от ГПК) и като краен резултат пак ще се стигне до обезсилване на заповедта за изпълнение. Това тълкуване би било в противоречие с принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права, защото получилият препис от заповедта за изпълнение длъжник ще може едностранно да лиши кредитора от възможност за защита. Вместо възражение, той ще предяви отрицателен установителен иск и дори впоследствие този иск да бъде отхвърлен, производството по положителния установителен иск на заявителя вече ще е прекратено. Кредиторът ще е загубил разноските по заповедното производство и възможността да се снабди с изпълнителен лист. Само поради това, че длъжникът недобросъвестно е упражнил процесуални права, кредиторът ще трябва да предяви нов иск - осъдителен - за да може да се снабди с изпълнително основание за принудително осъществяване на правото си. Не може да има хипотеза, при която съдът да бъде задължен да даде защита на злоупотреба с право и не може да бъде подкрепено тълкуване на закона, влизащо в разрез с този принцип. Поради това следва да се приеме за недопустим иск за установяване на несъществуване на вземане, за което е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение. В настоящия случай кредиторът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на 18.03.2021 г. (датата на п.к. – 17.03.2021 г.), на 19.03.2021 г. заповедта е издадена, а длъжникът е предявил отрицателен установителен иск на 09.09.2021 г., поради това този иск е недопустим. В този смисъл предявеният в настоящото производство положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК е допустим. Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбата, обсъди доводите на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт: Пред първоинстанционния съд e предявен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 430 от ТЗ. Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. от чл. 269, изр. второ от ГПК, поради което следва да се произнесе само в пределите на наведените доводи във въззивната жалба, а служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба. Първоинстанционният съд е счел, че са налице предпоставките на чл. 422, ал. 1 във вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, като е приел предявения иск за изцяло основателен. Искът по чл. 422 от ГПК е установителен и има за предмет установяване по отношение на ответника съществуването на вземания на ищеца, които са предмет на издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК в хипотезата на постъпило възражение на длъжника срещу заповедта. Интересът от търсената с иска защита е от категорията на абсолютните процесуални предпоставки за съществуването на правото на иск, която изрично е предвидена за установителните искове в чл. 124, ал. 1 от ГПК. Съществуването на интерес от положителен установителен иск е свързано с оспорването на претендирано от ищеца право. В случая с оглед твърдението на ищеца, че задължението на ответниците по договора за кредит не е изпълнено, трябва да се приеме, че за него съществува интерес от установяване на вземанията. По делото не се спори, че на 13.08.2007 г. между ищцовата банка и ответницата А. И. Ц. е сключен договор за банков кредит за текущи битови нужди с предоставен кредитен лимит от 140 000 лв., който е усвоен от кредитополучателя на 21.08.2007 г. Кредитът бил обезпечен с първа по ред в полза на банката ипотека върху недвижими имоти, находящи се в землището на гр. Белене, собственост на И. М. В.. Дължимата годишна лихва по кредита включвала основния лихвен процент на БНБ, увеличен с надбавка от 8 пункта (р. V, т. 9). Лихви се начислявали само за дните на фактическо ползване на кредита. Към датата на сключване на договора, ОЛП е бил 4.1 %, т.е. годишният лихвен процент е 12.1 %. В раздел V, т. 11 от договора за кредит било уговорено, че плащания, дължими, но неизвършени в срок поради недостиг на авоар по разплащателната сметка, се отнасят в просрочие и се олихвяват с договорения лихвен процент (р. V, т. 9) – основния лихвен процент на БНБ, увеличен с надбавка от 8 (осем) пункта плюс наказателна надбавка от 20 (двадесет) пункта. В чл. 29 от Договора за банков кредит е посочено при какви условия банката има право да обяви за изискуемо преди срока цялото кредитно задължение. През 2013 г. В. е поискала от банката да бъдат извършени съответните преизчисления с оглед неправилно прилаган ОЛП и привеждане на размера на погасителната вноска (и по точно на начислената лихва) в съответствие с договора, като с писмо от 13.12.20213 г. същата била уведомена от банката, че е извършено преизчисляване на кредита и й е възстановена сума в размер на 22 167.68 лв. – лихви (разлика между прилагания и договорения ОЛП). На 10.12.2013 г. за привеждане на кредита в редовност длъжниците са внесли сумата в размер на 17 613.34 лв. + 360.00 лв. (просрочени главница и лихви). На 28.10.2014 г. А. В. отново е уведомила „Първа инвестиционна банка“ АД, че са й начислили недължими лихви и е поискала изготвяне и прилагане на нов погасителен план. На 06.04.2015 г. след като вземането било индивидуализирано, с Договор за встъпване в дълг „Екобел Фиш“ ЕООД, встъпило в дълга в качеството на солидарен длъжник. На същата дата бил сключен Анекс № 1, с който е установен и признат размер на вземането към датата на сключване на анекса – 134 385.97 лв. Приет е нов погасителен план – Приложение № 2, който изцяло замествал предходния погасителен план – Приложение № 1 към Договора за кредит. На 07.04.2015 г. банката е възстановила по сметка на кредита сумата от 7 276.51 лв. – лихва (разлика между прилагания и договорения ОЛП). На същата дата за привеждане на кредита в редовност длъжниците са внесли сумата в размер на 16 184.58 лв. (просрочени главница и лихви). Т.е. във връзка с възражението за начислени недължими лихви банката е възстановила сума в общ размер на 29 444.19 лв. Поради неплащане в срок на 15 вноски от договора за кредит, на длъжниците са връчени покани за доброволно изпълнение, съответно на 25.11.2020 г. (на А. В.) и на 05.01.2021 г. (на „Екобел Фиш“ ЕООД – по реда на чл. 50, ал. 4 във вр. с чл. 47, ал. 1 от ГПК). Кредитът, на основание чл. 29.2, б. „а“ от договора за кредит, бил обявен от банката за предсрочно изискуем на 05.02.2021 г. По реда на чл. 417 от ГПК било подадено заявление и издадена заповед за незабавно изпълнение (19.03.2021 г.) и изпълнителен лист за исковата сума. Образувано било и изпълнително производство пред ЧСИ. От своя страна ответниците на 09.09.2021 г. предявили отрицателен установителен иск (гр. д. № 1837/2021 г. по описа на СГС). Посочени са датите, на които са извършвани погасявания по главницата и лихвите, както и конкретните постъпили суми. Съгласно разпоредбата на чл. 430, ал. 1 от ТЗ с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на кредитополучателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а кредитополучателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. В случая съгласно чл. 16 от договора за кредит, сключен на 13.08.2007 г., уговореният между страните краен срок за погасяване на кредита е 13.08.2037 г. (360 месеца). Безспорно е, че този срок не е изтекъл към датата на подаването на исковата молба. Банката-ищец предявява установителен иск спрямо ответниците относно посочените в исковата молба суми като дължими главница (ведно със законна лихва от датата на исковата молба), лихви и такси, като твърди, че кредитът е в просрочие, считано от 19.11.2019 г. – общо 484 дни към 16.03.2021 г. включително или общо 15 вноски по главницата (от 19.11.2019 г. до 19.01.2021 г.), като тя е имала основание съгласно чл. 29.2, б. „а“ от договора и чл. 60, ал. 2 от ЗКИ и е обявила цялото задължение по кредита за незабавно изискуемо. Неоснователно е възражението на ищцовото дружество, че в случая приложим е Законът за кредитите на недвижими имоти на потребители (ЗКНИП), а не разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК). Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗКНИП, законът урежда изискванията за предоставяне на кредити за недвижими имоти на потребители, условията и реда за регистрация на кредитните посредници и контрола върху тях, а съгласно ал. 2 на същата разпоредба - по смисъла на този закон кредити за недвижими имоти са кредити, обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот, и кредити, чиято цел е придобиване или запазване на вещно право върху недвижим имот. В § 1, т. 20 от ЗКНИП е дадена легална дефиниция на понятието „потребител“ по смисъла на този закон, а именно: всяко физическо лице, което при сключването на договор за кредит за недвижим имот действа извън рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност. Трайна е практиката на ВКС, че от общата дефиниция на § 13, т. 1 от ДРЗЗП и от чл. 9, ал. 3 от ЗПК, се извежда, че кредитополучателите по договор за банков кредит - физически лица, които не придобиват средствата, предмет на договорите за осъществяване на търговска дейност, се включват в кръга лица - потребители на банкова услуга. Така се обосновава приложимост на транспонираната Директива № 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, чрез детайлната уредба на материята в ЗЗП (Решение № 165/02.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на І т.о., Решение № 15/18.04.2018 г. по т. д. № 2439/2016 г. на І т.о. и др.). В случая договорът за кредит е сключен между банката и кредитополучател – физическо лице. Кредитът е уговорен като ипотечен за битови нужди, т. е. процесният договор за кредит не съставлява кредит за недвижим имот на потребители по смисъла на чл. 1, ал. 2 от ЗКНИП. Съдът извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване на качеството „потребител“ на ответницата В. по смисъла на ЗКНИП. В случая кредитополучателят е физическо лице и последният има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР от ЗЗП, а банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 ДР от ЗЗП (в ред. към момента на сключване на договора – 13.08.2007 г.). Следователно, процесният договор има характер на потребителски договор, за който са приложими разпоредбите на чл. 143 - 146 от ЗЗП. Съдът служебно следи за наличието на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза в потребителски договор. С оглед естеството на спора съдът следва да се произнесе по валидността на договорните клаузи и след това досежно дължимостта на сумите по договора за кредит. Основателно е възражението на ответниците за неравноправност на клауза на т. 11, раздел V от договора. В раздел V, т. 11 от договора за кредит било уговорено, че плащания, дължими, но неизвършени в срок поради недостиг на авоар по разплащателната сметка, се отнасят в просрочие и се олихвяват с договорения лихвен процент (р. V, т. 9) – основния лихвен процент на БНБ, увеличен с надбавка от 8 (осем) пункта плюс наказателна надбавка от 20 (двадесет) пункта. Към момента на сключване на договора основния лихвен процент на БНБ в лева е в размер на 4.1 %. Преценката за неравноправния характер на договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение (Решение по дело С-186/2016 на Съда на Европейския съюз). Съгласно разпоредбата на чл. 143, т. 5 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя, при неизпълнение на неговите задължения, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Настоящият състав на въззивната инстанция приема, че в случая предвиденото в т. 11 от сключения между „Първа инвестиционна банка“ АД и А. И. В. договор за банков кредит от 13.08.2007 г., пренесено и в анекса към договора за кредит и договорът за встъпване в дълг (вече и за солидарния длъжник) задължение за кредитополучателите да заплащат наказателна лихва с лихвен процент, равен на сбора на договорения лихвен процент плюс наказателна надбавка от двадесет пункта в случай на неизвършени плащания по кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, тъй като определената надбавка от 20 пункта над договорения лихвен процент е необосновано висока, поради което клаузата на чл. 11 е неравноправна и като такава е нищожна съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Това е така, тъй като разпоредбата на т. 11 от Договора е в несъответствие с изискването за добросъвестност, присъщо на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността между търговеца и потребителя и това води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора, в ущърб на потребителя, който е задължен при неизпълнение на задълженията си да заплати необосновано висока неустойка. С оглед на изложеното клаузата на т. 11 от договора за кредит е неравноправна и като такава е нищожна - чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Според правилото на чл. 146, ал. 5 от ЗЗП нищожността на клаузи от договора не води до нищожност на целия договор, ако той може да се прилага без тези клаузи. Тези съждения се разпростират и относно солидарния длъжник - „Екобел Фиш“ ЕООД. Последиците от обявяване неравноправността на договорната клауза се проявяват както по отношение на ответника - кредитополучател, имащ качеството потребител, така и по отношение на ответниците - солидарни длъжници, които не са потребители, но отговорността им е ограничена до размера на отговорността на главния длъжник. Считаме обаче, че в случая тази нищожна клауза от договора за кредит не може да бъде заместена с повелителна норма от националното право. С § 13а от ДР на ЗЗП са въведени разпоредбите на описаните директиви, вкл. на Директива 93/13/ЕИО на съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 г. относно правата на потребителите и за изменение на предходната директива, Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009 г. относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите. Решенията на Съда на Европейските общности (СЕС) с предмет тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е задължително за всички съдилища в страната. С решение С-618/10 от 14.06.2012 г. по дело Banco Espanol de Credito срещу Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване относно тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и член 2 от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009 г. относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите, състав на СЕС постановява, че не се допуска правна уредба на държава- членка, която дава възможност на националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза. В мотивите на решение С-421/14 от 26.01.2017 г. по дело Banco Primus SA срещу Jesus Gutierrez Garcia /т. 71 състав на СЕС приема, че видно от текста на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г., националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът. Вещото лице дава заключение, че кредитът е в просрочие от 19.11.2019 г., като дължима наказателна лихва е начислена за периодите от 19.11.2019 г. до 12.03.2020 г. – 170.40 лв. и от 12.05.2020 г. до 04.02.2021 г. (датата на предсрочна изискуемост) – 229.76 лв., или общо в размер на 400.16 лв. С оглед на гореизложеното и с оглед на претенцията на ищеца, която касае и с която се претендира просрочена наказателна лихва за периода от 19.11.2019 г. до 12.03.2020 г. вкл. в размер на 170.40 лв. и за периода от 14.05.2020 г. до 04.02.2021 г. в размер на 229.76 лв. същата следва да се отхвърли като неоснователна. Неоснователно обаче е възражението за нищожност на Анекс № 1 от 06.04.2015 г. към Договор за банков кредит № 20КР-АА-5116/13.08.2007 г. Сключеното допълнително споразумение не навежда на извод за увеличаване на главницата посредством прибавяне на просрочени задължения за лихви, върху които от своя страна се начислява възнаградителна лихва. В него е индивидуализиран размера на дължимата главница лихва (всички просрочени задължения са погасени) и върху дълга (главницата) се натрупват за в бъдеще само договорените възнаградителни и наказателни лихви. Ето защо, уговорките в допълнителното споразумение към договора за кредит, не представляват анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, поради това не са нищожни на основание чл. 26, ал. 4, вр. с чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. Това допълнително споразумение не е сключено въз основа на нищожна клауза (р. V, т. 11), както твърдят ответниците, тъй като в него, както посочихме по-горе е индивидуализиран само и единствено размерът на дължимата главница (134 385.97 лв.), но не и размер на дължими лихви, вкл. наказателни, които биха били засегнати от неравноправната клауза по р. V, т. 11 от договора. Горното се установява и от Първоначалния погасителния план към договора за кредит (стр. 141 от първоинстанционното производство). Представителите на „Първа инвестиционна банка“ АД твърдят, че поради това, че кредитът е в просрочие, считано от 19.11.2019 г. – общо 484 дни към 16.03.2021 г. включително или общо 15 вноски по главницата (от 19.11.2019 г. до 19.01.2021 г.), те са имали основание съгласно чл. 29.2, б. „а“ от договора и чл. 60, ал. 2 от ЗКИ и са обявили цялото задължение по кредита за незабавно изискуемо. В чл. 29.2, б. „а“ от договора за кредит е предвидена възможност при неизвършване, което и да е плащане по този договор (неосигуряване авоар по разплащателната сметка) повече от 5 работни дни след датата, на която плащането е станала изискуемо, банката има право с писмено предизвестие до кредитополучателите за срок определен от нея да обяви кредита за предсрочно изискуем. Установено е, че ответниците не са спазили договорената разпоредба, доколкото е установено посоченото по-горе просрочие на процесния банков кредит. По същите съображения неоснователно е и възражението за нищожност на договора за встъпване в дълг. Неоснователно е възражението на ответниците за липса на основание на банката да обяви предсрочна изискуемост, тъй като не е имало забава по вноските по кредита. Твърденията се основават на обстоятелството, че след сключване на договора – 13.08.2007 г. до сключване на анекса на 06.04.2015 г. банката е прилагала ОЛП (8+4.1), който не е съобразен с договорения (8+ОЛП на БНБ), поради което от кредитополучателите са надплатени посочени от тях суми. От събраните по делото доказателства се установява, че съобразно решение на Кредитния комитет на банката от 27.02.2015 г. и решение на Управителния съвет на банката от 05.03.2015 г. всички натрупани просрочия по кредита (просрочена главница, лихви, такси и комисионни) следва да бъдат платени от кредитополучателя, а за остатъка от редовната главница да се сключи анекс, с нов погасителен план и встъпване на съдлъжник. С тези решения е постановено и банката да възстанови натрупаната референтна лихва. На 12.12.2013 г. по сметка с титуляр „ПИБ“ АД, а не на кредитополучателите е преведена сума за начислена в по-голям размер за периода от 19.04.2008 г. до 12.12.2013 г. от банката и погасена от кредитополучателя договорна лихва в размер на 22 167.68 лв. Същевременно на 10.12.2013 г. по същата сметка, с титуляр „ПИБ“ АД, „Екобел фиш“ ЕООД е извършил превод на сума в размер на 17 613.34 лв. + 360.00 лв., от която по процесния кредит е отнесена за погасяване сумата от 16 544.69 лв., а останалата по друг кредит на В. с номер 96РКО-А-0380. По този начин кредитът е станал редовен. Погасени са: главница - 2 694.87 лв. по вноски с падежи от 19.07.2010 – 19.11.2013 г., договорна лихва - 35 086.72 лв. по вноски с падежи от 19.10.2011 – 19.11.2013 г. и наказателна лихва – 930.78 лв. На 06.04.2015 г. кредитодателят е извършил превод по сметката на кредитополучателя на сума в размер на 7 276.51 лв. (осчетоводена на 07.04.2015 г.). Тази сума, представлява разликата между начислената договорна лихва в повече (12.10 %) и лихвата, която е следвало да бъде начислявана (ОПЛ + 8 %) за периода от 13.12.2013 г. до 06.04.2015 г. Същевременно на 07.04.2015 г. „Екобел Фиш“ ООД е превел сумата от 16 184.00 лв., а Йордан Узунов е превел сумата от 0.58 лв. по сметката на А. В.. Така общият размер на сумите, постъпили по сметката на А. В. на 07.04.2015 г. е в размер на 23 461.09 лв., с която са погасени 1 396.96 лв. - просрочена главница по вноски с падежи от 19.12.2013 – 19.03.2015 г., 21 803.73 лв. - просрочена договорна лихва от 19.12.2013 – 19.03.2015 г. и 260.38 лв. - наказателна лихва по вноски с падежи от 19.12.2013 г. до 19.03.2015 г. По този начин кредитът отново е станал редовен на 07.04.2015 г. (датата следваща сключването на Анекс № 1), с остатък от редовна главница в размер на 134 385.97 лв., на база на която е съставен погасителният план към анекса. Следва да се посочи, че с оглед заключението на съдебно – счетоводната експертиза, че преведените суми от банката (възстановена лихва) и от кредитополучателя и солидарния длъжник (погасени просрочени задължения), макар да са осчетоводени на 07.04.2015 г., ден след сключване на анекса, касаят просрочени задължения на длъжниците преди сключването му. В този смисъл възраженията на ответниците за надплащане на суми по кредита в размер на 29 331.98 лв., направени с отговора на исковата молба са неоснователни. Банката е възстановила по сметка на кредитополучателя от датата на сключване на договора за кредит до 07.04.2015 г. сума в размер на общо 29 444.19 лв., която сума е по-голяма от посочената от ответниците като надплатена по кредита – 29 331.98 лв. Видно от заключението на съдебно - счетоводната експертиза действително Анекса е сключен на 06.04.2015 г., но с плащането от 07.04.2015 г. са погасени суми, дължими към датата на анекса. От справка за дълга на клиента към 06.04.2015 г. е видно, че сумите, платени на 07.04.2015 г. - 1 396.96 лв. и 22 064.13 лв. са били просрочени към датата на анекса. Освен това е видно от същата справка и от анекса, че редовната главница е именно 134 385.97 лв., а редовната лихва към датата предхождаща анекса начислена от 20.03.2015 – 05.04.2015 г. е в размер на 767.87 лв. Вещото лице дава се заключение, че от датата на сключване на договора до 06.04.2015 г., когато е подписан Анекс № 1 по процесния договор са постъпили плащания в размер на 110 080.06 лв., с които са погасени суми по пера – 4 217.07 лв. – главница и 105 862.99 лв. – лихва (договорна и наказателна), в това число и възстановените лихви от „ПИБ“ АД в размер на 22 167.68 лв. на 13.12.2013 г., а от датата на сключване на Анекс № 1 – 06.04.2015 г., по договора са постъпили плащания в размер на 83 838.40 лв., с които са погасени суми по пера - 13 654.67 лв. главница и 70 183.73 лв. лихва (договорна и наказателна), в това число възстановените лихви от „ПИБ“ АД в размер на 7 276.51 лв. на 07.04.2015 г. Дава се заключение, че дори при преизчисляване на кредита с действащия през периода му ОЛП се установява, че ако се спазва промяната на основен лихвен процент и се извърши преизчисляване изцяло на погасителният план при запазване на крайният падеж на договора, т.е се съставят 92 погасителни плана към всяко падежно число с действащ ОПЛ и надбавка от 8 %, кредитополучателите е следвало да погасят общо 106 943.95 лв. към 06.04.2015 г., когато е подписан Анекс № 1, от които - главница 10 135.67 лв. и договорна лихва 96 808.28 лв. Видно от заключението на съдебно-счетоводната експертиза заплатените суми до 06.04.2015 г., без да се включени възстановените лихви от 22 167.68 лв. от „ПИБ“ АД (от началото на сключване на договора до 13.12.2013 г.) са 87 912.38 лв. Възстановените лихви от „ПИБ“ АД не са включени в плащанията, тъй като в този вариант лихвите са преизчислени с действащия ОЛП и този резултат показва задължението към 06.04.2015 г. при съобразени погасителни вноски с ОЛП и плащания, които кредитополучателят е извършил като погасяване по кредита. Т.е. към 06.04.2015 г. остава неизплатено задължение в размер на: 19 639.74 лв. за главница, договорна и наказателна лихва (2 930.28 лв. – главница, 16 101.29 лв. – договорна лихва и 608.17 лв. – наказателна лихва). След 06.04.2015 г. плащанията са в размер на 83 838.40 лв., а без да се включват сумите от 23 461.07 лв. – в размер на 60 377.33 лв. И в този случая са налице неизплатени от ответниците задължения, посочени в т. 18 от заключението. Всичко това води до извода, че твърдените от ответниците надплатени суми се свързват с неправилно приложения от банката ОЛП, но тази неправилно определена от банката сума е възстановена от нея и следва да се калкулира при преценяване налице ли е предсрочна изискуемост на кредита. Твърдените от ответниците надплатени суми не са предмет на настоящото производство (доколкото не са въведени по съществувания процесуален ред), което не ги лишава разбира се от възможността да ги претендират в отделно съдебно производство. В настоящото производство обсъждането на посочените от ответниците като надплатени суми биха имали значение единствено за въпроса – дали е настъпила твърдяната от банката предсрочна изискуемост на кредита, чиито отрицателен отговор бе посочен по-горе. На следващо място, дори да приемем, при условията на алтернативност, по отношение на наказателната лихва, че банката погрешно е начислила наказателна лихва по кредита общо в размер на 400.16 лв., то като се има предвид просрочените задължения по договора за лихва в размер на 12 987.55 лв., е невъзможно да бъдат погасени с евентуално начислената от банката недължима наказателна лихва цялата сума представляваща просрочие за договорна лихва, респ. да отпадне основанието за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Неоснователно е и възражението, че изявлението за обявената предсрочна изискуемост не е достигнала да страните. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции (ЗКИ) предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от него за предсрочно изискуем, включително и за вноските с ненастъпил падеж към момента на изявлението. Предсрочната изискуемост на кредита настъпва в момента, в който волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, достигне до длъжника-кредитополучател, при наличие на обективните предпоставки за загубване на преимуществата на срока. От този момент целият или непогасеният остатък от кредита е изискуем. Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва въз основа на изявление на една от страните при наличието на обективния факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Договорът се изменя в частта за срока за изпълнение на задължението за връщане на заетата парична сума – превръща се от срочен в безсрочен. В отговора на исковата молба оспорват достигането на изявлението за предсрочната изискуемост на остатъка от задължението по договора за кредит до посоченото лице. До А. И. В. и „Екобел Фиш“ ЕООД са изпратени покани, изх. № 294-159/06.11.2020 г., чрез ЧСИ Петьо Петков, рег. № 905 на КЧСИ и Вх. № 036230/11.11.2020 г., чрез ЧСИ С. Я., рег. № 844 на КЧСИ. Поканите са адресирани до адреса на ответницата В. (гр. Белене, обл. Плевен, •••••••••) и седалището и адрес на управление на „Екобел Фиш“ ЕООД (гр. София, р-н „Подуяне“, ж.к. „Суха река“, бл. 221, вх. А, ап. 15), които адреси са посочени като адрес за кореспонденция в Договор за кредит от 13.08.2007 г. (съобразно уговорката в чл. 40 във вр. с чл. 20, б. д), респ. в Договора за встъпване в дълг от 06.04.2015 г., (чл. 11.1), в учредената договорна ипотека и Анекс № 1 от 06.04.2015 г. В поканите се съдържа изявление, че кредитната институция е обявила остатъка от задължението по договора за кредит за предсрочно изискуем. При сключването на договора и анекса към него кредитополучателите А. И. В. и „Екобел Фиш“ ЕООД са посочили адрес на кореспонденция: гр. Белене, обл. Плевен, ••••••••• – за В., респ. гр. София, р-н „Подуяне“, ж.к. „Суха река“, бл. 221, вх. А, ап. 15 – за „Екобел Фиш“ ЕООД. В чл. 40 във вр. с чл. 20, б. д от договора страните са постигнали съгласие кореспонденцията по този договор да се води в писмена форма на посочените адреси, а при промяна на данните вписани в договора да уведомят незабавно банката. Настоящият състав на въззивната инстанция намира, че предприетият от кредитора начин на уведомяване на длъжниците за обявяване на кредита за предсрочно изискуем чрез покани, връчени на основание чл. 18, ал. 5 от ЗЧСИ по реда на чл. 37 и сл. от ГПК и конкретно – с връчване по реда на чл. 46, ал. 1 от ГПК (за А. И. В.) и с поставяне на уведомление по чл. 47, ал. 1 от ГПК (за „Екобел Фиш“ ЕООД) е осъществен редовно. Следователно „Първа инвестиционна банка“ АД е упражнило правото си да направи остатъка от кредита предсрочно изискуем. Поканите до А. И. В. и „Екобел Фиш“ ЕООД са връчени редовно по реда на чл. 46, ал. 1 от ГПК (на 25.11.2020 г.) и по реда на чл. 47 от ГПК (на 05.01.2021 г.). Следователно А. И. В. и „Екобел Фиш“ ЕООД са уведомени надлежно за изявлението на „Първа инвестиционна банка“ АД за обявяване на остатъка от задължението по договора за кредит за предсрочно изискуем. От събраните гласни доказателствени средства – свидетелските показания на св. Ц. Х. и св. К. В. не се установява противното. С получаването на поканите ответниците са изпаднали в забава по отношение на целия непогасен остатък от дълга. При предявен установителен иск за вземане въз основа на договор за банков кредит поради упражнено от кредитната институция право да обяви кредита за предсрочно изискуем е релевантен факта на съобщаване на изявлението на банката на длъжника. По изложените съображения и с оглед датите на връчване на поканите на ответниците, настоящият състав приема, че предсрочната изискуемост на остатъка от задължението по договора за кредит безспорно е настъпила на 05.01.2021 г. (на тази дата е връчена втората покана на ответниците). От този момент ответниците са изпаднали в забава и дължат законна лихва върху остатъка от задължението по договора, обявен за предсрочно изискуем. От заключението на допуснатата и изслушана съдебно - счетоводна експертиза неоспорена от страните и приета, като доказателство по делото се установява, че неизплатеното задължение по кредита е 122 128.26 лв. - просрочена главница; 12 987.55 лв. - просрочена договорна лихва за периода от 19.11.2019 г. до 04.02.2021 г. вкл.; 170.40 лв. - просрочена наказателна лихва за периода от 19.11.2019 г. до 12.03.2020 г. вкл.; 18.99 лв. - договорна лихва за периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г. вкл.; 229.76 лв. - просрочена наказателна лихва за периода от 14.05.2020 г. до 04.02.2021 г.; 1 356.98 лв. - законна лихва за периода от 05.02.2021 г. до 16.03.2021 г.; 120.00 лв. - непогасени разноски за връчване на покана чрез ЧСИ. Неоснователно е и изнесеното във въззивната жалба, че недопускайки предявеното възражение за прихващане е постановил неправилен съдебен акт, като не е указал на страната да конкретизира възражението си. В настоящото производство възражението за прихващане е направено с допълнителния отговор на допълнителната искова молба, т.е. извън срока по чл. 131 от ГПК. Вярно е, че с т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че възражението за прихващане може за първи път да се заяви дори пред въззивния съд, но ако се изразява в материалноправно изявление за компенсиране на две насрещни изискуеми и ликвидни вземания, при което те се погасяват до размера на по-малкото от деня, в който са били налице условията за компенсируемостта им. Когато обаче насрещното вземане, с което се прихваща, е спорно (неликвидно), т. е. негов предмет е едно спорно право, за което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо (чл. 298, ал. 4 от ГПК), при което ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила на съдебното решение, на общо основание (чл. 131, ал. 2, т. 5 и чл. 133 от ГПК) същото може да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба и заявяването му по-късно е недопустимо. Освен това, за да се произнесе въззивният съд по направено материалноправно изявление за прихващане на вземането - предмет на предявения иск с насрещно вземане, е необходимо същото да бъде индивидуализирано по размер и основание. В настоящия случай ответниците по иска не са конкретизирали основанието на насрещното вземане, с което искат да прихване вземането - предмет на иска по чл. 422 от ГПК, не са посочили от какво произтича вземането и неговия размер. От друга страна, ищецът е изразил становище, че заповедта, въз основа на която е издаден изпълнителния лист не е стабилизирана, т. е. вземането е спорно. Поради изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице предпоставки въззивният съд да се произнася по направеното материалноправно изявление за прихващане. По изложените съображения, съдът намира, че предявените искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 430 от ТЗ са основателни и доказани за сумата от 122 128.26 лв. - просрочена главница; 12 987.55 лв. - просрочена договорна лихва за периода от 19.11.2019 г. до 04.02.2021 г. вкл.; 18.99 лв. - договорна лихва за периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г. вкл.; 1 356.98 лв. - законна лихва за периода от 05.02.2021 г. до 16.03.2021 г.; 120.00 лв. - непогасени разноски за връчване на покана чрез ЧСИ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.03.2021 г. до окончателното изплащане на вземането и за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 417 от ГПК № 99/19.03.2020 г. и изпълнителен лист от 19.03.2021 г. по ч. гр. д. № 220/2021 г. по описа на Районен съд - Левски. В останалата част, както посочихме по-горе – за наказателната лихва, начислена за периодите от 19.11.2019 г. до 12.03.2020 г. – 170.40 лв. и от 12.05.2020 г. до 04.02.2021 г. – 229.76 лв. (датата на предсрочна изискуемост, или общо в размер на 400.16 лв., претенциите са неоснователни и недоказани. Крайните изводи на въззивната инстанция не съвпадат изцяло с тези на първостепенния съд, поради което Решение № 96/18.10.2022 год., постановено по т. д. № 178/2021 г. по описа на Окръжен съд - Плевен, в частта, с която е уважен предявеният иск за наказателната лихва, начислена за периодите от 19.11.2019 г. до 12.03.2020 г. – 170.40 лв. и от 12.05.2020 г. до 04.02.2021 г. – 229.76 лв. (датата на предсрочна изискуемост, или общо в размер на 400.16 лв. и в частта за разноските, на основание чл. 271, ал. 1, предл. трето от ГПК следва да се отмени и да се постанови друго, с което да бъде отхвърлен предявеният иск в тази му част. В останалата му обжалвана част решението следва да бъде потвърдено. Жалбоподателите (ответници) са направили искане за присъждане адвокатско възнаграждение в размер на 5 124 лв. за първоинстанционното производство и 12 156 лв. за въззивното производство – за всеки един от тях, за всяка една от инстанциите. В съдебно заседание ответникът по жалбата е направил възражение за прекомерност на претендираното адвокатското възнаграждение на ищцовото дружество, представлявано от адвокат. Текстът на чл. 78, ал. 5 от ГПК дава право на съда да намали размера на заплатеното от страната адвокатско възнаграждение при неговата „прекомерност”. Понятието „прекомерност” е дефинирано в същата правна норма – „когато заплатеното адвокатско възнаграждение не е съобразено с действителната правна и фактическа сложност на делото”. От съдържанието на правната норма на чл. 78, ал. 5 от ГПК се стига до извода, че критерият „прекомерност” има две кумулативни и взаимно съпоставими измерения: 1) действителната фактическа и правна сложност на делото и 2) минимално определеното адвокатско възнаграждение, съобразно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Следва да се отбележи, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение при необходимост от неговото намаляване съдът е обвързан единствено от минимално установения размер по чл. 36, ал. 2 от ЗА. Действителният размер на възнаграждението следва да се определи според фактическата и правна сложност на делото и вида на съответната адвокатска услуга. В чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата е посочено, че минималното възнаграждение за защита по дела с материален интерес от 100 000 до 1 000 000 лв. е сумата от 3 530 лв. + 2 % за горницата над 100 000 лв. (приложимо за първоинстанционото производство (преди Д.в., бр. 88 от 4.11.2022 г.). В чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредбата е посочено, че минималното възнаграждение за защита по дела с материален интерес от 100 000 до 1 000 000 лв. е сумата от 8 650 лв. + 4 % за горницата над 100 000 лв. (приложимо за второинстанционното производство (след Д.в., бр. 88 от 4.11.2022 г.). Според тези минимални прагове на адвокатското възнаграждение следва да се прецени понятието „прекомерност” на възнаграждението. С оглед цената на предявените искове минималното възнаграждение по Наредбата би било – 4 270.24 лв. (за първоинстанционото производство) и 10 130.48 лв. (за второинстанционното производство). Съпоставяйки действителната фактическа и правна сложност на делото с минимално дължимото адвокатско възнаграждение за съответния вид работа (вида на адвокатската услуга) съдът прави извода, че поисканото адвокатско възнаграждение от ответниците от 5 124 лв. за първоинстанционното производство и 12 156 лв. за въззивното производство с ДДС (за всеки един от тях) не е „прекомерно” по смисъла на закона. Касае се за дело с фактическа и правна сложност, при което договореното и платено адвокатско възнаграждение с приблизителен размер един път и половина над минималното дължимо такова за всяка инстанция, съответства на фактическата и правна сложност на делото и извършените по него процесуални действия. Съобразно направеното искане и изхода на спора ответниците следва да заплати на ищцовото дружество направените по делото разноски пред двете инстанции в размер на 7 549.07 лв., съобразно уважената част на исковете, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. Съобразно направеното искане и изхода на спора ищцовото дружество следва да заплати на ответниците направените по делото разноски пред двете инстанции в размер на 113.33 лв., съобразно отхвърлената част на исковете, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1, предл. трето от ГПК, Апелативен съд – Велико Търново