Решение № 5551 от 2.9.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 5673/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК С Решение № 3726 от 29.02.2024 г., постановено по гр. дело № 27694/2023 г. по описа на СРС, 46-ти състав е отхвърлен предявеният от К. П. П. и В. Н. П. срещу Столична община, положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено спрямо ответника, че са собственици на самостоятелен обект с идентификатор 68134.619.3.1.51 с адрес на имота: гр. София, район Подуяне, ж.к. ••••, се намиращ се на етаж 8/осем/ в сграда с идентификатор 68134.619.3.1, предназначение - Жилищна сграда-многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.619.3, предназначение на самостоятелният обект: Жилище, апартамент - в жилищна или вилна сграда, или в сграда със смесено предназначение; брой нива на обекта -1. Посочени в документа площ - няма, прилежащи части – няма, ниво едно при съседни самостоятелни обекти в сградата: На същия етаж 68134.619.3.1.50; 68134.619.3.1.52; под обекта - 68134.619.3.1.44; над обекта 68134.619.3.1.58, Стар идентификатор: няма, който имот по документи за собственост представлява жилище находящо се в гр. София, представляващ стая, хол и дневна кухня в 6.2, вх. ••••, апартамент 51 в жилищна сграда построена върху държавна земя парцел, в кв. „Левски“ комплекс „В" състоящ се от стая, хол и дневна кухня със застроена площ 59.00 кв. м. с прилежащите избено помещение № 11 с полезна площ 3.42 кв. м., с 3, 428 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху, държавна земя при съседи на жилището: изток - тревна площ, запад - стълбите, север - бул. „Левски“ и на избеното помещение: изток - коридор, запад - тревна площ, север - мазе № 8, юг- мазе № 15, по давностно владение от 1994 г., установено въз основа на Заповед за настаняване. Със същото решение К. П. П. и В. Н. П. са осъдени да заплатят на Столична община на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 720, 00 лв., представляваща разноски по делото. Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца К. П., чрез пълномощника му – адв. А. В., с надлежно учредена представителна власт, с която са наведени оплаквания за неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че макар в исковата молба да са били изложени фактически твърдения за наставяне в процесния имот въз основа на заповед за настаняване, то по делото е представен договор за продажба на недвижим имот от 20.12.1994 г., като първоинстанционният съд е оставил в нарушение на процесуалния закон искането на страната за поправка на грешката в така наведените фактически твърдения, тъй като направеното от тях пояснение представлява уточнение на първоначално предявения иск, а не искане за изменението му, поради което може да бъде направено при всяко положение на делото – в това число и във въззивната инстанция. Поддържа се още и че от представените по делото доказателства по безспорен начин се установява упражнявано от ищците давностно владение върху процесния имот и при липса на представените от страна на ответника доказателства за възникване на наемно правоотношение между страните и липса на предприети действия от страна на ответника по повод на процесния имот, то считат за безспорно установено по делото, че собствеността върху имота е придобита в резултат на упражненото давностно владение. Моли решението да бъде отменено и предявеният иск за собственост да бъде уважен. Претендира разноски. Във въззивното производство на основание чл. 265 ГПК е конституирана ищцата В. Въззиваемият – ответникът Столична община, е подал в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК отговор на въззивната жалба, с който я оспорва по подробно изложени съображения. Поддържа се, че доколкото по делото се установява, че ищците са настанени в общинското жилище въз основа на заповед за настаняване, то наличието на наемно правоотношение между страните изключва възможността ищците да се легитимират като владелци и при липса на обективирана промяна на упражняваното държане във владение, предявеният от тях иск е изцяло неоснователен. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението -потвърдено. Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения: Софийски районен съд е бил сезиран от К. П. П. и В. Н. П. с положителен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК вр. чл. 79 ЗС, за установяване по отношение на ответника Столична община, че ищците са собственици на основание давностно владение на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 68134.619.3.1.51 с адрес на имота: гр. София, район Подуяне, ж.к. ••••. В последното проведено по делото открито съдебно заседание от 20.02.2024 г. в първоинстанционното производство ищците са навели фактически твърдения за придобиване на процесния имот по давност въз основа на договор за продажба на държавен имот по реда на Наредбата за държавните имоти. С протоколно определение от същата дата СРС е оставил без уважение искането за изменение на основанието на иска, като е приел, че същото е направено извън срока по чл. 214 ГПК. По конкретно наведените от въззивника оплаквания за допуснати процесуалния нарушения с оглед отказа на съда да приеме направеното уточнение на предявения иск следва да бъде посочено, че наведеното от ищците твърдение за придобиване на имота въз основа на договор за продажба представлява по същността си искане за изменение на основанието на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК. В тази връзка обоснован е изводът на съда за настъпване на преклузия относно така заявеното искане към момента на провеждане на последното по делото открито съдебно заседание, доколкото в разпоредбата на чл. 214, ал. 1 ГПК изрично е предвидено, че искането за изменение на основанието може да бъде направено в първото по делото заседание. С оглед на което настоящият въззивен състав намира за неоснователно наведеното от въззивника оплакване за допуснато процесуално нарушение, тъй като съдът се е произнесъл в съответствие с заявената за защита искова претенция, доколкото същата не е била надлежно изменена при съобразяване на предвидения в процесуалния закон преклузивен срок. За да отхвърли така предявеният иск първостепенният съд, анализирайки събраните по делото доказателства /изслушаните свидетелски показания и писмени доказателства/ е приел, че доколкото ищците са установили фактическа власт върху процесния имот въз основа на заповед за настаняване, породила възникването на наемно правоотношение между страните по спора и при липса на манифестирана спрямо собственика промяна на намерението им като държатели и трансформирането му в недобросъвестно владение, то е счел, че ответниците не са доказали придобиването на имота по давност. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, които стават част и от правните съображения на настоящата съдебна инстанция, като с оглед наведените във въззивната жалба оплаквания следва да се добави и следното: Позоваването на придобиване на право на собственост въз основа на придобивна давност от страна на ищцата предполага при условията на пълно и главно доказване да установи, че е осъществен фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС. Институтът на придобивната давност е уреден в закона като оригинерно придобивно правно основание – арг. чл. 77, предл. 2 ЗС, като за да е налице владение следва да се установят в процеса на доказване две материални предпоставки, при проявлението на които възниква това оригинерно придобивно основание – в продължение на определен период от време (в случая 10 години) едно лице, което не е собственик, да упражнява постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно фактическата власт върху определена вещ и фактическата власт следва да се упражнява с намерение за своене. Придобиването на правото на собственост на основание придобивна давност, изисква претендиращият несобственик да е упражнявал фактическа власт, демонстрирайки по отношение на невладеещия собственик поведение, което несъмнено да сочи, че упражнява собственическите правомощия за себе си. Не е спорно между страните, а и от представените по делото доказателства се установява, че процесният недвижим имот представлява частна общинска собственост, с оглед на което е актуван като такъв съгласно Акт за частна общинска собственост № 0430/27.10.1997 г., съставен по реда на Закона за общинската собственост. Не е спорно още и че ищците са настанени в процесния недвижим имот през 1994 г. въз основа на настанителна заповед, както и че през 1996 г. на основание чл. 16 ЗС е издадена Заповед №РД- 09/242/29.03.1996 г. на Кмета на район „Подуяне“, с която е наредено на К. П. П. да освободи владения от него без правно основание жилищен обект, която заповед в последствие е отменена с Решение от 25.09.1997 г., постановено по гр.д. №1688/1996 г. по описа на СГС като незаконосъобразна. За установяване на елементите от фактическия състав по чл. 79 ЗС в производството пред СРС са представени писмени доказателства - платежни нареждания, разписки и фискални бонове, от които се установява, че ищецът К. П. П. е заплащал в периода от 2000 г. до 2020 г. режийни разноски - за топлинна енергия, електрическа енергия, ВиК услуги и вноски към етажната собственост за имот с адрес: гр. София, ж.к. ••••, както и че на негово име са били открити партиди за процесния имот към „ЧЕЗ Електро България“ АД, „Топлофикация София“ ЕАД и „Софийска вода“ АД. Събрани са и гласни доказателства чрез разпит на свидетели – св. Й.Ц. и св. И.Ц.. Съгласно показанията на свидетеля Й.Ц. ищците й споделели през 1995 г., че ще си вземат жилище, след което през месец март същата година им били дадени ключове за него, като свидетелката изразила предположения, че вероятно същото е била закупено от тях. Съгласно показанията на свидетеля И.Ц. същият бил запознат от своята майка, че на ищците е бил даден апартамент от общината. От заявеното и от двамата свидетели се установява, че не им е известно трети лица да са предявявали претенции по отношение на жилището, в което ищците живели от 1995 г. насетне. Следва да бъде посочено, че от така събраните свидетелски показания се установява единствено, че ищците са упражнявали фактическа власт върху имота, което обстоятелство само по себе си е безспорно между страните, както и че същите са демонстрирали в отношенията си с разпитаните свидетели, че процесният апартамент е тяхна собственост, което обстоятелство само по себе си не сочи на действително предприети от ищеца действия спрямо собственика на имота - Столична община, с които спрямо него да е упражнявано постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнено владение с намерение имотът да се свои от ищеца. Представеният по делото договор за продажба, истинността на който е оспорена по реда на чл. 193 ГПК, не е относим към подлежащите на доказване факти и обстоятелства с оглед предмета на предявения иск – придобиване на собствеността в резултат на придобивна давност, поради което и наведените от въззивника оплаквания за допуснати нарушения при кредитирането му от първоинстанционния съд настоящият въззивен състав намира за неоснователни. При съобразяване на така събраните доказателства настоящият състав на съда намира, че доколкото по делото се установява, че ищците са установили фактическа власт върху процесния апартамент въз основа на заповед за настаняване, то между страните по спора е възникнало наемно правоотношение, по силата на което ищците се явяват държатели на процесния имот. В тази връзка следва да бъде съобразена съществуващата трайна съдебна практика, съгласно която, за да промени държанието във владение като предпоставка за придобиване по давност на чужд имот, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота /interversio possessionis/, която да е открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото си. Общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност, поради неведение, да се брани (в този смисъл Решение № 115 от 28.10.2016 г., постановено по гр.дело № 977/2016 г., ІІ г.о., ВКС и Решение № 12/ 19.02.2014 г. по гр.д.№ 1840/2013 г., ІІ г.о., ВКС). Съобразно дадените в тази насока универсални ръководни указания в Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г., постановено по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК, ВКС, след като основанието, на което е придобита фактическата власт, признава правата на собственика, налице е не владение, а държане, при което, за да се придобие по давност правото на собственост, е необходимо да се предприемат едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението да се придобие имота за себе си, като тези действия следва да са доведени до знанието на собственика. В противен случай презумпцията на чл.69 ЗС следва да се счита за опровергана и съответно не е налице владение като предпоставка за придобиване по давност на чуждия имот в срока по чл.79 ЗС. Заплащането на режийните разходи, на каквито действия се позовава въззивникът сами по себе си не са от естество да бъдат демострирани спрямо титуляра на правото на собственост, още повече че съгласно разпоредбата на чл. 232, ал. 2 ЗЗД именно наемателят е длъжен да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползуването на вещта. Ето защо провеждането на доказване по отношение на същите обстоятелства не позволява да бъде направен извод относно упражняването на фактическа власт по чл. 79 ЗС върху процесния апартамент, с оглед на което последният да бъде придобит по давност. В допълнение на това по отношение на оплакването на въззивника, касаещо липсата на предприети от ответника действия за защита на правото му на собственост върху имота, в това число и липсата на заявени претенции за заплащане на наемна цена, следва да бъде посочено, че правото на собственост като абсолютно пълно вещно право не би могло да бъде изгубено поради неупражняването му, като в закона единствено е уредена възможността да бъде придобито от другиго или собственикът да се откаже от него – арг. чл. 99 ЗС. Доколкото в конкретния случай не се установява нито една от двете хипотези, то евентуални бездействия от страна на ответника, изразяващи се в непредприемане на посочените от въззивника действия от получаване на доход от имота не би могло да бъде тълкувано в насока, позволяваща да бъде обоснован извод за придобиване на имота по давност от ищците. Въз основа на съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, настоящата съдебна инстанция приема, че ищецът не е установил при условията на пълно и главно доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК елементите от фактическия състав по чл. 79 ЗС, а именно да е упражнявал фактическа власт върху апартамента през периода 1996 г. – 2023 г. с намерението да го държи като свой. Неустановяването на кумулативното наличие на така посочените предпоставки не позволява да бъде направен извод, че ищецът е придобил собствеността върху процесния недвижим имот в резултат на придобивна давност, поради което и предявеният положителен установителен иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Предвид изложеното и тъй като правните изводи на настоящата инстанция съвпадат изцяло с тези на първостепенния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение потвърдено. При този изход на правния спор право на разноски има въззиваемият – ответникът Столична община. Тъй като обаче последният не е направил искане за разноски, то такива в негова полза не следва да бъдат присъждани. С оглед предмета на спора, въззивното решение подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2, т. 1 ГПК. Така мотивиран, Софийският градски съд