Решение № 2387 от 25.2.2026 г. на Административен съд - Варна по дело № 2521/2025 г.

Производството е по реда на чл. чл. 145 от Административнопроцесуалния кодекс вр. чл. 10, ал. 6 от Закона за семейните помощи за деца /ЗСПД/. Образувано е по жалбата на М. Г., [ЛНЧ], гражданка на •••••••, с предоставена временна закрила в Република България, с адрес: [населено място], [улица], ет.*, ап. *, майка на Т. Г., родена на [дата]., [ЛНЧ], депозирана чрез процесуалния представител адв. Д. А., срещу Заповед № ЗСПД/Д-В/25665/07.10.2025 г. на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна, с която е отказано отпускане на еднократна помощ за 1 /едно/ дете по реда на чл. 10б, ал. 1 от Закона за семейни помощи за деца (ЗСПД). В жалбата се твърди незаконосъобразност и необоснованост на обжалваната заповед по съображения, че е необоснована, постановена в нарушение на материалния закон и несъответствие с преследваната от него цел. Изложени са съображения, че оспорената заповед е постановена в нарушение на чл. 13 и чл. 16 от Европейската социална харта, както и чл. 3, чл. 27 от Конвенцията на ООН за правата на детето /КПД/. Твърди, че неправилно отказът е обоснован с липса на предпоставките по чл. 3, т. 5 от ЗСПД, както и че е лице, което се ползва с временна закрила в РБ, поради което попада в обхвата на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗСПД. Излага подробни съображения и за това, че е налице противоречие между чл. 3, т. 5 ЗСПД с разпоредбите на чл. 2, чл. 3 и чл. 27 от КПД, КРБ, Закона за социалното подпомагане /ЗСП/ и Закона за закрила на детето /ЗЗДт/. Твърди, че разрешаването на това противоречие е предвидено в чл. 5, ал. 4 КРБ, поради което следва да се приложат пряко разпоредбите на КПД. Поради прякото приложение на Конвенцията, противоречието на ЗСПД с КРБ и с основни принципи по ЗЗДт и ЗСП, ЗУБ, моли съдът да приеме наличието на предпоставките на ЗСПД за отпускане на еднократна помощ за ученик по отношение на жалбоподателката - лице с временна закрила, и детето й. Позовава се на съдебна практика. По изложените съображения иска отмяна на обжалваната заповед и връщане на преписката със задължителни указания към административния орган за отпускане на еднократната помощ. В съдебно заседание жалбоподателката, редовно призована, не се явява и не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от адв.А., с което се иска отмяна на оспорената заповед с аргументите посочени в жалбата. Претендира се и присъждане на разноски в полза на жалбоподателката, за направата на които се ангажират доказателства. Ответната страна - директорът на Дирекция "Социално подпомагане"- Варна, оспорва жалбата по съображения в писмена молба с. д. № 18760/14.11.2026 г. Сочи, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган, в изискуемата форма, без допуснати процесуални нарушения и при правилно приложение на материалния закон. По същество сочи, че за да възникне правото по чл. 10б, ал. 1 ЗСПД, следва да са изпълнени предвидените законови предпоставки. Носители на правото на семейни помощи за деца при спазване на чл. 3, т. 5 ЗСПД, са семействата, в които единият от родителите е български гражданин, съответно детето/децата е/са с българско гражданство и се отглеждат в страната. Твърди се, че по делото е установено, че детето и родителят са с украинско гражданство - както към момента на подаването на заявлението, така и към момента на постановяване на обжалваната заповед. В четири от петте хипотези на чл. 3 ЗСПД, това право е признато само на българските граждани. Правото на семейни помощи за деца на чужди граждани е регламентирано само в хипотезата на чл. 3, т. 5 ЗСПД, която също не е налице, т. к. към момента липсва договор между двете държави, предвиждащ изплащането на подобни помощи и Директивата за временната закрила е неприложима в случая. В тази връзка счита, че при проверка на обжалвания акт следва да се отчете липсата на препращаща норма, последващ акт на държавен орган, който да прецизира отпускането на конкретния вид помощ и да стане основание социалните служители, които нямат право да тълкуват закона и действат при условията на обвързана компетентност, да я предоставят. Прави възражение по претендираните разноски. Жалбата е подадена в срока по чл. 149 АПК , от надлежна страна – заявителят на отказаната еднократна помощ по чл.10б, ал.1 ЗСПД , явяващ се и адресат на оспорения акт, за когото е налице правен интерес от обжалването, пред родово и местно компетентен съд. Поради това и същата е допустима. Административен съд – Варна, като взе предвид изложените доводи, съобрази приложените писмени доказателства и приложимите материални разпоредби, намира за установено от фактическа страна, следното: От приетата по делото административна преписка се установява, че жалбоподателката М. Г., [ЛНЧ] е гражданка на ••••• със статут на чужденец с предоставена временна закрила към настоящия момент. Не се спори, че със същия статут е и детето Т. Г., родена на [дата]., [ЛНЧ]. Временната закрила на лица, напуснали Украйна, е предоставена с Решение № 144 от 10.03.2022 г. на Министерски съвет за предоставяне на временна закрила на разселени лица от Украйна и за изменение на Националния план за действие при временна закрила в Република България. На основание т. 2 от това решение временната закрила се предоставя от 24 февруари 2022 г. за срок една година – до 24.02.2023 г. С последващи решения на МС е удължавано действието на временната закрила на украинските граждани, като с последното Решение № 79 от 20.02.2025 г. на Министерския съвет на Република България за изменение на Решение № 144 на МС от 10 март 2022 г. за предоставяне на временна закрила на разселени лица от Украйна, срокът на действие на временната закрила в Република България е удължен до 04.03.2026 г. С Решение № 144 от 10.03.2022 г. на МС за предоставяне на временна закрила на разселени лица от Украйна се предоставя временна закрила на разселените лица от Украйна в съответствие с Решение за изпълнение на Съвета на Европейския съюз (ЕС) 2022/382 от 4 март 2022 г. за установяване на съществуването на масово навлизане на разселени лица от Украйна по смисъла на член 5 от Директива 2001/55/ЕО и за въвеждане на временна закрила. Съгласно представеното разрешение за пребиваване, жалбоподателката Г. е гражданка на •••••••, с предоставена временна закрила. Тя е майка на детето Т. Г.. Съгласно представената по делото от жалбоподателката доказателства, през учебната година 2025/2026 г., детето й е записано като ученик в дневна форма на обучение за учебната 2025/2026г., осми клас, в •••••••••••••••• – [населено място]. На 30.09.2025 г. жалбоподателката М. Г. е подала до директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна, заявление - декларация вх. № ЗСПД/Д-В/25665/30.09.25г. за отпускане на еднократна помощ за ученици, записани в осми клас по чл. 10б ЗСПД, за детето Т. Г., родена на [дата]., [ЛНЧ], също ••••••• гражданин и неин ••••. В хода на административното производство е извършен предварителен контрол за законосъобразност, преди взимане на решение за предоставяне на социална подкрепа, за което е изготвен нарочен лист. Със Заповед № ЗСПД/Д-В/25665/07.10.2025 г. на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна , последният, на основание чл. 3, т. 5, вр. чл. 10б, ал. 1 ЗСПД, отказал на М. Г. отпускането на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД за детето Т. Г. В мотивите на заповедта е посочено, че семейството не отговарят на условията на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, във връзка с чл. 10б от ЗСПД. Заповедта е връчена на жалбоподателката на 15.10.2025 г. и е обжалвана с жалба вх. 17438/27.10.2025 г. по описа на Административен съд – Варна. Предвид изложените фактически установявания, които ответникът не е оспорил в хода на административното и съдебно производства, съдът приема, че между страните спор по фактите няма. Спорът е правен и касае приложението на чл. 3, т. 5 ЗСПД. Въз основа на гореизложеното от фактическа страна, съдът формира следните правни изводи: При извършване на проверката по чл. 168, ал. 1, вр. чл. 146 АПК, съдът констатира, че обжалваната заповед е издадена от материално компетентен орган по чл. 10, ал. 4 ЗСПД – директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна /съгласно приложената по преписката заповед/, в предвидената от закона писмена форма и при спазване на задължението за мотивиране по чл. 10, ал. 5 ЗСПД и чл. 59, ал. 2 АПК, поради което не страда от пороци, сочещи на нейната нищожност. В производството съдът не констатира да са допуснати съществени процесуални нарушения, които да опорочават акта до степен, налагаща неговата отмяна на това основание. Съдът намира, обаче, че обжалваната заповед е издадена при неправилно приложение на материалния закон и в несъответствие с преследваната от него цел. Поради което и жалбата се явява основателна по следните съображения: Отказът за отпускане на помощта по чл. 10б от ЗСПД е мотивиран с разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД, според която право на семейни помощи за деца имат бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.В случая между Република България и Украйна е сключен Договор за социално осигуряване, ратифициран със закон, приет от ХХХIХ Народно събрание на 28.11.2001 г. - ДВ, бр. 107 от 2001 г., в сила от 01.04.2003 г. По силата на Решение № 144/10.03.2022 г. на Министерски съвет (МС) е предоставена временна закрила на разселените лица от Украйна в съответствие с Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета на Европейския съюз от 04 март 2022 г. за установяване на съществуването на масово навлизане на разселени лица от Украйна по смисъла на член 5 от Директива 2001/55/ЕО и за въвеждане на временна закрила. Временната закрила се предоставя от 24.02.2022 г. за срок от една година. След няколко удължавания, срокът на закрила е удължен до 04.03.2026 г. Доколкото, обаче, социалните помощи не са част от системата на социалното осигуряване, цитираният по-горе договор между Република България и Украйна се явява неприложим за конкретните правоотношения. Съгласно нормата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПД, на семействата, чиито деца са записани в осми клас на училище, се отпуска еднократна помощ за покриване част от разходите в началото на учебната година, когато децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето. Не е налице спор по делото, че жалбоподателката е гражданин на Украйна и се ползва с временна закрила. Последната е предоставена от Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланс между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием, активирана с Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022 г. за установяване на съществуването на масово навлизане на разселени лица от Украйна по смисъла на чл. 5 от Директива 2001/55/ЕО и за въвеждане на временна закрила. Респективно, на същото основание и при същите условия, детето й М. М., ••••••• гражданин, се ползва със същата временна закрила. Не е спорно също, че детето на жалбоподателката е записано в училище през учебната 2025/2026 г. и не е настанено за отглеждане извън семейството. Спорно по делото е приложението на чл. 3, т. 5 ЗСПД, като според административния орган семейството на жалбоподателката няма право на семейни помощи за деца, тъй като те са граждани на Република Украйна и не попадат в обхвата на ЗСПД, доколкото няма сключена спогодба между двете държави в областта на семейното подпомагане. Условията и реда за предоставяне на закрила на чужденци на територията на Република България, както и на техните права и задължения, са регламентирани в Закона за убежището и бежанците (ЗУБ), който видно от § 1а от ДР на ЗУБ, въвежда разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета. Съгласно чл. 1, ал. 2 ЗУБ, закрилата, която Република България предоставя на чужденци, включва убежище, международна закрила и временна закрила. Съгласно чл. 39, ал. 1, т. 4 ЗУБ, на чужденците с предоставена временна закрила се предоставя правото на социално подпомагане, което кореспондира със задължението на държавите членки по чл. 12 от Директива 2001/55/ЕО. Разпоредбата на чл. 3, т. 5 ЗСПД съществува в редакцията към ДВ, бр. 69/2004 г., поради което в контекста на поетите задължения по чл. 1 и чл. 3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО, на разпоредбата на чл. 39, ал. 1, т. 4 ЗУБ и на забраната за дискриминация по чл. 21, § 2 от Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС), следва да се тълкува и прилага в смисъл, който да осигури в пълнота изпълнението на чл. 12 от Директивата за временна закрила и на нейната цел. От константната практика на СЕС - Решение от 14 септември 2016 г., M. A. и C. L., С-184/15 и С-197/15, ЕU: C: 2016: 680, т. 50 и Решение от 24 януари 2018 г., P. и др., С-616/16 и С-617/16, ЕU: C: 2018: 511, т. 70, следва, че при прилагане на националните схеми за социално подпомагане държавите членки не трябва да третират лицата, ползващи се с временна закрила по-неблагоприятно, както спрямо собствените си граждани, така и спрямо лицата, които вече са получили международна закрила – с предоставено убежище и получилите статут на бежанец. От друга страна в случаите, които касаят лица, ползващи се от временна закрила и които са под [възраст] възраст, първостепенно значение следва да имат висшите интереси на детето, гарантирани от КПД, приета от ОС на ООН на 20.11.1089 г., ратифицирана с решение на ВНС от 11.04.1991 г., обн. ДВ, бр. 32/23.04.1994 г., ДВ, бр. 55/12.07.1991 г., в сила от 03.07.1991 г. Съгласно чл. 27, § 1 КПД, държавите – страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие. Според § 2 от с. р., родителят/родителите или другите лица, отговорни за детето, имат първостепенна отговорност да осигурят в рамките на своите способности и финансови възможности условията за живот, необходими за развитието на детето. Съгласно чл. 27, § 3 КПД, държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия и в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ и програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. Съгласно чл. 2, § 1 от КПД, държавите - страни по Конвенцията, зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. Държавите - страни по Конвенцията, вземат всички подходящи мерки за осигуряване закрилата на детето против всички форми на дискриминация или наказание на основание на статута, действията, изразените мнения или убеждения на неговите родители, законни настойници или членовете на неговото семейство - чл. 2, § 2 КПД. Като част от общата система на социалните права, по отношение на признатото по чл. 27, § 1 КПД право на жизнен стандарт и на социална сигурност, следва да се спазват и общите изисквания във връзка с икономическите, социалните и културните права, които се съдържат в Европейската социална харта (ЕСХ), ратифицирана със закон, приета от 38-мо НС на 29.03.2020 г., ДВ, бр. 30/11.04.2000 г. - конкретно в чл. 13 и чл. 16 от ЕСХ, и в Хартата на основните права на ЕС. Според разпоредбата на чл. 1, ал. 2 ЗСПД, семейните помощи са средства в пари и/или в натура, които подпомагат отглеждането на децата в семейна среда от родителите или от лицата, полагащи грижи за тях. По реда на ЗСПД се предоставят дванадесет вида помощи, като за всяка от тях е възприет разграничителен критерий, съобразен с предназначението на конкретната семейна помощ. Помощта по чл. 10б, ал. 1 ЗСПД е еднократна за семействата, чиито деца са записани в осми класи и е помощ, която се отпуска без доходен критерий, за покриване на разходите в началото на учебната година – родителите да закупят без затруднения част от основните пособия и дрехи, необходими за учениците – и се получава при положение , че децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 ЗЗДт. Така регламентираната помощ, макар да е уредена в ЗСПД, а не в ЗСП - който закон съгласно чл. 2, ал. 1, 3 и 6 предоставя право на социални помощи и на лицата, ползващи се с временна закрила и в който не се съдържа изискване, като това в чл. 3, т. 5 ЗСПД, без всякакво съмнение е част от общата система за социално подпомагане и като такава попада изцяло в обхвата на чл. 16 ЕСХ и следва да се интерпретира като част от задълженията, които държавите са поели по силата на чл. 27, § 3 КПД, респ. като част от задълженията на държавите членки по чл. 12 от Директива 2001/55/ЕО - доколкото от съображение 16 към Директивата и чл. 3, § 2 от нея следва, че държавите членки са длъжни да прилагат режима на временна закрила при стриктно спазване на основните права и свободи, и при спазване на задълженията, произтичащи от инструментите на международното право, по които са страна и които забраняват дискриминацията. От посочената по-горе правна уредба следва извод, че децата, които са под временна закрила, не трябва да бъдат обект на дискриминация и не може да им се налага по-неблагоприятно положение в сравнение с другите деца, независимо дали те са граждани на Република България, бежанци, хуманитарни бежанци или имат друг статут на пребиваване в страната. Семейните помощи са едно от основните средства за гарантиране на жизнения стандарт на децата и защита на техните интереси. Затова семействата им или лицата, които се грижат за тях, не трябва да бъдат изключени от правото на получаване на тези помощи. Всичко гореизложено обосновава неправилност на възприетия от административния орган извод за неоснователност на искането, формулирано в подаденото до него заявление от жалбоподателката. Като е обосновал обжалвания отказ с разпоредбата на чл. 3, т. 5 ЗСПД, и е отказал отпускане на помощта по чл. 10б от ЗСПД, директорът на Дирекция "Социално подпомагане" е издал незаконосъобразен административен акт поради противоречие с материалния закон и в несъответствие с целта на закона. Поради това и оспорената заповед следва да се отмени, а преписката да се върне на административния орган за ново произнасяне при съобразяване с дадените по-горе указания по прилагане на закона, в определен срок, съгласно правилото на чл. 174 от АПК. При този изход на спора и в хипотезата на чл. 143, ал. 1 АПК в полза на жалбоподателката следва да се присъдят сторените в производството разноски за държавна такса в размер на 5,11 евро / равняваща се на 10 лева преди превалутирането/ и 60 евро за изготвяне на писмена защита по делото, за заплащането на които са приложени доказателства. Видно от приложения по делото Договор за предоставяне на услуга от 18.02.2026 г., адвокатът е предоставила на жалбоподателката правна помощ и съдействие, в т. ч. процесуално представителство чрез депозиране на писмена защита, във връзка с обжалване заповедта предмет на спора. Представени са доказателства и за заплащане на услугата в размер на 60 евро с ДДС. Поради което и предвид изхода на спора, на жалбоподателката се следват разноски. От друга страна ответника е направил възражение по размера на разноските. Съдът съобрази , че договорът за предоставяне на услуга, представен в настоящото производство е от 18.02.2026 г. Към тази дата е постановено решение на СЕС (втори състав) от 25 януари 2024 по дело C 438/22 по преюдициално запитване на СРС, според което Съдът на ЕС счита, че определянето на минимални размери на адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС като органичаващо конкуренцията в рамките на вътрешния пазар на ЕС. И стига до извода, че такова ограничение в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на "легитимни цели" като тези, които се твърди, че се преследват с минималните размери на адвокатските възнаграждения. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни за съда в случаите, когато той определя адвокатското възнаграждение, поради нарушаващи забраната на чл. 101, пар. 1 ДФЕС и произтичащата от това нищожност. С оглед на това, приложение не намира регламентираното в чл. 36, ал. 2 ЗА ограничение, чрез посочване на установен минимум на адвокатското възнаграждение. Предмет на разглеждане в това производство е законосъобразността на заповед на директора на ДСП – Варна по чл. 10, т. 5 ЗСПД, с която е отказана помощ по чл. 10б, ал. 1 ЗСПД, на лице, което не е български гражданин, но се ползва с временна закрила. С оглед формираната константна съдебна практика по този вид дела, спорът не следва да се квалифицира като сложен от фактическа и правна страна. Делото е разгледано в едно открито съдебно заседание, в което същото е обявено за решаване. Не са събирани доказателства, извън представените от страните. Адв. А. е изготвила писмено становище по делото преповтарящо жалбата , но не се е явила в съдебно заседание, където да е изразила становище по същество по спора. С оглед изложеното настоящият състав приема, че при спор, който не се отличава с особена трудност, възнаграждението, което се претендира в размер на 60 евро с ДДС не е прекомерно. По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2, предл. 2 АПК и чл. 173, ал. 2 АПК, Административен съд- Варна, XХI състав