Решение № 1582 от 17.3.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 10069/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от „ЕЛЕКТОРАЗПРЕДЕЛИТЕЛНИ МРЕЖИ ЗАПАД“ЕАД срещу решение № 9155/31.05.2023г.. постановено по гр.д. № 5438/2022г. по описа на Софийски районен съд в частта, ГО, 26 състав, с което е отхвърлен предявения от него срещу В. М. П. иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 132, 76 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 2075, 41 лв., , както следва: 48, 71 лв. за периода 09.09.2020 г. – 24.09.2021 г. по фактура № 3280781/26.08.2020 г., 57, 42 лв. за периода 06.03.2021 г. – 24.09.2021 г. по фактура № 3355704/22.02.2021 г. и 26, 63 лв. за периода 07.04.2021 г. – 24.09.2021 г. по фактура № 3359737/26.03.2021 г. В жалбата се твърди, че първоинстнационното решение в обжалваната му част е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при неправилно тълкуване на договора между страните. Посочва, че ищецът е изпълнил задължението си за уведомяване на клиента за извършената корекция на дължимите суми за електроенергия за процесния период чрез изпращане на констативния протокол и фактурите на адреса за кореспонденция, поради което следва да се счита, че е изпаднал в забава за изпълнение на главницата за цена на коригирана електроенергия, като обстоятелството, че клиента не е изпълнил задължението за уведомяване за нов адрес и пратките са непотърсени от същия, не го освобождава от задължение за заплащане на лихва за забава върху сумите.

Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и постановено друго, с което се присъди обезщетението за забавено изпълнение на главницата в размер на законната лихва за претендирания в исковата молба период.

Въззиваемата страна В. М. П. в срока по чл.263 ал.1 ГПК не депозира писмен отговор.

Третото лице помагач на страната на В. М. П. – Ц. А. Я. не изразява становище по въззивната жалба.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваната му част.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран обективно кумулативно съединени искове предявени от „ЕЛЕКТОРАЗПРЕДЕЛИТЕЛНИ МРЕЖИ ЗАПАД“ЕАД срещу В. М. П., , както следва:

• с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79 ал. 1 пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 327 ТЗ, чл. 83 ал. 1 т. 6 ЗЕ и чл. 56 ПИКЕЕ, за сумата от 2075, 41 лв., представляваща цена за презумирано количество електрическа енергия, начислена след корекция на сметка по абонатен номер ••••••• имот, представляващ къща, находяща се в с. Септемврийци, община Вълчедръм, ул. „•••••••, по три броя фактури;

• чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД за сумата от 132, 76 лв., обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, както следва: 48, 71 лв. за периода 09.09.2020 г. – 24.09.2021 г. по фактура № 3280781/26.08.2020 г., 57, 42 лв. за периода 06.03.2021 г. – 24.09.2021 г. по фактура № 3355704/22.02.2021 г. и 26, 63 лв. за периода 07.04.2021 г. – 24.09.2021 г. по фактура № 3359737/26.03.2021 г. Главният иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79 ал. 1 пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 327 ТЗ чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ и чл. 56 ПИКЕЕ е уважен в предявения му размер и като необжалвано решението в тази му част е влязло в законна сила.

Предмет на въззивното производство е произнасянето на първоинстанционният съд относно иска с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, които стават и част от съдържанието на мотивите на настоящия съдебен акт, като във връзка с доводите заявени във въззивната жалба намира следното:

Според разпоредбата на чл. 86 ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Денят на забавата се определя съобразно правилата на чл. 84 ЗЗД. Съгласно тези правила при срочно задължение длъжникът изпада в забава след изтичането на срока, а ако задължението е без срок за изпълнение – от деня, в който бъде поканен от кредитора.

С решението постановено в хода на първоинстанционното производство и частта, от което не е предмет на обжалване респективно влязло в законна сила, е установено със сила на присъдено нещо, че между страните е налице облигационно правоотношение с основното съдържание на правоотношението: продавачът – ищцовото дружество да прехвърли правото на собственост върху описаните в данъчните фактури стоки /електрическа енергия/ и да предаде тяхното владение на купувача относно конкретен обект присъединен към електроразпределителната мрежа – в случая къщата, находяща се в с. Септемврийци, област Монтана, община Вълчедръм, ул. „•••••••, а за ответника – да заплати уговорената пазарна цена с ДДС и да получи стоката, предмет на договора– арг. чл. 200 ал. 1 ЗЗД, като договора е сключен при общите условия за доставка на електрическа енергия за битови нужди без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителя / чл.98 а от ЗЕ/.

В приетите по делото фактури, в които е начислена главницата представляваща дължима сума за преизчислена електроенергия по правилата на ПИКЕЕ е посочен срок за плащане на паричното задължение, което обаче не е падеж по смисъла на чл.84 ал.1 от ЗЗД. Това е така, тъй като както в приложените по делото ОУ л.14-22 от делото на СРС, така и в разпоредбите на ПИКЕЕ, приети въз основа на законова делегация – чл.83 ал.2 вр. ал.1 т.6 от ЗЕ и имащи силата на подзаконов нормативен акт и задължителен в отношенията между страните, включително и в ЗЕ не е предвид срок за плащане на преизчисленото и фактурирано количество електрическа енергия.

В чл. 25 от ОУ, приложени по делото е предвидено само задължение на електроразпределителното дружество да уведоми потребителя в срок от 7 дни, отчетени от първия работен ден следващ датата на съставяне на констативния протокол за дължимите след корекционната процедура суми. В чл.15 т.6 от ОУ, действително, както посочва въззивникът, е предвидено задължение за потребителя да уведоми електроразпределителното дружество в 30 –дневен срок в писмена форма за всяка промяна, свързана с личните му данни или собствеността, както и на други параметри, свързани с условията за присъединяване, при които електроразпределителното дружество пренася електрическа енергия до обекта, а в чл.55 ал.2 от ОУ е уговорено всякакви документи, включително и съобщения и уведомления да бъдат разменяни на адреса на електрозапределителното предприятие посочен в ОУ, а за потребителите – на адреса на кореспонденция посочен от тях. Цитираните две разпоредби, противно на тълкуването направено от въззивника, не предвиждат фингирано връчване на съобщения и уведомления. Именно поради посоченото, изпратените от ищеца уведомления до ответника с приложен констативен протокол и фактури, макар и на адреса на кореспонденция на потребителя, при условие, че не са получени от последния, а са върнати порадиотсъствие на адресата, не може да се счита, че са надлежно връчени, и съответно дъжникът е бил поканен по смисъла на чл.84 ал.2 от ЗЗД.

В подкрепа на горното е и становището в решение № 124 от 18.06.2019 г. по гр. д. № 2991/2018 г., ГК, ІІІ ГО на ВКС, където изрично е посочено, че „ако в общите условия в противоречие с чл.98а, ал.1, т.6 от Закона за енергетиката не е предвиден ред за уведомяване на клиента при извършване на корекция на сметка, това нарушение е пречка потребителят да бъде поставен в забава относно задължението си да заплати корекцията. Нарушението обаче не може да послужи като основание да се отрече дължимостта на сумата, когато това задължение се установява по съдебен ред.“ В допълнение следва да се отбележи, че обратните разписки, с които е изпращана поканата, констативния протокол и фактурите, не са оформени надлежно. За да е налице редовно връчване ще са правилата на чл. 36 от Закона за пощенските услуги /ЗПУ/ вр. чл. 6 ал. 2, 3 и 4 ЗПУ. Съгласно чл. 6 ал. 4 от Закона за пощенските услуги условията за доставка на пощенски пратки се уреждат с Общи правила, издадени от Комисията за регулиране на съобщенията. Съгласно чл. 5 ал. 3 от приложимите съгласно нормата на чл. 6 ал. 4 от ЗПУ, Общи правила за условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети, изготвени от Комисията за регулиране на съобщенията/ обн., ДВ, бр. 45 от 15.06.2010 г., /, когато при посещението на адреса поради отсъствие на получателя препоръчаната пощенска пратка не може да бъде доставена, в пощенската кутия се оставя писмено служебно известие с покана получателят да се яви за получаване на пратката в срок, определен от пощенския оператор, не по-кратък от 20 дни, но ненадхвърлящ 30 дни от датата на получаване в пощенската служба за доставяне, като броят на служебните известия е не по-малък от две. В конкретния случай видно от копието на пликове е поставен щемпел и печат на пощенския оператор и подпис на служител с отбелязване, че „адресата е отсъстващ“. Пратките са връщани обратно, без представени доказателства за изпълнение на задълженията на пощенския оператор по чл.5 ал. 3 от Общите правила. При липса на фактическо връчване и при неизпълнение на задълженията на пощенския оператор по чл. 5, ал. 3 от Общите правила, не би могло да се приеме, че пратката се счита за доставена на получателя /Решение № 470 от 11.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3077/2023 г., III г. о./.

По аргументите, посочени по-горе, ответникът не е изпаднал в забава преди получаване на преписа от исковата молба, към който са приложени изискуемите документи по чл. 56 ал. 1 от ПИККЕ.

Поради това и на основание чл. 84 ал. 2 от ЗЗД, искът за осъждане на ответника да заплати лихва за забава за периода преди предявяване на исковата молба /респ. заявлението по чл.410 от ГПК/ следва да бъде отхвърлен и до който правилен извод е достигнал и първоинстанционният съд.

Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение в обжалваната му част следва да бъде потвърдено на основание чл.271 ал.1 изр. 1 предл.1 от ГПК.

Разноски С оглед изхода на въззивното производство и разпоредбата на члр.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК, въззиваемата страна има право да й бъдат присъдени направените по делото разноски, като в случая такива се претендират в полза на адв. Р. осъществила безплатна правна помощ по смисъла на чл.38 ал.2 от ЗАдв., като при присъждане на адвокатско възнаграждение настоящия състав съобрази следното:

Както е прието в определение № 146/04.04.2022г. по ч.т.д. № 358/2022г. на ВКС, II т.о., определение № 77/24.02.2022г. по ч.т.д. № 1692/2021г. на ВКС, I т.о., , определение № 60173 от 8.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1590/2021 г., I г. о., определение № 404/26.10.2020г. по ч.гр.д. № 2883/2020г. на ВКС, I V г.о./, която практика настоящият състав споделя, за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 Закона за адвокатурата пред съответната инстанция е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1-3 на чл. 38 ал. 1 Закона за адвокатурата, без да е необходимо да се ангажират доказателства за последното. Видно от представения в заповедното производство договор правна помощ и съдействие, горното условие е изпълнено, като въззиваемата и адв. Р. изрично са договорили, че процесуалното представителство се предоставя по реда на чл.38 ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата.

При определяне на конкретния размер на дължимото адвокатско възнаграждение настоящият състав взе предвид следното:

Правилото регламентиращо отговорността за разноски за възнаграждение за един адвокат - чл. 78 от ГПК касае действително направените от страната разноски, а не бъдещи или уговорени такива. При осъществено безплатно процесуално представителство по реда на чл.38 ал.1 от ЗАдв. липсва уговорен и реално заплатен адвокатски хонорар т.е. направен от страната разход, който да бъде заплатен от насрещната страна. Именно поради това адвокатското възнаграждение се присъжда в полза на осъществилия безплатно процесуално представителство адвокат в размер, опреден от съда по реда на чл. 38 ал.2 от ЗАдв., като същия не е обвързан от претендирания размер от адвоката в представен от него списък по чл.80 от ГПК. /съответно претендирания от адвоката не подлежи на намаляване поради прекомерност на основание чл.78 ал.5 от ГПК/.

Действително, разпоредбата на чл. 38 ал. 2 ЗАдв предвижда, че възнаграждението на адвоката, предоставил безплатна правна помощ при основанията на чл. 38 ал. 1 ЗАдв, следва да бъде присъдено в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Съдът приема, че не е ограничен от минимума, установен с нормата чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в случая редакция преди изм. с ДВ бр.88/2022г., доколкото разпоредбите са материално-правни и нямат обратно действие и договора за правна защита и съдействие е сключен преди публикуване на измененията в Наредбата/, тъй като следва да съобрази разрешенията дадени в решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. /задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/, а именно:

Именно с аргумента, че с оглед легитимните цели на тежестта за разноски, както и съобразявайки принципа по чл.3 от ГПК за недопускане злоупотреба с права, включително при съобразяване на необходимата правна квалификация за извършване на съответните действия за гарантиране на правото на страната на адвокатска защита, както и реално извършените процесуални действия от адв. Р., а именно – явяване в съдебно заседание и участвие в устните състезания по делото, предвид и спора пред въззивната инстанция, който не се характеризира нито с фактическа, нито с правна сложност, включително и съобразявайки ниския материален интерес, счита че съответното възнаграждение, което следва да се присъди е в размер на 100, 00 лв.

С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК решението на въззивният съд не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийски градски съд