Решение № 1057 от 14.7.2023 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 2713/2022 г.

Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Д. И. А. - Ч., с ЕГН •••••••••• и адрес: гр. •••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••, и А. Л. Ч., с ЕГН •••••••••• и адрес: гр. ••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••, чрез адвокат С. П., против „НОВО ФИНАНС“ ООД, ЕИК 203806803, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, п.к. 9000, р-н „Одесос“, ул. „Иван Страцимир“ № 2А, с която са предявени искове с правна квалификация чл.38 ЗКНИП във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 6, 7 и 9 от ЗКНИП, съединени при условията на евентуалност с искове по чл.146 вр. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, чл. 26, ал. 1, пр.1 и 3 от ЗЗД, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.1 от ЗЗД. В исковата молба се твърди, че на 06.02.2019г. между страните бил сключен договор за заем № ••••••-06.02.2019г., съгласно който заемодателят „Ново финанс” ООД предоставил на заемополучателя Д. А. заем в размер на 33 000 лв., със срок на погасяване 60 месеца, с дата на първа погасителна вноска- 06.03.2019г. и дата на последна вноска – 06.02.2024г. Договорът бил сключен при фиксиран лихвен процент в размер на 20 %, гаранционна вноска в размер на 20 % от стойността на предоставената в заем сума, платима в срок от 5 дни, считано от датата на подписване на договора, и ГПР в размер на 20 %. Договорът бил обезпечен с ипотека върху недвижим имот с идентификатор 56784.530.2121.1.60, представляващ апартамент № •• в гр. •••••••••••••••••••••••••, учредена с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека, вписан в Службата по вписванията – гр. Пловдив с вх. рег. № ••••, акт. № •••, том •, дело № ••••/06.02.2019г. На 05.02.2019г. между страните бил сключен и договор за заем № ••••••-05.02.2019г. за сумата от 2 000 лв., при същите условия и срок, също обезпечен с посочената по-горе ипотека. Твърди се, че сключените договори за потребителски кредит са недействителни, на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като не е посочен размер на общата дължима сума, определен е ГПР 20% без да е ясно по какъв начин е формиран. Наред с това се поддържа, договорите не отговарят на изискването и на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, тъй като липсва погасителен план и посочване на начина на разпределение на вноските между различните компоненти от кредита. Не е посочена и годишната база за изчисление на възнаградителната лихва. Според ищците, дължимият ГПР също не е коректно посочен, тъй като в него не се съдържат всички разходи по кредита. Твърди се, че действителният размер на ГПР е 280 %. Освен това не било ясно как бил формиран и кои са взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Предвид изложеното се твърди, че договорите са недействителни на основание чл. 22 от ЗПК, поради което на основание чл. 23 от ЗПК потребителят бил длъжен да заплати само чистата стойност на кредита. Релевират се възражения за нищожност и на отделни клаузи от договор за заем № •••••••-06.02.2019г. и договор за заем № ••••••-05.02.2019г. Твърди се, че клаузите на чл. 2.6 и чл. 2.8 са нищожни на основание чл. 40 от ЗКНИП, вр. с чл. 146 от ЗЗП, а и неравноправни съобразно критериите на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като е предвидено уговорената наказателна лихва в размер на 5 % да се начислява върху цялата невърната главница по договорите, а освен това е уговорено плащане на вноска в размер на 550 лв., която съдържа само дължимата лихва, като главницата е платима едва в края на срока – на 06.02.2024г. В тази връзка се посочва, че не е следвало да се начислява наказателна лихва върху непогасените суми, тъй като би се стигнало до анатоцизъм. Твърди се и че била начислявана наказателна лихва върху целите главници преди настъпване на падежа им. Ищците поддържат, че е нищожна и клаузата на чл. 2.7 от Договора, тъй като противоречала на закона и добрите нрави. Посочената клауза предвиждала заплащане на неустойка за забава в размер на 60 % от заетата сума, независимо от продължителността на забавата и обема на неизпълнението, което излизало извън присъщите функции на неустойките. Клаузата била и неравноправна на основание чл. 143, т. 5 от ЗЗП, както и нищожна на основание чл. 40 от ЗКНИП, вр. с чл. 146 от ЗЗП. Изложено е, че с писмо от 18.11.2021г. ответното дружество отправило изявление до заемополучателя, че задължението по договорите към дата 30.11.2021г. възлиза на 74 099, 95 лв., от които 33 000 лв. - главница, 38 649, 95 лв.- договорна лихва и неустойка за забава и 450 лв.- такса за заличаване на ипотека, съгласно ОУ към договора за заем. Според последващо уведомително писмо от 05.09.2022г., задължението по договорите към дата 30.09.2022г. било в общ размер на 89 486, 11 лв. по двата договора, като от тази сума- 33 000 лв.- главница, 54 036, 11 лв.- договорна лихва и неустойка за забава и 450 лв.- такса за заличаване на ипотека, съгласно ОУ. Посочва се, че задълженията към ответното дружество по двата договора за кредит били погасени с плащането на сумата от 89 486, 11 лева, като последната е заплатена с общи средства на ищците, които са съпрузи. Доколкото двата договора за потребителски кредит са недействителни, то съгласно чл.23 от ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и други разходи. С оглед на това, се твърди, че сумата от 56 486, 11 лв., се явява заплатена от ищците без основание. Предвид изложените факти и обстоятелства, се иска от съда да постанови решение, с което да бъде признато за установено в отношенията между страните, че горепосочените договори за заем са недействителни, а в условията на евентуалност- да се обявят за нищожни клаузите на чл. 2.6, 2.7 и 2.8 от договорите. Иска се осъждане на ответника да заплати на двамата ищци сумата от 56 486, 11 лв., представляваща разликата между платената сума по договорите в размер на 89 486, 11 лв. и общия размер на отпусната в заем главница, а именно – 35 000 лв., и която сума е заплатена от ищците без основание- по недействителни договори за кредит и нищожни клаузи. Претендира се законна лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на исковата молба, до окончателното й плащане. С протоколно определение от съдебно заседание, проведено на 18.05.2023г., е допуснато изменение на размера на предявения осъдителен иск, като същият е увеличен от 56 486, 11 лв. на сума в размер на 76 254, 08 лв. Допълнителни съображения по спора са развити в писмена защита на адвокат С. П.- пълномощник на ищците. Направено е искане за присъждане на разноски и адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 вр. с чл.38, ал.1, т.3 от НМРАВ. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответното дружество, чрез упълномощения процесуален представител адвокат Д. Т., в който се поддържа становище за неоснователност на предявените искове. Не се оспорва обстоятелството, че между страните „Ново финанс“ ООД- заемодател, Д. И. А. - Ч.- заемополучател и А. Л. Ч.- солидарен длъжник са сключени два договора за заем с №••••••- 06.02.2019г. и №••••••- 05.02.2019г., като заемополучателят многократно е просрочвал задълженията си и по двата договора. Твърди се, че неправилно в исковата молба са релевирани пороци на договорите, поради противоречието им с разпоредби на ЗПК, тъй като в действителност приложимата правна уредба се съдържала в ЗКНИП, доколкото вземанията по договорите са били обезпечени с ипотека. Заявява се, че ответното дружество е предоставило необходимата предварителна информация на ищците преди сключването на договорите, поради което същите са били в състояние да преценят икономическите им последици. Освен това се сочи, че отделните клаузи от договорите били индивидуално уговорени, поради което не можели да намерят приложение разпоредбите на ЗЗП относно неравноправните клаузи. Извън това, в договорите била посочена цялата необходима информация, вкл. лихвен процент, който бил фиксиран и не се променял за целия срок, и ГПР, който в случая включвал само и единствено възнаградителната лихва от 20 %. Поддържа се, че не са налице основания за обявяване на сделките за нищожни поради противоречие с нормативно императивно изискване по основното им съдържание. В случая съдържанието на раздела „индивидуални условия“ в окончателните договори, подписани от двете страни и възпроизведено в ипотечния акт, съответствало на реквизитите по чл. 23, ал.1 ЗКНИП /съставени са като писмени документи на хартия/, чл.24, ал.1, т. 5- 9 и 11 от ЗКНИП /оповестен е срок на ползване, размери на главниците и условията за усвояването им, приложени са погасителни планове с датите на изискуемите плащания, размери на всяка месечно дължима вноска, общия им брой и разпределение на частите за лихви и главници, единствения приложим фиксиран лихвен процент, обща сума, дължима от потребителя по кредита, като сбор на главницата и лихвата за целия период/. ГПР е бил оповестен като определен от единствения известен предварително разход за фиксирана лихва. Гаранционната сума не следвало да се третира като допълнителен разход, предвид уговореното й предназначение да покрива основния разход за лихва, доколкото заемателят не предложи предсрочно изпълнение и се освободи от задължението си занапред. Излагат се подробни съображения по отношение твърденията на ищците за нищожност на клаузи от договорите. Твърди се, че не е била начислявана неустойка за забава на основание чл. 2.7 от договорите, поради което не следвало същата да бъде част от предмета на настоящото производство. Предвид горното, се иска да се отхвърлят предявените искове. Претендират се разноски. Съображения по спора са изложени и в писмени бележки на адвокат Т.- процесуален представител на ответника. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира следното: Не е спорно по делото и се установява от представения договор за заем № ••••••- 05.02.2019г., че на 05.02.2019г. в гр. Пловдив между ответника „Ново Финанс“ ООД, като заемодател, Д. А. - Ч., като заемополучател и ипотекарен длъжник, и А. Л. Ч., като солидарен длъжник и съпруг, даващ съгласие по чл.26 СК, е сключен договор за заем, съгласно който, заемодателят е предоставил на заемополучателя сумата от 2 000 лв., като последният се е задължил да я върне най-късно до 06.02.2024г., при фиксиран лихвен процент- 20%. В договора е уговорен срок на изпълнение от 60 месеца, като задължението следвало да се изплаща до 6-то число на месеца, считано от 06.03.2019г., на вноски по утвърден погасителен план, с размер на ежемесечните вноски, изчислен на база дължимата лихва- 33, 33 лв. Съгласно чл.2.2 „и”, през целия срок на заема заемополучателят погасява само дължимата лихва, а главницата в нейния пълен размер се дължи в края на срока, уговорен между страните- 06.02.2024г., с изключение на случаите на предсрочно прекратяване на договора. Според чл.7.5, с подписване на договора солидарният длъжник А. Ч. се е задължил да отговаря солидарно съгласно чл.121 ЗЗД за задълженията на заемополучателя. С договора са уредени още правата и задълженията на страните, отговорностите при неизпълнение на задълженията им, както и обезпечаването на заема. Безспорно е, че на 06.02.2019г. страните са сключили и договор за заем с № ••••••- 06.02.2019г., съгласно който, заемодателят „Ново Финанс” ООД предоставя в заем на заемополучателя Д. А. - Ч. сумата от 33 000 лв. за срок от 60 месеца, която последната се задължила да върне до 06.02.2024г., съобразно уговореното в договора, при фиксиран лихвен процент- 20%. Неразделна част от договора е погасителен план, според който заемополучателят следва да изплати задължението си на 60 равни месечни вноски, всяка в размер на 550 лв., изчислен на база дължимата лихва, с падеж 6- то число на месеца, считано от 06.03.2019г. Според чл.2.2 „и”, през целия срок на заема заемодателят погасява само лихвата, а главницата в нейния пълен размер се дължи в края на срока, уговорен между страните- 06.02.2024г., с изключение на случаите на предсрочно прекратяване на договора. Съгласно чл.7.5, с подписване на договора А. Ч. се е съгласил да поеме солидарна отговорност за задълженията на заемополучателя, произтичащи от договора, при условията на чл.121 ЗЗД. Според клаузата на чл.2.6 от горепосочените договори за заем, при забава в погасяването на дължимата вноска дори с един просрочен ден или при частичното й погасяване в размер по-малко от определения в погасителния план, заемодателят ще начислява наказателен лихвен процент /наказателна лихва/ в размер на 5% месечно върху остатъчната заемна сума. В чл.2.7 е предвидено, че при забава в погасяването на дължима вноска с повече от 30 дни, след изтичане сроковете за плащане по чл.2.2, б”з”, както и при неизпълнение на задължения на заемополучателя, произтичащи от договора, цялото вземане става предсрочно изискуемо и заемодателят, освен правата по чл.2.6, има право да прекрати договора, като иска предсрочно погасяване на остатъка от заемната сума, ведно с неустойка в размер на 60% от пълния размер на заемната сума. Според чл.2.8, при предсрочно погасяване на договора, поради забава погасяването на дължимата вноска, съгласно чл.2, 7, заемополучателят дължи и наказателна лихва в размер на 5% месечно, върху стойността на главницата към датата на прекратяване на договора, като тази наказателна лихва се дължи до пълното погасяване на главницата и всички други лихви, дължими по силата на договора за заем. От съдържанието на процесните договори за заем се установява, че същите са подписани при Общи условия. Представени са от ответника стандартни европейски формуляри за предоставяне на информация за потребителски кредити, съдържащи параметрите на договорите за заем, от които е видно, че ищците са подписали тези документи на 23.01.2019г. На същата дата страните са подписали и предварителни договори за заем. Не е спорно, че на 06.02.2019 г. между страните е сключен с нотариален акт №•••, том •, рег. №•••, дело №••от 2019г., вписан в Службата по вписванията – гр. Пловдив с вх. рег. № ••••, акт. № •••, том •, дело № ••••/06.02.2019г., договор за учредяване на ипотека, с който за обезпечаване на вземанията на дружеството- заемодател, възникнали по силата на договор за заем № ••••••-06.02.2019г. и договор за заем № ••••••-05.02.2019г., ищцата е учредила в полза на ответника договорна ипотека върху описания недвижим имот с идентификатор 56784.530.2121.1.60, представляващ апартамент № ••, в ••••••••••••••, с площ от 93, 28 кв.м, ведно с прилежащото избено помещение №••, както и 1, 424 % идеални части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж, с адрес на имота- гр. •••••••••••••••••••••••••, като ищецът А. Ч. е дал съгласието си за учредяване на ипотеката. Изрично в чл. 3 от договора е посочено, че ипотеката върху имота се учредява за обезпечаване на всяко и всички вземания на заемодателя по двата заема в тяхната цялост- разноски, такси, лихви /в т.ч. и наказателни/ и главница. Според представената по делото разписка, подписана от ищцата, заемната сума по първия договор е получена от нея на 05.02.2019г. Сумата- предмет на договора за заем № ••••••-06.02.2019г. е преведена по банкова сметка на ищцата, като на 06.02.2019г. е извършен превод на 6 600лв., а на 07.02.2019г. е преведена сума от 26 400 лв. Видно от представените референции с изх. №•••/18.11.2021г., №••/17.05.2022г. и №•••/05.09.2022г., размерът на задължението на заемателя към 30.11.2021г. възлиза на 74 099, 95 лв. /35 000 лв.- главница; 38 649, 95 лв.- договорна лихва и неустойка за забава и 450 лв.- такса за заличаване на ипотека/; към 17.05.2022г.- 79 919, 44 лв. / 35 000 лв.- главница; 44 469, 44 лв.- договорна лихва и неустойка за забава и 450 лв.- такса за заличаване на ипотека/; към 30.09.2022г.- 89 486, 11лв. / 35 000 лв.- главница; 54 036, 11лв.- договорна лихва и неустойка за забава и 450 лв.- такса за заличаване на ипотека/. По делото е допусната съдебно- счетоводна експертиза, с вещо лице И. С., чието заключение съдът кредитира като обективно, професионално изготвено и неоспорено от страните. Установява се от заключението, че по двата договора за заем е платена сума в общ размер на 111 254, 08 лв. На 26.09.2022г. кредитът по договора от 05.02.2019г. е погасен, по този договор е платена главницата от 2 000 лв. и договорна лихва- 1 464, 36 лв. На същата дата е погасен и кредитът по договора от 06.02.2019г., като по последния са начислени и платени- сума в размер на 33 000 лв.- главница и договорни лихви – 24 148, 05 лв. Според заключението, по двата договора са начислени и платени над главниците- неустойка/наказателна лихва – 49 991, 67 лв. и договорни лихви- 25 612, 41 лв. или общо 75 604, 08 лв., като същите представляват 216, 01 % от общия размер на предоставената сума по двата договора- 35 000 лв. Освен това е платена сума от 450 лв.- такса за предсрочно погасяване и 200 лв.- такси референция. При така събраните по делото доказателства и установени обстоятелства, от правна страна съдът намира следното: По отношение предявените искове по чл.38 ЗКНИП във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 6, 7 и 9 от ЗКНИП: Според разпоредбата на чл.38 ЗКНИП, когато не са спазени изискванията на чл.23, ал.1, чл.24, т.5-9 и 11 и чл.25, ал.3 от закона, договорът за кредит е нищожен. По делото се установи, че ищцата и ответното дружество са сключили на 05.02.2019г. и 06.02.2019г. договори за заем, чието съдържание е обективирано и в нотариален акт №•••, том •, рег. №•••, дело №•• от 2019г., с който е сключен договор за учредяване на ипотека. Доказа се от представените платежни нареждания за кредитен превод и разписка реалното предаване от заемодателя на заемните суми в общ размер на 35 000 лв., съотв. 2 000 лв.- по договора от 05.02.2019г. и 33 000 лв.- по договора от 06.02.2019г. При сключването на посочените договори ищецът А. Ч. се е задължил да отговоря солидарно за задълженията на заемополучателя пред кредитора съгласно чл.121 ЗЗД. Установи се също и че кредитът по двата договора е предсрочно погасен на 26.09.2022 г., като платените парични средства по договорите са в общ размер на 111 254, 08 лв. С оглед съдържанието на процесните договори и предвид основната дейност на ответното дружество, следва да се приеме, че договорите имат характер на потребителски. Заемите са предоставени на физическо лице, което се явява потребител по см. на § 13, т.1 от ЗЗП и чл.9, ал.3 от ЗПК. Освен това, вземанията, произтичащи от тези договори, са обезпечени с ипотека върху собствения на ищцата недвижим имот, при което се налага извод, че породилите се между страните облигационни отношения се регулират от разпоредбите на ЗКНИП. Според ищците, договорите са нищожни, тъй като не отговарят на изискванията на чл.24, ал.1, т.6, т.7 и т.9 от ЗКНИП /чл.11, ал.1, т.9, т.10, и 11 ЗПК/. Извършвайки преценка относно валидността на оспорените договори, съдът намира, че същите не страдат от твърдените пороци. Процесните договори са изготвени в писмена форма, съдържат пълна индивидуализация на страните, размера на заема, условията за издължаване. Предоставена е от кредитора и преддоговорна информация, чрез предварителните договори от 23.01.2019г. Видно е от съдържанието на раздел •• „Индивидуални условия на договора“ в окончателните договори, подписани от страните, че то съответства на реквизитите по чл.24, ал.1, т.5- 9 и 11 ЗКНИП. Посочен е видът на предоставения кредит; определен е срок на договорите до 06.02.2024г.; посочени са размери на главниците и условията за усвояването им; приложени са погасителни планове с датите на плащане, конкретизирани са размерите на всяка месечно дължима вноска, общия им брой и разпределение на частите за лихви и главници. Не се констатира и нарушаване на изискването на чл. 38, вр. чл. 24, ал. 1, т. 9 от ЗКНИП. Според последно посочената норма, договорите съдържат годишен процент на разходите по кредита заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя. Видно е от процесните договори за заем, че в чл.2.2, б.”м” е посочен ГПР на заема- 20 %, който представлява реквизит по чл.24, ал.1, т.9 от ЗКНИП, включва договорената лихва и се изчислява на годишна база. Доколкото единственият елемент на годишния процент на разходите е уговорената възнаградителна лихва в размер на 20 %, която е фиксирана за целия период на договорите, то следва да се приеме, че е спазено изискването, предвидено в посочената разпоредба. Други разходи, извън възнаградителната лихва, не са включени във формулата на ГПР, противно на поддържаното от ищците. Разходите по заличаване на ипотеката също са изключени от ГПР, в случая задължаването на потребителя с тях е станало с договора за учредяване на ипотека /чл.5/ и затова не следва да се отчитат като допълнително оскъпяване. С оглед изложеното, съдът намира, че не е налице основание за обявяване на сделките за недействителни поради противоречие с нормативно императивно изискване по основното им съдържание, при което предявените искове подлежат на отхвърляне. Предвид направения извод за неоснователност на исковете за прогласяване нищожността на договорите, то следва да се разгледат предявените, при условия на евентуалност, такива- за нищожност на отделни клаузи в договорите. По отношение исковете за нищожност, касаещи клаузите за наказателна лихва, съгласно чл.2.6 и 2.8 от договорите: Според чл.2.6 от коментираните договори за заем, страните са се споразумели, че при забава в погасяването на дължимата вноска дори с един просрочен ден или при частично погасяване на дължима вноска заемодателят ще начислява наказателна лихва в размер на 5 % месечно за всеки ден забава, начислена върху заемната сума. Съгласно чл.2.8, при предсрочно прекратяване на договора, поради забава в погасяването на дължима вноска заемополучателят дължи наказателна лихва в размер на 5 % месечно върху стойността на заемната сума, като лихвата се дължи до пълното погасяване на главницата и всички други лихви, дължими по силата на договора. Наказателната лихва в размер на 5% месечно, изчислявана върху стойността на заемната сума, не може да се начислява за повече от 30 дни за всяка една просрочена вноска. Ищците са въвели твърдения, че цитираните клаузи от договорите, касаещи наказателната лихва, са неравноправни по см. чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, тъй като задължават потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение, при което са нищожни. Разпоредбата на чл.143, ал.1 ЗЗП дефинира като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, а според чл.146, ал.1 ЗЗП, неравноправната клауза е нищожна, освен ако е уговорена индивидуално. Клаузите в потребителските договори не са индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца типизирано, последният ги предлага на неограничен брой потребители, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В случая, от представените по делото доказателства се установява, че ответникът е снабдил ищците със специфичната информация за предлагания финансов продукт и така им е осигурил възможност да се запознаят с нея. Предоставил им е предварителни договори, подписани от страните на 23.01.2019г., с погасителен план, който съответства на стандартизираната информация по съществените клаузи, индивидуализиращи основния предмет на договорите. Примерният погасителен план съответства на окончателния вариант, приложен към договорите. Тази преддоговорна информация е била предоставена на разположение в рамките на 14 дни преди сключване на окончателните договори за заем. Независимо че оспорените клаузи са включени в индивидуални договори за заем, изготвени предварително от заемодателя, съдът намира, че остана недоказано по делото потребителят да е имал възможност да предлага промени и да влияе на редакцията им, при което не би могло приеме, че същите остават извън общия контрол за неравноправност, съгласно чл.145, ал.2 ЗЗП. В случая разписаното в цитираните текстове от договорите, касаещи наказателната лихва, се явява в противоречие с чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Предвидените санкции са непропорционално високи в сравнение с размера на дадената в заем сума, поставят търговеца- заемодател в привилегировано положение, като по този начин водят до значително неравновесие в правата и задълженията на страните. С оглед на това се налага извод, че клаузите по чл.2.6 и чл.2.8 имат неравноправен характер и са нищожни при условията на чл.40 ЗКНИП. Но дори и да се приеме противното- за постигнато индивидуално тяхно договаряне, съдът счита, че те се явяват нищожни, на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД- поради противоречие с добрите нрави. Съобразно обсъжданите клаузи, с неплащането на дължимите вноски на посочения в договорите падеж заемополучателят изпада в забава, с оглед на което, на основание чл.2.6, заемодателят начислява наказателна лихва от 5 % върху цялата главница, независимо че същата е изискуема на крайния падеж. Съдът намира, че така уговорената наказателна лихва в посочената разпоредба, а и в текста на чл.2.8 от договорите за заем има характер на неустойка. Според чл.92, ал.1 от ЗЗД, неустойката цели да обезпечи изпълнението на задължението по договора и служи за обезщетение на изправната страна за претърпените от нея вреди от неизпълнението. Вземането за неустойката е акцесорно и зависи от изпълнението на главното задължение. За да възникне обаче правото на неустойка, е необходимо още уговорката за дължимостта й да не противоречи на императивни правни норми на закона и добрите нрави. Според ТР №1 от 15.06.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСТК на ВКС, съдът следи служебно за съответствието на уговорената в договор неустойка с добрите нрави. Предвид указанията, дадени с това тълкувателно решение, преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави по см. на чл. 26, ал.1 от ЗЗД следва да се извършва към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии като: естеството и размера на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи /поръчителство, залог, ипотека и др./; вида на уговорената неустойка и вида на неизпълнението на задължението; съотношението между размера на неустойката и очакваните от неизпълнението на задължението вреди. Съгласно т. 3 на ТР, неустойката следва да се приеме за нищожна тогава, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Накърняване на добрите нрави по см. на чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, които са част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските отношения и на предотвратяване на несправедливото облагодетелстване. Законодателят е придал правна значимост на нарушението на добрите нрави, с оглед на защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретен правен субект. В изпълнение на служебното задължение за изследване валидността на уговорената клауза за неустойка /под формата на наказателна лихва/, преценена към пораждане на задължението, съдът намира, че същата противоречи на добрите нрави, тъй като тази уговорка между страните излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и наказателна функция на неустойката. Начинът, по който е уговорена неустойката, води до бързото й нарастване за кратък период от време в размер, надвишаващ значително размера на законово предвиденото обезщетение - законната лихва за забава за неизпълнение на парично задължение. В случая, съгласно уговореното в договора, при забава в погасяването на дължимата вноска заемодателят начислява наказателна лихва в размер 5 % месечно върху остатъчната заемна сума, т.е. не върху падежиралата и забавена вноска, а върху цялата главница /върху суми, чиято изискуемост не е настъпила/, като така изчислен размерът на наказателната лихва надвишава многократно размера на законната лихва, поради което следва да се приеме, че неустойката по чл.2.6 и 2.8- т. нар. наказателна лихва не съответства на основния принцип за добросъвестност и справедливост в облигационните отношения и води до неоснователно обогатяване на заемодателя, а това прави клаузите, с които е уговорена- нищожни. По отношение исковете за нищожност на клаузите за неустойка, дължима съгласно чл.2.7 от договорите: Съгласно чл.2.7 от договорите за заем, при предсрочното им прекратяване поради забава в погасяване на дължима вноска с повече от тридесет дни, след изтичане на сроковете за плащане, определени в чл.2.2, б.“з“, както и при неизпълнение на задължения на заемополучателя, произтичащи от договорите, последният дължи неустойка в размер на 60%, изчислена върху пълния размер на заемната сума. Дължимостта на тази неустойка е уговорена кумулативно с наказателните лихви, дължими в хипотезата на чл.2.6 и чл.2.8 от договорите /чл.6.2/. Според съда, формулираната клауза за дължимост на неустойка по двата договора е в противоречие с добрите нрави по съображенията, изложени по-горе, касаещи нищожността на клаузите за наказателна лихва. Така уговорената неустойка влиза в противоречие с нейните функции и принципите на справедливост в гражданските и търговските отношения и се превръща в несъразмерна, спрямо неизпълнението, санкция за длъжника, а и в средство за неоснователно обогатяване на кредитора. Тя не е съобразена с конкретно неизпълнение и се дължи винаги при прекратяване на договора поради неизпълнение. Процесната неустойка, от една страна, е определена в глобален размер от 60% и от друга- се формира не върху непогасената част от главницата, а върху целия й размер. Дори и при незначително неизпълнение от длъжника, кредиторът ще начислява неустойка върху общо дължимата сума. В случая, уговорената неустоечна клауза не държи сметка за размера на вредите, които би претърпял кредитора, и който е в пряка зависимост от вида и размера на неизпълненото задължение, като с клаузите на чл.2.6 и чл.2.7 се постига двукратното обезщетяване на заемодателя за вреди при неизпълнение. Наред с горното, следва да се посочи и че уговарянето на неустойка в такъв висок размер е напълно необосновано, доколкото вземането на заемодателя по сключените договори за заем е обезпечено с ипотека, което е гаранция за неговото реализиране. Ето защо, съдът приема, че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави. По изложените съображения, исковете на прогласяване нищожността на посочените клаузи се явяват основателни и следва да се уважат. По иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД: Предявеният осъдителен иск се основава на твърдения, че на основание нищожни договори за заем, евентуално – на нищожни клаузи от тях, ищците са платили суми, които надвишават размера на дължимите такива, съобразно действителните уговорки в договорите, поради което искат връщането на надплатената суми. По този иск, съгласно правилото на чл.154, ал.1 ГПК, в тежест на ищците е да установят, при условията на пълно и главно доказване, факта на плащане на претендираната сума, а ответникът- да докаже, че е налице основание за получаването респ. за задържане на полученото. По делото не се спори, че действието на процесните договори е било прекратено на 26.09.2022 г., когато вземането на кредитора е погасено чрез плащане. Няма спор за стойностите на получените от заемателя главници по договорите за заем- общо 35 000 лв. и на платените от ищците по тези договори суми, възлизащи в размер на 111 254, 08 лв., според заключението на вещото лице С.. Видно от това заключение, по договорите са начислени и платени над главниците 49 991, 67 лв.- наказателна лихва /неустойка/ и 25 612, 41 лв.- договорна лихва или общо 75 604, 08 лв., както и сумите 200 лв.- такси референция и 450 лв., за която се установява, че представлява такса за заличаване на ипотека. Не е формиран спор и относно обстоятелството, че сумите за погасяване на заемите са заплатени общо от двамата ищци, които са съпрузи. Доколкото се прие вече, че клаузите от договорите- чл.2.6, предвиждащи начисляване на наказателна лихва /под формата на неустойка/, са нищожни, то договорите в тази част не са породили правно действие. С оглед на това и предвид установеното от ССЕ, че въз основа на нищожните клаузи е платена от ищците сума в размер на 49 991, 67 лв., се налага извод, че последната е получена от ответника при начална липса на основание и подлежи на връщане. Не се установява да са получавани от кредитора суми на основание другите нищожни клаузи от договора- чл.2.7 и чл.2.8. По отношение на начислената и платена договорна лихва, съдът намира, че същата се дължи на ответника. Без да се отчитат клаузите, пораждащи задължения за страните в случай на неизпълнение на съществените престации, които се приеха за нищожни, в останалата си част договорите не са опорочени и изпълняват същественото си предназначение на сделка по кредитиране на потребител срещу определено възнаграждение. Уговорената в процесните договори възнаградителна лихва представлява възнаграждение, което заемополучателят плаща на заемодателя за предоставянето и ползването на парични средства за срока на договора. Възможността за договарянето на такава лихва е предвидено в закона- чл.240, ал.2 ЗЗД. В случая страните са постигнали съгласие /чл.2.2 б.”ж”/за плащане на възнаградителна лихва от 20 % върху главницата за времето на действие на договорите, като съдът намира, че този размер на лихвата е определен в съответствие с чл.9 от ЗЗД и не противоречи на повелителни норми на закона и добрите нрави. В съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва /за обезпечени кредити- двукратния/. Размерът на възнаградителната лихва по процесните договори за периода на действието им е два пъти по-висок от този на законната лихва /725 лв. по договора от 05.02.2019г. и съотв. 11 962, 51 лв. по договора от 06.02.2019г., изчислен от съда с помощта на електронен калкулатор/, като уговарянето на лихва в полза на кредитора в посочения размер е обяснимо с разходите, които прави заемодателят, а също с риска, който носи, и с размера на очакваната от сделката печалба, при което следва да се приеме, че за ищците е възникнало задължение за плащане на възнаградителна лихва върху главниците. Според заключението на ССЕ, платената договорна лихва по договора от 05.02.2019г. е 1 464, 36 лв., а по договора от 06.02.2019г.- 24 148, 05 лв. или общо 25 612, 41 лв., като за тази сума предявеният иск е неоснователен и следва да се отхвърли. В претендираната от ищците сума от 76 254, 08 лв., като надплатена по процесните договори за заем, са включени, видно от заключението на ССЕ, още сума от 450 лв.- платена такса за заличаване на договорна ипотека и 200 лв.- заплатени такси референции. В договора за учредяване на ипотека от 06.02.2019г. е постигната договорка между страните, че таксата за заличаване на ипотека се поема от заемополучателя, при което се налага извод, че сумата от 450 лв. е платена с основание, като тя се дължи на съответните институции, които извършват услугата, а не на заемодателя. Що се отнася до сумата 200 лв., доколкото тя представлява направени разходи за допълнителни услуги- издаване на референции, то също се явява платена с основание. Предвид гореизложеното, съдът намира, че предявеният иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД е основателен за сумата от 49 991, 67 лв., като за разликата над тази сума до претендирания размер от 76 254, 08 лв.- ще се отхвърли. На основание чл.86, ал.1 ЗЗД, върху дължимата главница ще се присъди и законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда- 14.10.2022г. до изплащането й, така, както е поискано от ищците. На основание чл.78, ал.1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищците разноски, изчислени съобразно уважената част на исковете. Според представения списък по чл.80 ГПК и данните по делото, направените от ищците разноски възлизат на 4 850, 16 лв., като от тях 4 450, 16 лв.- за заплатена държавна такса и 400 лв.- депозит за ССЕ. Доколкото заявените претенции за прогласяване недействителността на договорите за заем се отхвърлят, а предявеният иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД се уважава частично /в размер на 49 991, 67 лв./, то с оглед изхода на спора в тежест на ответника ще се възложат разноски в размер на 2 179, 40 лв. На основание чл.38, ал.2 от ЗА, ответникът следва да бъде осъден да заплати на адвокат С. П. адвокатско възнаграждение за предоставяне безплатно на правна защита и съдействие на ищците при условията на чл.38, ал.2 вр. с чл.38, ал.1, т.3 от ЗА /договор за правна защита и съдействие, приложен на л. 9 от делото/. Съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК, се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в общ размер на 10 540, 33 лв. /за установителните искове за недействителност на договорите- на осн. чл.7, ал.2, т.4 от НМРАВ- 3 290 лв. и на осн. чл.7, ал.2, т.2- 500 лв.; за иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД- на осн. чл.7, ал.2, т.4 от НМРАВ- 6 750, 33 лв./. В случая, предвид защитавания материален интерес и съгласно чл.7, ал.2, т.2 и т.4 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, нормативно установеният минимум на дължимото адвокатско възнаграждение по предявените искове за една инстанция е 10 540, 33 лв. /3 790 лв.- за установителните искове и 6 750, 33 лв.- за осъдителния иск/. При този изход на спора, дължимото адвокатско възнаграждение, изчислено съразмерно на уважената част на осъдителния иск, възлиза в размер на 4 425, 47 лв. Ответникът има право на разноски, съразмерно на отхвърлената част на исковете, на основание чл.78, ал.3 от ГПК. По делото е представен списък с разноски по чл.80 ГПК с претендирани такива в размер на 14 180 лв.- за заплатено адвокатско възнаграждение, като са представени и доказателства за направата им. От тази сума ищците следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника разноски в размер на 8 148, 54 лв. /3 168, 54 лв.- адвокатски хонорар във връзка с иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, изчислен съобразно отхвърлената част на иска, и 4 980 лв. – адвокатски хонорар за установителните искове за недействителност на договорите/. По изложените съображения, съдът