Решение № 535 от 27.4.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 19/2026 г.

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищците пред първата съдебна инстанция срещу решение № 5465 от 27.08. 2025 г., по гр.д.№ 8053 по описа за 2023 г. на СГС,ГО, І-19-ти състав, с което са отхвърлени предявените от тях срещу ответника П. П. Г., кумулативно съединени колективни искове по чл.379 ГПК.

Излагат се доводи за недопустимост на първоинстанционното производство в частта, в която решението е постановено по отношение на Ц. Б. Г., тъй като производството по отношение на нея било прекратено с определение от 28.04.2025 г. По същество се излагат доводи да неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Сочи се че решението било постановено при допуснати съществени процесуалния нарушения, първото от които – отказ на председателя на първоинстанционния съдебен състав да се отведе. Намира, че са били налице предпоставките за отвод, тъй като съдията бил предубеден и бил изразил предварително мнение. Последното се

потвърждавало от процесуалното му поведение в о.с.з на 28.04.2025 г., найвече в частта, в която съдът бил отделил безспорното по делото. Сочи се, че неаргументирано в о.с.з. на 07.07.2025 г. съдът отказал да се отведе като преди това прекъснал процесуалния представител на ищците, който не могъл да изложи по-подробно аргументите си. Предубедеността на съда се установявала и от мотивите на обжалваното решение. Особено в частта, в която съдът обсъждал биографията на ответника. Счита, че този въпрос е неотносим към съществото на спора. Следвало да се обсъдят доводите и възраженията на ищците. Неправилно било прието, че казаното от ответника представлява защитено право на изразяване и разпространение на мнение. Подчертава се, че при сезирането на съда с исковата молба ищците били изхождали от Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Именно с това било свързано правното очакване на ищците за уважаване на претенцията им. Неправилно съдът бил приел, че този закон е декларативен. Считат, че изказванията на ответника неприкрито нарушавали чл.39, ал.2 КРБ и горецитирания закон. Така приетото от първоинстанционния съд представлявало угроза за демокрацията в страната. Първоинстанционният съд бил допуснал процесуално нарушение като отказал да допусне гласни доказателства /свидетели-историци/, които да установят обективната историческа истина касателно Народния съд. Това било необходимо и с оглед изразеното от СГС в мотивите му неразбиране по отношение на това какво представлява „Народния съд“. Историческата истина била една и когато спрямо родствениците на колективните ищци били извършени престъпления посредством т.нар. „народен съд“, в 21 век никой, особено публична личност като ответника В., на издръжката на наследниците на жертвите на този „Народен съд“, нямал право за възхвалява и призовава за „нов Народен съд“. Изразява се несъгласие с мотивите на СГС за липсата на противоправно поведение от страна на ответника в първата му публикация от 09.09.2017 г. Изводите на съда се опровергавали от прочита на безспорната публикация. Считат, че изказванията на ответника са неприкрито приканване към промяна на установения конституционен ред чрез преврат и насилие и подбуждане на насилие спрямо личността на определена част от българското население. За неправилен намират извода на СГС, че в случая изказването представлявало призив за промяна на „статуквото“. Изводите на съда били нетърпими за която е да е правова държава. Аналогични доводи се изразяват и по отношение приетото от съда досежно втората публикация – тази от 21.02.2018 г. Като се имало предвид големия списък на подсъдимите в България, както и това, че „Народния съд“ бил създаден по заповед на Москва и за осъждане на несъгласните с комунистическия диктат, се следвал извода, че не може да се прави паралел между „Народния съд“ в България и Нюрнбергските трибунали. Считат, че с изказванията си ответника поругавал родовата памет на ищците. Не се приема изразеното от СГС, че отразеното в статията на ответника, е „правнозащитима реч“. Следвало да се вземе предвид и, че като източник на статията било посочено БНР, което се финансирало от данъкоплатците. Не се споделят и мотивите на СГС по отношение на третата публикация- тази от 01.02.2023 г. Позовават се на приетото в решение № 19473 от 26.11.2023 г. по гр.д.№ 33611 по описа за 2023 г. на СРС, 28-ми състав, което било приложено по делото. Действително, това решение не било влязло в сила, но отразеното в мотивите му относно целта за създаване на „Народния съд“ следвало да бъде възприето. СГС не се бил съобразил, че изказванията в трите статии на ответника, са направени в качеството му на обществена личност – представител на БНР и то на знакови за България, дати. Това доказвало несъстоятелността на тезата на СГС в мотивите на обжалваното решение, че ответника В. се вдъхновявал от идеите за демократизиране на българското общество. Следвало да се вземе предвид и, че понастоящем ответника е видна политическа личност, както и европейски народен представител поради което неправилно СГС бил разгледал спора като обикновен деликт по чл.45 ЗЗД. Противоправността на трите статии с оглед тяхното съдържание намират за доказана. Отразеното в същите противоречало и на Етичния кодекс на българските медии, както и от Редакционните стандарти на БНР; позовава се на решение на ЕКПЧ Bedat срещу Швейцария и цитираната в него практика. Същите били приложими, тъй като самият ответник се определял като журналист, публицист и продуцент. Извършеното от ответника попадало в обхвата на упражняваното от него занятие независимо от това, че тезите му не били публикувани от неговия работодател – БНР. Считат, че поругаването на паметта на жертвите представлява противоправно засягане на честта и доброто име на техните живи роднини. Позовават се на приетото в пар.122 в решението на ЕСПЧ по делото Ж. срещу България относно характера на Народния съд като институция. Налице било и господстващо разбиране в историческата наука относно „необходимостта“, „справедливостта“ и „съответността“ на Народния съд на конкретните обществено-икономически условия. С тезата си, изложена в трите статии ответника възхвалявал едно от най-големите престъпления срещу българския народ и то в цялата ни история. Ответникът сочел, че чрез „Народния съд“ „виновниците са си получили заслуженото“. Тези „виновници“ били роднините на ищците. Наред с това освен самите обвиняеми, осъдени били и техните семейства. Следвало да се вземе предвид, че присъдите на „Народния съд“ са отменени от ВКС. По делото били представени 18 бр. присъди, от които се установявало, че нито един от осъдените не е бил „фашист“. Позовават се и на чл.32, ал.1, изр.2 от КРБ относно правото на личен и семеен живот. Следвало на ответника да бъде забранено за в бъдеще да прави публично подобни отцеругателни твърдения за факти, които дълбоко засягат десетки хиляди невинни жертви и техните семейства, изстрадали 45 години един престъпен по своята същност режим. На твърденията на ответника следвало да се противопостави и общочовешкия аргумент, че наличието на предходно насилие или престъпление не е и не може да бъде оправдание за убийства и репресии. Следвало да се има предвид, че всички „репресии“ спрямо българските комунисти преди 09.09.1944 г. били в изпълнение на законни присъди от учредени по действащата конституция и законодателство съдилища, а след 09.09.1944 г. се касаело до създаден „извънреден съд“. Относно това имало ли е „фашизъм“ в България се позовава на статии, които били поместени на страницата на БАН, както и на Търновската конституция, действала до 1947 г. С оглед историческата истина в България нямало виновници за въвличането на страната във Втората световна война. Невярно било, изнесеното от ответника, че България е била „сателит“ на Нацистка Германия, арг. се със спасяването на българските евреи. Отбелязва се и, че човекът, допринесъл в най-голяма степен за спасяването на българските евреи – Д. П., също бил осъден от Народния съд на 15 г. затвор „за фашистка дейност и антисемитизъм“. Обсъжда се и въпроса за т.нар. „Бял терор“ преди 09.09.1944 г. като е наложен извод, че такъв е нямало. Твърди се, че в случая било налице причиняване на неимуществени вреди с няколко деяния, които били свързани обективно помежду си и били осъществени в непродължителен период от време, в която хипотеза обезщетението се определяло глобално. Аргументират се с приетото в ТР №3/22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т.11 и т.13, както и в ТР №1/27.11.2023 г. по тълк.д.№ 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, постановени във връзка с производства по ЗОДОВ. Възражението за погасителна давност било неоснователно, тъй като предявените искове били колективни и затова не се погасявали по давност.

Иска се обжалваното решение да бъде частично обезсилено и да се прекрати производството по отношение на Ц. Б. Г., а в останалата му част да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което претенциите им да бъдат уважени. Претендират се разноски.

По въззивната е подаден отговор от насрещната страна - П. П. Г., в който се излага становище за нейната неоснователност и правилност на така постановеното от съда, решение. Относно довода за частична недопустимост на съдебния акт, се излага становище, че не се касае до недопустимост, а до очевидна фактическа грешка по смисъла на чл.247 ГПК. Относно доводите за липса на отвод на съдебния състав се сочи, че такова искане от ищците не било правено, а и същото било неоснователно като по отношение на последното се аргументира със съдебна практика на ВКС. Противно на соченото от въззивниците, съдът не бил изразил предварително мнение по съществото на спора в о.с.з. на 28.04.2025 г., а очертал предмета на спора. Не представлявало основание за отвод посоченото от СГС, че „възприемането дейността на Народния съд в българското общество и политически среди е повод за дискусии и политическо противопоставяне, както и плод на различни интерпретации". Това представлявало и акт на процесуална икономия, тъй като по този начин се спестявала необходимостта от разпит на свидетели, каквито били поискани и от двете страни. Невярно било отразеното във въззивната жалба, че съдът бил отделил като обществено известен факт, че Народния съд бил „необходимо и неизбежно правосъдие“. Касаело се до посочване от съда на известна му статия, публикувана на 13.02.2018 г. със съдържанието на която обосновал противоречивото възприемане от обществото на създаването на Народния съд. В този смисъл неверни били и доводите на въззивниците във връзка с позоваването от страна на съда на публикувана статия от 13.02.2025 г. ; въззивниците извеждали приетото от съда от контекста. В случая самата въззивна жалба съдържала доводи не по съществото на спора, а се пресъздавали вижданията на ищците и процесуалния им представител за историческата истина относно политическото управление на страната в периода преди и след 09.09.1944 г. Тези виждания били в пълна неотносимост към предмета на доказване по настоящия правен спор. Процесът не бил политически. Обратното щяло да наруши принципа на разделение на властите. Правилно СГС бил направил обобщение за наличието на различни виждания в българското общество, както и за различната оценка на процесните исторически събития. Правилно било възприетото от съда досежно заявлението за необходимост от нов Народен съд за съдене на сега управляващите като израз на идеите за промяна и относно статуквото в днешно време. Правилно бил оценен от СГС факта, че ответника не е бил член на политическа партия към датите на процесните изказвания. Последните отразявали личното мнение на ответника, на човек с активна гражданска позиция и журналист. Същите представлявали израз на възмущението му от начина, по който се управлява държавата понастоящем. Правилно било прието от СГС, че Закона, който обявява комунистическия режим в България за престъпен има декларативен характер. Този закон не отменял правото на всеки гражданин да мисли свободно и свободно формиране на убежденията, правото на всеки да изразява мнение и да го разпространява свободно или по друг начин, провъзгласени в КРБ. В този смисъл правилно изказванията на ответника били квалифицирани от СГС като право на лично мнение. Ответникът бил упражнил конституционното си право по чл.39, ал.1 КРБ; позовава се на практиката на КС на РБ във връзка с основните права на гражданите в страната, както и на ТР №7/1996 г. Правилно било прието, че изразеното от ответника лично мнение не се било отразило на правата и на доброто име на ищците. Затова не възниквала отговорност за обезщетяване. Противното щяло да означава нарушение на принципа за политически плурализъм. Именно този принцип давал възможност на гражданите на свободно изразяване и организиране в политически партии и групи, които да защитават техните интереси. Правилно СГС бил отбелязал, че историческите аспекти, свързани с дейността на Народния съд, следвало да бъдат анализирани от историците. Правилен бил извода на СГС в този смисъл за липса на противоправно поведение от страна на ответника. Не била налице забрана за обсъждане на обществено-политически въпроси. В случая ответникът освен, че бил изразил лично мнение, направил бил оценка на управлението в страната, както и бил използвал същото за обосноваване на политическите възгледи на автора. Липсвали вреди за ищците и засегнат колективен интерес. По делото не било установено качеството на ищците „засегнати лица-жертви“ от поведение на ответника. В случая не се касаело до престъпление, а до граждански деликт, производството по който се обуславяло от гражданско нарушение. Затова цитираната от ищците Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета била неприложима. Наред с това Директивите не подлежали на пряко приложение. Следвало всеки от ищците да докаже вредите; позоваването само на кръвна връзка не можело да обуслови наличието на такива. Наред с това описаните в исковата молба неразположения на ищците не било закономерно следствие от поведението на ответника. Следвало да се вземе предвид, че твърдението за вреди било обусловено от ищците само на база на тази кръвна връзка, не и на конкретно търпени от всеки един от ищците, вреди, болки и страдания. Липсвали твърдения и за трайна и дълбока емоционална връзка с близките и роднините на ищците, които вероятно действително били жертви на политическия режим в разглеждания период от време. Налагал се извод, че не е засегнат колективен интерес в резултат на изказванията на ответника. Следвало да се отбележи, че с оглед твърденията в исковата молба, уврежданията произтичали от множество различни деяния, извършени при това не от ответника по делото, а от органите на политическата власт, управлявала в периода о 09.09.1944 г. до 10.11.1989 г. В хипотезата на чл.379, ал.1 ГПК правото на колективен иск принадлежало на лица, увредени от едно нарушение. Оспорва се правото на ищците в качеството им на „жертва на комунистическия режим", тъй като същите не били претърпели лично каквито и да било репресии. В случая колективната претенция се основавала само на кръвната връзка. От страна на ищците липсвало и релевирано твърдение за лично възприятие на процесните публикации от ищците; не било споменато нито начина, нито времето, в което ищците били узнали за тези публикации. Твърденията за осъществена обща колективна обида не следвало да бъде споделени. Това било така, защото по общото правило думите с обидно съдържание следвало да бъдат отправени в присъствие на обиденото лице и да бъдат възприети лично от него. Липсвала и последната предпоставка за уважаване на претенцията по чл.45 ЗЗД- причинно-следствена връзка между поведението на ответника и евентуално понесени от ищците, неимуществени вреди. Описаните в исковата молба вреди, доколкото били налице такива, били настъпили в патримониума на близките и роднини на ищците в резултат не на поведението на ответника, а от действия и бездействия на органите, управляващи в периода от 09.09.1944 г. до 10.11.1989 г., за който период ответникът нямало как да носи отговорност. Позовава се на решение № 12 от 06.02.2014 г. по гр.д.№ 449/2012 г. на ВКС, Трето ГО. Сочи се, че в конкретния случай ответникът бил изразил своето собствено мнение, оценка; същият нямал умисъл или за цел да опозори или обиди ищците или което и да е друго лице, възприемащо се като засегнато от комунистическия режим в частност, от дейността на Народния съд. Противно на соченото от ищците, в нито едно от изказванията не се съдържало оценъчно твърдение, което да възхвалява, оправдава или окачествяване като нещо необходимо на деяния, засегнали неправомерно чужда правна сфера. Сочи се, че във втората публикация ответника заключавал, че „Народния съд носи възмездие на виновниците, но и осъжда невинни хора“. Темата на третата публикация била съвсем друга – „съмнителния новобогаташ-проповедник на морални и етични норми“. Следвало да се вземе предвид, че ответника никога не бил осъществявал пропаганда на комунистическия режим; самият той също бил претърпял репресии. В подкрепа на това била представена статия от 13.05.2017 г., публикувана във вестник „Уикенд“. През м.март 1989 г. срещу ответника било предприето наказателно преследване и той бил арестуван. Предявяването на претенцията като колективен иск намира за злоупотреба с право и ограничавало правото на свободно изразяване. Следвало да се намери необходимия баланс между необходимостта от защита на демократичното общество и защитата на права, бранени от ЕКПЧ; позовава се на пар.134 от решението от 27.06.2023 г. по делото Ж. срещу България, жалба № 36658/18. Счита, че ако се уважи настоящата претенция, това би означавало предявяване на претенция на всяко едно лице, което се счита за жертва на комунистическия режим. Подобна намеса в правото на ответника/въззиваем не била оправдана, нито необходима за едно демократично общество. Претендираният от ищците размер за обезщетяване намира за прекомерен и в разрез с принципа за справедливост. Следвало да се вземе предвид, че процесните изказвания на ответника представлявали израз на критичното отношение на ответника към политическите процеси в страната. Следвало да се вземе предвид и, че претендираната сума от 100 000 лв. не може да бъде използвана за лично облагодетелстване на ищците, а разходвана за възстановяване на засегнатия колективен интерес.

Подадена е и частна жалба от ищците пред първата съдебна инстанция срещу определение № 19608/13.10.2025 г., четено в производство по чл.248 ГПК. Сочат, че разноски в полза на ответника за приключило частно производство, с което жалбата му била оставена без уважение, не се следват. Присъденото адв. възнаграждение било на основание, което не било предвидено в закона, а освен това не било поискано в нито едни етап от производството. По делото не било установено ответника и адв. С. да са „близки“. По други дела, решенията по които били представени с отговора по исковата молба, ответникът бил заплатил адв. възнаграждение. Освен това адвокатския хонорар за безплатна помощ не представлявал разноски. В списъка по чл.80 ГПК се претендирали само разноски, не и хонорар за безплатна правна помощ.

Затова следвало обжалваното определение да бъде отменено, а първоинстанционното решение изменено в частта за разноските, присъдени в полза на ответника.

По частната жалба е подаден отговор от насрещната страна - П. П. Г. /В./, в който се изразява становище за нейната неоснователност и правилност на така постановеното определение. Тезата на жалбоподателите била несъответна на съдебната практика на ВКС. В конкретната хипотеза не следвало да се доказва основанието, на което се оказва помощта. Правото на безплатна помощ не можело да са ограничи от предходни плащания на адв. възнаграждение.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

Без значение с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК е обстоятелството, че процесуалният представител на въззивниците/ищци оттегли възражението си относно недопустимостта на обжалваното решение във връзка с посочването на Ц. Б. Г. в диспозитива на решението независимо, че производството по отношение на нея е прекратено поради настъпилата й смърт; въззивната инстанция дължи служебна проверка по допустимостта на обжалваното решение.

В Решение № 24 от 16.05.2016 г. по гр. д. № 5335/2015 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., се приема че процесуалната недопустимост на съдебното решение се обуславя от ненадлежно упражняване правото на иск, липсата на процесуална легитимация на страните, респ. липса на правото на иск или липса на самото субективно материално право, чиято защита се търси в рамките на предявения иск; процесуално недопустимо е и решението, с което не е дадена търсената защита при правна квалификация несъответстваща на твърденията на страните и доказаните факти /в т.ч. когато решението е произнесено по нередовна искова молба/, както и когато съдът е дал защита в обем по-голям от търсената т.е. в хипотезите на свръхпетитум.

След служебно извършена проверка по това дали първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим процес въззивната инстанция приема, че:

С нарочно определение № 3057 от 18.11.2025 г. настоящата инстанция като взе предвид изложеното във въззивната жалба, съдържанието на отговора по същата, както и при извършена служебна проверка, прие, че производството по първото образувано в.гр.д.№ 3074 по описа да 2025 г., следва да бъде прекратено, а делото върнато на СГС за осъществяване на процедурата по чл.247 ГПК за отстраняване на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението.

С решение № 7050 от 20.11.2025 г. СГС, ГО, І-19 състав допуска поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 5465/27.08.2025 г. по отношение на ищеца Ц. Б. Г..

Делото е върнато обратно на Апелативен съд-София, 16-ти граждански състав за произнасяне по въззивната и частна жалба като е образувано настоящето в.гр.д.

Съгласно чл.383, ал.1,т.2 ГПК съдът следва да изключи лицата, които са заявили, че ще осъществяват защитата си самостоятелно в отделен процес. В случая няма нито изрично заявили, че ще осъществят защитата си в отделен процес, нито има изключени от съда такива.

Същевременно настоящата инстанция констатира, че Ц. Б. Г. е предявила индивидуален иск с правно основание чл.45, ал.1 ЗЗД срещу същия ответник – П. П. В. за изказването на последния: "Достатъчно е да погледнеш само десетина минути някой нахален и неумен богаташ като Х., за да разбереш защо е трябвало да има Народен съд", където същата е претендирала обезщетение за неимуществени вреди /решение № 19473 от 26.11.2023 г. по гр.д.№ 33611/2023 г. по описа на СРС, 28-ми състав, на което решение самият процесуален представител на ищците се позовава с оглед основателността на настоящите колективни искове макар иска по чл.45, ал.1 ЗЗД да е отхвърлен като неоснователен/.

По въпроса при предявен индивидуален иск, колективният такъв по отношение на тази ищца, респ. наследникът й по закон Е. Г. И. /конституиран с определение от 30.04.2025 г., л.601 от първоинстанционното производство/, е ли допустимо, настоящата инстанция намира, че отговора е положителен.

Следва да се отбележи и, че липсват данни за влязло в сила решение по иска о чл.45, ал.1 ЗЗД, което да се ползва със сила на пресъдено нещо.

Това е и така по арг. от това, че индивидуалните искове се разглеждат след приключване на произвоството по колективния иск.

Наред с това съгласно разпоредбата на чл.381, ал.3 ГПК, за да е недопустим колективния иск трябва всички ищци заедно да не отговарят на условията /за колектив/.

Разграничението между колективен и индивидуален интерес е подчертано в Директива 2009/22/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, която въвежда института на колективните искове и чрез транспонирането на която е въведен института на колективните искове в ГПК и Закона за защита на потребителите. Съгласно съображение 3 от нейния преамбюл колективният интерес не е обикновен сбор от интересите на отделни лица, които са засегнати от едно нарушение.

Съдът има задължение да се придържа към Директивата и да тълкува националния закон във връзка и с оглед на целите на директивата. Това е и причината съдебната практика да е последователна в разбирането си, че колективният интерес не може да се приравни на сбор от индивидуалните интереси на всяко едно от пострадалите лица /определение № 4962/04.07.2015 година по т.д. № 8535/2014 година на СГС/.

Липсва колективен интерес, когато претенцията е насочена към задоволяване на сбор от индивидуални интереси /определение № 184/30.03.2009 година по ч.т.д.164/2009 година, т.к., II т.о. ВКС/.

Производството по колективни искове е особено исково производство.

Разпоредбата на чл. 379 ГПК урежда два вида колективни искове, като с установителния - по, ал. 2 - се установява нарушението, противоправността на дееца и вината му, а с тези по, ал. 3 се налагат мерките в защита на увредения колективен интерес, чрез осъждане ответника за преустановяване на нарушението, за поправяне последиците от нарушението и л и обезщетяване на вредите, причинени на колективния интерес.

Следователно, първият иск /този по чл.379, ал.2 ГПК/ е за установяване на извършено нарушение, от което са засегнати широк /но определяем/ кръг лица, всяко от които търпи индивидуални вреди. Другият /този по чл.379, ал.3 ГПК/ обхваща исковете на увредения колектив за защита на колективен интерес, чрез вземане на мерки за преустановяване на нарушението или премахване на последиците от него, като съдебната практика приема и, че може да се претендира присъждане на обезщетение в полза на колектива /не на отделните му членове/, така и в определение на ВКС, ІV г.о. № 603/20.10.2011 г. по ч.гр. д. № 556/2011 г., определение № 456/15.07.2013 г. по ч.гр. д. № 4140/2013 г. на ІV г.о. ВКС и др.

Законът не слага ограничение в понятието колективен интерес. Наличието на колективен интерес се извлича от, ал. 1 на разпоредбата, т.е. от наличието на кръг лица, чийто кръг не може да бъде определен точно, но е определяем. Следователно законодателният подход не е материален - да се определи характерът на защитавания колективен интерес, а е свързан с качеството му да засегне неопределен брой лица. В ГПК не е посочен конкретен материален белег на предмет на представителните искове /напр. защита на точно определени потребителски права/. Традиционният предмет на исковете за засегнат колективен интерес по ГПК е извършен деликт, като по изключение може искът да има договорен характер, като например по силата на Закона за защита на потребителите организациите на потребителите може да претендират незаконосъобразни практики, нищожност на клаузи в общи условия и подобни.

Ищецът и ответникът в производството по ГПК не са ограничени. Ищец може да бъде както лице - физическо или юридическо, което е носител на колективния интерес и което е засегнато или може да бъде засегнато от нарушението, предмет на спора, така и организация за защита на колективни интереси - такава, създадена специфично за тази цел, или просто представляваща колективен интерес /чл. 379, ал. 2 от ГПК /. Ищец може да бъде и държавен орган - Комисията за защита на потребителите. Ответник по исковете по ГПК може да бъде всяко лице, извършващо нарушението. ГПК допуска възможност кръгът на ищците да се разшири в хода на процеса. Съгласно чл. 383 от ГПК е налице възможността увредени лица да встъпят /както е в случая/ или да бъдат изключени от производството

В исковата молба следва да бъдат посочени: увреждащото

действие/бездействие, неговата противоправност и вината на нарушителя. За да е предявен колективен иск по чл. 379 ГПК, ищците следва да изложат обстоятелства и да докажат кое е извършеното от нарушителя увреждащо действие или бездействие, неговата противоправност - забранено ли е било извършеното от ответника и защо, или ответникът е бил длъжен да извърши нещо, на какво основание, но е бездействал, като вината при деликта се предполага. Законът дава възможност в защита на колективния интерес да се иска от съда освен установяване на фактите на увреждащото действие или бездействие на ответника, неговата противоправност и вината, всеки индивидуално засегнат, да се претендира с осъдителен иск преустановяване на нарушението, поправяне на последиците от нарушението на увредения колективен интерес или за обезщетение на вредите, причинени на този интерес - обезщетяване на претърпените от ищците вреди /след доказване на техния размер и причинната им връзка с противоправното поведение на нарушителя/.

Съгласно разпоредбата на чл. 379, ал. 1 ГПК колективен иск може да бъде предявен от името на лица, увредени от едно нарушение, когато според характера на нарушението техният кръг не може да бъде определен точно, но е определяем. Тези лица са определяеми по определени признаци, които обикновено са свързани с пространствени измерения или са резултат от дадено нарушение, засегнало съответния кръг лица. Искът по чл. 379, ал. 2 ГПК се предявява именно от тези лица или от организация за защита на увредените лица или за защита срещу такива нарушения, т. е. организация, утвърдена в съответния сектор или образувана по конкретния повод, но именно с такава цел. Ищец по колективен иск винаги е групов субект - група лица, които не са индивидуално определени, но са определяеми по обективни признаци, обикновено свързани с пространствени или качествени измерения на нарушението, засегнало съответния кръг лица. Тези признаци служат за очертаване субективните граници на колектива. Лицата, предявяващи иска, са особен вид представители на колектива, които извършват процесуалните действия от негово име и в негов - на колектива - интерес.

Тъй като ищецът по колективния иск е групов субект, необходимо е да е налице общ за групата, колективен правен интерес от предявяване на иска. Този засегнат колективен интерес следва да е конкретизиран от ищеца в исковата молба, въз основа на посочени от него факти, обективиращи кръга на увредените лица и увреждането. Наличието на неопределен, но определяем, по въведени с исковата молба квалифициращи обективни признаци, кръг лица, както и обосноваването на колективен интерес са определящи за квалифициране исковете, като такива по чл. 379 от ГПК, съответно за допустимост на производството. Установената практика е единна, че с колективен иск може да се защитава само колективен, но не и индивидуален интерес.

Исковата молба е предявена от: Ц. Б. Г., починала в течение на процеса и заместена от наследника си по закон Е. Г. И., който участва и на собствено основание, С. И. Г., Ю. Ц. В., В. А. А., А. Й. Х., Д. М. Д., Е. Г. Т., Б. К. Н., Б. С. К., И. П. С., М. И. С., Р. П. С., И. Г. К., Е. Д. Д., Ю.н Т., Х. Г. Г., К. А. Ч., В. Г. К., К. Г. К., С. А. Р., Л. П. Д., С. С. Ч., С. В. К., В. И. Т., Д. Д. Н., И. И. М., М. Г. К., Н. Ц. П., Р. Х. С., К. М. М., Д. А. З., Р. П. Л., Г. К. Л., Д. Н. Н., Л. Г. К., Х. Д. Д., Б. Е. Ч., Е. А. М., А. Н. А. и Р. А. Б..

В конкретния случай ищците обосновават колективния си интерес от това, че са „физически лица, пострадали от дейността на Народния съд и членове на техните семейства“. Именно това е приел и първоинстанционният съд с нарочно определение, л.177 от първоинстанционното производство, че се касае до „колективен иск от физически лица, пострадали от дейността на Народния съд и членове на техните семейства“ .

В производството по колективните искове са се присъединили и Й. Т., Е. Б. Б., Д. А. Д., Е. П. К., М. Г. А., Б. Г. А. /последната починала и наследена от сестра си М. Г. А./, К. М. Г., Н. Д. Д.- В., М. М. Д., които твърдят да са обвързани от колективния интерес и представят доказателства.

С определение № 6002/26.03.3035 г. на СГС, л.555 от първоинстанционното производство, същите са присъединени за участие.

В подкрепа на „колективния си интерес“ от страна на първоначалните ищци и присъединилите се, са представени документи от Държавна агенция „Архиви“, Дирекция „Централен държавен архив“/л.213 и следв. от първоинстанционното производство,л.365 и следв.,л.441 и следв. пак там/, както и удостоверения за родствени връзки.

Относно приложението на новата редакция на чл.379 ГПК:

Съгласно изм. и доп. на ГПК, обн. ДВ, бр. 13 от 2026 г., в сила от 03.02.2026 г., колективен иск по ал. 1 може да бъде предявен, когато това е предвидено в закон- ал.4 – Нова, обн. ДВ, бр. 13 от 2026 г., в сила от 03.02.2026 г.

Настоящият състав приема, че разпоредбата на ал.4 има действие занапред, доколкото и липсва препращаща норма, която да придава на новата разпоредба обратно действие; не се преуреждат и заварените случаи.

Обратната теза, съдът приема за непремлива доколкото по отношение на колективните искове е налице и горецитираната Директива, както и защото приложението на новата разпоредба към вече предявените искове би довело до отказ от парвосъдие.

Ето за по отношение на конкретния спор следва да се прилага досегашната редакция, обуславяща допустимостта на производството по колективните искове по чл.379, ал.1 ГПК, т.е. без новата алинея 4.

По възможността за съединяване на колективни искове:

Предявени са кумулативно съединени колективни искове по чл.379, ал.2 ГПК, чл.379, ал.3 ГПК и чл.379, ал.3, предл.последно ГПК във връзка с чл.45 ЗЗД:

1. За установяване, че с публичните си изказвания П. П. Г. /В./ засяга паметта на жертвите на комунистическия режим и наранява душевно членовете на техните семейства, които са противоправни и са направени умишлено и злонамерено-чл. 379, ал. 2 от ГПК .

2. За осъждане на П. П. Г. /В./ да преустанови публични изказвания, с които възхвалява и оправдава, представя като нещо справедливо всякакви проявни форми на обявения за престъпен комунистически режим, действал в Република България за периода 09.09.1944 - 10.11.1989 година - на основание чл. 379, ал. 3 от ГПК ;

3. За осъждане на П. П. Г. /В./ да заплати сумата в размер на 100,000.00 лева за обезщетение на вредите, причинени на колективния интерес, ведно със законната лихва от 01.02.2023 - дата на последното изказване на ответника в този смисъл с правно основание чл. 379, ал. 3, предл. последно от ГПК във връзка с чл. 45 от ЗЗД.

Настоящия въззивен състав намира, че е допустимо съединяване на исковете по този начин, тъй като по иска по чл.379, ал.3 ГПК ищците не претендират „поправяне на последиците от нарушението“, а кумулативното съединяване е за : „преустановяване на нарушението“ и „за обезщетение“.

По правилността на обжалваното решение:

Ищците в обстоятелствената част на исковата молба излагат съображения, че те или членове на техните семейства са жертви на обявения за престъпен комунистически режим, действал в България за периода 09.09.1944- 10.11.1989 г. Същите имали качество на жертви, тъй като членове на техните семейства били убити- някой с формална присъда, други без съд и без присъда, или осъдени на изключително тежки наказания като например лишаване от свобода или конфискация на част или цялото имущество след преврата на девети септември 1944 година. Позовават се на легалната дефиниция за „жертва“ по смисъла на Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012 г., за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета.

Считат за общоизвестен факт, че ако в семейството има човек, който е определен от комунистическата власт като "враг на народа" "фашист" "капиталист" "кулак" и други подобни, това води до тежки неблагоприятни последици за всички членове на това семейство като например, но не само: 1/ изолация от обществото; 2/ невъзможност да се запише и следва висше образование; 3/ невъзможност да се пътува в чужбина, при каквито и да било обстоятелства; 4/ невъзможност да се упражнява определена професия или извършва определена дейност; 5/ невъзможност за кариерно израстване в каквато и да сфера. Според ищците, изброяването е само примерно и неизчерпателно, и цели да обоснове, че ищците освен, че имат убит или тежко осъден член на своето семейство и лично са търпели тежки ограничения на техни основни човешки права по време на управлението на правителството на Отечествения фронт и последвалото тоталитарно такова на Българската комунистическа партия за периода 09.09.1944- 10.11.1989 година.

Излагат съображения, че една от основните проявни форми /символи/ на престъпната комунистическа диктатура в България е т.нар. Народен съд, учреден с Наредба-закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличането на България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея", обнародвана на 06.10.1944 година. Същият бил първата официализирана проява на политика на държавна агресия спрямо неограничен кръг поданици на Царство България, поради което

оправадването, възхваляването и представянето като някакъв вид "справедливост" на съществуването на т.нар. "Народен съд" било всъщност оправдаване, възхваляването и представянето като някакъв вид "справедливост" на самия комунистически режим, установен в България по насилствен начин посредством окупирането на страната от съветската армия през 1944 година.

Ответникът системно правел публични изказвания посредством Българско национално радио, в което бил водещ на предаване, чрез публикации от личния си профил в социалната мрежа "Фейсбук" и в списвания от него електронен сайт, развиващ различни конспиративни теории - https://pogled.info/, в които омаловажавал, представял като нещо нормално, необходимо и справедливо съществуването на т.нар. "Народен съд".

Според ищците в поведението на ответника било налице системност като на 09.09.2017 г. той написал в личния си профил в социалната мрежа "Фейсбук" следното:

-"9-ти септември 1944 г. е една от малкото дати в българската история, когато тържествува справедливостта. Наказани са хората, въвлекли България на страната на нацистка Германия, наказани са българските фашисти, които са убивали българи. Българските фашисти са убивали не само политическите си противници, но и напълно невинни и беззащитни жени, деца и старци. На България днес е нужен нов 9-ти септември и нов Народен съд. Голяма част от българския политически, икономически и медиен/!/ елит заслужава да застане пред него. Особено онези, превърнали се в ретранслатори на наймракобесните либерални практики и вашингтонскобрюкселското промиване на мозъците. Едва когато тези агенти на влияние изчезнат от публичната сцена, България ще има шанс да развива като свободна държава."

• Н а 21.02.2018 в интернет пространството ответникът разпространил следната написана от него статия със заглавие "За Народния съд- без истерии" , налична на следния линк: https://pogled.info/avtorski/Р.-V./za-narodniyasadbez-isterii.92662 от 21.02.2018, в която статия наричал всеки, който не споделя неговото мнение за "справедливия народен съд"-"конюнктурни историци или обикновени илитерати", по - важно представял превратно исторически факти като например, абсолютно превратно сравнявал българския Народен съд с френския съд, създаден в съответствие с френското законодателство, осъдил главата на френското колаборационистко правителство - Ф. П..

В статията ответникът правел паралели между законния трибунал в Нюрнберг и българския народен съд като пропускал, че дори част от висшия ешелон на нацистката върхушка не бил получил смъртни присъди, доколкото убитите в България от Народния съд били буквално хиляди. Общият контекст на статията на ответника бил, че т.нар. Народен съд, нито е "комунистическо извращение"- както той го наричал, нито нещо "необичайно".

Последното изказване на ответника било от 01.02.2023 г., като в личния си профил в социална мрежа "Фейсбук", написал следното:

• "Достатъчно е да погледнеш само десетина минути някой нахален и неумен богаташ като Х., за да разбереш защо е трябвало да има Народен съд", с което отново оправдавал съществуването на т.нар. Народен съд като формално използвал като претекст личността на Л. Х., за да изкаже за пореден път публично позицията си, че едно от най-големите извращения на престъпната комунистическа диктатура е "трябвало да го има".

Ищците излагат съображения, че с посочените противоправни изказвания ответникът засегнал психически неограничен и неопределен, но определяем кръг от хора, които били жертви на режима, като изказванията му винаги се правели или на девети септември или на първи февруари- съответно денят на преврата и денят за почитане на всички жертви на комунистическия режим.

В тази връзка се позовават на решение на ЕСПЧ по делото Ж. срещу България, според което т.нар. Народен съд не отговарял на минималните изисквания за независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона и бил неразривно свързан с репресиите, осъществявани от престъпния комунистически режим. /параграф 122 от решението/. Затова и възхваляването, оправдаването и окачествяването на Народния съд като нещо необходимо / "което е трябвало да го има" / всъщност било израз на възхваляването на един престъпен режим, от който ищците били пряко пострадали, което ги правело част от колектива /общността/ - всички българи пряко репресирани от комунистическия режим, действал в България през 20 век.

В срока по чл.131 ГПК от страна на ответника е подаден отговор по исковата молба, л.98 и следв. от първоинстанционното производство, в който отговор се оспорват така предявените искове по допустимост, основание и размер. От ответника се признава авторството на трите публикации. Сочи се, че първата и третата публикация били направени от ответника не в качеството му на журналист, а като български гражданин, публикувал мнение във „Фейсбук“. Не било налице сочената от ищците „системност“ в публикациите с оглед рзликата в годините – от 2017 г. до 2023 г. Процесуалните представители на ответника считат, че статиите съдържат мнението на автора /ответник/ и същите представлявали оценъчни съждения, а като такива не подлежат на проверка за вярност. Нито едно от процесните изказвания не било адресирано до ищците, нито до техните близки и роднини. В случая не се касело нито до обидни, нито до клеветниески изявления, с които да се засегнат роднините на ищците. Оспорва се качеството на ищците като „засегнати лица-жертви“; позовават се на тълкувателната практика на ВКС по тези въпроси. Не се сочело, че иците са възприели лично процесните публикации; позовава се на приетото в решение № 12 от 0.02.2013 г. по гр.д.№ 449/2012 г. на ВКС, Трето ГО. Не било вярно, че ответника е извършил превратно тълкуване на историческите факти. Оспорва се твърдението на ищците, че процесните изказвания са умишлено злонамерени. Касаело се до свободата на изразяване на мнение и плурализъм в медиите, които били основи на демократичните общества по арг.от чл.11 от Хартата на основните права на Европейския съюз и чл.10 ЕКПЧ и на които ответникът бил радетел през целия си живот. Спазени били чл.39, чл.40 и чл.41 от КРБ. Ответникът никога не бил пропаганда в полза на комунистическия режим, тъй като той също бил претърпял определени репресии до 10.11.1989 г. Твърди се, че вреди от страна на ищците не са доказани, а освен това ищците не твърдели конкретно претърпени такива. Ако такива вреди били претърпени,то вината не била на ответника, а на управляващите през периода от 09.09.1944 г.- 10.11.1989 г. Счита, че размера на обезщетението е прекомерен и завишен.

За да постанови решение в обжалвания смисъл, първоинстанционният съд е приел за безспорно и ненуждаещо се от доказване на авторството на горецитираните статии, тъй като признание за същото се съдържало в отговора по исковата молба. Препратил е към отразеното в определението от 28.04.2025 г., четено по реда на чл.140 ГПК, където били приети за общоизвестни обстоятелствата, основаващи се на информация от Интернет пространството, която била достъпна до всички относно личността и професионалната ангажираност на ответника П. П. В., както и на данните за Народния съд, съдържащи се в интернет страницата Уикипедия, което било отразено в служебно направеното от съда извлечение от посочената интернет страница, приложена по делото, а именно, че: „Народният съд е извънреден съд, действал в Царство България в периода от декември 1944 до края на април 1945 година. От 20 декември 1944 до 2 април 1945 година са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 11 122 души са повдигнати обвинения, съдбата на много от другите арестувани е неизвестна. За около 4 месеца са издадени 9155 присъди, с които са осъдени на смърт 2730 души, 1 305 души получават доживотен затвор, а останалите - затвор от 1 до 20 години“. Налице бил обществен консенсус относно негативното възприемане на Народния съд, което било обективирано в приетия Закон за обяваване на комунистическия режим в България за престъпен, обн.ДВ., бр.37 от 05.05.2000 г. Прието е и за безспорно, че възприемането на дейността на Народния съд в българското общество и политическите среди е повод за дискусии и политическо противопоставяне като първоинстанционният съд за този свой извод се е позовал на статии в интернет пространството, които е цитирал и отразеното в тези статии поведение на различни политически дейци в страната. Съдът служебно е изготвил извлечение от тези статии. В самото определение от 28.04.2025 г. съдът е направил констатация,че относно историческите факта са налице общодостъпни документи, отразяващи дейността на Народния съд и поконкетно информацията в Агенция „Архиви“. Това налагало извод, че общоизвестно е наличието на различни оценки и мнения на политическите, научните среди и обществото относно създаването, ролята и значението на Народния съд.

Относно довода за наличие на основание за отвод на първоинстанционният съд:

Видно от отразеното на л.604 от първоинстанционното производство след доклада по чл.140 ГПК и отД.ето от страна на съда на спорното, безспорното и съобщаването на фактите, които според съда са обществено известни, адв. В., процесуален представител на ищците е изрзазил становище за „изказано предубеждение“ от страна съда по повод съдържанието на статията от м.март 2018 г., където според адв. В. съдът бил посочил, че в същата „няма изказани крайни мнения“. Според адв.В. това не било вярно.

Настоящата инстанция не намира основание на чл.22 ГПК, което да повлиява на допустимостта на обжалваното решение по повод горецитираното и изказано мнение от процесуалния представител на ищците.

По съществото на спора първоинстанционният съд е отхвърлил ищцовите претенции като е приел, че в първата статия от 09.09.2017 г. ответника изразява мнението си по повод „9-ти септември“ и това негово мнение не съдържа пряка оположителна оценка за дейността на Народния съд, а за установяване в страната на нов обществено –политически ред след 09.09.1944 г. Във втората публикация от 21.02.2018 г. със заглавие „За Народния съд-без истерии“ не се давала положителна оценка на дейността на Народния съд, а се призовавало към внимателен и спокоен анализ на неговите страници, които да „не бъдат използвани за замерване в поредната безсмислена битка“. В третата процесна публикация от 01.02.2023 г. също липсвала положителна оценка за дейността на Народния съд, а се коментирало трето лице чрез препратка към историческите събития. От

първоинстанционният съд са изложени мотиви във връзка с биографията на ответника, за когото СГС е приел, че има активна гражданска позиция от ученически години. Констатирана е и промяна във възгледите на ответника, който от противник на установения в България обществено-политически строй до 1989 г. поради липсата на демокрация, достигал към датата на първата публикация на 09.09.2017 г. до критика за положението на РБ като член на ЕС и НАТО, както и прекаленото съобразяване на управляващите с ограниченията, които налага това членство. Тази промяна била в съответствие с промяната на настроенията в българското общество. Тези си мотиви първоинстанционният съд е изложил по повод публикацията на ответника със следния текст: "На България днес е нужен нов 9-ти септември и нов Народен съд. Голяма част от българския политически, икономически и медиен елит заслужава да застане пред него. Особено онези, превърнали се в ретранслатори на най-мракобесните либерални практики и вашингтонскобрюкселското промиване на мозъците. Едва когато тези агенти на влияние изчезнат от публичната сцена, България ще има шанс да развива като свободна държава". Препратката към посочените исторически събития според СГС била обусловена от неодобрението на автора от настоящото управление на страната, което му давало основание да призовава към промяна на статуквото с радикални средства, каквито били изполвани след 09.09.1944 г.

Касаело се до различни виждания в българското общество, до различна интерпретация и оценка на историческите събития. Заявлението, че е необходим нов Народен съд за съдене на сега управляващите представлявало израз на идеите за промяна на статуквото.

Тъй като ответникът към датата на публикуване на процесните статии не бил член на политическа партия, то съдържанието им отразявало личното му мнение като журналист и човек с активна гражданска позиция, както и възмущението си от начина по който се управлява българската държава.

По отношение на Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, съдът е приел, че същия има декларативен характер и неговото приемане не отменяло регламинтираните в КРБ основни права на гражданите, каквито били правото на всеки да мисли свободно, правото на всеки свободно да формира своите убеждения, правото на всеки да изразява мнение и да го разпространява чрез слово или по друг начин. Правото за изразяване и разпространение на мнение по чл.39 КРБ било ограничено единствено от регламентираната в ал.2 забрана това право да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността. В случая не можело да се направи извод, че изразеното от ответника лично мнение в процесните публикации, да се е отразило на правата и доброто име на ищците, което да обуславя ангажиране на неговата отговорност за обезщетяване на настъпилите вреди. Ответникът бил журналист-политически анализатор и не можело да се приеме, че изразеното от него неодобрение от начина по който се управлява държавата и призоваването за промени, е противоправно; противното щяло да доведе до ограничаване на регламентираните в КРБ основни права на гражданите. Принципът на политическия плурализъм бил провъзгласен в чл.11, ал.1 КРБ и бил основополагащ в съвременните демокрации. Прилагането на този принцип давал възможност на гражданите на свободно изразяване и организиране в политическите партии и групи, които защитавали техните интереси. В случая именно такова мнение бил изразил ответника. Изразяването на мнение не било противоправно, защото не било забранено, както и обсъждането на исторически факти в контекста на настоящето и при оценка управлението на страната, като проява на лично мнение, така и като средство за обосноваване политическите възгледи ва автора.

Същевременно е прието е, че дейността на Народния съд е работа на историците, каквато не била целта на съдебното производство.

При тези си мотиви първоинстанционният съд е достигнал до извода за неоснователност на главния иск по чл.379, ал.2 ГПК, така и на акцесорните такива с правно основание чл.379, ал.3 ГПК и чл.379, ал.3,предл.последно ГПК вр. с чл.45 ЗЗД.

Апелативен съд-София, действащ като въззивна инстанция като взе предвид доводите и възраженията на страните, както и събраните по делото /пред първата съдебна инстанция/ доказателства приема следното по съществото на спора:

Искът за обезщетение на вредите, причинени на колективния интерес не е иск за вредите, причинени на всяко от отделните лица. Предявяването на колективен иск предполага позоваване и установяване на правно релевантни факти по противоправно действие или бездействие на ответника, извършено виновно, в причинност с което са настъпили вреди на колективния интерес, като елементи на деликтен фактически състав / така в определения по ч. т. д. № 908/2012 г. на ІІ т. о., ч. т. д. № 40/2009 г. на ІІ т. о., ч. гр. д. № 2994/2021 г. на І г. о. на ВКС и др. /. Защитата чрез този иск е срещу противоправно действие или бездействие, в нарушение на общата императивна забрана да не се вреди другиму, но засягащо с правните си последици неопределен, но определяем кръг лица, поради което, именно, същите имат групов или колективен интерес да установят нарушението, да изискат преустановявяне на същото, вкл. осигуряване на условия да не бъде извършвано занапред и/ или да се преодолеят последиците му.

Както нееднократно процесуалния представител на ищците е заявявал „това не е политически процес“.

Предмет на съдебното производство не е установяване на „историческата истина“ по повод създаването и функционирането на Народния съд, арг. и от разпоредбата на чл.124, ал.4, предл.2 ГПК.

Затова и настоящата инстанция не ще обсъжда и съответно няма да даде отговор на въпроса имало ли е в България фашизъм преди 09.09. 19 44 г., нито ще извършва оценка на историческите събития в страната за периода 1923 г. – 10.11.1989 г. Както правилно е приел първоинстанционният съд това е работа на историците. “Не е задача на Съда да се произнася по въпроси, които са чисто исторически“ /вж. Ždanoka срещу Латвия [GC], № 58278/00, § 96, ЕСПЧ 2006-IV/.

В конкретния случай въпрос на обсъждане е дали с въведените от ищците публикации с автор ответника, е нарушен техния колективен интерес като „физически лица, пострадали от дейността на Народния съд и членове на техните семейства“.

Съдът дължи и отговор на въпроса дали изразеното от ответника в процесните статии представлява лично мнение и съответно дали попада в хипотезата на чл.39 КРБ; нарушена ли е забраната, въведена с разпоредбата на ал.2 на чл.39 КРБ и от тук налице ли е противоправно поведение.

Не се спори по делото, и с оглед представената на л.73 и след. от първоинстанционното производство, извадка от Уикипедия, ответникът П. П. Г. /В./ е известен български журналист. В този смисъл дори да приемем, че процесните изказвания са направени от него в качеството му на гражданини, то аудиторията би ги приела като изказвания на журналист.

В гражданското право противоправно поведение е увреждането на всяко защитено от правото благо. Такова благо е и защитата на доброто име, за която чл. 32, изр. 2 Конституцията на Република България изрично урежда, че поражда субективно право на защитата.

От друга страна, безспорно, изказването на мнение чрез слово - писмено или устно, е конституционно гарантирано право на всеки гражданин, закрепено в чл. 39 КРБ. Свободата на словото е основно човешко право от фундаментално значение за съвременното демократично общество. ЕСПЧ е извеждал многократно в своите решения, че свободата на словото е в "основите на демократичното общество и едно от базовите условия за неговия прогрес и реализацията на всеки отделен човек" - делото Lingens v. Austria, ж. № 9815/82; РКС № 7/1996 г.

Както е посочено в решението по делото "Янков срещу България" /жалба № 39084/97/ от 11.12.2003 г. на ЕСПЧ, видно от основните принципи, върху които се опират решенията по чл. 10 на ЕСПЧ /дела: Хендисайд срещу Великобритания, 7 декември 1976 г. [Handyside v. the United Kingdom, 7 December 1976, Series A no. 24]; Лингенс срещу Австрия, 8 юли 1986 г. [Lingens v. Austria, 8 July 1986, Series A, no. 103]; Йерсилд срещу Дания, 23 септември 1994 г. [Jersild v. Denmark, 23 September 1994, Series A, no. 298]; жалба Сюрек срещу Турция [Sürek v. Turkey (no.1) [GC], no. 26682/95, ECHR 1999-IV]; жалба Я. срещу Полша [Janowski v. Poland [GC], no. 25716/94, ECHR 1999-I]; жалба Никула срещу Финландия [Nikula v. Finland, no. 31611/96, 22 March 2002]; и жалба Лешник срещу Словакия [Lešník v. Slovakia, no. 35640/97, 11 March 2003]) свободата на изразяване е един от темелите на демократичното общество и основно условие за напредъка на това общество и за реализацията на всеки отделен човек. В съответствие с т. 2 на чл. 10, тя се отнася не само за "информация" или "идеи", които се възприемат благосклонно или с безразличие, но и за изявления, които се възприемат като оскърбителни, шокиращи или смущаващи от държавата или от част от обществото. Това са изискванията за плурализъм, толерантност и широкомислие, без които няма демократично общество - така делото Handyside v. The United Kingdom, ж. 5493/72 § 49.

Следователно изводът дали е налице противоправно поведение при употреба или разпространение на слово /текст/ следва да се основава на преценка за баланса между посочените по-горе две основни права - на защита на доброто име и на свободното изразяване на мнение. В този смисъл се е произнесъл и Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) в константната си практика, обобщена в §§ 83 - 89 от решението си по делото Couderc et Hachette Filipacchi Associs с/у Франция (жалба 40454/07). Затова, за да установи дали е налице противоправно поведение или защитена от правото на свободно изразяване реч, съдът следва да извърши преценка на две обстоятелства: 1) дали използваните от ответника изразни средства попадат в обхвата на правото на свободно изразяване на мнение (чл. 10, § 1 ЕКПЧ ); 2) дали е оправдано използването им в случай, в който може да се засегне доброто име на друго лице (чл. 10, ал. 2 ЕКПЧ ).

Съгласно чл. 10 от ЕКПЧ относно свободата на изразяване са възможни изключения, които обаче се тълкуват стриктно, а необходимостта от всяко ограничение трябва да бъде доказана убедително. Правилото на чл. 10, ал. 2 от Конвенцията за защита правата на човека установява, че ограничението на свободата на словото винаги трябва да преследва поне една от следните легитимни цели - интереса на националната и обществената сигурност, териториалната цялост, предотвратяването на безредици или престъпления, защита на здравето, на морала, на репутацията или правата на другите, предотвратяването на разкрИ.е на секретна информация, гарантирането на авторитета и безпристрастността на правосъдието, като изброяването е изчерпателно.

От друга страна в националното право не се допуска ограничаването със закон на други, извън посочените в чл. 39, ал. 2 КРБ и чл. 57, ал. 2 КРБ основания. Съгласно посочените текстове, свободното изразяване на мнение не може да се използва за накърняване правата и доброто име на другиго и за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред, към извършване на престъпления, към разпалване на вражда или към насилие над личността.

Следователно съобразно стандартите, установени с КРБ и практиката на ЕСПЧ, следва да се търси балансът между правото на свободно изразяване на мнение, обществения интерес и необходимостта от защита на правото на чест, достойнство и доброто име. В тази посока най-важният критерий е доколко конкретното изразяване на факти, мнение и критика е обществено значимо и необходимо срещу това, дали то се използва целенасочено за накърняване на правата и доброто име на другиго.

Оценките, направени при спазване на ограниченията по чл. 39, ал. 2 КРБ , колкото и негативно да са натоварени, не пораждат отговорност за лицето, което ги дава, като тяхната вярност или невярност не може да бъде проверявана - те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. Разсъжденията на дадено лице ще ангажират отговорността на автора си само ако изразяването им обективно нанася обида/клевета на адресата. При преценка основателността на предявения иск мненията и оценките, изказани от ответника, не подлежат на проверка за вярност, тъй като те представляват единствено коментар на факти от обективната действителност и изразяват гледната точка на автора си за тях. Такива публикации могат да ангажират отговорността на лицето, което ги прави, само ако реално представляват обида или клевета. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения или стопански живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството и честта й.

Обидата се отнася до изказвания, които са годни да накърнят честта и достойнството на пострадалия и не отговарят на възприетите от обществото морални норми. Същата предполага ответникът да е употребил думи и/или изрази, които са обективно обидни и представляват лично унизително отношение към определено лице. Преценката за това предполага да бъде съобразена не със субективното възприятие на засегнатия, а с един обективен критерий – общоприетите морални и обществени разбирания за необходимо отношение към останалите членове на обществото. Въз основа на последните се преценява и унизителният характер на казаното като следва да се държи сметка за нормалното човешко общуване като се зачитат честта и достойнството на всекиго.

Следователно обидата е лично унизяващо отнасяне към някого, а мнението представлява лично становище, с което се изразява позиция или оценка на личности и събития.

При обидата деецът дава своя негативна оценка за личността на пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения и пр., които по своето съдържание засягат честта и достойнството на адресата на същата информация и се обективират с такава цел.

Без значение е обстоятелството дали казаното отговаря на действителността и дали направената от дееца оценка е основателна.

Клеветата представлява съзнателното разгласяване на несъществуващо позорно обстоятелство или приписването на неизвършено престъпление. Разгласяването на позорно обстоятелство представлява довеждане до знанието на трето лице на определен факт, свързана от дееца с личността на пострадалия – който се отнася до прояви от личния му живот или неговата професионална реализация, укорим от гледна точка на морала, отразяващ отрицателни качества на пострадалото лице или такива, характеризиращи го негативно, който е от естество да накърни доброто му име в обществото. Твърдението следва да е ясно и да съдържа информация, която да бъде представена от разгласяващия като сигурно, несъмнено знание за съдържащите се в нея факти, т. е. необходимо е да се създава убеждение за знание у дееца, че тези обстоятелства са безспорен факт. Във всеки случай, същата следва да визира определено физическо лице, виж този смисъл възприетото в решение № 12/06.02.2013 г. по гр. дело № 449/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС, т. е. обидният израз следва да е насочен към това лице /посочено чрез имената му или по друг неоставящ съмнение начин/, респективно позорното обстоятелство трябва да се отнася до него или то да е посочено като извършител на приписано му престъпление.

Ищците твърдят, че ответника чрез своите публикации засяга родовата им памет, на чувствата и достойноството на „колектива“ от окачествяването от страна на ответника на „Народния съд“ като необходим и справедлив процес.

Действително, първата публикация на ответника е направена на 09.09.2017 г. като 09.09.1944 г. е дата чието значение, е спорно в историческата наука и която дата разделя българския народ в продължение на дълги години, вкл. и понастоящем. Третата публикация пък е с дата на 1 февруари 2023 г., която дата 01.02. от 2011 г. насам в България е ден, посветен на възпоменанието на всички жертви на комунистическия режим, като тази дата е избрана, защото на този ден през 1945 г. Народният съд е постановил първите си присъди.

Действително, в Решение № 4 от 11.03.1998 г. по к. д. № 16/1997 г., КС, обн., ДВ, бр. 30/1998 г. се посочва, че „Народният съд е един извънреден съд с определени по време правомощия /от 6. Х.1944 г. до 31. III.1945 г./, включващ в състава си дори лица без юридическо образование, действащ за определения период успоредно със съществуващите правосъдни органи на страната. Обвиненията по Наредбата-закон за съдене от Народен съд... са възбуждани и спрямо починали лица и спрямо тях са постановявани присъди. От гледна точка на сега действащата Конституция така издадените присъди не могат да се окачествят като съдебни актове. Издадени от извънреден съд и насочени даже спрямо починали лица, те не отговарят на изискванията за надлежно правосъдие, прогласени от Конституцията /чл. 5, ал. 3, чл. 30, ал. 4 и 5, чл. 117, ал. 2, чл. 119, ал. 3/“.

Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен ръководствата и ръководните дейци на Българската комунистическа партия са отговорни за безпрецедентната разправа с народните представители от ХХV Народно събрание и всички невинно осъдени от така наречения "Народен съд", а в чл. 3, ал. 1 е обявен комунистическият режим в България от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. за престъпен.

В мотивите си на РЕШЕНИЕ № 16 от 6 НОЕМВРИ 2018 г. по конст. дело № 4 от 2018г., обн. ДВ. бр.95 от 16 ноември 2018г., КС на Р България е припомнил, че през 2000 г. 38-то НС приема Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен (ДВ, бр. 37 от 5 май 2000 г.), който, макар и с подчертано декларативен характер, е отговор на публичния интерес и дава израз на оЦ.та на обществото за визирания в закона исторически период на държавно развитие на страната.

А в решението от 27.06.2023 г. на ЕСПЧ по делото Ж. срещу България, по жалба № 36658/2018 г., пар.122 се сочи,че: „може да се приеме, че "Народният съд", независимо от това дали някои от съдените и признатите за виновни от него лица може да са били действително виновни за военни престъпления и престъпления срещу мира и човечеството /вр. с параграфи 60-61/, е бил съд, противоречащ на най-основните изисквания за справедлив процес, и се възприема в България като неразривно свързан с репресиите, извършени от комунистическия режим.

Независимо от това, обаче, обществено мнение досежно дейността на „Народния съд“ е противопосочно – една част от обществото го приема за необходим процес, а друга – за несправедлив и противоконституционен /ищците са на втората позиция/.

В първата публикация, тази с дата от 09.09.2017 г. авторът сочи, че: „9- ти септември“ е една от малкото дати в българската история, когато тържествува справедливостта. Наказани са хората въвлекли България на страната на нацистка Германия, наказани са българските фашисти, които са убивали българи. Българските фашисти са убивали не само политическите си противници, но и напълно невинни и беззащитни жени, деца и старци…“

Ще отбележим, че самите ищци твърдят, че техните близки не са били фашисти, както и,че в България не е имало фашистки режим, т.е. в този контекст това изказване не би следвало да бъде отнесено към роднините на ищците.

Действително, автора счита, че: „На България днес е нужен нов 9-ти септември и нов Народен съд…“ Тази фраза, обаче, е употребена във връзка с това, че голяма част от днешния български, икономически и медиен елит е пропит от „либерални практики и вашингтонско-брюкселско промиване на мозъците“. Авторът смята, че след като се подмени сегашния елит „България ще има шанс да се развива като свобдна държава“ /л.68 от първоинстанционното производство/. Но това не води до извода, че автора /ответника „приканва към насилствена промяна на установения ред в Държавата“, както се сочи от процесуалния представител на ищците/въззивници.

СГС в решаващите си мотиви е приел, че: „от ученическите си години /ответникът/ има активна гражданска позиция и критикува управлението на държавата и лицата, занимаващи се с него“.

Втората публикация с дата от 21.02.2018 г. е озаглавена „За Народния съд – без истерии“. Авторът /ответника/ сочи: „Огромно е изкушението разсъждавайки по взривоопасната тема „Народен съд“, да изпаднем в една от двете крайности“. Същевременно авторът сочи, че освен българският Народен съд, в други страни – Франция, Италия и Германия също са проведени процеси след края на Втората световна война. Възкликва, че „крайно време е някой да обясни на днешните конюнктурни историци или обикновени илитерати, че не може и сравнение да става между Нюрнбергския процес и нашия Народен съд". „Ако успеем да избегнем от попадането в тези крайни позици, значи все пак имаме мозък в главите си.“ /л.69 от първоинстанционното производство/.

В третата публикация /с дата от 01.02.2023 г./, която действително е насочена срещу едно трето за спора лице, това лице е определено като „нахален и неумен богаташ“, което е „достатъчно да разбереш защо е трябвало да има Народен съд“. Тази публикация е по-скоро насочена към личността на цитираното там лице.

При така обсъденото съдържание на трите процесни публикации, настоящият въззивен състав не нмира, че казаното от автора представлява „категорично и цялостно оправдаване на Народния съд“ по смисъла на пар.123 от решението Ж. срещу България.

Същевременно въззивната инстанция намира, че изречените от ответника думи не съставляват и обида, тъй като те не са неприлични или обидни, нито вулгарни думи.

В гореизложения смисъл, съдът не достига до извода, че единствената цел на ответника е била да дискредитира ищците и техните близки; в този смисъл не е налице соченото от ищците „умишлено и злонамерено“ увреждащо поведение.

При положение, че упражненото от ответинка право на изразяване на мнение, уредено в чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България, не нарушава забраната по чл. 39, ал. 2 от Конституцията на Република България, щом не са използвани обидни изрази, респ., че не е налице клевета, не можем да приемем, че е налице противоправно поведение.

Действително, отговорността по чл. 45 ЗЗД за накърнена чест и достойнство от поведение или изрази, възприети от пострадалия като унизителни и позорящи го, е деликтна, но обидата по смисъла на гражданския закон не е напълно аналогична на престъпния състав по НК, съставляващ „обида“. В гражданско-правен смисъл само по себе си мнението, ако не е неприлично, непристойно, не осъществява престъпния състав на обидата. Това е така, защото мнението представлява лично становище, с което се изразява позиция или оценка на личности и събития.

Чувствата на ищеца са неговото субективно преживяване, отражение на личния му мироглед и ценностна система и съществуват изцяло в неговото съзнание, но в случая по реда на деликта те не могат да бъдат възмездявани, тъй като от изложеното по-горе е видно, че поведението на ответника не може да се окачестви като противоправно по см. на чл. 45 ЗЗД.

Действително, факт е, както и първоинстанционният съд е констатирал, че с течение на времето ответникът променя възгледите си. Не е въпрос на обсъждане в настоящето производство, обаче, на какво се дължи това.

Факт е обаче, че ответника понастоящем е депутат в Европейския парламент независимо, че в горецитираните публикации намира, че членството на България в ЕС е повлияло негативно на развитието и управлението на държавата.

Ще отбележим и, че процесуалния представител на ищците адв.В. заяви, че действията от страна на ответника са преустановени след предявяване на иска, т.е. авторът е преосмислил своето поведение .

Относно вредите:

По принцип в практиката си ВКС приема за допустимо да се претендира по съдебен ред обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания от засягане на паметта на починал наследодател като в този смисъл е приетото в Решение № 213 от 26.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 970/2020 г. , IV г. о., ГК/, но това се отнася до роднини от най-близка степен - родител, низходящи, съпруг. В конкретния случай това не е така: касае се до твърдяно от ищците засягане паметта на починали дядо, прадядо, баба, чичо, „чичото на майка му“, „роднина“, „роднина оженен за сестрата на прадядо му“, „роднина, който бил женен за сестра на прабаба му“, „вуйчото на майка й“ ,„синът на чичото на майката на баща му“ и др. далечни роднини.

По въпроса кога е налице право на обезщетение за неимуществени вреди на преживелия родственик извън кръга на роднините от най-близка степен - родител, низходящи, съпруг е постановеноТълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Това ТР е прието във връзка с Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/П. на Съвета, на която се позовават и самите ищци, за да се определят като „жертва на престъпление“.

От данните по делото не се установява да е налице „изключението“ по Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, за да достигнем до извода, че по отношение на ищците възниква право на обезщетение.

Следва да отбележим и, че ищците не са ангажирали и конкретни доказателства, за да достигне съда до извода, че същите са „жертва на престъпление“. Изложеното в обстоятелствената част на исковата молба за търпени от тях вреди са само твърдения, които не са подкрепени с доказателства. Представените заявления, писма и др. представляват гласни доказателства в писмен вид.

Действително, се касае до колективен иск, но това не означава, че колективните искове са основателни „по принцип“. При предявени колективни искове ищците не са освободени от доказване на твърденията си.

Налице ли е причинна връзка между противоправното поведение на ответника и накърняването на чувствата и достойноството на „колектива“ като пострадали от „Народния съд“:

Макар да се касае до колективен иск с оглед съдебната практика такава връзка подлежи на доказване. Наред с това видно от обстоятелствената част на исковата молба ищците макар да заявяват, че се касае до „колективен иск“ на засегнатите от Народния съд, всъщност сочат търпени вреди от комунистическия режим в периода от 09.09.1944 г.- 10.11.1989 г.

Съдът констатира /с оглед на датата на раждане/, че по отношение на някои от ищците, респ. присъединилите се такива, причинна връзка няма и как да е налице, тъй като към 10.11.1989 г. същите са били малолетни – от 1-7 години, а Е. П. К. е роден през 2000 г.

Налага се извод, че и причинната връзка не е доказана.

Относно давността:

В срока по чл.131 ГПК от страна на ответника е подаден отговор по исковата молба, в който е направено възражение за погасяване на ищцовите претенции по давност, виж л.99 от първоинстанционното производство.

От ищците се твърди, че колективните искове не се погасяват по давност, но според настоящия въззивен състав при положение, че липсва специална уредба досежно давността за колективни искове, както и с оглед на това, че се касае до иск за вреди – следва да се прилага общата 5-годишната давност по чл.110 ЗЗД.

В случая първата публикация е с дата от 09.09.2017 г., втората – 21.02.2018 г., а исковата молба е предявена на 13.07.2023 г., т.е. след 5- годишния срок.

Дори да приложим специалната разпоредба на чл.114, ал.3 ЗЗД, тъй като се касае до непозволено увреждане, то давността по отношение на първите две публикации е изтекла.

Само по отношение на третата публикация давността не е изтекла.

При така изложените от настоящата инстанция мотиви обжалваното решение като краен извод е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

По разноските:

Пред първата съдебна инстанция:

В полза на ответника са присъдени разноски в размер на 15 лв. за производството по чл.274, ал.1 ГПК, както и на основание чл.38, л.2 от ЗАдв. е определено в полза на адв. С. адв. възнаграждение в общ размер на 3 000 лв. или по 1000 лв. за всеки един от съединените искове.

По частна жалба срещу определението по чл.248 ГПК:

За да постанови обжалваното определение, първоинстанционният съд е приел, че се дължат всички разноски, вкл. държавната такса в размер на 15 лв. за производството по чл.274, ал.1 ГПК, тъй като ищцовите претенции били изцяло отхвърлени. Прието е, че са налице предпоставките на чл.38, ал.2 от ЗАдв. за присъждане на адв. възнаграждение в полза на адв.С.. В договора за правна защита и съдействие било посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ като съдът се е пзовал и н практика на ВКС.

Апелативен съд-София като взе предвид доводите и възраженията на страните, както и данните по делото, приема следното:

Видно от отговора по исковата молба разноски са претендирани; претендирани са и в хода на устните състезания. Представен е и списък по чл.80 ГПК, ,л.644 от първоинстанционното производство, където се претендира адв. възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗАдв., както и 15 лв.- държавна такса за производството по чл.275, ал.1 ГПК.

Относно претенцията по чл.38, ал.2 ЗАДв.:

В договора за правна защита и съдействие, л.119 от първоинстанционното производство, изрично е посочено, че се касае до безплатна правна помощ, а като основание е посочено чл.38, ал.1,т.3 от ЗАдв. -роднини, близки или на друг юрист. В случая се твърди, че упълномощител и упълномощен са „близки“. Установява се от събраните по делото доказателства, че адв.С. действително е представлявал ответника В. и по други дела срещу него. Фактът, че по други дела правната помощ не е била безплатна, не опровергава съдържанието на договора за правна защита и съдействие по настоящето дело. Защо по други дела адв.С. не е оказал на ответника В. безплтна правна помощ не е обект на изследване в случая. Не сме в хпотезата на чл.38, ал.1,т.2 от ЗАдв., за да изследваме дали г-н В. като европейски депутат може да си позволи да заплати адв. възнаграждение.

Следователно не са били налице основанията за изменение на постановеното решение в частта за разноските досежно присъденото в полза на адв.С. адв. възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. вр. с чл.38, ал.1,т.3 от ЗАдв.

Относно държавна такса за производството по чл.275, ал.1 ГПК:

Доколкото с определение № 1828 от 22.07.2024 г. САС, ГО, 2-ри състав по в.ч.гр.д. № 2005 по описа за 2024 г. е приел частната жалба на П. П. В. за неоснователна и е потвърдил обжалваното от него определение № 6696 от 08.05.2024 г. по гр.д.№ 8053 по описа за 2023 г., то в полза на жалбоподателят разноски не се следват. Наред с това, действително, в производството по чл.275, ал.1 ГПК разноски от жалбоподателя не са били претендирани.

Следователно са били налице основанията за изменение на постановеното решение в частта за разноските досежно сумата от 15 лв.- държавна такса в производството по в.ч.гр.д. № 2005 по описа за 2024 г. на САС, ГО, 2-ри състав.

Налага се извод, че частната жалба е частично основателна; обжалваното определение ще следва да бъде отменено в частта, в която се оставя без уважение искането за изменението на решението в частта за разноските досежно сумата в размер на 15 лв. Вместо това ще се постанови друго, с което решението ще бъде изменено.

В останалата част определението е правилно и като такова ще бъде потвърдено.

Пред въззивната инстанция:

На въззивниците с оглед изхода на спора по въззивната жалба разноски не се следват.

Съгласно трайната съдебна практика, вкл. на ВКС, разноски в производство по разноски /по чл.248 ГПК/ не се присъждат и същите остават за тяхна сметка по начина по който са направени /Определение № 393/17.09.2018 г. по гр. д. № 2845/2018 г. на ВКС, IV ГО; Определение № 489 от 17.10.2017 г. по ч.гр. д. № 3926/2017 г. на ВКС, IV ГО; Определение № 552 от 25.11.2016 г. по ч.гр. д. № 4894/2016 г. на ВКС, IV ГО; Определение № 205 от 19.12.2018 г. по ч.гр. д. № 4518/2018 г. на ВКС, І ГО; Определение № 254/05.08.2020 г. по ч.т.д. № 810/2020 г. на ВКС, І ТО; Определение № 278/01.07.2020 г. по ч.гр. д. № 1338/2020 г. на ВКС, ІІІ ГО; Определение № 75/14.02.2019 г. по ч.гр. д. № 4561/2018 г. на ВКС, ІІІ ГО и др./.

Ответникът по жалбата не е правил разноски и такива не му се присъждат.

Относно претенцията по чл.38, ал.2 ЗАДв.:

Процесуалният представител на ответника по жалбата /и в процеса/ адв. С. претендира адв. възнаграждение за оказаната от него безплатна правна помощ. Представен е договор за правна защита и съдействие, в което е посочено, че сеаказва такава на основание чл.38, ал.1,т.3 от ЗАдв. В списъка по чл.80 ГПК тази правна помощ е оценена на сумата в размер на 4422,67 евро.

Доколкото присъждането на адв. възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗАдв. е в правомощието на съда, тъйкато се касае до „заварен“ случай, и при съобразяване с фактическата и правна сложност на спора, но същевременно, че пред настоящата инстанция беше проведено само едно публично съдебно заседание, съдът определя адв. възнаграждение в размер на 1 500 евро или 2 933,70 лв.

Водим от горното, АПЕЛАТИВЕН СЪД-СОФИЯ