РЕШЕНИЕ

№ 210

гр. Плевен, 09.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: СИЛВИЯ ЦВ. КРЪСТЕВА Членове: РЕНИ В., Г.А ЕМИЛИЯ, АТ. КУНЧЕВА при участието на секретаря Ж. Н. С. като разгледа докладваното от РЕНИ В. Г.А Въззивно гражданско дело № 20244400500051 по описа за 2024 година С решение № 1667/28.11.2023 г. по гр.д.№ 20234430101306 по описа за 2023 година на ПлРС е признато за установено на основание чл.422, ал.1 от ГПК, че М. Л. К. и К. Г. К. дължат солидарно на „Топлофикация - Плевен“АД със седалище гр.Плевен 900.56 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от 01.11.2018 г. до 30.04.2022 г. и сумата от 184.14 лв., представляваща лихва за забава за периода от 03.01.2019 г. до 02.12.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 14.12.2022 г. до окончателното й изплащане, за които вземания е издадена Заповед за изпълнение № 3696 от 19.12.2022 г. по ч.гр.д.№ 6551/2022 г. по описа на ПлРС.Осъдени са на основание чл.78, ал.1 от ГПК М. Л. К. и К. Г. К. да заплатят на „Топлофикация-Плевен“АД със седалище гр.Плевен сумата от 75 лв., представляваща деловодни разноски в заповедното производство и сумата от 515 лв., представляваща деловодни разноски в исковото производство.

Депозирана е въззивна жалба от М. Л. К. и К. Г. К. против решение № 1667/28.11.2023 г. по гр.д.№ 20234430101306 по описа за 2023 година на ПлРС, което се обжалва изцяло.Излагат се доводи, че същото е неправилно, незаконосъобразно и необосновано при нарушаване на съдопроизводствените правила и непълнота на доказателствата.Прави се искане да се отмени изцяло обжалваното решение на първоинстанционния съд и да се постанови ново по съществото на спора, с което да се отхвърлят предявените от „Топлофикация -Плевен“ЕАД със седалище гр.Плевен установителни искове срещу тях като неоснователни и недоказани.

За въззиваемата страна „Топлофикация-Плевен“ЕАД със седалище гр.Плевен, чрез пълномощник, е представено писмено становище, според което първоинстанционният съд е допуснал събирането на всички необходими и относими доказателства.Прави се искане да се постанови съдебно решение, с което да се остави в сила постановеното по гр.д.№ 1306/2023 г. решение № 1667/28.11.2023 г. по описа на ПлРС.

Въззивната жалба е процесуално допустима, а по същество – неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и допустимо, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

На основание чл.272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд.Във връзка с въведените доводи във въззивната жалба съдът намира следното.

На първо място във въззивната жалба са посочени допуснати процесуални нарушения.

В тази насока на първо място се сочат нарушения в заповедното производство.

На първо място според въззивната жалба ПлРС е отказал да изпълни разпоредбата на чл.633 ГПК.В този смисъл е задължително решение по дело С-618/10 на СЕС във връзка с 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в договорите.Всеки съд е длъжен в заповедното производство служебно (чл.7, ал.1 ГПК) да изследва договора между страните по спора за неравноправни клаузи; трябва ищецът да е представил договор; чл.412 и чл.413 ГПК не освобождават съда от посоченото задължение; на ответника не е представен договор, от който да е видно дали ФЛ е страна по сделка с ищеца; първоинстанционният съд не е взел отношение по възражението на ответника за неравноправни клаузи в неприетите ОУ.

Чл.412 и чл.413 ГПК регламентират съдържанието на заповедта за изпълнение и обжалването й.

В заповедното производство заповед за изпълнение може да бъде издадена, ако искането не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обосновава вероятност за това.

Съгласно ТР № 2/25.05.2017 г. на ВКС по т.д.№ 2/2016 г., ОСГК, за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна собственост, се прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата на чл.62 във връзка с §1 от ДР на ЗЗП.

На следващо място се сочи, че съдът е отказал да се съобрази с чл.3 от Европейския регламент 805/2004 за безспорните вземания.

Чл.3 от Регламент (ЕО) № 805/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 21 април 2004 г. за въвеждане на европейско изпълнително основание при безспорни вземания определя кое вземане се счита за безспорно, а в чл.5 е посочено, че съдебното решение, което е удостоверено като европейско изпълнително основание в държавата –членка по произход, се признава и изпълнява в другите държави –членки без необходимост от декларация за изпълнение и без възможност за противопоставяне на неговото признаване.

Неоснователно се сочи във въззивната жалба, че заявлението е нередовно и поради факта, че ищецът не е представил на съда доказателство за наличие на облигационни отношения с ответника.

Съгласно чл.413, ал.1 ГПК заповедта за изпълнение не подлежи на обжалване, а към заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК са приложени приложимите Общи условия.

На следващо място се сочи във въззивната жалба, че съдът не се е съобразил с ТР 1/2013 г. на ВКС - т.5.Считат, че ако съдът беше поискал ищецът да представи договора на ТЕ и се окаже, че мястото на продажбата е абонатната станция на сградата с процесния имот и на това място купувач е етажната собственост, то посоченият в иска ответник не е страна по сделка с ищеца и искът е недопустим.

Според ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК, когато касационната инстанция констатира, че ИМ е нередовна поради противоречие между обстоятелствената част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице и петитум, насочен срещу друго лице, въззивното решение е недопустимо и подлежи на обезсилване, като делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.

Предявеният иск срещу въззивниците като физически лица като клиенти на топлинна енергия за битови нужди е процесуално допустим.

На следващо място във въззивната жалба се сочи нарушение на т.2б от ТР 4 по Тълкувателно дело 4/2013 г. на ОСГТК, като се сочи, че заповедта по чл.410 ГПК е издадена в нарушение на същото.Изразът „доставена топлинна енергия за периода… на стойност …. лева“ не е индивидуализация на родово определена вещ.За да е налице индивидуализация е необходимо да е посочено основанието и размера на доставената ТЕ, основание е посочено в чл.9, пар.3, б.“б“ от Директива 2012/27/ЕС: отопление на имот, отопление на общи части и БГВ, а размерът -количеството ТЕ в КВтч за всяко едно основание и едва тогава - цена на ТЕ на всяко едно основание поотделно и накрая - обща сума.Заповедният съд не е трябвало да издава заповедта по чл.410 ГПК, а да я отхвърли.

Както се посочи по-горе, заповедта за изпълнение не подлежи на обжалване.

В процесния случай е налице идентичност между претенцията, която е предмет на издадената заповед за изпълнение на 19.12.2022 г. и заявената с исковата молба.

На следващо място се сочи относно пасивната процесуална легитимация на ответника, че конструкцията на чл.153, ал.1 ЗЕ и чл.150, ал.2 ЗЕ не е правна конструкция, не следва да се прилага, налице е противоречие между норми от два специални закона - ЗЗП и ЗЕ, допуснато е нарушения на чл.411, ал.2, т.2 ГПК.

Пасивната процесуална легитимация произтича от правното твърдение на ищеца - ищецът посочва с коя страна има спор.Условието е тази страна да разполага с процесуална правосубектност, а въззивниците разполагат с такава.

На следващо място се сочи във въззивната жалба за нарушения по ИМ и подготовката на делото за о.с.з.

На първо място в тази насока се сочи нарушение на чл.129 ГПК във вр.с чл.128 ГПК - по конкретно чл.128, т.3 ГПК, тъй като копия от доказателствата не винаги са предоставени на ответника.

Видно от изпратените до въззивниците две съобщения от 22.03.2023 г. в тях е посочено, че се изпраща препис от исковата молба ведно с приложенията.

На следващо място се сочи нарушение на чл.129 ГПК във вр.с чл.127, ал.2 ГПК.

Общите изисквания за редовност на исковата молба са установени в чл.127 ГПК.Съгласно чл. 127, ал.2 ГПК, ищецът е длъжен да посочи доказателствата и конкретните обстоятелства, които ще установява с тях, както и да представи заедно с исковата си молба всички писмени доказателства. От текста на разпоредбата следва, че изискването се отнася за тези доказателства, които установяват твърденията на ищеца и ще бъдат преценявани от съда при произнасянето по съществото на правния спор, т.е. това са доказателства, които разкриват основателността на предявения иск. Изискването за представянето им с исковата молба не е условие за нейната редовност, тъй като съдът ще се произнесе и по искова молба, която не е придружена от такива писмени доказателства.

На следващо място се сочи нарушение на чл.180 и чл.183 ГПК, като всички копия на частни документи, представени в ИМ са без подпис и печат, съдът си спестява указания по чл.180 и чл.183 ГПК, следвало е първоинстанционният съд поне да изиска платежните нареждания да бъдат заверени от банката.

Чл.180 ГПК регламентира достоверната дата на частен документ, а чл.183 ГПК представяне на документи на хартиен носител.

Представените с ИМ документи отговарят на изискването на чл.183, ал.1, изр.1-во ГПК.

На следващо място се сочи във въззивната жалба, че е налице нарушение на чл.190 ГПК, тъй като нито едно от исканията на ответника за предоставянето на писмени доказателства (фактури, дебитни и кредитни известия, писмен договор за продажба на ТЕ, договор за присъединяване на процесната сграда към топлопреносната мрежа, изравнителни сметки, протоколи и др.) от въззиваемия не е било уважено от съда.

В ОИМ са направени искания по чл.190, ал.1 ГПК от М. К. и Л. К., в определението от 11.05.2023 г. първоинстанционният съд е дал указания в тази насока на ищеца, който с молба от 28.06.2023 г. е представил допълнително писмени доказателства, като в хода на първоинстанционното производство не са имали други доказателствени искания.

На следващо място се сочи във въззивната жалба недопустимост на иска при проверка на ИМ съгласно чл.130 ГПК - съдът не е установил правния интерес на ищеца срещу ответника, което е абсолютна предпоставка за допустимостта на иска -в случая това е писмен договор за продажба на ТЕ, сключен между ищеца и ответника.

Предявените искове са процесуално допустими, тъй като възраженията по чл.414 ГПК, както и предявяването на исковата молба, е направено в преклузивните срокове по ГПК.

Въззиваемият има правен интерес от предявяването им, тъй като претендира доставена, но незаплатена топлинна енергия до имота на въззивниците на посочения адрес, както и услуга „дялово разпределение“ за периода от 01.11.2018 г. - 30.04.2022 г. На следващо място се сочи в общи принципни пороци, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на материалния закон, което е директно нарушение на чл.5 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК.Решението страда от липса на мотиви, с което е нарушена нормата на чл.236, ал.2 във вр.с чл.235, ал.4 ГПК.

На първо място в тази насока относно относимото доказателство въззивниците се позовават на чл.25; чл.26; чл.87; чл.89; чл.112-115; чл.124- 125 от ЗДДС; на глава осма; глава осемнадесета от ЗДДС.

В тази насока към исковата молба са представени препис-извлечение за исковия период; таблица извлечение по пера, както и фактури.

За изясняване на спорните по делото обстоятелства е назначена ССЕ, изготвена от ВЛ Илиева, неоспорено от страните, което съдът възприема като обективно и компетентно, се установява, че размерът на главницата, представляваща стойността на консумирана и незаплатена топлинна енергия за периода от 01.11.2018 г. - 30.04.2022 г. е 900.56 лв., а размерът на лихвата за периода от 03.01.2019 г. - 02.12.2022 г. е 184.14 лв., като не са налице плащания по процесната партида за начислените суми за процесния период.

Относно заключението на техническата експертиза, на първо място във въззивната жалба се сочи, че следва да се отговори на въпроса монтиран ли е търговски уред топломер по който се извършва реалното отчитане на топлинна енергия, преминаваща в собственост на клиентите съгласно изискванията на ЗЕ и Наредба № 16 и Наредба № 15 от 28.07.2005 г. за технически правила и нормативи за проектиране, изграждане и експлоатация на обектите и съоръженията за производство, пренос и разпределение на топлинна енергия; спазени ли са изискванията на Наредба № 16-334 от 6 април 2007 г. за топлоснабдяването.

От заключението на ВЛ доц.д-р инж. Иванов, което съдът възприема като обективно и компетентно, се установява, че за процесния период от 01.11.2018 г. - 30.04.2022 г. е имало монтирани три общи търговски топломера - за периода 31.01.2017 г. - 13.02.2019 г.; 13.02.2019 г. -06.02.2021 г.; 08.02.2021 г. - 06.02.2023 г.Те са преминавали през метрологичен контрол на всеки 2 години.Абонатната станция е работила през процесния период.Потреблението по тип разпределение на топлинна енергия в сградата с процесния имот и изчислено чрез лицензиран софтуер.ТЕ за ап.8 на процесния адрес е била начислявана за сградна инсталация и отоплително тяло без топлоразпределител съгласно нормативната уредба.

Във въззивната жалба е поставен въпросът извършено ли е съобразно предвидените нормативни правила правилното и справедливо разпределение на количеството ТЕ, доставено до АС, в която е имота на въззивниците, както и спазени ли са или са нарушени изискванията на Стандарт БДС EN 834.

От заключението на СТЕ се установява, че ВЛ е получило документите на констативни протоколи за демонтаж и монтаж на топломерите и водомерите в АС и не е открила нередовности.Посочено е, че коефициентите на максимален специфичен разход са пресметнати съгласно стандарт БДС EN 834.

На следващо място във въззивната жалба се сочи, че следва да се отговори на въпроса има ли монтиран в АС с административен адрес гр.Плевен, бул.“Д.П.“№•, вх.•, ап.• топломер за измерване на точното количество ТЕ, постъпило в тръбите на СИ, каквото е първото основно изискване на стандарта БДС EN 834.

В тази насока от заключението на СТЕ се установява, че топломерът, намиращ се в АС на процесния административен адрес измерва точното количество ТЕ, постъпило към сградата.

На следващо място във въззивната жалба се поставя въпросът как ФДР „Холидей и Райзен“ ЕАД е изчислила делът на топлинната енергия на имота от отдадената ТЕ от сградната инсталация след 1.6.2014 г. на основание т.6.1.1 от Методика към наредба № 16-334 от 6 април 2007 г. за топлоснабдяването, както и спазени ли са или са нарушени изискванията на Стандарт БДС EN 834.

В заключението на СТЕ е посочено, че въззиваемият има сключен договор за извършване на дяловото разпределение с фирмата „Холидей и Райзен“ЕАД.Същата извършва разпределение на топлинната енергия по имоти съгласно нормативната уредба, в т.ч. и разпределение на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.Според ФДР коефициентите на максимален специфичен разход са сметнати съгласно стандарт БДС EN 834.При тази отоплителна инсталация не е възможно монтиране на отделен топломер за СгрИ.При присъединяване на сградата - етажна собственост към топлопреносната мрежа проектната мощност е съобразно представения проект.

Следващият въпрос във въззивната жалба е каква е проектната мощност на отоплителната инсталация предоставена на ФДР „Холидей и Райзен“ЕАД от въззиваемия и определена ли е на базата на инвестиционен проект съгласно §18, т.13а от Наредбата? В тази насока ВЛ е посочило, че проектният отоплителен товар на сградата се определя от проектанта, изготвящ проекта на вътрешна отоплителна инсталация, като АС е въведена в експлоатация съгласно нормативната уредба към 1982 г.Въззиваемият е извършил реконструкция на АС, като ВЛ е посочило съответната проектна мощност.

Следващият въпрос във възизвната жалба е свързан с въпроса /6/ как е определен и изчислен проектния отоплителен товар на сградата и каква е стойността му?Има ли инвестиционен проект, с който е определен, както и какви са параметрите му съгласно Наредба № 15 от 28 юли 2005 г. за технически правила и нормативи за проектиране, изграждане и експлоатация на обектите и съоръженията за производство, пренос и разпределение на топлинна енергия на основание чл.187.(1) във вр. с чл.186, чл.198 и приложение № 24“; „чл.201. и приложение № 25“; „чл.204 и приложение № 26“.

В тази насока ВЛ е посочило, че проектният отоплителен товар и топлинните загуби на сградата са определени от проектант, изготвящ проекта на вътрешно отоплителната инсталация, като е посочил и конкретните й параметри.

На следващо място във въззивната жалба е посочено какви са видовете и стойностите, характеризиращи типа на сградата и техните топлофизични показатели, които ФДР е използвала при изчисляване на количеството топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация? ВЛ е посочило, че не са представени данни, характеризиращи типа на сградата, заверени в цифров заверен вид, а те косвено се използват при изчисляването на количеството топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация.

Във въззивната жалба на следващо място е поставен въпросът как са изчислени топлинните загуби за сградата, както и какво е отношението на инсталираната мощност на СИ спрямо общата мощност на отоплителната инсталация? В тази насока ВЛ е посочило, че топлинните технологични разходи /ТР/ са намалени от показанията на общия топломер в АС, а останалата ТЕ е разпределена от ФДР, съгласно нормативната уредба.Те са отразени във фактурите на клиентите и са за сметка на въззиваемия.

На следващите поставени въпроси под № 9 във въззивната жалба ВЛ е посочило, че ТР в АС са пресметнати съгласно методика, изготвена от колектив с предс.проф.А.к. от ТУ –София, това е единият от допустимите варианти за определяне.За процесния период ТР са дадени в таблица 1; температурите на топлоносителя в подаващата и връщащата магистрали и температурата на почвата на дълбочина 125 см са дадени в таблица 4.

Следващия въпрос във въззивната жалба е свързан с въпрос №10 на СТЕ относно въвеждането на АС в експлоатация съгласно нормативната уредба.

В тази насока ВЛ е посочило, че АС е въведена в експлоатация съгласно действащата нормативна уредба към 1982 г.След промяната на Наредба №16- 334 от 6 април 2007 г. за топлоснабдяването, влязла в сила от 01.06.2014 г., съответно чл.34, ал.1 и ал.2 от същата в ОС са извършени задължителни настройки.

Следващия въпрос във въззивната жалба е свързан с отговора на задачите, поставени на СТЕ под № 11 относно това включени ли са всичките самостоятелни обекти в сградата в режима на определяне и разпределяне на сградната мощност, то ВЛ е посочило, че в сградата е предвидено отопление по проект в режима на определяне и разпределяне на сградната мощност са включени 48 имота на клиенти с общ обем 7570.97 м3.

Следващият въпрос във въззивната жалба касае отговорите на въпросите, поставени под № 12 на СТЕ.

ВЛ е посочило, че след промяната на Наредба № 16-334 от 6 април 2007 г. за топлосналбдяването, влязла в сила на 01.06.2014 г., съответно чл.34, ал.1 и ал.2 са извършени задължителни настройки на АС, чиито параметри са посочени от него.

Следващият въпрос е свързан с поставената задача на ВЛ на въпрос № 13 относно щранг-лирите.

В тази насока ВЛ е посочило, че начисленият разход за щранг-лирата е в пряка зависимост от нейните размери и мощност.Инсталираната мощност се определя по изчислителен път и се прилага разпоредба по т.6.5 от Методика за дялово разпределение към Наредбата за топлоснабдяване.Мощностите са определени при температура 90/70/20 градуса.Количеството ТЕ за щранг- лирата 417 Вт се определя от ФДР.

Следващият поставен във въззивната жалба въпрос е свързан с отговорите на СТЕ по задачите в т.14.

ВЛ е посочило, че количеството ТЕ Qu, kWh, отдадена от сградната инсталация, се определя от лицето по чл.139, ал.1 ЗЕ, извършващо дяловото разпределение, съгласно т.6.1.1 от Методиката към Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването, като при въззиваемия няма представено решение от Етажната собственост за определяне на количеството ТЕ, отдадена от сградната инсталация по друг начин.ВЛ е посочило конкретните параметри в таблица 3, 4 и 1.

На следващо място относно поставения въпрос под 16 на СТЕ и посоченото във въззивната жалба, ВЛ е посочило, че количеството ТЕ Qu, kWh, отдадена от сградната инсталация, се определя от лицето по чл.139, ал.1 ЗЕ съгласно т.6.1.1 от Методиката към Наредба №Е-РД-04-1 от 12.03.2020г. за топлоснабдяването.ТЕ, отдадена от сградната инсталация, се разпределя между всички потребители пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект.Вл е посочило конкретните параметри на отношението на инсталираната мощност на СИ спрямо общата отоплителна мощност за процесния период.

На следващо място във връзка с въпрос № 17 на СТЕ, то ВЛ е посочило, че температурата на подаващата и връщаната вода, специфичния разход за подгряване на гореща вода и коефициента на отношението на показанията на общия водомер към сумата на показанията на индивидуалните водомери са дадени в таблица 4.

Следващият въпрос във въззивната жалба е свързан с въпросите по т.18 на СТЕ.

ВЛ е посочило, че специфичният разход за БГВ на абонатната с адрес ул.Д.П. 14 по отоплителни сезони е даден в таблица 1.

В т.2 на въззивната жалба относно мотивирането на решението, на първо място се сочи, че след 2007 г. вече не могат да се сключват договори между ЕС и фирма за дялово разпределение по силата на §5 и §6 от ДР на Наредба 16-334, а действащите подобни договори са прекратени.В решението си първоинстанционният съд се позовава на отдавна (преди 2007 г.) прекратения договор между СЕС и ФДР.Основанието не може да бъде чл.150 ЗА, а чл.149, ал.1, т.6, уреждащ продажбата на ТЕ от доставчик на собственици на имоти в многофамилна сграда.

В тази насока са представени писмени доказателства - стр.38-47 пред първоинстанционния съд.Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. е обн.ДВ бр.34/2007 г., отм.ДВ бр.25/2020 г. Следва да се приеме, че горепосоченият договор е валиден ( определение № 821/17.06.2014 г. на ВКС по гр.д.№2210/2014г., ІІ г.о.).

Относно мотивиране на решението (т.2) е посочено, че след 2007г. вече не могат да се сключват договори между ЕС и фирма за дялово разпределение по силата на §5 и §6 от ДР на Наредба 16-334, а действащите подобни договори са прекратени.Следователно представеният договор е прекратен далеч преди процесния период.

От доказателствата по делото се установява, че сградата - етажна собственост с адрес гр.П., ул.“Д.П.“№ 14 има сключен договор за дялово разпределение с фирма „Холидей и Райзен“ АД, като същата ежемесечно отчита уреди за дялово разпределение в имотите на клиентите, а въззиваемият ежемесечно фактурира потребената топлинна енергия.

Съгласно §6 от ДР на Наредба № 16-334 за топлоснабдяването (отм., изм.ДВ бр.99/2013 г.) топлопреносното предприятие сключва договор с лицето по чл.139б, с което СЕС е била в договорни отношения за отоплителен сезон 2006/2007 г., като клиентите в СЕС могат да сменят лицето, което до влизане в сила на наредбата е извършвало дяловото разпределение, при спазване на разпоредбите по чл.139б и чл.140, ал.2 ЗЕ.

Сочи се също така във въззивната жалба, че основанието не може да бъде чл.150 от ЗЕ с оглед на записаното в исковата молба (продажба на ТЕ при абонатната станция), а чл.149, ал.1, т.6, уреждащ продажбата на ТЕ от доставчик на собственици на имоти в многофамилна сграда.Излагат се доводи във връзка с приетото в обжалваното решение, че ОУ на въззиваемия стават задължителни за потребителя, без да е нужно потребителят изрично и писмено да ги е приел, т.е. има договорни отношения без съгласие на една от страните, като се позовават на чл.9 от ЗЗД, както и на чл.147а от ЗЗП, според който ОУ обвързват потребителя само ако ги е приел чрез своя подпис.

Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и клиента, по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия (решение № 35/21.02.2014 г. на ВКС по гр.д.№ 3184/2013 г., ІІІ г.о. ).В тази насока следва да бъде съобразено и тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. на ВКС по т.д.№ 2/2016 г., ОСГК.

На следващо място във въззивната жалба се сочи, че в първоинстанционното решение не е посочено на какви единични цени на ТЕ се претендира заплащане от страна на въззивниците, в ЗЕ няма предвиден ред за утвърждаване на договорни цени, а ДКЕВР в индивидуален административен акт утвърждава пределни, а не договорни цени, като се позовава и на решение на съда (четвърти състав) от 23 октомври 2014 година по съединени дела С-359/11 и С-400/11.

Съгласно чл.153, ал.1 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в СЕС, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са длъжни да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл.36, ал.3.В ал.2 на този текст е предвидена възможност за собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в СЕС да поискат прекратяване на топлоснабдяването.

На следващо място във въззивната жаба се сочи, че съдът не е посочил към кого е задължението за плащане, защото не е изяснил кой правен субект е доставчикът на ТЕ до имота на въззивниците-въззиваемият, ФДР или етажната собственост.

В процесния случай в приложените фактури е посочено, че задължение за плащане на топлинна енергия за процесния период е към въззиваемия, който е посочен като доставчик.

Въззиваемият е топлопреносно предприятие по смисъла на ЗЕ, поради което са приложими разпоредбите и на чл.150 и сл. от ЗЕ.

Той няма качеството на доставчик на топлинна енергия съгласно чл.149а, ал.2 от ЗЕ, поради което не са приложими в процесния случай и разпоредбите на чл.149, ал.1, т.6 от ЗЕ, чл.149б от ЗЕ, на които се позовават въззивниците.

На следващо място във въззивната жалба се сочи, че СИ е обща част и ако нещо се дължи (в нарушение на 2006/32 ЕО и 2012/27 ЕС), то по закон трябва да се заплаща от общата каса на етажната собственост по чл.51 от ЗУЕС.Сочи се също така, че първоинстанционният съд е направил погрешни фактически и правни заключения в решението си, самият стандарт БДС EN 834 в раздел А4 ясно постулира, че няма отделно количество ТЕ за сградна инсталация.

Чл.51 от ЗУЕС регламентира консумативните разходи и разходите за текущо поддържане, но в процесния случай се касае за доставена топлинна енергия през процесния период до имота на въззивниците, т.е. няма основание за заплащането й от етажната собственост.

Според чл.142, ал.2 от ЗЕ ТЕ за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадено от сградната инсталация, топлина енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите, като по този начин тя отделно е посочена в приложените фактури.

Съгласно чл.155, ал.2 от ЗЕ, на която разпоредба се позовават въззивниците, предвижда, че топлопреносното предприятие фактурира консумираното количество топлинна енергия въз основа на действителното потребление най-малко веднъж годишно.В процесния случай обаче, съгласно чл.155, ал.1, т.3 от ЗЕ, клиентите на топлинна енергия в сграда-етажна собственост, заплащат консумираната топлинна енергия по един от избраните от тях начини - по реална месечна консумация в процесния случай.

В СТЕ е посочено, че според ФДР „Холидей и Райзен“ коефициентите на максимален специфичен разход са сметнати съгласно стандарт БДС EN 834.

На следващо място във възивната жалба се сочи, че първоинстанционният съд е нарушил чл.15 ЗНА, като е приложил погрешна формула от наредба за изчисляване на количество ТЕ, вместо да приложи нормативните документи от по-висок ранг - чл.38а, чл.155, ал.2 ЗЕ, чл.66 ЗЕЕ, чл.9, чл.10, Приложение VІІ от Директива 2012/27/ЕС, Международен стандарт БДС EN 834 за разпределителите.

Не е допуснато горепосоченото нарушение на чл.15 от ЗНА.

За определяне на конкретно дължимите месечни суми за доставена топлинна енергия до процесния недвижим имот първоинстанционният съд е допуснал ССчЕ и СТЕ.

На следващо място се сочи във въззивната жалба, че без никакви документи (изисква се писмен договор) първоинстанционният съд е възприел, че сградата е присъединена към топлопреносната мрежа, като въззиваемият не е провел дейността си с изискванията на чл.138, ал.1 от ЗЕ във вр. с нормите за присъединяване на клиенти към топлопреносната мрежа от Наредба 16-334 (от чл.17 до чл.35).

Съгласно чл.138, ал.1 от ЗЕ присъединяването на производителите и клиентите към топлопреносната мрежа се осъществява въз основа на писмен договор с топлопреносното предприятие при условията и по реда на наредбата по чл.125, ал.3, като ЗЕ е обнародван през 2003 г. Наредба № 16-334 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването е отменена ДВ бр.25/2020 г. От доказателствата по делото се установява, че АС е въведена в експлоатация съгласно действащата нормативна уредба към 1982 г., т.е. преди влизането в сила на ЗЕ.

На следващо място във въззивната жалба се сочи, че първоинстанционният съд е приел, че ответникът е собственик на имота, което касае вещни права и няма отношение към облигационните взаимоотношения по продажбата на стоки.

Собственикът на процесния недвижим имот съгласно приложения нотариален акт от 26.02.2008 г. е трето лице, като въззивниците са със запазено право на ползване и обитаване на имота.

Следователно те като носители на вещното право на ползване върху процесния имот дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно ЗЕ за процесния период (определение № 485 от 30.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 124/2015 г., III г. о.).

На следващо място във въззивната жалба се изразява становище, че юристконсултското възнаграждение не е дължимо - чл.78, ал.8 ГПК.

За заповедното производство от първоинстанционния съд са определени 50 лв. за юристконсултско възнаграждение, а за исковото производство в размер на 100 лв.

Това са минималните размери съгласно чл.78, ал.8 от ГПК във вр. с чл.37 от ЗПП във вр.с чл.25, ал.1 и чл.26 от Наредбата за заплащане на правната помощ.

Въз основа на гореизложеното следва да се приеме, че не са налице основания за отмяна на обжалваното решение и същото следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора в полза на въззиваемия са дължими разноски по делото съгласно чл.78, ал.8 ГПК в размер на 100 лв. - юристконсултско възнаграждение, която сума следва да бъдат осъдени въззивниците да му заплатят.

Водим от горното, съдът