Решение № 14 от 3.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 4429/2023 г.

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК. С решение № 12816 от 15.11.2022 г., постановено по гр. д. № 30891/2022 г. по описа на СРС, 179- ти състав, поправено с решение № 1979 от 10.02.2023 г., постановено по гр. д. № 30891/2022 г. по описа на СРС, 179- ти състав, е признато за установено по исковете, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Етажните собственици на сграда, находяща се в гр. София, Столична община – район Оборище, ул. „Г. С. •••••••, представлявани от В.М.Г., собственик на ап. 10, като председател на управителния съвет на ЕС, срещу Й. В. Б. с правно основание чл. 51, ал. 1 във вр. с чл. 50, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 48, ал. 8 ЗУЕС, че Й. В. Б. дължи на Етажните собственици на сграда, находяща се в гр. София, Столична община – район Оборище, ул. „Г. С. •••••••, сумата от 934, 08 лева, представляваща сбор от месечни вноски за периода от 01.05.2019 г. до 31.12.2021 г., ведно със законната лихва, считано от дата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателно изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. 72683/2021 г. по описа на СРС, 179-ти състав, като е отхвърлен искът за сумата от 110, 04 лева, представляваща – еднократна вноска за извършване на ремонт на хидро и топлоизолация. В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ответницата Й. Въбранова Б. срещу решението, в частта с която е признато за установено по исковете, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Етажните собственици на сграда, находяща се в гр. София, Столична община – район Оборище, ул. „Г. С. •••••••, представлявани от В.М.Г., собственик на ап. 10, като председател на управителния съвет на ЕС, срещу Й. В. Б. с правно основание чл. 51, ал. 1 във вр. с чл. 50, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 48, ал. 8 ЗУЕС, че Й. В. Б. дължи на Етажните собственици на сграда, находяща се в гр. София, Столична община – район Оборище, ул. „Г. С. •••••••, сумата от 934, 08 лева, представляваща сбор от месечни вноски за периода от 01.05.2019 г. до 31.12.2021 г., ведно със законната лихва, считано от дата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателно изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. 72683/2021 г. по описа на СРС, 179-ти състав. Във въззивната жалба са изложени съображения за недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение, като постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и при необоснованост на изводите на съда. Твърди се, че решението в обжалваната част е недопустимо, тъй като в диспозитива на същото е посочено лице, срещу което процесните искове не са били предявени. Излагат се възражения досежно формирането на претендираните от ищеца месечни вноски, доколкото в ЗУЕС определянето на вноските за поддържка и управление и на вноските за фонд „Ремонт и обновяване“ е регламентирано по различен начин. Навежда се, че по делото липсват доказателства за влизане в сила на процесните решения на ОС на ЕС по отношение на ответницата, въпреки което районният съд е приел, че същите са влезли в сила и подлежат на изпълнение, независимо от това, че противоречат на императивните разпоредби на чл. 51, ал. 1 ЗУЕС и чл. 52, ал. 2 ЗУЕС. Релевирани са множество възражения за незаконосъобразност на приетите решения от ОС на ЕС – липсват доказателства за начина на уведомяване на собствениците, липсва протокол за поставяне на покана за събранието и дневния ред на същото, липсват доказателства за уведомяване на собствениците за изготвяне на протокола, не е изпращан препис от същия на собствениците, за да може да го оспорят по предвидения ред. Във връзка с така наведените възражение се твърди, че пред първоинстанционния съд ответницата е направила възражение, че спрямо нея решението на ОС /за определяне на месечните вноски/ не е влязло в сила, тъй като същата изобщо не е била уведомена нито за провеждане на ОС, нито за резултата от него, поради което е била лишена и от възможността да оспори решението, като това възражение първоинстанционният съд не е обсъдил. Сочи се, че по делото са представени доказателства, че ответницата не живее на адреса. Моли се съдът да обезсили решението в обжалваната част, а при условията на евентуалност – да го отмени, като вместо него постанови ново, с което да отхвърли предявените искове. Претендират се разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца – Етажните собственици на сграда, находяща се в гр. София, Столична община – район Оборище, ул. „Г. С. •••••••, в който е изразено становище за нейната неоснователност. Моли се съдът да отхвърли въззивната жалба и да потвърди решението в обжалваната част. Претендират се разноски. Решението, в частта с която е отхвърлен искът за сумата от 110, 04 лева, представляваща – еднократна вноска за извършване на ремонт на хидро и топлоизолация, като необжалвано от ищеца /въззиваем/ е влязло в законна сила. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е допустима. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. В тази връзка неоснователни са възраженията на въззивницата за недопустимост на първоинстанционното решение. Това е така, защото в действителност в диспозитива на същото е допусната грешка досежно имената на ответника, т.е. лицето, спрямо което съдът е приел за установено, че дължи посочената сума, но с решение № 1979 от 10.02.2023 г., постановено по гр. д. № 30891/2022 г. по описа на СРС, 179- ти състав, допуснатата очевидна фактическа грешка е отстранена, като е постановено, че на ред 7 от диспозитива на обжалваното решение вместо „В.М.Г.“ следва да се чете „Й. В. Б.“. Следователно обжалваното решение не е постановено спрямо лице, срещу което процесните искове не са били предявени. По правилността на решението въззивният съд установява следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от Етажните собственици на сграда, находяща се в гр. София, Столична община – район Оборище, ул. „Г. С. •••••••, с която са предявени искове за установяване на вземанията на ищеца за такса за управление и поддръжка на общите части на етажната собственост и за вноски във фонд „Ремонт и обновяване“ /ФРО/. Между страните във въззивното производство не се спори, че ответницата е собственик на самостоятелен обект в сградата, намираща се в режим на етажна собственост – ап. 14, находящ се в гр. София, община Столична, район Оборище, в жилищна сграда на ул. „Г. С. •••••••, на 5-и етаж, заедно с 4, 88 % ид. ч. от общите части на сградата. От представения по делото протокол от общо събрание се установява, че по силата на взето на общо събрание на етажните собственици от етажната собственост, находяща се на посочения адрес, проведено на 26.05.2016 г., решение месечните вноски на етажните собственици за покрИ.е на разходите за управление и поддържка, както и вноските в полза на ФРО, са в общ размер на 6 лева за всеки % ид. ч. на месец. В изпълнение на указанията, дадени от въззивната инстанция с определение № 15199 от 14.12.2023 г. и с разпореждане № 11262 от 08.05.2024 г., постановени по гр. д. № 4429/2023 г. по описа на СГС, за отстраняване на нередовности на исковата молба ищецът е уточнил, че вноската за разходи за управление и поддържане на общите части на етажната собственост и тази за фонд „Ремонт и обновяване“ са по 1/2 от определената сума. Поради допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, изрязяващо се в изготвяне на непълен доклад по делото съобразно процесуалните изисквания на чл. 146, ал. 1 ГПК, доколкото в същия не е отразено възражението на ответницата, че не обитава процесния имот, респ. не е разпределена и доказателствената тежест по така релевираното възражение, въззивната инстанция при съдържащо се във въззивната жалба изрично оплакване и в изпълнение на указанията, дадени в т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, с определение № 14458 от 19.09.2024 г. е указала на страните, че по така направеното възражение, а именно че ответницата не обитава процесния имот, находящ се в етажната собственост, в тежест на ответницата е да установи при условията на пълно и главно доказване, че е пребивавала в имота си 30 или по- малко от 30 дни в рамките на всяка календарна година в периода 01.05.2019 г. – 31.12.2021 г., като на ответницата е дадена възможност да предприеме съответни доказателствени действия, вкл. и да релевира нови доказателствени искания съобразно дадените указания. В изпълнение на така дадените указания въззивницата ответница в срок е депозирала молба с вх. № 114231/22.10.2024 г., в която е релевирала следните доказателствени искания: 1./ за допускане и събиране на писмени доказателства /фактури от ЧЕЗ „Електрохолд България“ АД; фактура от „Софийска вода“ АД; главни отчети от „Техем“; имейл кореспонденция и разписки/ и 2./ за допускане и събиране на гласни доказателства чрез разпит на свидетел при режим на довеждане за установяване на периода, в рамките на който процесният имот не се обитава. С определение № 17608 от 04.11.2024 г. въззивният съд е приел, че доказателственото искане на въззивницата за допускане и събиране на гласни доказателства е допустимо, относимо и необходимо, поради което следва да бъде уважено, като е допуснал събирането на гласни доказателства чрез разпит на свидетел при режим на довеждане за установяване на периода, в рамките на който процесният имот не се обитава, и е указал на Й. В. Б. да доведе свидетеля за насроченото открито съдебно заседание. С протоколно определение, постановено в о. с. з., проведено на 27.11.2024 г., въззивният съд е допуснал и събрал като доказателства по делото представените с молба от 22.10.2024 г. писмени документи. В същото о. с. з. е разпитана доведената от ответницата въззивница свидетелка – А.Б.С.. От показанията на последната се установява, че сградата, в която се намира процесният апартамент, е в лошо състояние – външната врата не се затваря, вратичките на пощенските кутии са счупени, мръсно е, мазилките на стълбищата са наранени, в определен период от време асансьорът не е работел и има течове по кооперацията от недобро покривно покритие. Отделно от това, от събраните гласни доказателства се установява още, че и в процесния апартамент има множество течове, причинени от съсед на горния етаж, поради което имотът не се обитава и ответницата не може да дава жилището под наем, а единствено поне веднъж месечно заедно със св. С. ходят заедно, за да види ответницата в какво състояние се намира имотът й. Съдът счита, че следва да бъде дадена вяра на показанията на св. Б.. В действителност последната е близка на ответницата, поради което на основание чл. 172 ГПК показанията й следва да се преценяват внимателно с оглед на евентуална заинтересованост от изхода на делото, както и с оглед на всички други данни по делото. Във връзка с това настоящият съдебен състав счита, че показанията на св. Б. не разкриват недостоверност, преднамереност и/или непълнота. Напротив, те са логични, последователни и не се констатират вътрешни противоречия. Освен това, тези гласни доказателства се подкрепят от събраните във въззивното производство писмени доказателства – фактури от „ЧЕЗ „Електрохолд България“ АД; фактура от „Софийска вода“ АД; главни отчети от „Техем“, от които е видно, че за процесния имот за процесния период са заплащани символични по размер суми за комунални услуги. Съобразно установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното: Както вече беше посочено, във въззивното производство ищецът изрично е уточнил, че определеният по силата на взето на общо събрание на етажните собственици от етажната собственост, находяща се на посочения адрес, проведено на 26.05.2016 г., решение общ размер на месечните вноски на етажните собственици за покрИ.е на разходите за управление и поддържка, както и вноските в полза на ФРО –6 лева за всеки % ид. ч. на месец, включва вноска за разходи за управление и поддържане на общите части на етажната собственост и вноска за ФРО, които са в размер на 1/2 от определената сума. Във връзка с горното от представените писмени доказателства се установява, че общият размер на вноските, начислени на ответницата, за такса за управление и поддържка и за ФРО, за процесния период е 29, 28 лева месечно. С оглед уточненията, направени от ищеца в хода на въззивното производство, в този месечен размер се включват 14, 64 лева – вноска за управление и поддръжка, и 14, 64 лева – вноска за ФРО. Следователно в настоящия случай по реда на чл. 422 ГПК са предявени два установителни иска – иск за установяване на вземането на етажната собственост за вноски за разходи за управление и поддържане на общите части в размер на 468, 48 лева за периода 01.05.2019 г. – 31.12.2021 г. с правно основание чл. 51 ЗУЕС и иск за установяване на вземането на етажната собственост за вноски за ФРО в размер на 468, 48 лева за периода 01.05.2019 г. – 31.12.2021 г. с правно основание чл. 50 ЗУЕС. Във връзка с първия иск /за установяване на вземането на етажната собственост за вноски за разходи за управление и поддържане на общите части в размер на 468, 48 лв. за периода 01.05.2019 г. – 31.12.2021 г./ основният спор между страните е дали ответницата е пребивавала в имота си 30 или по- малко от 30 дни в рамките на всяка календарна година в периода 01.05.2019 г. – 31.12.2021 г. Съгласно чл. 51, ал. 1 ЗУЕС /в приложима редакция доп., ДВ, бр. 26 от 2016 год./ разходите за управление и поддържане на общите части на етажната собственост се разпределят поравно според броя на собствениците, ползвателите и обитателите и членовете на техните домакинства, независимо от етажа, на който живеят. Изключенията за лицата /собственици, ползватели и обитатели/ във връзка със задълженията им за разноските по управление и поддръжка на общите части в етажната собственост са предвидени в хипотезите на чл. 51, ал. 2 и ал. 3 ЗУЕС, а именно – разходите не се заплащат за деца, ненавършили 6- годишна възраст, както и от лица, пребиваващи в етажната собственост не повече от 30 дни в рамките на една календарна година /чл. 51, ал. 2 в приложима редакция изм. изцяло – ДВ, бр. 57 от 2011 г./, а по решение на общото събрание разходите се заплащат частично – 50 на сто от разходите за управление и поддържане, когато собственик, ползвател или обитател отсъства повече от 30 дни в рамките на една календарна година за времето на отсъствие /чл. 51, ал. 3 в приложима редакция изм. изцяло – ДВ, бр. 57 от 2011 г./ Разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС /в приложима редакция изм. изцяло – ДВ, бр. 57 от 2011 г./ регламентира освобождаването от задължение за плащане на разходите по ал. 1 за собственик, ползвател и обитател, който пребивава в етажната собственост не повече от 30 дни в рамките на една календарна година, като в този случай предвид характера на разходите за поддържане и управление на общите части в сградата законът намира за необосновано заплащането им от този собственик, обитател или ползвател, който на практика не ползва общите части в сградата, респ. няма принос за увеличаване на тези разходи. Тълкуването на нормите на чл. 51, ал. 2 и ал. 3 ЗУЕС е еднозначно – решенията по управлението и поддържането на общите части по правило се вземат от общото събрание на етажната собственост, в което е длъжен да участва всеки собственик, съразмерно на дела си в общите части, освен в предвидените от закона изключения. Според практиката на ВКС, обективирана в решение № 60181 от 20.10.2021 г., постановено по гр. д. № 86/2021 г. на ВКС, IV г. о., която настоящата инстанция изцяло споделя, общото събрание определя размера на паричните вноски за управление и поддържане на общите части на сградата, но по отношение на кръга от лицата, които могат да бъдат освободени от заплащане на тези разходи, неговите правомощия са ограничени от повелителния характер на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, според която собствениците, ползвателите и обитателите са освободени от задължение за внасянето на парични вноски за управление и поддържане на общите части, ако пребивават в етажната собственост не повече от 30 дни в рамките на една календарна година, т. е. пребиваващите в етажната собственост лица в хипотезите на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС са освободени изцяло от всички разходи /разноски и такси/ във връзка с дейности по управлението и поддържането на общите части на етажната собственост, без да е необходимо вземане на решение от общото събрание, освен при особен режим на управление на общите части /арг. от чл. 2, ал. 2 ЗУЕС/. С разпоредбата на ал. 2 се урежда изключение от общото правило на чл. 51, ал. 1 ЗУЕС за разпределение на разходите между собствениците, ползвателите и обитателите, и членовете на техните домакинства, поради което следва да се тълкува стеснително, а взетите от общото събрание решения в нарушение на тези изисквания не пораждат задължения за собствениците на обекти в етажната собственост, тъй като е извън правомощията на общото събрание да определи кръга на лицата, които не заплащат разходите за общите части. Предвид изложените съображения, независимо дали е било взето решение на общо събрание на етажните собственици, лицата по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС са освободени от задължението да участват в разходите по управление и поддържане на общите части на етажната собственост, тъй като нормата е с императивен характер. Доказателствената тежест при направено по делото възражение по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, че лице, което е собственик на обект в етажна собственост, не е пребивавало в имота си за повече от 30 дни в рамките на една календарна година, е за страната, която е направила възражението /в случая з а ответницата в първоинстанционното производство/. С оглед дадените от въззивната инстанция указания ответницата в хода на настоящото производство е посочила и представила доказателства, от които се установява, че е пребивавала в имота си 30 или по- малко от 30 дни в рамките на всяка календарна година в периода 01.05.2019 г. – 31.12.2021 г. Както вече беше посочено, от показанията на св. Б. се установява, че в рамките на процесния период ответницата е посещавала имота си веднъж месечно единствено за да установи положението му с оглед наличието на множество течове, като същият не е даван под наем заради лошото си състояние. Отделно от тези гласни доказателства, по делото са събрани и писмени доказателства – – фактури от „ЧЕЗ „Електрохолд България“ АД; фактура от „Софийска вода“ АД; главни отчети от „Техем“, от които е видно, че за процесния имот за процесния период са заплащани символични по размер суми за комунални услуги. Обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, посочените доказателства безспорно и категорично установяват, че в процесния период апартаментът на ответницата въобще не е бил обитаем. Във връзка с горното, след като не се установява ползване на обекта в етажната собственост от собственика или трето лице през исковия период, ответницата не дължи разходи за управление и поддръжка на общите части съгласно чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, а направеното възражение в този смисъл е основателно. Ето защо, искът за установяване на вземането на етажната собственост за такса за управление и поддръжка за процесния период се явява неоснователен. Поради изложеното обжалваното решение в тази му част е неправилно и следва да се отмени, като вместо него следва да се постанови друго, с което искът следва да се отхвърли изцяло. Относно иска за установяване на вземането на етажната собственост за вноски за ФРО с правно основание чл. 50 ЗУЕС съдът намира следното: Съгласно чл. 6, ал. 1, т. 9 ЗУЕС /в приложимата редакция изм. и доп., бр. 26 от 2016 г./ етажните собственици са длъжни да заплащат разходите за ремонт, реконструкция, преустройство, основен ремонт и основно обновяване на общите части на сградата, подмяна на общи инсталации или оборудване и вноските, определени за фонд „Ремонт и обновяване", съразмерно с притежаваните идеални части. За основателността на иска в доказателствена тежест на ищеца по реда на чл. 154 ГПК е да установи пълно и главно, че ответницата е собственик на процесния обект в сграда в режим на етажната собственост; че за процесния период е взето решение на ЕС за конкретен размер на вноските за фонд „Ремонт и обновяване", както и че паричното задължение е възникнало и е настъпила неговата изискуемост. В тежест на ответницата при установяване на горепосочените факти е да докаже плащане на дължимите суми. В конкретния случай ответницата не оспорва обстоятелството, че е собственик на самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост, находяща се на посочения адрес. От събраните по делото доказателства се установява, че на проведено на 26.05.2016 г. общо събрание на етажните собственици от етажната собственост е взето решение месечните вноски на етажните собственици за покрИ.е на разходите за управление и поддържка, както и вноските в полза на ФРО, да бъдат в общ размер на 6 лева за всеки % ид. ч. на месец. Както вече беше посочено, за отстраняване на констатираните от въззивната инстанция нередовности на исковата молба ищецът е уточнил, че вноската за разходи за управление и поддържане на общите части на етажната собственост и тази за фонд „Ремонт и обновяване“ са по 1/2 от определената сума. Следователно и доколкото общият размер на вноските, начислени на ответницата, за такса за управление и поддържка и за ФРО, за процесния период е 29, 28 лева месечно, то следва да се приеме, че вноската за ФРО е в размер на 14, 64 лева, т. е. общият размер на вземането на етажната собственост за вноски за ФРО за периода 01.05.2019 г. – 31.12.2021 г., чието установяване се иска в настоящото производство, е в размер на 468, 48 лева. От приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно- счетоводна експертиза /ССчЕ/ се установява, че за процесния период 01.05.2019 г. – 31.12.2021 г. е извършено частично погасяване в размер на 2, 88 лева. Ето защо, предявеният иск за установяване на вземането на етажната собственост за вноски във фонд „Ремонт и обновяване“ е основателен до размера от 465, 60 лева. Поради изложеното обжалваното решение в тази му част е неправилно и следва да се отмени, като вместо него следва да се постанови друго, с което искът следва да се отхвърли за сумата над размера от 465, 60 лева. За пълнота настоящата инстанция намира за необходимо да посочи, че възраженията на ответницата, наведени във въззивната жалба, за незаконосъобразно провеждане на общото събрание, на коет о е взето процесното решение, както и всички възражения за материална незаконосъобразност на това решение на ОС, са неоснователни. Това е така, защото редът за атакуването на решенията на ОС е уреден в чл. 40 от ЗУЕС – чрез провеждане на специално исково производство пред районния съд при спазване на преклузивния срок по чл. 40 ал. 2 ЗУЕС, като неупражняването на правото да се предяви искът в срок води до погасяване на правото на иск, включително и чрез възражения за незаконосъобразност на приетите от ОС на ЕС решения по висящо производство за изпълнението им, каквото е настоящото. Когато решенията на са обжалвани по реда на чл. 40 от ЗУЕС, те са влезли в сила и валидно обвързват членовете на етажната собственост, като инцидентен контрол на тези решения в рамките на водени процеси срещу етажните собственици за изпълнение на произтичащите от решенията на ОС техни задължения е недопустим /в този смисъл решение № 80 от 04.11.2021 г., постановено по гр. д. № 1213/2020 г. на ВКС, IV г. о., и определение № 137 от 04.08.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 1267820 на ВКС, I г. о./ По делото не са представени доказателства, че е налице висящо производство за отмяна на решението на ОС, инициирано от ответницата или други етажни собственици, поради което протоколното решение е влязло в сила и етажните собственици дължат изпълнение по него. За това направените от ответницата с отговора на исковата молба и поддържани с въззивната жалба възражения за незаконосъобразно провеждане на общото събрание, на което е взето процесното решение, както и всички възражения за материална незаконосъобразност на това решение на ОС /вкл. досежно размера на вноските за управление и поддържка на общите части и за ФРО и начина на изчисляването им/, са преклудирани и не могат да се въвеждат в настоящото производство по предявен от ЕС иск за изпълнение на решенията на ОС. Те биха били предмет на обсъждане при предявен иск по реда на чл. 40 ЗУЕС, но не и предмет на инцидентно разглеждане в настоящото производство, в което се претендират имуществените последици от взетото решение на ОС на ЕС. След като решението на ОС на ЕС, на което се позовава ищецът, не е отменено по предвидения от закона ред, същото подлежи на изпълнение. Следва да се посочи още, че ирелеванто е дали ответницата е била надлежно уведомена за взетото решение, тъй като този факт е относим единство към преценката за спазването на едномесечния преклузивен срок за предявяването на иска за оспорване на взетите решение на ОС на ЕС. При липсата на позитивно съдебно решение по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС, единствено в което производство съдът е компетентен да прецени неговата законосъобразност, взетото решение на ОС се стабилизира и следва да бъде изпълнявано, като е недопустим последващ инцидентен съдебен контрол, какъвто ответницата цели да бъде осъществен в настоящото производство /в този смисъл решение № 8/24.02.2015 г., постановено по по гр. д. № 4294/2014 г. на ВКС, и решение № 39/19.02.2013 г., постановено по гр. д. № 657/2012 г. на ВКС/. По разноските: С оглед изхода на делото разноските следва да се разпределят съобразно уважената част от исковете. На ищеца за заповедното производство се дължи сума в размер на 275, 58 лева съразмерно на уважената част от предявените искове, поради което решението на СРС следва да се отмени, в частта с която ответницата е осъдена да заплати на ищеца горницата над сумата от 275, 58 лева до размера от 412 лева. В исковото производство ищецът е сторил разноски в общ размер на 775 лева, следователно в негова ползва се следва сумата от 345, 59 съразмерно на уважената част от предявените искове, поради което решението на СРС следва да се отмени, в частта с която ответницата е осъдена да заплати на ищеца горницата над сумата от 345, 59 лева до размера от 693, 32 лева. Ответницата не е претендирала разноски в заповедното и исковото производство, поради което такива не следва да й се присъждат съобразно отхвърлената част от исковете. Във въззивното производство въззивницата ответница е сторила разноски в общ размер на 325 лева, поради което в нейна полза, предвид изхода на спора пред настоящата инстанция, се следва сумата от 161, 60. Предвид изхода на спора и доколкото въззивната жалба е частично уважена, на въззиваемия ищец се дължат разноски за въззивната инстанция в размер на 249, 22 лева. Така мотивиран, Софийски градски съд