Решение № 787 от 11.3.2026 г. на Административен съд - Плевен по дело № 987/2025 г.

Производството е по реда на чл. 197, ал. 2 от ДОПК. Образувано е по жалба на Р. В. Х. срещу Решение срещу постановление за налагане на обезпечителни мерки № 131/19.09.2025 година на директор на ТД на НАП - В. Търново, с което е потвърдено Постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № [рег. номер]-022-0079107/03.07.2025 г., издадено от публичен изпълнител при ТД на НАП – В. Търново, ИРМ – Плевен. В жалбата се излагат доводи, че оспореното решение и постановлението за налагане на обезпечителни мерки са нищожни, неправилни и незаконосъобразни. Развиват се подробни съображения и се твърди, че обжалвания административен акт е постановен в нарушение на чл.2, чл.3 и чл.5 от ДОПК, както и при несъобразяване с императивните разпоредби на чл.198, ал.3 и чл.213 от ДОПК, тъй като е наложено обезпечение върху несеквестируемо имущество, което е в разрез със закона. Оспорват се доводите на ответника, изложени в оспореното решение, с които подадената по административен ред жалба е отхвърлена. В заключение е направено искане да бъде отменено обжалваното решение и потвърденото с него постановление за налагане на обезпечителни мерки. Претендира се присъждане на разноски за съдебното производство. С жалбата са представени множество писмени доказателства. Ответникът - директор на ТД на НАП- Велико Търново не е представил писмен отговор. В съдебно заседание жалбоподателят се явява лично, поддържа подадената жалба по изложените в нея съображения. Представя писмена защита с подробно развити съображения. Прави искане за отмяна на обжалвания адм. акт и претендира присъждане на разноски за съдебното производство, за които представя списък. Ответникът се представлява от гл. юрк. Н. М., която в съдебно заседание и в представено писмено становище изразява мнение за неоснователност на подадената жалба. Навежда доводи, че обжалваното решение е издадено от оправомощен орган и в пределите на неговата материална компетентност. Оспорва доводите на жалбоподателя, че обезпечението е наложено по отношение на несеквестируемо имущество по смисъла на чл.213 ДОПК и твърди, че се касае за апартамент, който е самостоятелен обект с определена застроена площ, обременен с договорна ипотека, поради което изключението на чл.213 от ДОПК не е автоматично приложимо. Твърди, че имотът не е неделимо единствено жилище по смисъла на чл.213, ал.1, т.2 от ДОПК, както и че по отношение на него има вписан договор за наем, което доказва целенасочено учредяване право на ползване на друго лице и трайно предоставяне на владението върху имота, което изключва фактическото ползване от страна на собственика. Във връзка с горното се излагат съображения, че обезпечителната мярка е съответна на целта на закона и жалбата срещу решението на директора на ТД на НАП – В. Търново е неоснователна. Претендира се присъждане на разноски за осъществена юрисконсултска защита, за които е представен списък. Настоящият съдебен състав на Административен съд – Плевен, като обсъди доводите на страните и прецени събраните доказателства, приема за установено следното: Съобразно чл.197, ал.2 от ДОПК предмет на обжалване в настоящето съдебно производство е Решение срещу постановление за налагане на обезпечителни мерки № 131/19.09.2025 година на директор на ТД на НАП - В. Търново. Със същото е потвърдено Постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх. № [рег. номер]-022-0079107/03.07.2025 г., издадено от ст. публичен изпълнител при ТД на НАП – В. Търново, офис – Плевен, с което на основание чл.200 от ДОПК и чл.205 вр. чл.195, ал.1 – 3 от ДОПК е наложена възбрана върху жилищен недвижим имот, собственост на жалбоподателя, а именно апартамент № 5 с административен адрес гр. „Несебър“, к.к. „Слънчев бряг – запад“, ваканционно селище „Елит III“, сграда № 1, вх. 1, ет.2, който е със застроена площ 54, 86 кв. м. и се състои от спалня, дневна, трапезария, кухненски бокс, санитарен възел, тераса и антре. Обезпечението е наложено във връзка със събиране на установено и изискуемо публично вземане по изпълнително дело № 15150002841/2015 г. по описа на ТД на НАП – В. Търново, офис Плевен в размер на 74 799,21 лв., в това число лихда 19 605,62 лв. и главница 55 193, 59 лв. Постановлението за налагане на обезпечителни мерки е обжалвано в законовия срок от длъжника Р. В. Х. пред директора на ТД на НАП – Плевен, който с Решение срещу постановление за налагане на обезпечителни мерки № 131/19.09.2025 година е оставил подадената жалба без уважение и е потвърдил оспореното постановление като правилно и законосъобразно. От представената и приета като доказателство административна преписка, както и от представените с жалбата писмени доказателства е видно, че в ТД на НАП – В. Търново, офис Плевен е образувано изп. дело № 2841/2015 г. срещу Р. В. Х.. С разпореждания по чл.217 от ДОПК към делото са присъединени редица други задължения на лицето. С оглед обезпечавване на възможността за събиране на публичните задължения са предприети действия от компетентния публичен изпълнител по реда на ДОПК, а именно са издадени пет броя за налагане на обезпечителни мерки по отношение на различно имущество, сред които е и процесното такова, с което е наложена възбрана върху жилищен имот. В хода на съдебното производство пред настоящата инстанция жалбоподателят е представил множество писмени доказателства, като съдът намира за относими към правния спор Нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот № 132, том IV, рег. № 2377, дело № 675 от 05.05.2005 г.; Справка № 1297528/09.09.2025 г. на Агенция по вписванията. При така приетото за установено от фактическа страна настоящият съдебен състав на Административен съд – Плевен намира, че жалбата на Р. В. Х. е допустима. Спазен е преклузивният срок по чл. 197, ал. 2, изр. първо вр. чл. 121, ал. 2 от ДОПК, жалбата е подадена срещу подлежащ на съдебен контрол акт, от лице с надлежна легитимация, до компетентния да разгледа спора съд и при спазване на принципа за задължително оспорване на ПНОМ по административен ред. Съгласно чл. 121, ал. 2 от ДОПК предварителните обезпечителни мерки се налагат по реда на чл. 195 от ДОПК. Съгласно чл. 195 от ДОПК, когато без обезпечение ще бъде невъзможно или ще се затрудни събирането на публичното задължение, включително когато е разсрочено или отсрочено, се налагат обезпечителни мерки с постановление на публичния изпълнител, което се обжалват по реда на чл. 197 от ДОПК. Разпоредбата на чл. 197, ал. 1 от ДОПК предвижда, че постановлението за налагане на обезпечителни мерки може да се обжалва в 7-дневен срок от връчването му пред директора на компетентната дирекция на НАП по местонахождение на публичния изпълнител, който се произнася с мотивирано решение в 14-дневен срок. Съгласно чл. 197, ал. 2 от ДОПК решението на органа по ал. 1 може да се обжалва пред административния съд по местонахождението на териториалната дирекция, чийто директор го е издал. В нормата на чл. 197, ал. 3 от ДОПК са определени и условията, при които съдът отменя наложената обезпечителна мярка. Въз основа на граматическото и систематичното тълкуване на горепосочените разпоредби се обосновава извода, че предмет на съдебен контрол на настоящото производство решението на директора на ТД на НАП, както и ПНОМ, което е потвърдено с него. Ето защо съдът следва да извърши пълна служебна проверка на законосъобразността на оспорвания акт по чл. 168 от АПК вр. § 2 от ДР на ДОПК, както и преценка дали при издаването на двата административни акта са спазени всички изисквания за законосъобразност - наличието на компетентност на органа; спазване на материалните и процесуалните правила при издаването им; изискването за писмена форма и съобразяване с целта на закона. При така определения предмет на производството, съдът намира жалбата за основателна по следните съображения: Процесното постановление за налагане на обезпечителни мерки е издадено от компетентен орган - публичен изпълнител в ТД на НАП – В. Търново, офис Плевен, съгласно правомощията му определени в чл. 121, ал. 2 вр. 195, ал. 8 от ДОПК, в предвидената в чл. 196 от ДОПК писмена форма и съдържа посочените в същата норма задължителни реквизити. Валидно, като издадено от компетентен орган е и потвърдителното решение. Следователно оспорваните актове не са незаконосъобразни поради наличие на пороци по смисъла на чл. 146, т. 1 и т. 2 от АПК. Основателни обаче са доводите на жалбоподателя, че оспорваното постановление за налагане на принудителни административни мерки и потвърдителното решение на директора на ТД на НАП – В. Търново са незаконосъобразни. Разпоредбата на чл. 195, ал. 2 ДОПК поставя като изискване за допускане на обезпечението наличието на обстоятелства, свързани с невъзможност или затруднение за събирането на публичното задължение. Обезпечителната мярка, представляваща едновременно защитата и санкцията, в които се състои обезпечението на конкретно вземане следва да съответства на вземането на държавата. При определяне на обезпечителна мярка следва да се вземе предвид, както обезпечителната нужда от налагане на обезпечението, така и интересите на длъжника, като мярката не следва прекомерно да го обременява. Това изискване произтича пряко от основните принципи в административното производство – принципът на съразмерност по чл. 6 АПК, приложим в настоящото производство на основание § 2 ДР ДОПК. В тежест на административния орган е да установи всички фактически основания за необходимостта от налагане на обезпечителната мярка. В случая публичният изпълнител не е обосновал наличието на обезпечителна нужда с оглед обстоятелството, че в рамките на същото изпълнително производство по отношение на същия длъжник са издадени още четири постановления за налагане на обезпечителни мерки, с които са запорирани негови банкови сметки, както и притежавани от него ценни книги. Нито в процесното постановление, нито в решението на горестоящия адм. орган са налице мотиви, свързани със стойността на запорираните до този момент активи, съотнесени към размера на задължението. На следващо място съдът намира, че съгласно разпоредбата на чл. 198, ал. 3 от ДОПК, запор и възбрана за публични вземания не могат да се налагат върху имуществата по чл. 213 от ДОПК. Според чл. 213, ал. 1, т. 2 от ДОПК, принудителното изпълнение се насочва върху цялото имущество на длъжника, с изключение на единственото жилище на длъжника; ако жилищната площ е повече от 30 кв. м. за длъжника и за всеки от членовете на семейството му поотделно, разликата се продава, ако при тези условия жилището е реално поделяемо. Съдържанието на горните разпоредби води до извод, че с тях е предвидена императивна забрана за налагане на възбрана за публични вземания върху единственото жилище на длъжника, като предвидената в чл. 213, ал. 1, т. 2, пр. 2-ро ДОПК възможност за продажба на разликата от над 30 кв. м. жилищна площ на член от семейството на длъжника, е приложимо само в случаите, в които жилището е реално поделяемо. По делото не се спори, а и от представеното по делото Нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот № 132, том IV, рег. № 2377, дело № 675 от 05.05.2005 г. и Справка № 1297528/09.09.2025 г. на Агенция по вписванията, се установява, че възбраненият имот е жилищен и жалбоподателят не притежава друг недвижим жилищен имот. В случая, при налагане на процесните обезпечителни мерки, както и при произнасянето по подадената по административен ред жалба от директора на ТД на НАП – В. Търново не е извършена проверка на обстоятелствата по чл.213, ал.1, т.2 от ДОПК. Липсва преценка за поделяемост на възбранения имот, след установяване на семейното положение на длъжника и броя на членовете на семейството му. Едва след установяване на горните обстоятелства и при наличие на предпоставките на чл. 213, ал. 1, т. 2, пр. 2-ро ДОПК, законът позволява налагане на обезпечителна мярка от вида на процесната. Неизпълнението на горната процедура представлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила и основание за отмяна на оспорения акт. Неоснователни и неотносими към правния спор са доводите на ответника, свързани с обстоятелството, че жилищният имот е отдаден под наем и не се ползва реално от жалбоподателя за задоволяване на жилищните му нужди. Тези обстоятелства са ирелевантни, не са свързани с каквито и да е конкретни разпоредби на ДОПК, въвеждащи изключения от правилата за несеквестируемост, за разлика от посочените по- горе в мотивите на настоящето решение критерии по чл. 213, ал. 1, т. 2 от ДОПК. По изложените съображения съдът намира, че оспореното решение на директора на ТД на НАП – В. Търново, както и потвърденото с него постановление за налагане на обезпечителни мерки се явяват незаконосъобразни и следва да бъдат отменени. Жалбоподателят претендира разноски в размер на 10 лв. /5, 11 евро/, за които представя списък и които следва да му бъдат присъдени с оглед резултата от делото. Водим от горното и на основание чл. 121, ал. 2 вр. 197, ал. 2 и 4 от ДОПК, Административният съд – Плевен, втори състав