Решение № 360 от 17.4.2024 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 938/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение № 583 от 30.03.2022г. по гр.д.№ 6414/2021г. на РС- Бургас е отхвърлен иска на Агенция „Пътна инфраструктура” ЕИК 000695089 за осъждане на ЗК „Лев Инс” АД с ЕИК 121130788 да заплати на агенцията сумата от 2972, 16 лв., представляваща размера на нанесени имуществени вреди в резултат на застрахователно събитие, настъпило на 14.09.2016г., ведно с лихва за забава, считано от 6.12.2016г. до подаването на иска, както и законната лихва върху главницата, считано от подаването на исковата молба до изплащането й. Против решението е постъпила въззивна жалба вх.№14621 от 27.04.2022г. /подадена по пощата на 26.04.2022г./ от Агенция „Пътна инфраструктура”, чрез пълномощника Елена Павлова- юрисконсулт при Областно пътно управление гр.Бургас. Изложени са оплаквания, че решението е неправилно и необосновано, постановено при допуснати съществени процесуални нарушения. Изложена е фактическата обстановка по делото, като се твърди, че на 14.09.2016г. на АМ „Тракия“, км 326+700 дясно среда, в резултат на настъпило ПТП по вина на водача С. С., управлявал МПС марка ••• с рег.№ •••, били нанесени щети върху републиканската пътна мрежа. Според протокола за ПТП водачът се движил с несъобразена скорост и след употреба на алкохол, навлязъл в разделителната ивица и се ударил в ограничителната система на пътя, в резултат на което била деформирана част от ограничителната система за пътища с обща дължина 40 м., като били нарушени 10 бр. шини и 10 стойки. ОПУ- Бургас предприело своевременни мерки за ремонт и възстановяване на повредените ограничителни системи, като била изготвена количествено стойностна сметка за определяне размера на щетите, които били на стойност 2476, 80 лв. без ДДС, съответно 2972, 16 лв. с ДДС. Водачът имал сключен валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност“ с ответното дружество. Затова, АПИ отправила покана към застрахователя за заплащане на обезщетение, в отговор на която застрахователят, на основание чл.106 от ЗК изискал от агенцията декларация за наличие на имуществена застраховка на увреденото имущество, счетоводна или техническа документация за годината на монтажа на процесното съоръжение, както и крайният акт по образуваното досъдебно производство. С писмо агенцията изложила съображенията си във връзка с исканията, но тъй като не постъпил отговор от страна на застрахователя, с трето писмо, заедно с приложена декларация за липса на заявена претенция към друг застраховател, АПИ заявила, че тъй като не е страна по досъдебното производство не може да представи крайният акт от него. Едва с отговора на исковата молба застрахователят заявил, че е извършил плащане на застрахователно обезщетение, което обстоятелство било установено и от ищеца след справка, но сумата удовлетворявала частично претенцията на ищеца. Съдът не изложил подробни мотиви защо отхвърля предявените искове. В съдебният акт липсвали аргументи по повод извършеното частично плащане, което според въззивника представлява признание на иска чрез конклудентни действия. Изложени са оплаквания, че е налице явно несъответствие между мотивите на съдебния акт /за това, че не са установени деянието, механизма на ПТП и причинната връзка, както и реалния размер на причинената вреда/ и представените в хода на производството доказателства, както и с процесуалните действия на ответника. Намира, че с извършеното чрез плащането признание исковете са доказани по основание, а отхвърлянето им от първоинстанционния съд е неправилно. Изложени са оплаквания, че ако на съда са били необходими специални знания за установяване размера на вредите, който бил посочен в количествено стойностната сметка, следвало на страната да бъдат дадени указания в тази насока или да бъде допусната експертиза, което не било сторено. Предвид признанието на ответника съдът следвало да направи собствена преценка на размера на вредите на основание чл.162 ГПК, но не и да отхвърли иска като недоказан. Цитирана е съдебна практика на БРС по аналогични казуси. Моли решението да бъде отменено. Претендира разноски, включително за юрисконсултско възнаграждение. Въззиваемото дружество „Лев инс“ АД е депозирало отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна и моли решението да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Сочи, че в съответствие с правилно разпределената доказателствена тежест ищецът, в условията на пълно и главно доказване, установил единствено наличието на валидно застрахователно правоотношение между застрахователя и причинителя на вредата по договора за застраховка на МПС, което обуславяло правото му да предяви иска. В същото време ищецът не установил нито деянието, установено от застрахованото лице, нито механизма му, нито причинно- следствената връзка между деянието и вредоносния резултат. Не бил установен по категоричен начин и реалния размер на причинената вреда. В чл.432 КЗ било регламентирано правото на увреденото лице да иска обезщетение пряко от застрахователя. Съгласно чл.386, ал.2 и чл.400 КЗ застрахователят бил длъжен при настъпване на застрахователно събитие да плати обезщетение, равно на действително претърпените вреди към деня на застрахователното събитие, освен в случаите на подзастраховане и застраховане по договорна застрахователна стойност, а за възстановителна стойност се смятала стойността на възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монгаж и др., без прилагане на обезценка. Количествено- стойностната сметка не установявала по несъмнен начин, че действително претърпените вреди от ищеца към деня на настъпване на ПТП са в претендирания размер, поради което искът за главницата останал недоказан по размер, вследствие на което следвал да се отхвърли като неоснователен, ведно с претенциите за обезщетение за забавено плащане. Моли за присаждане на разноски. Третото лице помагач- С. С., не представя отговор на жалбата въпреки, че е получил препис от същата. В проведеното открито съдебно заседание пред въззивната инстанция страните не участват чрез своите процесуални представители. Въззивното и въззиваемото дружества са представили молби, с които поддържат заявените от тях становища по иска и оспорват тези на насрещната страна. По допустимостта на производството Бургаския окръжен съд намира следното: Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от надлежно упълномощен представител. Страната, от чието име е подадена жалбата има правен интерес да обжалва решението. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество. След като обсъди исканията и доводите на страните с оглед събраните по делото доказателства и закона, Бургаският окръжен съд приема следното. Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Агенция „Пътна инфраструктура“, представлявана от пълномощника Елена Павлова- юрисконсулт при Областно пътно управление- Бургас. В исковата молба се твърди, че на 14.09.2016г. на Автомагистрала „Тракия“, км 326+700 дясно среда, в резултат на ПТП, настъпило по вина на водача С. И. С., управлявал МПС марка „•••“, с рег.№ •••, са били нанесени материални щети на републиканската пътна мрежа. От съставения констативен протокол за ПТП било видно, че водачът се движил с несъобразена скорост и след употреба на алкохол, както и че автомобилът навлязъл в разделителната ивица и се ударил в ограничителната система на пътя, в резултат на което били нанесени материални щети, изразяващи се в деформирана ограничителна система за пътища с обща дължина 40 м., от която били нарушени 10 бр. шини и 10 бр. стойки. Към момента на ПТП водачът имал сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в ответната ЗК „Лев инс“ АД, със срок на валидност до 6.10.2016г. Твърди се също, че от ОПУ- Бургас, като стопанисващ процесния пътен участък били предприети своевременни мерки за ремонт и възстановяване на участъка, с оглед сключен между АПИ и „Юпитер 05“ ООД договор за възлагане на обществена поръчка с № РД -37-25 от 3.07.2014г. Съгласно изготвената количествено- стойностна сметка стойността на причинените материални щети била в размер на 2476, 80 лв. без ДДС, съответно 2972, 16 лв. с ДДС. Твърди се още, че ищецът предявил претенцията си, включваща покана за заплащане на обезщетение срещу ответника с писмо от 27.10.2016г., към която били приложени протокол за ПТП, снимков материал, количествено- стойностна сметка за размера на вредите и искане за оценка на щетите по застраховка. Писмото било получено на 31.10.2016г. Застрахователят образувал щета № 0000-1000-06-16-7352/2016г., но в отговора си поискал да му бъдат представени декларация за наличие на имуществена застраховка за увреденото имущество, както и счетоводна и/или техническа информация, относно годината на монтаж на съоръжението, като се позовал на разпоредбата на чл.106 КЗ, която не съдържа подобни изисквания. Тъй като при процесното ПТП имало пострадали лица, било образувано и досъдебно производство, във връзка с което ответникът поискал от ищеца да му бъде представен и крайният акт по същото. С писмо от 21.11.2016г. до застрахователя ищецът пояснил, че имуществото не е застраховано, като монтажът на ОСП е през 2007г. Посочено било също, че ищецът е отправил запитване към компетентния орган за хода на образуваното досъдебно производство. Поради липса на отговор от страна на застрахователя, ищецът отправил ново писмо с дата 2.12.2016г., заедно с декларация за липса на претенции към друг застраховател, като в същото било посочено, че годината на монтажа на съоръжението не е относима към отправената претенция. В същото било посочено още, че АПИ не е страна по досъдебното производство и представяне на крайния акт от същото не може да бъде осъществено. Сочи се, че ищецът има правен интерес от предявяване на исковете поради липса на произнасяне на застрахователя по претенциите на ищеца. Ето защо иска ответното дружество да бъде осъдено да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“ обезщетение за претърпените вследствие процесното ПТП вреди в размер на 2972, 16 лв. с ДДС, ведно с лихвата за забава в размер на законната лихва от 6.12.2016г. до датата на подаване на исковата молба. Претендира разноски. Ангажира доказателства. Предявеният главен иск е с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, вр. чл.380 КЗ, а претенцията за обезщетение за забавено плащане е по чл.497, ал.1 КЗ. В срока по чл.259, ал.1 ГПК ответното дружество- ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД, е представило отговор на исковата молба, с който е оспорило исковете изцяло по основание и размер. Признава, че във връзка с описаното в исковата молба ПТП е заведена щета, но твърди, че по нея за причинените имуществени вреди на ищеца вече е заплатено застрахователно обезщетение в размер на 1819, 76 лв. Сочи, че размерът на обезщетението е определен правилно и законосъобразно, според експертна оценка съгласно Наредба № 49 за задължителното застраховане. Изтъква, че на основание чл.499, ал.2 от КЗ при имуществени вреди обезщетението не може да надвиши действителната стойност на вредите, както и че изплащане на обезщетение според договори, сключени между ищеца и трети лица би довело до неоснователно завишаване размера на вредите в противоречие с КЗ и подзаконовите актове. Твърди, че искът е в завишен размер и не отговаря на действително претърпените вреди, тъй като обезщетението се претендира по цени, които не отговарят на пазарните към момента на настъпване на застрахователното събитие и не отчита степента на овехтяване на увреденото имущество. Заявява, че с изплащането на застрахователното обезщетение застрахователят е изпълнил задължението си по предявените претенции и не дължи допълнително обезщетение, поради което моли исковете да се отхвърлят като неоснователни. По искане на ответното дружество е конституирано третото лице- помагач С. И. С.. Същият е депозирал становище, с което оспорва като неверни твърденията в исковата молба, че е управлявал МПС с несъобразена скорост и след употреба на алкохол. Заявява, че на 14.09.2016г. действително е настъпило ПТП, в резултат на което починал пътникът в автомобила Димитър Янев, а водачът С. получил тежка травма- загубил крайник. Сочи, че след настъпилото ПТП му е била взета кръвна проба за алкохол, която била отрицателна и била назначена авто- техническа експертиза, която установила, че не е управлявал автомобила с превишена скорост, а причината за произшествието била повреда в автомобила. Представя доказателства. В първоинстанционното производство са приети представените от страните писмени доказателства. По искане на ответното дружество районният съд е допуснал съдебно- техническа експертиза за установяването на размера на щетите, която не е изпълнена, предвид невнасянето на определения депозит. За да отхвърли исковете като неоснователни, първоинстанционният съд е приел, че ищецът е доказал единствено наличието на валидно застрахователно правоотношение между застрахователя и причинителя на вредата, което обуславяло правото му да предяви иска, но не е установил нито деянието, осъществено от застрахованото лице, нито неговия механизъм, както и причинно- следствената връзка между деянието и причинения вредоносен резултат. Не бил установен по категоричен начин и реалния размер на вредата. В тази връзка съдът е посочил, че количествено- стойностната сметка не установява по несъмнен начин, че действително претърпените вреди от ищеца към деня на настъпване на застрахователното събитие са в претендирания в исковата молба размер, поради което е счел иска за неоснователен, ведно с този за законната лихва върху главницата, считано от предявяването на иска. Като неоснователна е отхвърлена и акцесорната претенция за мораторна лихва. При служебната проверка на обжалвания съдебен акт в рамките на правомощията си по чл.269 ГПК въззивната инстанция намира, че обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Същото е постановено от надлежен състав на съда, в законоустановената форма, съдържа реквизитите по чл.236, ал.1 ГПК, я волята на съда е ясна и разбираема. Решението е постановено в рамките на исканата защита, по допустими искове. По същество: Основателни са оплакванията в жалбата за допуснати процесуални нарушения от районният съд, а именно, че същият не е обсъдил всички събраните по делото доказателства и установените по делото факти. Това обаче не е самостоятелно основание за отмяна на съдебното решение. Въззивната инстанция следва да отстрани тези пропуски. Страните не спорят относно релевантните по делото обстоятелства, касаещи настъпването на процесното ПТП и вредите от него. С присъда № 252 от 2.11.2017г. по НОХД № 1093/17г. на БОС, влязла в сила на 20.11.2017г., третото лице помагач- С. И. С., е признат за виновен в това, че на 14.09.2016г., около 21.50 ч. в общ.Карнобат, обл. Бургаска, на Автомагистрала „Тракия“, км. 326+700 м., при управление на МПС- лек автомобил марка „••• 745 Д“, с рег. № •••, нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл.20, ал.1 ЗДвП и чл.20, ал.2 ЗДвП, като управлявал пътно превозно средство, без да го контролира непрекъснато и при възникналата опасност за движението- повреда в двигателя на автомобила, представляваща възникнала опасност за движението, не спрял управлявания автомобил, в резултат на което допуснал ПТП, представляващо сблъсък в мантинелата на пътя в ляво, и по непредпазливост причинил смъртта на Димитър Янев /пътник в автомобила/. От приетия по делото констативен протокол за ПТП с пострадали лица, се установява, че при описаното по- горе ПТП, извършено от С. С., освен че са пострадали лица /един от пътниците и водача на автомобила/, са били причинени и материални вреди- деформация по цялото купе на автомобила, както и 10 броя звена от еластичната преградна ограда /мантинела/ и 10 броя носещи колчета за еластична преградна ограда /мантинела/. Безспорно е, че пострадалите елементи от мантинелата /звена и носещи колчета от същата/ са идентични с процесните движими вещи, представляващи части от пътните съоръжения на Автомагистрала „Тракия“, стопанисвана от ищеца- Агенция „Пътна инфраструктура“. Следователно, предвид задължителната сила на влязлата в сила присъда, както и от данните от процесния протокол за ПТП /неоспорен от ответника и третото лице помагач/, по несъмнен начин по делото се установяват елементите от фактическият състав на увреждането на процесните движими вещи: 40 м. деформирана при процесното ПТП ограничителна система на пътя /мантинела/, включително 10 бр. шини и 10 бр. стойки; увреждането е настъпило по вина на водача на автомобила, наличието на причинно- следствена връзка между поведението на водача и деформациите на ограничителната система за пътищата. Не се установяват твърденията в исковата молба, както и в отговора на ЗК „Лев Инс“ АД, че причината за процесното ПТП е управление на автомобила с несъобразена скорост и след употреба на алкохол. Безспорно е също, че към датата на ПТП между ответната застрахователна компания и водача на автомобила е имало валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност“, полица BG 22115002491683, със срок на действие до 6.10.2016г. /това обстоятелство се установява и от приложения протокол за ПТП/. Безспорно е също, че на 27.10.2016г. Агенция „пътна инфраструктура“, чрез ОПУ Бургас е предявило искане за оценка на щети по застраховка /с дата 26.10.2016г./, като с оглед изготвената на 16.09.2016г. количествено- стойностна сметка е оценило същите на 2972, 16 лв. с ДДС. Посочена е и Б.вата сметка, на която да бъде изплатено застрахователното обезщетение. Безспорно е, че по това искане при ответното дружество е заведена щета №0000- 1000-06-16-7352. С писмо от 2.11.2016г. застрахователят е уведомил ОПУ- Бургас, че за окомплектоване на имуществената преписка е необходимо да бъде представена декларация за наличието на имуществена застраховка, както и данни дали е завеждана претенция по такава застраховка; счетоводна или техническа документация за годината на монтаж на съоръжението; пояснение за късното известие за настъпилото събитие, както и крайният акт по образуваното досъдебно производство. В писмото е посочено, че до получаване на документите ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД не може да извърши плащане на обезщетение, на основание чл.496, ал.2, т.2 от КЗ. С писмо от 21.11.2016г. ОПУ- Бургас е уведомило ответното дружество, че няма сключена имуществена застраховка за увреденото имущество, че ОСП е монтирана 2007г., че причината за забавеното заявяване на щетата е по- късно получения протокол за ПТП от сектор „Пътна полиция“ при ОД МВР- Бургас; както и че са отправили искане за снабдяване с крайния съдебен акт по досъдебното производство. На 5.12.2016г. на ответното дружество е представена и декларация, че не е сключена имуществена застраховка за процесното увредено имущество и не е заведена такава претенция към друг застраховател. Между страните не се спори също, че ответното дружество е заплатило на ищеца застрахователно обезщетение в размер на 1819, 76 лв. Не са представени конкретни писмени доказателства в тази насока и най- вече за датата на изплащане на обезщетението, но е налице признание на ищеца за получено плащане на сумата след завеждането на делото. Ответното дружество, което носи доказателствената тежест да установи точното изпълнение на задължението по чл.432, ал.1 КЗ не ангажира доказателства, които да оборват твърдението на процесуалния представител на ищеца, че плащането е извършено след предявяването на исковата молба, т.е. след 14.09.2021г. При така изяснените факти, Бургаският окръжен съд приема следните правни изводи: Съгласно чл.432, ал.1 КЗ, увреденото лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетение пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, при спазване на изискванията на чл.380 КЗ. В случая се установи, че ищецът- АПИ, има качеството на увредено лице по смисъла на чл.432, ал.1 КЗ, като и че е отправил към застрахователя по застраховка „ГО“ на лицето, което е причинило вредите, писмена застрахователна претенция, като е предоставило пълни и точни данни за Б.вата си сметка. Съгласно чл.499, ал.2 КЗ, при вреди на имущество обезщетението не може да надвиши действителната стойност на причинената вреда. Доказателства за действителната стойност на причинената вреда по делото не са ангажирани. Ищецът е представил количествено- стойностна сметка, изготвена от негов служител, която като частен документ няма материална доказателствена сила, а единствено доказва, че справката е подписана от посоченото в нея лице. Тъй като е налице оспорване на размера на дължимото обезщетение от страна на застрахователя, в тежест на ищеца е установяването на действителната стойност на причинените вреди. Районният съд е разпределил правилно доказателствената тежест в доклада си по делото. Ищецът не е ангажирал каквито и да било доказателства- например експертиза, за установяването на действителния размер на вредите, предвид оспорването им от ответника. Въпреки това, с оглед извършеното в хода на делото плащане, което въззивната инстанция приема за признание на иска от ответника до размер от 1819, 76 лв., настоящият съдебен състав намира, че главният иск е основателен и доказан до този размер. Същевременно, с оглед извършеното плащане в хода на процеса, което на основание чл.236, ал.3 ГПК следва да бъде зачетено от въззивния съд, искът и за тази сума следва да бъде отхвърлен. За горницата над посочения размер от 1819, 76 лв. до претендираните 2972, 16 лв. искът за заплащане на застрахователно обезщетение е недоказан, поради което следва да бъде отхвърлен. Несъстоятелни са доводите в жалбата, че съдът следва сам да определи дължимото обезщетение на основание чл.162 ГПК. Представените с жалбата решения на отделни състави на БРС не съставляват съдебна практика обвързваща настоящата инстанция, още повече, че са постановени при различни факти и различни възражения на страните, като в две от тях за установяване на размера на обезщетението е допусната експертиза. В случая, с оглед разпоредбата на чл.499, ал.2 от ЗК правилно районният съд е приел, че са необходими специални знания за определяне размера на вредите, поради което е допуснал съдебно- техническа експертиза, която не е извършена поради неплащане на депозита от застрахователя. Последният обаче не носи доказателствената тежест за установяване на размера на щетите, поради което последиците от недоказването на претендирания техен размер са за ищеца, който нито пред първоинстанционния, нито пред въззивния съд е направил подобно искане. Ето защо искът за главницата следва да бъде отхвърлен, ведно с претенцията за законна лихва от предявяването на иска до окончателното изплащане на задължението. Въззивната жалба е основателна в частта относно мораторната лихва. Тъй като ответникът е заплатил дължимото обезщетение от 1819, 76 лв. след предявяването на иска в съда, то върху тази сума, на основание чл.497, ал.1 КЗ, същият дължи обезщетение за забавено плащане в размер на мораторната лихва за периода от 6.12.2016г. до 14.09.2021г. Определено на основание чл.162 ГПК от съда посредством онлайн калкулатор, обезщетението е в размер на 881, 69 лв. Следователно, настоящата инстанция следва да отмени решението на БРС в частта, с която е отхвърлена претенцията за присъждане на мораторна лихва, като вместо него следва се постанови ново, с което ответника се осъди да заплати сумата от 881, 69 лв., представляваща законната лихва върху сумата от 1819, 76 лв., за периода от 6.12.2016г. до 14.09.2021г. В останалите обжалвани части решението на БРС е правилно и следва да бъде потвърдено. Тъй като ищецът не е заплатил държавна такса върху претенцията си за мораторна лихва, на основание чл.77 ГПК същият следва да бъде осъден да стори това с настоящото съдебно решение. Държавната такса за първоинстанционното производство е в размер на 50 лв., а за въззивната инстанция – 25 лв. По исканията за разноски. В първоинстанционното производство искане за разноски е отправил само ищецът. Пред въззивната инстанция претенции за разноски имат и двете главни страни. Разноските на ищеца за първоинстанционното производство са 118, 89 лв. държавна такса /платена за главния иск/ и 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение, която се определя от настоящата инстанция на основание чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. За въззивната инстанция разноските на ищеца са 59, 45 лв. /платена държавна такса за обжалване на решението по главния иск/. Съдът определя юрисконсултско възнаграждение на страните за въззивното производство в размер на по 100 лв. С оглед изхода на делото, понеже ответникът е дал повод за завеждането на делото, същият следва да заплати на ищеца разноски за първата инстанция в размер на 103, 36 лв. /определени върху сумата от 1819, 76 лв., за която при завеждането му главният иск е бил основателен, при общ материален иск на двата иска 3853, 85 лв. (2972, 16 лв.+881, 69 лв.)/. За въззивната инстанция ответникът следва да заплати на ищеца разноски в размер на 22, 88 лв. /изчислена при материален интерес 38523, 85 лв. върху присъдената от въззивната инстанция сума от 881, 69 лв. по иска за мораторна лихва, при разноски 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение, които не включват държавната такса, тъй като жалбата досежно главния иск е изцяло неоснователна, а такса по иска за мораторна лихва не е внесена/. С оглед отхвърлената част от въззивната жалба /за 2972, 16 лв./, ищецът дължи на ответника разноски за въззивната инстанция в размер на 77, 12 лв. /изчислена върху материален интерес 3853, 85 лв. и при юрисконсултско възнаграждение 100 лв./. За първата инстанция на ответника не се присъждат разноски, тъй като не са своевременно поискани пред съответната инстанция. Понеже настоящото дело е търговско според трайната практика на ВКС, а цената на иска не надвишава 20000 лв., то настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК. Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд