Решение № 4847 от 13.7.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 12031/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по подадена от С. Н. Х. въззивна жалба срещу решение № 14903/31.07.02025г. постановено по гр.д. № 1376/2024г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 175 състав, с което са отхвърлени предявените от нея искове:

-с правно основание чл.124 от ГПК за признаване за установено спче не дължи на „БАНКА ДСК“ЕАД, поради нейна забава в качеството й на кредитор за образуване на изпълнително дело, сума в размер на 6 733, 82 лв., представляваща законна лихва за забава за периода 13.12.2011 г. – 21.06.2017 г. върху главница в размер на 11 960, 10 лв. и предмет на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 56156/2011г. по описа на СРС, ГО, 78 състав;

-иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 6 733, 82 лв., представляваща обезщетение за нанесени имуществени вреди, в резултат на злоупотреба с процесуални права от страна на „БАНКА ДСК“ЕАД изразяващи се във формирана законна лихва за забава за периода 13.12.2011 г. – 21.06.2017 г. следствие бездействието й да образува изпълнително дело въз основа на издаден изпълнителен лист по .гр.д. № 56156/2011г. по описа на СРС, ГО, 78 състав, заедно със законна лихва за забава от 08.01.2024 г. /датата на подаване исковата молба/ до окончателното плащане и е осъдена да заплати направените по делото разноски.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилно приложение на материалния закон и неправилни изводи относно наличието на забрана и най – вече неправилно тълкуване на разпоредбите за погасителна давност на парични вземания и допускане злоупотреба с процесуални права. Въззивникът поддържа, че само и единствено недобросъвестното поведение на банката е причина за начисляване на законна лихва за забава върху неспорната като дължима главница от ищеца и чийто размер за период от 6 години води до значително увеличаване на дълга и тежестта за потребителя. Санкцията за несвоевременно изпъленние на договорните задължения от страна на ищеца като потребител е именно предвидената санкционна лихва към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и чиято дължимост не се оспорва, но начисляването на лихва в размер над 6 хиляди поради бездействието на банката след получаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист да образува изпълнително дело и предприеме връчване на заповедта с оглед стабилизирането й или оспорването й, води до прекомерни тежки и несъответни последици, а именно – законна лихва за забава в огромен размер, която е недължима, поради бездействие и поради погасяване по давност и поради наличие на забава на кредитора и упражняване на права в нарушение на чл.3 от ГПК. Именно в размер на неправомерно начислената законна лихва, въззивникът счита, че търпи имуществени вреди, тъй като нейната правна сфера е обременена с това задължение.

Моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което исковете се уважат в предявения им размер. Претендира разноски.

В срок по чл.263 ал.1 от ГПК насрещната по жалбата страна – „БАНКА ДСК“ЕАД подава писмен отговор, в който оспорва доводите за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Счита, че първоинстанционният съд правилно е преценил, че както главното, така и акцесорното задължение не е погасено по давност поради бездействие от страна на кредитора, предвид обстоятелствата, че след издаване на първоначалния изпълнителен лист, същия е обезсилен от съда, разпоредено е издаване на нов изпълнителен лист и такъв е издаден една през 2017г. и когато е образувано изпълнително дело и предприети множество изпълнителни действия, като след връчването на заповедта за изпълнение по чл.417 от ГПК длъжника не е възразила и заповедта е влязла в сила, след което е започнал да тече 5 годишен давност срок, мнократно прекъсван.Моли решението да бъде потвърдено и присъдени разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение е валидно.

При извършване на служебна проверка на допустимостта на съдебното решение настоящият състав счита следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искове, както следва:

-главен иск - установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК вр. чл. 95 ЗЗД за признаване за установено че не дължи на „БАНКА ДСК“ЕАД, поради нейна забава в качеството й на кредитор за образуване на изпълнително дело за периода от 2011г. -21.06.2017г., сума в размер на 6 733, 82 лв., представляваща законна лихва за забава за периода 13.12.2011 г. – 21.06.2017 г. върху главница в размер на 11 960, 10 лв. и предмет на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 56156/2011г. по описа на СРС, ГО, 78 състав;

-при условията на евентуалност – осъдителен иск с правно основание чл. 3 ГПК вр. чл. 49 ЗЗД сума в размер на 6 733, 82 лв., представляваща обезщетение за нанесени имуществени вреди, в резултат на злоупотреба с процесуални права от страна на „БАНКА ДСК“ЕАД изразяващи се във формирана законна лихва за забава за периода 13.12.2011 г. – 21.06.2017 г. следствие бездействието й да образува изпълнително дело въз основа на издаден изпълнителен лист по .гр.д. № 56156/2011г. по описа на СРС, ГО, 78 състав, заедно със законна лихва за забава от 08.01.2024 г. /датата на подаване исковата молба/ до окончателното плащане,

като с постановеното и обжалвано в настоящото производство решение както главния, така и евентуалния иск са отхвърлени.

Не е спорна между страните установената пръвилно и въз основа на събраните писмени доказателства по делото от първоинстанционният съд фактическа обстановка вкл. и факти обявени за безспорни и ненуждаещи от доказване в отношенията между страните по реда на чл.146 ал.1 т.4- 5 от ГПК, а именно:

-между ищеца С. Н. Х. от страна и ответника „БАНКА ДСК“АД, от друга, на 20.07.2007г. е сключен договор за кредит, като задължението на кредитополучателя е обезпечено със сключен между банката и трето за спора лице – Г.П.С. – договор за поръчителство;

-поради неизпълнение на задълженията на кредитополучателя по договор за кредит за заплащане своевременно на месечните погасителни вноски, на 13.12.2011г., кредиторът „БАНКА ДСК“АД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК пред Софийски районен съд, като по образуваното ч.гр.д. № 56156/2011г. СРС, ГО, 78 състав са издадени заповед за незабавно изпъление въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 20.12.2011г. и изпълнителен лист срещу длъжника С. Н. Х. за сумите: 11 960, 10 лв. – главница за дължими суми по извлечение от сметка, заедно със законна лихва от 13.12.2011 г. до изплащане на вземането; 1 616, 95 лв. – лихва за периода 15.01.2011 г. – 12.12.2011 г. и 285, 15 лв. – съдебни разноски;

-направено е отбелязване, че изпънителният лист е получен от кредитора на 20.12.2011г.;

-с разпореждане от 18.01.2012г. по ч.гр.д. № 56156/2011г. СРС, ГО, 78 съсав е допълнена издадената заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, като съдът е осъдил Г.П.С. да заплати в условията на солидарност със С. Н. Х. дължимите по заповедта суми, обезсилен издадения на 20.12.2011 г. изпълнителен лист и е разпоредено издаването на нов изпълнителен лист, който е издаден на 18.01.2012 г. И получен от заявителя на 28.02.2012г.

-по повод молба на заявителя от 05.06.2017г. е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в заповедта за незебаво изпълнение с вписване на правилното ЕГН на един о солидарните длъжници – Г.П.С. и издаден нов изпълнителен лист с правилното ЕГН, получен от заявителя на 21.06.2017г.;

• с влязло в сила на 02.04.2018г. разпореждане от 12.03.2018г. по .гр.д. № 56156/2011г. СРС, ГО, 78 състав е обезсилена издадената заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК от 20.12.2011г. ,допълнена и поправена в частта осрещу Г.П.С. и е обезсилен изпълнителния лист издаден въз основа на нея лист в тази му част.

-на 21.06.2017г. по молба на „Банка ДСК“ АД е образувано на изпълнително дело с вх. № 27839/24.06.2017 г. по описа на ЧСИ с рег. № 861 с район на действие СГС, като в последствие делото е прехвърлено и образувано под нов номер - № 20219240410848 по описка на ЧСИ Г.К.;

• на 29.06.2017 г. на длъжника С. Н. Х. е връчена покана за доброволно изпълнение за сумите по издадения на 20.06.2017 г. изпълнителен лист по ч. гр. дело № 56156/2011 г. по описа на СРС, 78 състав, като в същата е посочено, че длъжника дължи следните суми: 11 960, 10 лв. – главница; 6 800, 07 лв. – законна лихва за периода 13.12.2011 г. – 11.07.2017 г., която продължавала да се начислява до пълното изплащане на главницата; 1 616, 95 лв. – неолихвяемо вземане; 285, 15 лв. – съдебни разноски; 210 лв. – разноски пред ЧСИ и 1 751, 69 лв. – пропорционална такса в негова полза;

• в срока по чл.414 от ГПК /2-седмичен към момента на връчване на заповедта за незабавно изпълнене, а към настоящия момент разпоредбата е изм. с ДВ бр.100/2019г и срокът е едномесечен/, длъжника не е подала възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение, поради което и същата считано от 13.07.2017г. е влязла в сила;

-съгласно удостоверение за размера на дълга по изп.д. № 20219240410848 по описка на ЧСИ Г.К., задължението по изпълнителното дело е в общ размер от 25918,79 лв., от които главница в размер на 11960,10 лв. и законна лихва за периода 13.11.2011г. – 10.06.2025г. – 12 009,63 лв., такси по Тарифа към ЗЧСИ – 1949,06 лв. като към 27.05.2025г. са постъпили и разпределени суми в общ размер от 9111,39 лв.

Относно иска с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК - чл.439 от ГПК

Следва да се има предвид, че при издаването на заповед за незабавно изпълнение на основанията, посочени в чл. 417 ГПК, едновременно със заповедта се издава и изпълнителен лист /чл. 418 ГПК/, заповедта за изпълнение в този случай се връчва на длъжника от съдебния изпълнител, след образуване на изпълнително дело /чл. 418 ал. 5 ГПК/ по почин на кредитора.

Защитата на длъжника в заповедното производство срещу издадена срещу него заповед за изпълнение се осъществява чрез възражението по чл. 414 ал. 1 ГПК или чрез предявяване на отрицателен установителен иск за несъществуване на вземането /който може да бъде предявен и преди връчване на заповед за изпълнение, съответно покана за доброволно изпълнение, тъй като длъжникът винаги има интерес от иска, когато съществува спор за вземането, но във всички случаи до изтичане на срока по чл.414 ал.2 от ГПК/. След изтичане на срока по чл. 414 ал. 2 ГПК възможността за възражение на длъжника се преклудира, поради което предявеният след този срок установителен иск, че вземането не съществува, е недопустимИменно защото законът е предвидил изрични и специални способи за защита на длъжника в заповедното производство, общият ред/чрез установителен иск за недължимост или осъдителен иск за връщане събрани суми при влязла в сила заповед за изпълнение за оспорване на вземането/, е недопустим. Т.е. оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424 ГПК / при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражението по чл. 414 ГПК или с които не могъл да се снабди в същия срок/ или чл.439 от ГПК.Искът по чл. 439 е средство за защита на длъжника срещу материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение, но при конкретно посочени от закона предпоставки, като в този случай оспорването на изпълняемото право от длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, а в разглежданата хипотеза след изтичане на срока по чл. 414 ал. 2 ГПК за писмено възражение срещу заповедта за изпълнение /респективно отрицателен установенителен иск /какъвто нито се твърди, нито се представят доказателства за предяваването му, а предявения такъв, по който е образувано настоящото първоинстанционно производство не е в срока по чл.414 ал.2 от ГПК, изтекъл на 13.07.2017г./ и влизане в сила на заповедта. /

В случая се твърди, че от момента на снабдяване с изпълнителен лист на 20.12.2011г. респ. 28.02.2012. и което е удостоверено в заповедта за изпълнение /в този смисъл неоснователни са възраженията на ответника, че е получил изпълнителния лист едва през 2017г., доколкото допуснатите допълнения, поправки н ЯФГ и обезсилване, касаят част от заповедта и изпълнителния лист и отношение на другия солидарен длъжник, а не ищеца/ до 21.06.2017г. кредиторът е бездействал да предприеме действия за връчване на заповедта чрез съдебния изпълнител, с което да започне да тече както срокът на длъжника за възражение по чл. 414 ГПК, така и срокът на кредитора за предявяване на иска по чл. 415 ГПК, поради което на основание чл.95 от ЗЗД длъжникът се освобождава от собствената си забава и същия не дължи мораторна лихва.

Дължимостта на мораторната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение присъдена като последица по смисъла на чл.214 ал.2 от ГПК, поради факти и обстоятелства осъществени до датата на влизане в сила на издадената заповед за незабавно изпълнение - 13.07.2017г. несъмнено са обстоятелства, които са преклудирани по смисъла на чл. 439 ал.2 от ГПК, поради което и поради липса на абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на исковата претенция /факти и обстоятелства необхванати от преклудиращата сила на влязлата в сила заповед и осъществили се след това/ предявения иск е недопустим. /в т.см. решение № 50295/23.01.2023 г. по гр. д. № 1030/2022 г. на ІV г. о., определение № 1056 от 7.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2427/2023 г., IV г. о., ГК, решение № 6 от 21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г. на ВКС, I т. o., определение № 635 от 30.11.2015 г. по ч. т. д. № 2032/2015 г. на ВКС, I т. о Определение № 925 от 21.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1939/2024 г., I т. о., ТК, решение № 18/22.01.2026г. по т.д. № 2539/2024г. на II т.о., определение № 1348 от 13.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 573/2026 г., II т. о., ТК/.

Предвид изложеното първоинстанционното решение в частта, с което е отхвърлен отрицателния установителен иск за дължимост на обезщетение за забавено изпълнение по чл.86 ал.1 от ЗЗД като постановено по недупостим иск, подлежи на обезсилване.

Липсват наведени доводи за изтекла давност в хода на изпълнителното производство след образуването му и влизане в сила на заповедта за изпълнение, което би бил допустим иск по чл.439 от ГПК, какъвто обаче не е предявен, поради което и наведените възражения от страна на въззиваемия и ответник в първоинстанционното производство за наличие на обстоятелства, прекъсващи давността след образуване на изпълнителното производство са ирелевантни и извън предмета на спора.

Относно предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл.49 от ЗЗД

Решението в частта, с което е разгледан /поради сбъдване на вътрешното процесуално условия за разгреждането му/ и отхвърлен предявения евентуален иск, е допустимо.

По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, досежно правилността му, настоящият състав на съда намира следното:

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд относно иск с правно основание чл.49 от ЗДДС вр. чл.3 от ГПК и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия, като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на делинквента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа.

Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на който са: 1 деяние /действие или бездействие/, 2. вредата, 3. противоправност на деянието, 4. вина и 5. причинната връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното – чл. 45 ал. 2 ЗЗД .

Основният обективен елемент от горепосочения правопораждащ фактически състав на деликтна отговорност е извършване на противоправно деяние т. е. такова действие или бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от закона правен интерес, субективно право или правнозначима ценност от категорията на естествените права.

В разглежданият случай ищецът се позовава на виновно противоправно действие на физически лица – служители на ответника, които злоупотребявайки с права и в нарушение на чл.3 от ГПК в продължение на повече от 5 години от получаване на изпълнителния лист по ч.гр.д. № 56156/2011г. по описа на СРС, ГО, 78 състав – 13.12.2011г. до 21.06.2017г. не предприемат действия по образуване на изпълнително производство пред съдебен изпълнител за събиране на вземане, в резултат на което на ищеца като длъжник по изпълнителния лист са причинени имуществени вреди в размер на натрупаната законна лихва върху главното вземане от датата посочена в изпълнителния лист до образувне на изпълнителното дело.

Доводът за наличие на злоупотреба с права е правен, на изследване и съответно доказване подлежат фактическите твърдения, от които, според страната, се следва извод за нарушение на чл. 8 ал. 1 КТ – в този смисъл напр. решение № 239/21.05.2012 г. по гр. д. № 799/2011 г. на ІV г. о., решение № 345 от 6.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3868/2013 г., IV г. о; решение № 248 от 23.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 254/2009 г., IV г. о; решение № 192 от 4.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 674/2016 г., III г. о., решение № 115/21.02.2024г. по гр.д. № 4362/2022г. на ВКС, IV г.о.

Принципът на злоупотребата с права в гражданското право, се извежда per argumentum a contrario от принципа за добросъвестното упражняване на права – чл.57 ал.2 и чл.58 ал.1 от Конституцията на Република България, чл.8 ал.2 от ЗЗД, чл. 12 и чл. 63 ЗЗД, чл. 3 ГПК, чл.298 от ТЗ, чл.8 ал.1 от КТ, чл.3 от ГПК – за процесуалните права и др./

Носителят на едно субективно право e свободен да прецени дали и кога да го упражни, поради което и самото упражняване на субективни права е правомерно. Именно когато упражняването на субективното право е недобросъвестно – за бъдат увредени права и законни интереси на други или в противоречие с интересите на обществото, когато правото се упражнява, за да се изключи или да не се осъществи друга правна възможност, е налице злоупотреба са право - решение № 130 от 14.07.2016г., постановено по гр. дело № 150/2016г., ІV ГО, ВКС, решение №53/04.04.2018г. по гр.д. № 1913/2017г. на ВКС,III г.о. /

Злоупотребата с право е противоправно деяние, като противоправността се изразява в недобросъвестно упражняване на законно признато право. /определение № 566/19.09.2013г. по гр.д. № 5301/2013г. на ВКС/.

За да бъде установено наличието или не на злоупотреба с право следва да бъдат установени конкретни факти и обстоятелства, от които може да се направи извод за това, като в случая доказателствената тежест за установяване на недобросъвестността при упражняването на правата е на този, който твърди да е налице такава. Нормалното развитие на гражданските правоотношения вкл.и процесуалните такива, които възникват по повод сезиране на съда с молба за защита, предполага добросъвестността на страните. Именно поради това недобросъвестността не се предполага и следва да бъде доказана пълно и главно от страната, която я твърди.

Липсва задължение носителя на субективното право да го упражни /именно поради което е и негово право, а не задължение/, в случая – срок, в който кредиторът снадбен с изпълнителен лист в хода на заповедното производство да образува изпълнително дело. Кредиторът може изобщо да не предприеме действия по принудително събиране на съдебно признатото му вземане и в който случай би било абсурдно да се твърди, че е причинил вреди на длъжника. Следвайки тази логика, макар и забавено – предприетото изпълнение на дължимо вземане не е противоправно и не представлява злоупотреба с права. Отделно от горното длъжникът бидейки неизправна страна по договорно правоотношение, има знанието, че дължи определена престация на кредитора и не е необходимо образуване на изпълнително производство, за да може да погаси валидно вземането си - в случая чрез плащане на дължимите суми във всеки един момент – преди, след образуване на заповедното производство или изпълнително такова въз основа на издадения изпълнителен лист.

В случая когато по реда на чл.417 от ГПК е издадена заповед за незабавно изпъленние и на основание чл.418 от ГПК изпълнителен лист, но въпреки това кредиторът бездейства - не получава издадения в негова полза изпълнителен лист, не образува изпълнително производство въз основа на него, респективно не овластява съдебния изпълнител да връчи заповедта за незабавно изпълнение и по този начин препятства осъществяване в пълнота на фактическия състав на заповедното производство и стабилизирането на заповедта, то тогава се касае именно за бездействие по смисъла на т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което не може да има за последица прекъсването на давността т.е. бездействие в продължение на 5г. или 3 г. в зависимост от вида на вземането за което е издадена заповед за изпълнение /доколкото не е влязла в сила, тъй като след влизането й в сила, давността всякога е 5г. – чл.117 ал.2 от ГПК/ ще има за последица погасяване на вземането по давност /в т. с и решение № 18/22.01.2016г.по т.д. № 2539/2024г. на ВКС, II т.о./.

С оглед изложеното до тук, несъстоятелно е твърдението на ищеца, че в периода от получаване на изпълнителния лист от кредитора до образуване на изпълнителното дело – 13.12.2011г./28.02.2012г. до 21.06.2017г., длъжникът е нямал средства за защита срещу бездействитето на кредитора, тъй като с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение се прекъсва давността за вземането и същата не тече докато трае висящността на заповедното производство. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането по чл. 422 ал. 1 ГПК, като предявяването му има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. Това е така, тъй като давността може да се прекъсне само със започване на производство, в което длъжникът участва, като давността не може да бъде прекъсната, без длъжникът да е уведомен за това, като с оглед едностранния характер на производството за издаване на изпълнителен лист длъжникът узнава за същото едва при връчване на призовката за доброволно изпълнение. /решение № 118 от 12.12.2019 г. по т. д. 2288/2018 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 50047 от 26.04.2023 г. по т. д. 1927/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, т.10 ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което е пояснено и че в изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа /като иска нови изпълнителни способи, ако не е удовлетворен/, или да не действа. В този смисъл чрез възражение по чл.414 ал.2 от ГПК и което предпоставя развитие на исковия процес по чл.422 от ГПК или чрез отрицателен установителен иск, длъжникът е могъл да наведе както възражението си за погасяване по давност на вземането към момента на връчване на заповедта за изпълнение /която с оглед данните по делото е изтекла/, така и твърдението си, че е налице фактическия състав по чл.95 от ЗЗД или друго основание, което препядства правото на кредитора да установи със сила на присъдено вещо дължимостта на вземането от длъжника респективно да получи валидно плащане вкл. и в хода на вече образуваното изпълнително производство. Такива действия не са предприети от страна на ищеца /длъжник/., давността не се прилага служебно т.е. страната следва да се позове изрично на давността като недължимост на вземането – чрез възражение, иск, в отговор на искова молба. Напротив ищеца изрично заявява, че не е подавала възражение, а и дори е изразила съгласие са извършва разсрочено плащане на дълга с изрична молба до ЧСИ.

Предвид горното и поради липсата на първата от предпоставките от фактическият състав на деликтната отговорост, а именно – противоправно поведение, безпредметно е обсъждане дали останалите материални предпоставки за налице т.е. предявеният иск е неоснователен и до който правилен и законосъобразен извод е достигнал и първоинстанционният съд.

Поради съвпадане крайните изводи на двете съдебни инстанции отонсно предявения иск с правно основание чл.49 от ЗЗД, обжалваното решение в тази му част следва да бъде потвърдено на основание чл.271 ал.1 изл.1 предл.1 от ГПК, а в останалата – обезсилено като недопустимо и производството по него - прекратено.

По разноските:

С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл.273 вр. чл.78 ал.3 и ал.4 от ГПК на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски, за което е направила изрично изявление в отговора на исковата молба и същите са в размер на 51,12 лв. – юрисконсултско възнаграждение.

Така мотивиран, Софийски градски съд