Решение № 322 от 13.11.2025 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 208/2025 г.

Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

Повод за започването е въззивна жалба от „НОВО ФИНАНС” ООД, ЕИК 203806803, гр. Варна против постановеното по т. дело № 511/2023 г. по описа на Пловдивския окръжен съд решение № 3 от 02.01.2025 г., с което са ОТХВЪРЛЕНИ предявените от „НОВО ФИНАНС” ООД, ЕИК 203806803, гр.Варна, ул. „Иван Страцимир“ № 2 искове с правно основание чл.422 ГПК, във връзка с чл. 22 ЗКНИП против Е. Т. М., ЕГН ••••••••••, •••, с които се иска да се установи, че ответникът дължи на ищеца следните суми, за които е била издадена Заповед № 922 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 10.02.2023 г. по ч.гр.дело №1711/2023 г. на РС Пловдив:

• 61 794, 59 лв. възнаградителна лихва по Договор за заем № ••• г. от •••г., за периода от 12.11.2020 г. до 11.01.2023 г., - 2 158, 74 лв., възнаградителна лихва по Договор за заем № ••• г. от ••• г., за периода от 12.11.2020 г. до 11.01.2023 г. и - 2 158, 74 лв., представляваща възнаградителна лихва по Договор за заем № ••• г. от ••• г., за периода от 12.11.2020 г. до 11.01.2023 г., а „НОВО ФИНАНС” ООД, ЕИК 203806803, гр.Варна е осъдено да заплати на адвокат Е. Д. М., АК - Пловдив, гр. ••• сумата от 5000 лв. представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за оказана безплатна правна помощ на Е. Т. М. в производството пред Пловдивския окръжен съд.

В жалбата са изложени съображения за незаконосъобразност на решението, поискана е отмяната му и постановяване на друго уважаващо исковете.

Насрещната страна намира жалбата за неоснователна.

Съдът след запознаване с акта предмет на обжалване и данните по делото намери за установено следното:

На 24.08.2023 г. в Пловдивския окръжен съд е постъпила изходяща от „НОВО ФИНАНС” ООД, ЕИК 203806803, гр. Варна искова молба против Е. Т. М., ЕГН ••••••••••, гр. П.. В обстоятелствената част на същата се говори, че между ищеца и ответника били сключени три договора за заем при Общи условия и предварително предоставен стандартен европейски формуляр за информация за предоставяне на потребителските кредити.

По дати на сключване първият имал № ••• г. и бил сключен на ••• г., а предоставената в заем сума била 4 000 лв..

Вторият имал № ••• г., бил сключен на ••• г. като предоставената в заем сума също била 4000 лв..

Третият бил от ••• г., имал № ••• г. и с него ищецът предоставил на ответника в заем сумата от 114 500 лв.

По отношение трите договора е посочено, че М. се задължил да върне сумите разсрочено, съгласно погасителен план, приложен към всеки договор, при фиксирана годишна лихва в размер на 25 % и ГПР равняващ се на лихвата, т.е. 25 %. По трите страните се споразумели, че лихвата се разпределя на равни месечни вноски като се начислява и дължи ежемесечно до 11-то число на месеца.

От страна на заемополучателя по всеки от договорите били извършени две плащания на дължима главница и то не на падежните дати. По тази причина ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение за заплащане на дължимата падежирала възнаградителна лихва. Сочи се, че към датата на подаването не били платени вноските за лихва за периода 12.11.2020 г.-11.01.2023 г. Направена е и месечна разбивка на дължимите суми за възнаградителна лихва по всеки от договорите като са отчетени извършените по две плащания на главница.

За договорите от 09 и 10. 11.2020 г. е посочено че се дължи лихва в размер на по 2 158, 74 лв., а за този от 11.11.2020 г. такава в размер на 61 754, 59 лв. Общо дължимата възнаградителна лихва по трите договора за периода била в размер на 66 112, 07 лв.

По повод споменато заявление за издаване на заповед за изпълнение е посочено, че ПРС образувал ч.гр. дело № 1711/2023 г., по което издал заповед за споменатите по- горе суми. М. подал възражение, което обуславяло наличието на интерес от предявяване на искове по чл. 422 от ГПК за установяване съществуването на вземанията.

На тази база е отправено искане съдът да постанови решение, с което се признае, че ответникът дължи на ищеца посочените по-горе суми.

Ответникът не е подал отговор в срок. В първото по делото заседание обаче чрез пълномощниците си е изразил становище за неоснователност на исковете. В подкрепа на същото е изложен довод, че трите договора са едностранно прекратени от ищеца като вземанията по тях са обявени за предсрочно изискуеми. По този повод е заявено, че на основание чл. 2.7 от същите възнаградителна лихва не следва да се дължи, а само непогасената главница и неустойка.

След доклада и разпределяне на доказателствената тежест между страните е изразено и становище, че договорите съдържат неравноправни клаузи, които водят до неговата пълна нищожност. В тази връзка са изложени съображения, че размерът на възнаградителната лихва по чл. 2.2, буква Ж бил нищожен, както и клаузите на 2.6, 2.7, 2.8, 2.9, 2.11 и 4.2 от договора с оглед противоречието им с императивни разпоредби на ЗКНИП и ЗЗП. За лихвата се излагат доводи за нарушаване на добрите нрави. Относно клаузите за неустойки материализирани в чл.2.6, чл.2.7, чл.2.8, чл.2.9 на всеки един от договорите е посочено, че предвидените с тях размери на същите надхвърляли няколкократно обезпечителна, обезщетителна и наказателна функция на неустойката, поради което били нищожни. Наред с това е изразено становище, че не са съобразени и с императивните разпоредби на ЗКНИП предвиждащи максимални размери на дължимото обезщетение за забава от страна на потребителя.

По отношение на клаузите на чл. 4.2 от договорите е посочено, че са неравноправни поради това, че с тях се давала възможност за едностранно изменение на същите от заемодателя.

Относно уговорката в чл.2.11 приравняваща частичното плащане с пълно неплащане също е посочено, че противоречи на изричен текст от ЗКНИП, който бил в обратния смисъл.

Пълната нищожност на договорите за кредит се свързва от ответника и с това, че с тях не му била дадена изрична възможност да упражни правото си по чл. 24, ал. 2 от ЗКНИП.

Ищецът по повод на тези защитни възражения е изложил доводи за неоснователност като е оспорил също твърдението за прекратяване на трите договора и обявяването на вземанията по тях за предсрочно изискуеми.

Съдът след събиране на поисканите от страните и относими към спора доказателства е постановил решението предмет на обжалване.

С него на първо место е изразено становище за наличие на интерес от търсената с исковете по чл. 422 от ГПК защита, т.е. за допустимост на същите.

По същество на спора е прието, че между ищеца и ответника са сключени трите описани в ИМ договора за заем.

Направен е подробен анализ на същите като съдържанието им е съотнесено с разпоредбите на ЗКНИП и ЗЗП. С оглед на същото е достигнато до заключение, че трите договора отговарят на предвидените императивни изисквания в тези нормативни актове с изключение на тези предвидени чл. 24, т. 9 и 11 от ЗКНИП- посочване на годишен процент на разходите и общата сума дължима по потребителския кредит.

По отношение на ГПР е прието, че такъв формално е посочен в размер на 25 %, но той не бил изчислен съгласно изискванията на чл. 29 от ЗКНИП. Посочено е, че до този извод е достигнато чрез ползване на достъпен онлайн кредитен калкулатор, с който било определено, че ГПР не е 25 %, а 32, 70 %.

По отношение на общо дължимата сума по кредита е прието, че така не била посочена в самите договори, а в приложенията към тях.

На база изложеното е достигнато до извод, че сделките противоречали на чл. 24, ал.1, т. 9 и 11 от ЗКНИП и на основание чл. 38 от ЗКНИП са изцяло нищожни. Това е дало основание да се приеме, че по тях не се дължи възнаградителна лихва.

Така се е стигнало до отхвърляне на трите обективно съединени иска.

Недоволен от решението е останал ищецът и е подал жалбата станала причина за започване на настоящето производство.

В нея съображенията за неправилност и незаконосъобразност на същото се свързват с оспорване на изводите на съда относно ГПР и факта, че същият не бил изчислен съобразно изискванията на чл. 29 от ЗКНИП. На тази база е посочено, че не може да се говори за нищожност на договорите с оглед разпоредбата на чл. 38 от ЗКНИП. Наред с това след подробен анализ е посочено, че всеки от трите договора е съобразен с императивните разпоредби на ЗКНИП, не съдържа неравноправни клаузи и уговорки накърняващи добрите нрави.

По повод на тази жалба е нужно да се спомене, че преди даване отговор на въпроса за съществуване на процесните вземания съдът съобразно разпоредбата на чл. 269, изр.1 от ГПК дължи преценка за валидността и допустимостта на обжалваното решение.

Едно решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е постановено от ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение, което не подписано, не е постановено в предвидената от закона писмена форма или, когато решението е постановено от съда извън пределите на неговата компетентност т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища.

В случая нито една от тези предпоставки не са налице, т.е. за нищожност на същото не може да се говори.

По отношение на недопустимостта е нужно да се спомене, че от съдържанието на чл. 270, ал. 3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск, има произнасяне по един непредявен иск или нередовна искова молба, която въпреки дадените от въззивния съд възможности не е поправена. Налице е недопустимост и ако спорът е разгледан от некомпетентен съд. В обобщение може да се каже, че е налице недопустимост във всички случаи, когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора по същество.

Обжалваното решение е постановено от компетентен съд, който е разгледал подадената пред него искова молба, с която са предявени обективно съединени искове по чл. 422 ГПК. В тази връзка следва да се посочи, че интересът от предявяване на същите е обусловен от наличие на издадена заповед за изпълнение и възражение срещу същата от страна на длъжника. В случая тези предпоставки са налице видно от съдържанието на приложеното ч. гр. дело № 1711/2023 г. по описа на ПРС и интересът от започване на производството по чл. 422 ГПК, вр. с чл 415 от ГПК е безспорен.

Съдът от своя страна се е произнесъл по всички наведени в исковата молба факти и обстоятелства касаещи вземането предмет на споменатата заповед, като е упражнил и дължимия от него служебен контрол за действителност с оглед изискванията на чл. 7, ал. 3 от ГПК.

Това прави така постановения съдебен акт допустим.

Казаното съотнесено с разпоредбата на чл. 271 от ГПК налага съдът да разреши съществуващия между страните спор по същество, като се съобрази с изложените съображения за незаконосъобразност в жалбата.

С исковата молба се цели да се установи, че ищецът в качеството си на заемодател има към ответника в качеството му на заемополучател вземания за възнаградителна лихва в периода 12.11.2020 г.-11.01.2023 г. по три договора за заем.

Извод за съществуване на вземания от този тип е обусловен от това между страните да са сключени тези три договора за заем, в тях да има уговорка за плащане на възнаградителна лихва в сочените в исковата молба размери и да е налице неизпълнение на това задължение на съответните падежни дати.

По делото самите страни не оспорват, че между тях през м. ноември на 2020 г. в писмена форма с нотариална заверка на подписите са сключени три договора за заем.

Копия от същите са представени по делото и от тях е видно, че първият е от 09.11.2020 г., вторият е от 10.11.2020 г., а третият от 11.11.2020 г. В случая от страна на ПАС се говори и ще се говори общо за трите договора по причина, че при съпоставка става ясно, че всички те като цяло са с идентично съдържание. Единствената разлика е в датата на сключване и размерът на предоставената в заем сума по последния договор, за която е посочено, че е свързана и с придобиване на недвижим имот.

В трите на първо место е материализирано декларативно изявление на страните, че преди сключването им на заемополучателя е предоставен стандартен европейски формуляр, както и че той се е запознал с ОУ към всеки от тях. Посочено е, че е запознат с клаузите по всеки договор и е получил възможност да ги проучи, разбере значенето им в период от поне 14 дни.

Размерът на предоставяната в заем сума е конкретизиран в чл. 1.1. и е написано задължението на заемополучателя да върне същата при условията посочени в договора. Съответно по първите два договора са предоставени по 4 000 лв., за които е споменато, че са предадени в брой на ответника при подписването им. По третия е представена сумата от 114 500 лв., за която е посочено, че ще се преведе по банков път по посочени от замеполучателя сметки В чл. 4.1.1 и чл. 4.1.2 същите съответно са индивидуализирани.

В чл. 2.1 е посочено, че връщането на всяка от сумите ще стане при спазване на индивидуалните условия в договора на база нарочно създаден погасителен план посочващ размера на дължимите погасителни вноски и датите на падежирането им.

В чл. 7.1 от трите договора е уговорено, че заемът се обезпечава чрез договорна ипотека върху недвижими имоти, които са индивидуализирани във всеки от тях.

От изложеното относно предмета на трите сделки е видно, че заемополучател по същите е физическо лице, което при сключването им е действало извън рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност, т.е. той е потребител. Това, фактът, че вземанията на заемодателя/кредитор/ по тях са обезпечени с договорна ипотека и че третият договор за заем е сключен с оглед придобиване на недвижим имот налагат извод, че трите договора следва да са съобразени с изискванията определени в Закона за кредитите на недвижими имоти на потребителите.

Така изложеното налага да се извърши съпоставка между съдържанието на трите сделки и императивните разпоредби на споменатия нормативен акт. Същото е необходимо по причина, че в глава 6 на ЗКНИП са съдържат норми, с които се предвиждат предпоставки за пълна или частична нищожност на договори от процесния тип.

Така според чл. 36 от ЗКНИП правата, предоставени на потребителите по този закон, не може да се ограничават. Предвидено е, че всяка уговорка, с която същите предварително се изключват или ограничават е нищожна, а отказът от права, предоставени на потребителите по този закон, е недействителен.

В чл. 37 се говори, че клаузите от договора, които противоречат на закона или го заобикалят са нищожни и е конкретизирано, че всяка клауза от договор с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора по- голямо от размера посочен в чл. 41, ал. 3 е нищожна.

В следващата разпоредба /чл. 38/ се говори, че целият договор за кредит е нищожен ако не са спазени изискванията на чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5 – 9 и 11 и чл. 25, ал. 3 на ЗКНИП. При нищожност на договора по тези причини в чл. 39 от ЗКНИП е предвидено, че потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други разходи по същия.

Според чл. 40 по отношение на регулираните от ЗКНИП договори приложение намират и текстовете на чл. 143-148а от ЗЗП. Това сочи, че изводите за неравноправност на клаузи от същите, респ. за тяхната нищожност следва да се правят и на база уредбата в ЗЗП.

С оглед изложеното до тук и съдържанието на чл. 38 от ЗКНИП на първо место се дължи отговор на въпроса дали са налице предпоставки за формиране на извод за цялостна нищожност на процесните договори за кредит, която ще доведе до отпадане на задължението за плащане на възнаградителна лихва.

Такава ще е налице ако те са сключени, без да са спазени изискванията на чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5 – 9 и 11 и чл. 25, ал. 3 на ЗКНИП.

Такава ще е налице и ако се приеме, че клаузи от договора като неравноправни са нищожни на основание чл. 146, ал.1 от ЗПП и че нищожността им е пречка за приложението на договора в цялост.

За пълна нищожност на договора може да се говори и при наличие на предпоставките на чл. 26 от ЗЗД В чл. 23, ал. 1 от ЗКНИП е посочено, че договорът се сключва в писмена форма на хартиен или друг траен носител в два екземпляра. В случая това изискване е спазено и за нищожност на това основание не може да се говори.

В чл. 24, ал. 1, т. 5 е казано, че в договора следва е посочен срокът му - в случая това изискване е спазено - чл. 2.2. от договора.

В т. 6 се говори за посочване на общия размер на кредита и условията за усвояването му. Това изискване също е спазено видно от съдържанието на чл. 4.1 от договорите.

В т. 7 се говори за условията за погасяване на кредита - погасителен план и т.н. По трите договора това изискване е изпълнено видно от съдържането на чл. 2.2 от договора като към всеки от договорите има изготвен и подписан от страните погасителен план.

В т. 8 е въведено изискване за посочване на лихвен процент като в зависимост от това дали същият е фиксиран, променлив или комбиниран са въведени различни допълнителни изисквания. По процесните договори е уговорен фиксиран лихвен процент за целия срок на договора в размер на 25 %, т.е. не може да се говори за нарушаване на това изискване, В т. 9 е въведено изискване за посочване на ГПР, вкл. и подробна информация за всички разходи включени в общите разходи на потребителя.

Според чл. 2.2., буква М от договорите ГПР е 25 %. Посочено е, че включва договорената лихва, изчислена на годишна база и се изплаща съобразно правилата определени в чл. 2.2., буква И, където е посочен размер на дължимата месечна погасителна вноска и е конкретизирано, че включва главница и лихва. Уговорено и че общо дължимата от заемополучателя сума е подробно описана в погасителния план явяващ се неразделна част от договора.

От съдържанието на тези уговорки следва извод за спазване изискването на т. 9, както и че те са съобразени с даденото в §1, т.17 от ЗКНИП определение за общ разход по кредита за потребителя. По отношение на ГПР съдът приема и че определянето му е съобразено с всички изисквания посочени в чл. 29 от ЗКНИП. В тази връзка следва да се има предвид липсата доказателства, че сключването и изпълнението на договорите за кредит е обусловено и от направата от страна на потребителя на други разходи, които не са споменати и описани в тях. По повод на този извод на съда е нужно да се спомене, че по делото от страна на ПАС е назначена ССчЕ за определяне на ГПР съобразно формулата по чл. 29, ал. 2 ЗКНИП. В заключението си вещото лице е посочило, че същия е 23, 94 %, т.е. по- нисък от този изписан в договорите. С това обаче за ПАС правата на потребителя и неговата информираност не са нарушени, т.е. не може да се говори за нищожност на договора на това основание.

С т. 11 на чл. 24, ал.1 от ЗКНИП е въведено изискване в договора да е посочена общата сума дължима от потребителя. Това според определението дадено в § 1, т.15 от ЗКНИП е сумата равна на сбора от общия размер на кредита и общите разходи по същия за потребителя. В случая видно от казаното до тук разходите на последния са единствено за плащане на възнаградителна лихва, която е фиксирина. По делото е посочен размер на дължимата за срока на договора месечна погасителна вноска, който е равен на сбора между дължимите ежемесечно лихва и главница и е конкретизирано, че същата е анюитетна. Това води до извод, че общата сума дължима от потребителя е лесно определяема- равна е на произведението на месечната вноска и посочения срок на договорите от 120 месеца. От друга страна следва да се има предвид, че тази обща сума е посочена и в погасителния план, който е неразделна част от всеки един от договорите.

На база изложеното следва извод, че не може да се говори за нарушение на това изискване.

Изложеното до тук води до заключението, че не е налице нито една от предпоставките, която да налага извод за цялостна нищожност на договора на основание чл. 38 от ЗКНИП.

От анализа на процесния договор съдът достига до извод, че би могло да да се говори за нищожност на определени клаузи от същия поради противоречието им с текстове на ЗКНИП, накърняване на добрите нрави или неравноправност. Това реално касае уговорките определящи дължимите от потребителя неустойки- чл. 2.6-2.9 от договорите или тези даващи право на кредитора едностранно да изменя същия – чл. 4.2, букви Б и В. Тяхната евентуална нищожност обаче за ПАС не е пречка за изпълнение на договорите без същите, което изключва заключение за тяхната цялостна нищожност. В подкрепа на този извод следва да се посочи, че според законодателя при договори от процесния тип такава е налице само в случаите на чл. 38 от ЗКНИП, а в останалите с оглед чл. 36 и 37 от ЗКНИП може да се говори за нищожност на отделната клауза.

Така изложеното съобразено с факта, че предмет на исковете не са вземания основаващи се на евентуално нищожните клаузи навежда ПАС до извод, че не е необходимо да излага подробни аргументи по този въпрос в настоящето дело.

Тук за пълнота е нужно да се спомене, че ПАС на база събраните по делото доказателства и с оглед упражнявания от него служебен контрол за нищожност не достига до извод, че може да се говори за цялостна нищожност на процесните договори на някое от посочените в чл. 26 от ЗЗД основания.

Не може да се говори и за нищожност на клаузата от договорите определящ размер на дължимата възнаградителна лихва от по 25 % годишно.

По този повод на първо место е нужно да се посочи, че съгласно чл. 240, ал.1 от ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. В ал.2, изр. 1 на чл. 240 е предвидено, че заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено.

Реално същата е цената на предоставяната от заемополучатеиля услуга.

В българското законодателство липсва текст определящ изрично максимален размер на цената за тази услуга. Това изключва извод, че може да се говори за нищожност на тези уговорки поради противоречие на закона още повече, че същите са постигнати в изискуемата се писмена форма.

Тук за пълно е нужно да се спомене, че в чл. 29, ал. 9 от ЗКНИП ГПР по кредита не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с постановление на Министерския съвет. Това съобразено с възможността ГПР да се определя само на база възнаградителната лихва води до извод, че тя при всички случаи не следва да надвишава този размер. Законната лихва според ПМС 426/2014 г е равен на основния лихвен процент на БНБ в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. От така изложеното също следва извод, че за прекомерност на процесната лихва не може да се говори.

За ПАС не може да става реч и че с договорения лихвен процент се накърняват добрите нрави.

По повод на това заключение е нужно да се спомене, че определение за това що е „добри нрави” не е дадено от законодателя. Това сочи, че значението на това понятие следва да се извлече по тълкувателен път.

Под „нрави” според българския тълковен речник следва да се разбира обичаи, традиции, обществени навици, т.е. изградените порядки в нашето общество, които определят нормалните отношения между неговите членове. Част от тези порядки (обществени отношения) са регулирани от държавата с правни норми. Друга част от същите не са нормативно урегулирани, но са се превърнали в принципи от значение за правото и респ. за нормотворчеството. Трети не са определени от държавата като задължително правило за поведение, но така са се наложили в обществените отношения между хората, че са се превърнали в такива независимо от липсата на държавна принуда при неизпълнението им. Именно вторите и третите при условие, че не са залегнали в конкретна правна норма следва да се причислят към, т.н. „добри нрави”, които трябва да се съблюдават при договарянето между страните.

В случая ако приемем, че липсата на изрична уредба за размер на възнаградителната лихва е основание за преценка за накърняване на добрите нрави следва да преценим дали в обществото се е определила от само себе си някакъв максимално допустим праг, до който страните могат да уговорят предварително размера на същата.

При отговора на този въпрос следва да се изхожда от споменатото вече, че с нея се определя цената на предоставената от заемодателя парична услуга, т.е това е възнаграждението, което той е определил за това, че за определен период от време ще се лиши от ползването на съответните парични средства и поетия риск от евентуалната им загуба.

В тази връзка следва да се посочи, че отговорът на въпроса дали процесната възнаградителна лихва надвишава съществено обичайно договаряната в такива случаи може да се даде на база съпоставка между договори от процесния тип сключвани между други правни субекти. По делото доказателства в този смисъл не са представени. Това изключва извод, че процесната лихва превишава обичайния максимално допустим праг на възнаградителните лихви по договори за заем от този тип.

От така изложеното следва, че преценката за основателност на трите иска е обусловена от това дали за исковия период ответникът дължи на ищеца съответната възнаградителна лихва. По този повод е нужно да се спомене, че такава се дължи за срока на действие на договора, т.е. за периода на предоставяне на услугата. С изтичане на същия за заемополучателя се поражда задължението за връщане на предоставената в заем сума или непогасения остатък от същата, а при неизпълнение на същото възниква такова и за заплащане на обезщетение за забава.

По трите договора сумите са предоставени за срок от 10 години /120 месеца/ и е определена крайна дата за пълно връщане на заетите суми - до 11.11.2030 г., Погасяването на заемите е уговорено, че става на равни месечни анюитетни вноски считано от 11.12.2020 г. включващи главница и лихва съгласно погасителен план неразделна част от договорите. Предвидено е и че за първите 6 месеца дължимата лихва ще се плати в нейната цялост в края на договорения срок-11.12.2030 г. /чл. 2.2., буква З/, т. е. имаме 6 месечен гратисен период относно плащане на същата. В тази връзка в чл. 2.2 буква Й изрично е посочено, че през целия срок на заема заемополучателят погасява дължимата лихва и част от главницата с изключение на периода засегнат от уговорката по буква З. В спомената буква З на чл. 2.2. има и изрично предвиждане, че при предсрочно прекратяване на договора/ите/ за заем лихвата за първите 6 месеца се дължи към датата на прекратяване на договора.

Възможността за прекратяване на договора е уредена в чл. 4.5, в който е предвидено, че при забава в плащането на задълженията или при частично плащане, както и при нарушаване на задълженият с повече от 90 дни заемодателят може да прекрати предсрочно договора и да изисква предсрочно погасяване на заетата сума, ведно с начислени лихви, неустойки и такси.

В случая това последното се споменава по причина, че ответникът излага доводи за прекратяване на договорите за заем и обявяването им за предсрочно изискуеми от страна на замеодателя.

В подкрепа на това твърдение от негова страна са представени копия от уведомления в този смисъл изходящи от заемодателя за всеки един от договорите и разписки удостоверяващи връчването им.

По повод на така представените доказателства от страна на ищеца е оспорено това твърдение и е отправено искане за представяне на оригиналите от ответника. Това не е сторено и са изложени доводи за приложимост на чл.183, ал. 1 от ГПК.

По повод на това искане следва да се посочи, че в чл. 183 от ГПК е предвидена възможност за изключване на представено заверено копи от документ при условие, че след поискване не е представен оригиналът му. Тази разпоредба се съдържа в глава 14 на ГПК, което предполага, че използването й следва да е свързано с необходимостта от доказване на спорни факти от значение за изхода на дадено дело. В случая на база изразеното от ищците становище по настоящето би следвало да се достигне до извод, че сме изправени пред точно такъв факт. Това обаче видно от съдържанието на приложените по настоящето дело ч. гр. дела №№ 13288/2021 г. и 13283/2021 г. по описа на ПРС не е така. До този извод се достига с оглед на факта, че в заявленията иницииращи образуването им самият ищец излага доводи за прекратяване от негова страна на процесните договори на сочените от ответника в настоящето производство основания и предсрочна изискуемост на вземанията по тях. В подкрепа на тези си твърдения той е приложил към всяко от заявленията и представените по настоящето производство копия на уведомления и разписки. До извод, че заемодателят е инициирал прекратяване на договорите и настъпване на предсрочна изискуемост на същите се стига от данните в приетото от ПОС счетоводна експертиза с оглед начина на осчетоводяване от негова страна на вземанията по трите договора след 28.07.2021 г. Така изложеното навежда ПАС до извод, че направеното от ищеца искане за приложимост на чл. 183, ал.1 ГПК не цели доказване по смисъла на чл. 153 от ГПК, а представлява злоупотреба с процесуални права, и не следва да се уважава.

Представените по делото уведомления за прекратяване и предсрочна изискуемост са връчени на ответника по делото на 28.07.2021 г. Това съотнесено с неоспореното от ответника и установено по делото неизпълнение на договорните му задължения води до извод, че от тази дата и трите договора за заем са прекратени. Прекратяването е довело до възникване в патримониума на заемополучателя ва задължение за връщане на остатъка от предоставените в заем суми, както и до отпадане от патримониума на заемодателя на правото да начислява от този момент възнаградителна лихва по всеки от договорите.

На база изложеното следва извод, че ответникът дължи на ищеца възнаградителна лихва, вкл. и тази, за която плащането е било отложено за времето от сключване на договорите до 28.07.2021 г. вкл.

Същата за този период според заключението на ССчЕ е в следните размери:

• 711, 60 лв. по Договор за заем № ••• г. от •••г., - 711, 60 лв. по Договор за заем № ••• г. от ••• г. и - 20 368, 85 лв. по Договор за заем № ••• г. от ••• г. Това от своя страна налага отмяна на решението на ПОС отхвърляща исковете в тази им част и постановяване на друго уважаващо същите.

Не така стоят нещата за възнаградителната лихва за времето от 29.07.2021 г. до 11.01.2023 г. Същата не се дължи и исковете са неоснователни. В този смисъл е и решението на ПОС, т.е то следва да се потвърди за сумите от:

• 1447, 14 лв. по Договор за заем № ••• г. от ••• г - 1447, 14 лв. по Договор за заем № ••• г. от •••г. и - 41425, 74 лв.. по Договор за заем № ••• г. от ••• г. Така изложеното налага и изменение на решението на ПОС в частта касаеща направените от страните разноски в заповедното и първоинстанционното производство.

Така на ищеца от направените общо разноски за заповедното и първоинстанционното производство в размер на 12 694, 48 лв. следва да се присъди по съразмерност сумата от 4 184, 39 лв.

Ответникът разноски не е правил, но на пълномощника му адв. М. се дължи по съразмерност адв. възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер на 3351, 89 лв. Това сочи, че решението на ПОС следва да се отмени за сумата от 1648, 11 лв. и се потвърди за тази от 3351, 89 лв.

За производството пред ПАС на „НОВО ФИНАНС“ ООД се дължат от въззиваемата страна по съразмерност разноски от 2743, 20 лв.

Съответно това дружество следва да бъде осъдено да заплати на адвокат М. за осъщественото от нея процесуално представителство на въззиваемата страна адв. възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА по сързмерност в размер на 3351, 89 лв.

То също така следва да бъде осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Пловдивския апелативен съд по съразмерност сумата от 268, 15 лв. платено от бюджета на съда възнаграждение за вещо лице.

Водим от това съдът