Решение № 4742 от 18.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 8801/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258- чл. 273 ГПК Образувано е въз основа на въззивна жалба с вх. № 357936/12.12.2023г., подадена от ищцата Т. С. Х. срещу решение № 17987 от 02.11.2023г. по гр.дело № 23544/2022г. по описа на СРС, 169 състав, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 9407 от 20.05.2024г. по същото дело, с което е отхвърлен предявеният от ищцата срещу „Уникредит Булбанк“ АД иск с правно основание чл. 79 ЗЗД вр чл. 421 ТЗ за заплащане на сумата от 12347, 31 евро, налични по спестовна сметка „Многофакторен влог“ с IBAN •••••••••, открита на 02.02.2015 г. и депозитна сметка с IBAN BG••••••••• по сключен договор за влог „Флекси депозит“ от 11.02.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 04.05.2022 г. до окончателното погасяване на вземането. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон. Жалбоподателката не е съгласна с извода на съда за нищожност на процесния завет на основание чл.42, ал.1, б. „в“ от ЗН, като поддържа, че възложената от завещателя тежест за доглеждане на трето лице не създава възмездност на едностранната сделка и не е в разрез с безвъзмедния характер на завещанието. В случая завещателят М. Т. натоварил заветника със задължение за доглеждане на съпругата на завещателя Катя Тошева, като тази тежест не представлявала насрещна престация. Това било така, тъй като не се възлагало задължение за доглеждане на самия завещател, а на трето лице. Жалбоподателката счита, че завещателното разпореждане е валидно и въз основа на него е придобила качеството на заветник на М. Т., а оттам и вземането на завещателя към „Уникредит Булбанк“ АД по договорите за влог. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявеният иск да бъде уважен изцяло, като претендира и разноски. В срока по чл.263, ал.1 ГПК въззиваемото дружество „Уникредит Булбанк“ АД е подало отговор на въззивната жалба, с който оспорва нейната основателност. Поддържа, че при извършване на преценката за наличие на възмездност на завещателното разпореждане е ирелевантно обстоятелството, че тежестта е възложена в полза на трето лице, а не в полза на завещателя, като се позовава на съдебна практика на ВКС в този смисъл. В случая се установило, че завещанието е възмездно, поради което същото е нищожно на основание чл.42, б. „в“ ЗН. Счита, че обжалваното решение е правилно, поради което моли да бъде потвърдено. Претендира и разноски. Третите лица – помагачи Й. К. В., Д. Л. И., Д. П. Л., Г. П. Г., И. З. К., Й. З. Т., С. С. Й.а и Н. С. Й. не са подали отговори на въззивната жалба. Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението в обжалваната част е и допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което няма произнасяне в повече. По правилността на съдебния акт настоящата инстанция намира следното: Спорът, пренесен пред въззивната инстанция е относно правните изводи на районния съд досежно действителността на частното завещателното разпореждане, обективирано в представеното по делото саморъчно завещание, извършено в полза на въззивницата- ищец в първоинстанционното производство Т. С. Х., по който въпрос настоящият състав приема следното. Видно от представеното по делото саморъчно завещание, съставено на 05.06.2015 г. от М. Й. Т., същият е обективирал своята воля да се разпореди с притежаваните от него парични средства по банковите сметки, открити при ответника “Уникредит Булбанк” АД, като е възложил в тежест на заветницата Т. С. „да продължи добросъвестно да се грижи и да доизгледа моята /неговата/ съпруга К.Т.“. От протокол за обявяване на саморъчно завещание, съставен на 20.07.2020 г. от нотаруис И..Д., с район на действие РС-София, вписан в регистъра на НК под №039 се установява, че процесното завещание прието за пазене на 30.06.2015 г. и е съхранявано по нотариално дело №63/2015 г. и е било сложено в плик, запечатан с печата на нотариуса. От представения по делото препис-извлечение от Акт за смърт на М. Й. Т. се установява, че последният е починал 04.07.2020 г., като отразеното в акта семейно положение е вдовец. От приетото по делото удостоверение за наследници се установява, че наследници по закон на М. Т. са Й. К. В., Д. Л. Й., Д. П. Л., Г. П. К., И. З. К., Й. З. Т., С. С. Й.а- С. и Н. С. Й.. От приетия по делото Нотариален акт №65, том I, рег. №2336, дело №54/2012 г. се установява, че на 19.12.2012 г. между М. Й. Т. в качеството му на прехвърлител и Т. С. Х. в качеството й на приобретател е сключен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, по силата на който Т. е прехвърлил правото си на собственост върху недвижим имот, представляващ апартамент №29, находящ се в гр. София, район „Слатина“, СО, ул. „•••••••••, заедно със зимнично помещение, заедно с 1, 76 % ид.ч. от общите части на сградата, срещу задължението Х. да поеме лично и непосредствено гледането и издръжката както на М. Т., така и на неговата съпруга К.Т. в имота, предмет на договора, като им осигури спокоен и нормален живот, какъвто са водили досега, докато са живи. От представената по делото справка, издадена от ответника „Уникредит Булбанк“ АД се установява, че М. Т. е бил клиент на банката, като по сметка с IBAN ••••••••• има налична парична сума в размер на 12347, 31 евро (EUR). При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи: В правната доктрина се приема, че завещанието представлява едностранна, строго лична, формална едностранна сделка, с която едно лице- завещател, се разпорежда с имуществото си или с част от него в полза на друго лице или лица за след своята смърт (mortis causa). Завещанието съдържа винаги безвъзмездно разпореждане с имущество и като едностранна сделка не може да породи задължения за друг, освен под формата на тежест. Предвид безвъзмездността на разпореждането съдебната практика приема, че не е завещание и не поражда правни последици разпореждане с имущество с уговорката облагодетелстваният или трето лице да извърши определени действия приживе в полза на завещателя. Съгласно чл. 17, ал. 1 ЗН завещанието може да бъде направено под условие или тежест, но в случай, че условието или тежестта са невъзможни, то разпореждането е нищожно на основание чл. 42, б. „в“ ЗН. Тежест в завещание е налице, когато на лицето, на което се завещава се вменява задължение да извърши нещо, когато завещанието породи действие, т.е. след откриване на наследство. Заинтересованото лице може да иска изпълнението на възможна тежест, съгласно чл. 18 ЗН. Правната теория разграничава два вида невъзможност- фактическа и правна. Фактически невъзможната тежест е тази, която не може да бъде изпълнена, но доколкото неизпълнението на тежестта не влече автоматично недействителност на завещанието (чл. 18, изр. второ ЗН), то на още по-силно основание и невъзможността на тежестта не води до недействителност на завещателното разпореждане, т. к. тя е еднаква с несъществуващата тежест. Правната невъзможност намира приложение, когато тежестта противоречи на закона или на морала. Както при фактическата, така и при правната невъзможност, завещанието би било нищожно, ако уговорената в последното тежест е единственият мотив за осъществяване на разпореждането. Видно от представеното по делото саморъчно завещание, едностранното разпореждане е сторено при уговорена тежест „като я задължавам да продължи добросъвестно да се грижи и да доизгледа моята съпруга К.Г. Т.а с ЕГН ••••••••••“. В този смисъл спорът следва да бъде разгледан на плоскостта дали е налице невъзможност на тежестта и в случай, че такава се установи, то дали порокът на модалитета влече нищожност на цялото завещание. За да бъде определено дали модалитетът, вписан в завещанието е невъзможен, следва да се тълкува волята на завещателя, като се изходи от целта на завещанието, обичая и добросъвестността. Постановките и задължителните разрешения, дадени с Тълкувателно решение №2/2023 г. от 21.01.2025 г. по тълк. д. №2/2023 г. обхващат хипотези, при които завещателното разпореждане е направено, както по повод вече положени грижи за завещателя, така и с оглед на бъдещи грижи, които ще бъдат полагани за него до края на живота му, като е прието, че то не е нищожно на основание чл. 42, б. „в“ ЗН. Изрично в мотивите на същото е прието, че доколкото завещанието поражда действие след смъртта на завещателя, то волята му следва да бъде тълкувана преимуществено в полза на това завещанието да породи своите правни последици, защото противното би означавало да бъде отречена последната воля на наследодателя. Прието е, че несъщественото съдържание не следва да води до недействителност на завещанието. Настоящият състав приема, че безвъзмездният характер на завещанието не ограничава възможността същото да има и възнаградителен такъв. Напротив, обичайният мотив за съставяне на завещание е именно благодарствен и той съответства на закона и на добрите нрави. Едно завещание може да е обусловено от няколко свързани или отделни мотива, които заедно предопределят волята на завещателя. Разпоредбата на чл. 42, б. „в“ ЗН предвижда нищожност на завещателното разпореждане, когато то или единственият мотив, поради който е направено, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави. В настоящия случай при тълкуване волята на завещателя съобразно чл. 20 ЗЗД, изразена в употребения в саморъчното завещание израз „да продължи добросъвестно“ и предвид използваното сегашно време на глагола, се извлича благодарствен мотив за вече положените добросъвестно грижи и гледане в полза на съпругата на завещателя. Не би могло да се приеме, че единственият мотив, поради който е съставено процесното саморъчно завещание е да бъде гледана и издържана съпругата на завещателя след неговата смърт. Настоящият състав намира, че мотивът за съставяне на процесното завещание не нарушава безвъзмездността на направеното с него разпореждане, поради което не противоречи на закона и не води до правна невъзможност на тежестта, влечаща нищожност на сделката. От една страна, е уговорена тежест, която не създава задължение за изпълнение на насрещна престация в полза на завещателя, която би довела до еквивалентно имуществено разместване, характерно за двустранните възмездни сделки. От друга страна, тази тежест има по-скоро морален характер, доколкото задължението за предоставянето на грижи и гледане е било вече поето по силата на сключения между завещателя Т. и заветницата С. договор от 19.12.2012 г., към който завещанието изрично препраща- „…, така както е посочено в натуарен акт №65/19.12.2012 г. за прехвъляне на моето жилище“. Дори обстоятелството, че съпругата на завещателя е починала преди него и да е била налице фактическа невъзможност за изпълнение на уговорената тежест към момента на откриване на наследството, то доколкото вече бе посочено, че това не е единственият мотив за съставяне на завещанието, то следва да се приеме, че то е произвело своите правни последици, а именно прехвърлянето на имуществените права по отношение на наличните парични средства по банковите сметки на завещателя Т. при „Уникредит Булбанк“ АД. С оглед изложеното съдът намира, че ищцата доказа при условията на пълно и главно доказване настъпилото частно правоприемство по силата на завещателно разпореждане, и е материалноправно легитимирана като кредитор, придобил вземане, индивидуализирано в достатъчна степен, срещу ответника- банката влогоприемател. С оглед събраните по делото доказателства, а именно, че по сметка с IBAN ••••••••• има наличност от 12347, 31 евро (EUR), то така предявеният иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 421 ТЗ се явява основателен в пълния предявен размер и следва да бъде уважен, като ответникът бъде осъден да заплати упоменатата сума на ищцата, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска- 04.05.2022 г. По отговорността за разноски: С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК присъждането на разноски се следва на въззивницата- ищец. В хода на първоинстанционното производство тя е направила разноски, както следва: 966 лв. за заплатена държавна такса, 30 лв. за съдебно удостоверение. Претендирано е и адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗАдв в размер от 2573 лв. Насрещната страна своевременно е релевирала възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатския хонорар и несъответствие на същия с действителната фактическа и правна сложност на делото. Съдът намира възражението за неоснователно след съобразяване на материалния интерес по делото- парична сума в размер на 12347, 31 евро (EUR), обстоятелството, че производството пред първоинстанционния съд е приключило след две съдебни заседания, както и че претендираното възнаграждение е в размер под минимума, определен съобразно разпоредбата на чл. 8, ал. 1, т. 4 НМРАВ в приложимата към момента на устните състезания пред районния съд редакция (ДВ. бр.45 от 15 май 2020 г.). С оглед изложеното хонорарът следва да бъде определен и присъден в претендирания размер. В хода на въззивното производство въззивницата е сторила разноски в размер на 483 лв. за заплатена държавна такса. Претендирано е и адвокатско възнаграждение в размер на 2573 лв. за предоставена безплатна правна помощ по реда на чл. 38 ЗАдв, което следва да бъде уважено в пълния претендиран размер. Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 271 ГПК, Софийски градски съд