Решение № 8 от 15.1.2025 г. на Окръжен съд - Ловеч по дело № 458/2024 г.

Производство с правно основание чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 187/06.05.2024 г., постановено по гр.д. № 229/2023 г., Ловешкият районен съд е отхвърлил предявения от Д. Р. В., ЕГН ••••••••••, с адрес: ••• против ТП на НОИ - гр. Ловеч и „Български пощи“ ЕАД, ЕИК 121396123, със седалище и адрес на управление: ••• иск за установяване, че в периода 01.10.1990 г. до 20.11.1992 г. е работила като ••••••••••, обслужващ над 1 500 телефонни поста, на пълен (осемчасов) работен ден, при пълна (5- дневна) работна седмица, с трудово възнаграждение заплащано в брой по ведомост. С решението ищцата Д. Р. В. е осъдена на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на „Български пощи“ ЕАД, с ЕИК121396123, разноски в размер на 100.00 лева. Срещу решението е подадена въззивна жалба от Д. Р. В., чрез пълномощника адв.С. Л.. Твърди, че постановеното от ЛРС решение е неправилно поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон. Счита, че по делото е безспорно доказано, че ищцата е работила в периода от 09.03.1983 г. до 20.11.1992 г. като ••••••••••, обслужващ над 1500 телефонни поста, представляващ втора категория труд в ОУС – Сливен, РСС – Плевен, ЧСТН и ТПД – Съобщения в гр.Плевен, Централна поща. Оспорва извода на районния съд, че поради различния размер на получаваното основно трудово възнаграждение, естеството и обемът на работа на ••••••••••••• са били различни. Анализирайки подробно събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и приетото заключение на съдебно -икономическата експертиза, счита, че предявеният от ищцата е основателен и доказан. Изтъква, че по вина на ответника не е съхранено трудовото й досие, а от некоректното попълване на ведомостите от негова страна, същата не следва да търпи неблагоприятни последици, тъй като тези обстоятелства са от значение за размера на пенсията й за осигурителен стаж и възраст. Моли съда да отмени обжалваното решение на РС Ловеч, постановено по гр.д. № 229/2023 г. и постанови друго, с което уважи предявения иск като основателен и доказан. Прави искане за присъждане на направените по делото разноски за двете инстанции. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „Български пощи“ ЕАД, чрез пълномощника гл.юрисконсулт А. А., в който изразява становище за нейната неоснователност. Изтъква, че по делото няма данни относно характера на положения от Д. В. труд. Предвид събраните по доказателства за размера на получаваното от ••••••••••••• трудово възнаграждение през процесния период, следва извод, че естеството и обема на работата им е бил различен. Моли съда да отхвърли въззивната жалба на Д. В. против съдебно решение № 187/06.05.2024 г. по гр.д. № 229/2023 г. по описа на ЛРС, като му присъди направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание въззивникът редовно призован се явява лично и чрез упълномощените процесуални представители адв.Л. и адв.Х. поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея основания. Подробни съображения излага в представената от адв.Л. писмена защита. Въззиваемият „Български пощи“ ЕАД се представлява в съдебно заседание от упълномощения юрисконсулт А. А., който оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди обжалваното решение на ЛРС. Подробни доводи излага в представената писмена защита. Въззиваемият ТП НОИ – Ловеч редовно призован за съдебните заседания не се представлява от упълномощен процесуален представител. Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от страна с правен интерес срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение на РС- Ловеч е валидно и допустимо. Ловешкият окръжен съд, след като обсъди наведените от страните доводи, събраните доказателства по гр.д. № 229/2023 год. на РС – Ловеч и пред настоящата инстанция, при така очертаните с въззивната жалба основания, приема за установена следната фактическа обстановка: Производството по гр. д. № 229/2023 г. на РС- гр. Ловеч е образувано по искова молба от Д. Р. В. против „Български пощи“ ЕАД и ТП НОИ – Ловеч с правно основание чл. 3, вр. чл. 1, ал. 1, т. 3 от ЗУТОССР. Ищцата излага, че през периода от 09.03.1983 г. до 20.11.1993 г. работила като ••••••••••••, обслужваща над 1 500 телефонни поста първо в ОУС - Сливен, а след това в РСС Плевен, МСТН и ТДП-Съобщения Плевен, Централна поща на петдневна работна седмица, при пълно работно време, с трудово възнаграждение, изплащано по ведомост. Твърди, че за периода 01.10.1990 г. до 20.11.1992 г., в трудовата й книжка и издаденото удостоверение образец УП-3 от директора на РУ Северен централен район на „Български пощи“ ЕАД не е вписано обстоятелството, че като •••••••••••• е обслужвала над 1 500 телефонни поста и категорията труд съгласно т.56 от ПКТП, както в първото УП – 3, издадено от Български пощи – ОПС Сливен. Изтъква, че на други работници, с които е работила заедно, в издадени им документи изрично е отразено, че са обслужвали над 1 500 телефонни поста, което е от значение за пенсията й за ОСВ. Твърди, че липсват данни за посочените обстоятелства, което обуславя правният интерес от предявяване на иска. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответниците, че в периода 01.10.1990 г. до 20.11.1992 г. е работила като ••••••••••, обслужват над 1 500 телефонни поста, на пълен (осемчасов) работен ден, при пълна (5-дневна) работна седмица, с трудово възнаграждение, заплащано в брой по ведомост. Ответникът ТП на НОИ – Ловеч в депозирания писмен отговор изразява становище, че предявеният иск е недопустим. Счита, че представянето от ищцата на удостоверение по чл. 5 от ЗУТОССР е условие за допустимост на иска и установяване на правия интерес. Твърди, че в случая разплащателните ведомости са налични в „Български пощи“ ЕАД и въз основа на съдържащите се в тях данни за процесния период са издадени документите по чл.40, ал.1 от НПОС, а претендираният стаж е зачетен изцяло от пенсионния орган. На следващо място изтъква, че категорията на труда не може да се установява по съдебен ред, тъй като спорът подлежи на разглеждане по административен ред. Ответникът „Български пощи" ЕАД оспорват за процесния период ищцата да е работила като ••••••••••, обслужващ над 1500 телефонни поста. Подчертава, че във ведомостите липсват данни полаганият от В. труд да е втора категория, който факт се потвърждава от извършена от ТП на НОИ – Плевен проверка. Моли съда да отхвърли иска като неоснователен и недоказан. По делото е приложено заявление за отпускане на пенсия по чл.68, ал.1, 2 от КСО вх. № 2113-10-1158/30.11.2022 г. от Д. Р. В., към което са приложени копия от трудови книжки и 2 бр. удостоверения Обр.УП – 3 от „Български пощи“ – Сливен и Северен централен регион – Плевен. От приложеното по делото копие от трудовата книжка на ищцата се установява, че за периода от 09.03.1983 г. до 01.10.1990 г. е работила на длъжност „••••••••••“ в УОС – Сливен, а от 01.10.1990 г. до 20.11.1992 г. на длъжност „••••••••••“ в РСС – Плевен и ТПД – Плевен. В представеното удостоверение Обр.УП – 3 от 20.09.2022 г. на Български пощи – ОПС Сливен е посочено, че за периода от 09.03.1983 г. до 01.10.1990 г. Д. Р. В. е заемала длъжността „•••••••••• над 1500 поста – ОУС Сливен“, която е втора категория труд. В удостоверение Обр.УП – 3 изх. № 27-00-1255 от 07.10.2022 г. на РУ „Северен централен регион“ е отразено, че за периода от 01.10.2990 г. до 20.11.1992 г. ищцата е работила на длъжност „••••••••••••“. В отговор на подадено от Д. Р. В. заявление вх. № 1019-14- 1513/07.11.1992 г. и извършена проверка от ТП на НОИ – Плевен е констатирано, че в РУ „Северен централен регион на Български пощи“ ЕАД – Плевен няма данни за категорията труд и липсва информация за броя на обслужваните от ищцата телефонни постове, за което е съставен констативен протокол № КП-5-14-01238091/17.11.2022 г. Същият е приложен като доказателство по делото. От писмо изх. № 566/14.11.2022 г на „ВИ.ком България“ЕАД е видно, че за периода от 01.10.1990 г. до 20.11.1992 г. в дружеството няма информация за полаган от Д. Р. В. труд при условията на втора категория, а всички документи за търсения период за предадени на Български пощи. От ищцата е представено удостоверение изх. № 249/14.02.2007 г. на РУ “Далекосъобщения“ - Плевен, в което е посочено, че за периода от 19.04.1979 г. до 31.12.1999 г. М.А.Т. е работила на длъжност „•••••••••• МСТИ 1500 т.п.“, като трудовия стаж се счита за втора категория труд съгласно т.56 от ПКТП. Приложено е и копие от трудовата книжка на М.А.Т., от което се установява, че за периода от 19.04.1979 г. до 31.12.1999 г. е работила на длъжност „••••••••••“ в ОУС-Плевен, РСС-Плевен и ТПД-Плевен. В представеното копие на трудовата книжка на Е.Т.С. също е посочено, че за периода от 13.09.1983 г. до 01.04.1994 г. е работила на длъжност „••••••••••“ в ОУС-Плевен, РСС-Плевен и ТПД-Плевен. Пред настоящата инстанция бяха изискани и представени Правила за договаряне на работната заплата в националната съобщителна система с приложенията към тях от 26.08.1991 г. В чл.5 от същите е прието, че колективното договаряне на работната заплата се извършва на равнище дружество и равнище поделение на дружеството. Според чл.12, ал.2 постигнатите с правилата договорености между работодателя и представителните синдикални организации по работната заплата са задължителни за всички поделения на дружеството и са неразделна част от подписваните споразумения. Съгласно чл.12, ал.5 вътрешните правила за работната заплата на поделенията се разработват в съответствие с Вътрешните правила за работна заплата /приложение 11/ и другите нормативни актове по договаряне на работната заплати, договорени на равнище дружество. Видно от Приложение № 2 към чл.12 от Правилата за договаряне /л.164 от в.гр.д. № 458/2024 г. на ЛОС/, касаещо Отраслова таблица на длъжностите и основните заплати по дейности и квалификационни групи в Националната съобщителна система, диапазонът на основната заплата по квалификационната таблица е в определени граници – минимум 920.00 лв. и максимум 1040.00 лв. за длъжността „•••••••••• междуселищен телефонен номератор“ и „•••••••••• комплексно съобщително обслужване“. В гл.трета, раздел VI от Правилата за договаряне на работната заплата е регламентиран реда за оценяване на работниците и определяне на основните заплати по индивидуален трудов договор. Съгласно чл.19, ал.1 основната месечна заплата по индивидуален трудов договор се договаря в съответствие с Таблицата на основните месечни заплати съгласно Приложение № 6, в зависимост от групата на заеманата длъжност по Отрасловата таблица на длъжностите. В чл.19, ал.3 е предвидено, че договарянето по ал.2 се извършва въз основа на оценка, отчитаща съответствието между личните качества и умения на работника и изискванията на длъжностната характеристика за работното място, което заема. Съгласно чл.20, ал.1 от Правилата, договарянето на конкретния размер на работната заплата се извършва между работодателя /ръководителя на дружеството, респективно на поделението/ и работника, чрез сключване на индивидуален трудов договор по реда на настоящите правила, като са изброени и елементите на индивидуалния трудов договор. Пред първоинстанционния съд са събрани гласни доказателства чрез разпита на св.М.Т. и св.Е.С., които съгласно изискването на чл.6, ал.4 от ЗУТОССР притежават писмени доказателства относно това, че са работили и изпълнявали длъжност при същия работодател през периода, през който е положен претендирания стаж. От тях се установява, че познават Д. В. като колежка, с която са работили заедно от 1990 г. до края на 1992 г. в пощата в гр.Плевен като телефонистки. В показанията си св.Т. пояснява, че работата на всички е била една и съща – телефонен номератор, телефонни справки и телефонни поръчки, като зависи на кой пост ще бъдеш поставен през съответния месец. Трудовото възнаграждения получавали на 25-то число от месеца от касиерката, като полагали подпис във ведомостта. Свидетелката С. твърди, че ползвали 20 дни платен годишен отпуск плюс 10 дни за вредни и шумни. Всички телефонистки работили в една огромна зала по график на три смени в рамките на 24 часа 7 дни, тъй като процесът бил непрекъснат. Първата смяна била от 7.00 ч. до 14.00 ч., втората от 14.00 ч. до 22.00 ч., а нощната от 22.00 ч. до 7.00 ч. сутринта, като работното време било 7 часа. Според показанията на двете свидетелки, пощенската станция в Плевен обслужвала гр.Плевен, селата и общините Никопол, Червен бряг, Долна Митрполия и Гулянци. Св.С. пояснява, че давали връзки с цяла България и чужбина, а на по-късен етап пуснали автоматична централа, която позволявала гражданите чрез кодове да избират окръжните центрове. Отчитали времетраенето на разговорите, за да се остойностят услугите. Св. С. твърди, че ползвали 20 дни платен годишен отпуск плюс 10 дни за вредни и шумни. От приетото и неоспорено заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че във ведомостите за заплати за периода от м.октомври 1990 г. до м.ноември 1992 г. няма данни за категорията труд, продължителността на работното време, както и за размера на осигурителните вноски на Д. Р. В.. При извършената проверка вещото лице е констатирало, че за процесния период на длъжността „••••••••••“ в РУ „Далекосъобщения“ – Плевен, преобразувано в РУ „Северен централен регион“ на „Български пощи“ ЕАД – Плевен в периода м.октомври 1990 г. до м.ноември 1992 г. са работили сравнително един и същи брой хора на длъжност „••••••••••“ – от 51 до 59 бр. Всички наети на тази длъжност са били в звено „телефонна бригада“ към служба „СТМ Плевен град“. За процесния период няма данни за други записи за вида на заеманата от тях длъжност освен „••••••••••“. Според заключението на вещото лице Р.А. основното възнаграждение на всички лица на длъжността „••••••••••“ в периода м.октомври 1990 г. - м.ноември 1992 г. е било в близки граници, като е посочено най-ниското и най-високото месечно основно възнаграждение. За процесния период ищцата е ползвала платен годишен отпуск в размер на 5 дни за 1990 г., 28 дни за 1991 г. и 28 дни за 1992 г. Експертът дава заключениe, че продължителността на работното време на всички лица, назначени на длъжността „••••••••••“, не може да бъде установена от представените ведомости за заплати. Трудовото досие на ищцата не е представено на експертизата, тъй като не е налично в базата на ТП на НОИ – Ловеч в гр.Тетевен, а по информация на ответника е предадено за архивиране на БТК. При така установеното от фактическа страна, въззивният състав прави следните правни изводи: Районният съд е бил сезиран положителен установителен иск, предявен на основание чл. 124, ал. 4, изр. второ от ГПК, вр. с чл. 3, ал.1 и чл. 1, ал. 1, т. 3 от Закона за установяване на трудов и осигурителен стаж по съдебен ред. Видно от обстоятелствената част и петитума на исковата молба ищцата претендира по отношение на ответниците установяването на факта, че в периода 01.10.1990 г. до 20.11.1992 г. е работила като "••••••••••, обслужващ над 1500 телефонни поста", на пълен работен ден /осем часа/, при пълна работна седмица /5-дневна работна седмица/, като трудовото й възнаграждение е заплащано в брой по ведомост. Макар производството по установяване на трудов стаж да се развИ. по правилата на общия исков процес, ЗУТОССР предвижда специални правила относно местната подсъдност, надлежните страни, реквизити и приложенията към исковата молба, предмета на доказване и допустимите доказателствени средства. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1, т. 3 от ЗУТОССР установяването на положен трудов стаж на определена длъжност и за определен период от време се установява именно по съдебен ред. В този смисъл е и изискването, предвидено в чл. 4, ал. 1, т. 6 ЗУТОССР, в исковата молба да се посочи времето на претендирания стаж, продължителността на работния ден за работещите по трудово правоотношение, конкретната длъжност или работа, която е изпълнявана и начина на заплащане на труда. В случая районният съд не се е произнесъл по претенции за установяване размер на трудово възнаграждение или за установяване категорията труд, а за установяване на длъжността, която е била заемана от ищцата, продължителността на работния ден и начина на заплащане на установеното трудово възнаграждение, разглеждани като индивидуализиращи белези на конкретното трудово правоотношение. Следва да се посочи, че и в практиката на ВКС /напр. решение от 10.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 259/2010 г., III г. о., ГК, решение от 03.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 470/2009 г., III г. о., ГК др./ се приема, че установяването на положен трудов стаж на определена длъжност и за определен период от време се установява именно по съдебен ред. Уредбата на ЗУТОССР е аналогична на тази, дадена с отменения Указ № 527/1961 г. В тази връзка в т.12 на Постановление № 8 от 26.VI.1963 г. на Пленум на ВС, изрично е посочено, че по делата за установяване на трудов стаж е необходимо да се събират доказателства относно работодателя, относно начина на заплащането на труда, периодите от време на работата и характера на работата. Поради изложеното въззивната инстанция приема за неоснователно становището на ответника ТП на НОИ – Ловеч, че спорът подлежи на разглеждане по административен ред. Въззивният състав споделя изцяло извода на районния съд относно наличието на допълнителна предпоставка за допустимост на иска, визирана в чл. 5, във вр. с чл. 4, ал. 2, т. 1 от ЗУТОССР. Правният интерес на ищцата се обуславя от представеното по делото писмо изх. № 2019-14-1513/18.11.2022 г. на ТП на НОИ – Плевен, че в РУ „Северен централен регион на Български пощи“ЕАД – Плевен няма данни за категорията труд и липсва информация за броя на обслужваните от ищцата постове. В този смисъл е писмо изх. ЧР № 566/14.11.2022 г. на „ВИ.ком България“ ЕАД. В КП № КП-5-14- 01238091/17.11.2022 г. също е отразено, че служебното досие на ищцата не е налично. В допълнение следва да се отбележи, че от заключението на ССЕ се установява, че трудовото досие на Д. Р. В. не е налично в базата на ТП на НОИ-Ловеч в гр.Тетевен. Ето защо при липса на писмени доказателства за вида и характера на извършваната от ищцата работа през исковия период, този факт може да се установи по съдебен ред само в рамките на иска за установяване на трудов стаж по реда на сега действащия ЗУТОССР. В този смисъл е и задължителната практика – т.14 на Постановление № 8 от 26.06.1963 г. на Пленума на ВС. Между страните по делото не се спори, че за периода от 01.10.1990 г. до 20.11.1992 г. ищцата е работила като „••••••••••“ в РСС-Плевен и ТПД – Плевен, преобразувано в РУ „Северен централен регион на Български пощи“ ЕАД, който факт се установява от приложеното по делото копие от трудовата книжка. В представения по делото образец УП-3 за процесния период също е посочено, че е изпълнявала длъжността "••••••••••". Между страните е налице спор относно характера на изпълняваната от В. работа, в частност относно броя на обслужваните от нея телефонни поста. За да отхвърли предявения иск, в мотивите на обжалваното решение ЛРС е приел, че за положения от тях труд ••••••••••••• са получавали различно основно трудово възнаграждение, от което следва, че естеството и обема на работата им е бил различен. Този извод на първоинстанционния съд не се споделя от въззивния състав. За да бъде уважен предявеният иск, е необходимо да се докаже, че за исковия период ищцата е работила в посоченото предприятие, мястото, на което е работил, времето, през което е работила, продължителността на работния ден, каква конкретно работа е изпълнявала, начина на заплащане на положения труд, като тези обстоятелства могат да се установят с писмени доказателства и свидетелски показания. В случая в представеното от ищцата заверено копие от трудовата й книжка е посочено, че е била на длъжност „••••••••••“ през процесния период, но не и броя на обслужваните от нея телефонни постове. Видно от приложеното копие от трудовата книжка на св.М.А.Т., която е работила през процесния период също на длъжност „••••••••••“ в РСС-Плевен и ТПД – Плевен, също не е отразен броя на обслужваните от нея телефонни постове, но в издаденото й удостоверение изх. № 249/14.02.2007 г. на РУ “Далекосъобщения“ - Плевен е отразено, че за периода от 19.04.1979 г. до 31.12.1999 г. е работила на длъжност „•••••••••• МСТИ 1500 т.п.“, като трудовия стаж се счита за втора категория труд съгласно т.56 от ПКТП. Разпитаните от районния съд свидетели М.Т. и Е.С., полагали труд при същия работодател за исковия период като „••••••••••“, потвърждават съществуването от 01.10.1990 г. до 20.11.1992 г. година на ТПО на ищцата с втория ответник и дават подробни показания, че извършваната от тях и ищцата работа на длъжност „••••••••••“ е била с едни и същ обем и характер. Съдът кредитира с доверие свидетелските показания, установяващи мястото и периода на работа, длъжността на ищцата и характера на извършваната от нея работа, тъй като са обективни и непосредствени. Обстоятелството, че основното трудово възнаграждение на всички лица, назначени на длъжността „••••••••••“ в РУ „Далекосъобщения“ – Плевен, преобразувано в РУ „Северен централен регион на Български пощи“ ЕАД – Плевен е била в близки, но не еднакви стойности, не е основание да се приеме, че естеството и обема на изпълняваната работа е бил различен. Аргумент в подкрепа на този извод са приложените и приети като доказателства от настоящата инстанция Правила за договаряне на работната заплата в националната съобщителна система с приложенията към тях от 26.08.1991 г. По делото не са представени вътрешните правила за работната заплата в поделението РУ „Далекосъобщения“ – Плевен, преобразувано в РУ „Северен централен регион на Български пощи“ ЕАД – Плевен, но по-горе беше посочено, че съгласно чл.12, ал.2 постигнатите с правилата договорености между работодателя и представителните синдикални организации по работната заплата са задължителни за всички поделения на дружеството, а съгласно чл.12, ал.5 вътрешните правила за работната заплата на поделенията се разработват в съответствие с Вътрешните правила за работна заплата /приложение 11/ и другите нормативни актове по договаряне на работната заплати, договорени на равнище дружество. В случая от Приложение № 2 към чл.12 от Правилата за договаряне е видно, че в отрасловата таблица на длъжностите и основните заплати по дейности и квалификационни групи в Националната съобщителна система, размерът на основната заплата за длъжността „•••••••••• междуселищен телефонен номератор“ и „•••••••••• комплексно съобщително обслужване“ е определен в границата от 920.00 лв. до 1040.00 лв., като размерът се посочва в индивидуалния трудов договор след оценяване на работниците по описания в правилата ред въз основа на оценка, отчитаща съответствието между личните качества и умения на работника и изискванията на длъжностната характеристика. Договарянето на конкретния размер на работната заплата се извършва между работодателя /ръководителя на дружеството, респективно на поделението/ и работника, чрез сключване на индивидуален трудов договор съгласно чл.20, ал.1 от Правилата. От изложеното може да се направи извод, че размерът на договорената индивидуална основна работна заплата на ищцата и другите телефонистки е бил в границите от 920.00 лв. до 1040.00 лв. предвид дадената оценка за притежаваните от тях лични качества и умения за заеманата длъжност, но не и с оглед броя на обслужваните от тях телефонни постове. На следващо място следва да се отбележи, че поделението /териториално управление/ на съобщенията в гр.Плевен е I категорийна група по показателя „обем продукция в условно-отчетни единици“, което е видно от приложения списък Приложение № 1 към Приложение № 5 към чл.18 на Правилата за договаряне. /л.202 от в.гр.д. № 458/2024 г. на ЛОС/. В периода от 09.03.1983 г. до 01.10.1990 г. ищцата е работила като „••••••••••“ в ОУС – Сливен, като в издаденото Удостоверение Обр.УП – 3 от „Български пощи - ОПС“ - Сливен е отбелязано „•••••••••• над 1500 поста“, втора категория труд, като поделението на съобщенията в гр.Сливен според цитирания по-горе списък е по-ниска II категорийна група. Настоящият състав приема, че не може да се вмени във вина на ищцата, че трудовото й досие не е налично, а към ведомостите за заплата липсва справка за вида и размера на осигурителните вноски, за да бъде направен извод за коя категория труд е осигурявана. Предвид изложеното предявеният от Д. Р. В. иск с правно основание чл.3, вр. чл. 1, ал. 1, т. 3 ЗУТОССР е основателен и следва да се уважи. Поради несъвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, решение № 187/06.05.2024 г., постановено по гр. д. № 229/2023 г. по описа на РС - Ловеч следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което се признае за установено на основание чл.1, ал.1, т.3 от ЗУТОССР по отношение на ответниците, че в периода 01.10.1990 г. до 20.11.1992 г. Д. Р. В. е работила в „Северен централен регион на Български пощи“ ЕАД – Плевен като ••••••••••, обслужващ над 1 500 телефонни поста, на пълен (осемчасов) работен ден, при пълна (5-дневна) работна седмица, с трудово възнаграждение, заплащано в брой по ведомост. От въззвника се прави искане за присъждане на направените по делото разноски за двете инстанции в размер общо на 1200.00 лв. адвокатско възнаграждение /600.00 лв. пред ЛРС и 600.00 лв. пред ЛОС/. ВъззИ.емата страна „Български пощи“ЕАД също претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство, като прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от въззивника адвокатско възнаграждение. Съгласно ТР № 2/06.06.2016 г. по тълк. дело № 2/15 г. на ОСГК на ВКС "в производството по чл. 1, ал. 1, т. 3 от ЗУТОССР са приложими общите правила на ГПК за присъждане на разноските". В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е разяснено, че разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от ЗУТОССР установява специално правило, което е в отклонение от общите правила на чл. 78 от ГПК, но то се отнася единствено за исковите производства за установяване на осигурителен стаж по чл. 1, ал. 1, т. 2 от ЗУТОССР. Ето защо с оглед изхода на спора и на осн. чл.78, ал.1 ГПК въззивникът има право на разноски за адвокатско възнаграждение за двете инстанции в размер на 1200.00 лв. Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, направено от въззиваемия „Български пощи“ ЕАД съдебният състав намира за неоснователно. Уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от въззивника в размер на 600.00 лв. за всяка една от инстанциите не се явява прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото и приключването му в няколко съдебни заседания. Същото не противоречи и на чл.7, ал.1, т.4 от Наредба № 1/2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, според който за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела за неоценяеми искове размерът на възнаграждението е 1000.00 лв. Поради изложените съображения въззваемият „Български пощи“ ЕАД следва да бъден осъден да заплати на въззивника на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1200.00 лв., представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение за двете инстанции. На основание чл.78, ал.6 ГПК пвъззваемият „Български пощи“ ЕАД следва да бъден осъден да заплати по сметката на РС – Ловеч направените разноски в размер на сумата 400.00 лв. за СЧЕ и 5.00 лв. д.т. за служебно издаване на изпълнителен лист. Воден от горните мотиви и на основание чл.271, ал.1 ГПК, съдът