Решение № 38 от 29.2.2024 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 14/2024 г.

Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С Решение №1426 от 18.11.2023г., постановено по гр.дело №52/2023г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, ОД МВР-гр. П., ЕИК •••••••••, с адрес: гр.П., ул. "А. Б." № •, е осъдена да заплати на В. И. Р. с ЕГН: ••••••••••, от гр.К., област. П., бул.“О.“№ ••, обезщетение за неимуществени вреди от претърпяна трудова злополука на 06.05.2021г. в размер на 25000лв., ведно със законната лихва, считано от 06.01.2022г. до окончателното изплащане на сумата, като иска за разликата до пълния предявен размер от 50000лв. е отхвърлен; ОД МВР-гр. П., ЕИК •••••••••, с адрес: гр.П., ул. "А. Б." № •, е осъдена да заплати на В. И. Р. с ЕГН: ••••••••••, от гр.К., област. П., бул.“О.“№ ••, обезщетение за имуществени вреди, представляващи направени разходи за заплащане на операция, лекарства и консумативи, свързани с лечението на получената травма, вследствие трудова злополука, претърпяна на 06.05.2021г., в размер на 3976, 58лв., ведно със законната лихва, считано от 06.06.2022г. до окончателното изплащане на сумата; ОД МВР-гр. П., ЕИК •••••••••, с адрес: гр.П., ул. "А. Б." № •, е осъдена да заплати на В. И. Р. с ЕГН: ••••••••••, от гр.К., област. П., бул.“О.“№ ••, обезщетение за имуществени вреди, представляващи разликата между трудовото възнаграждение, което е следвало да получи, и полученото от него обезщетение за временна неработоспособност, за периода от 07.05.2021г. до 06.01.2022г., вследствие от претърпяна трудова злополука на 06.05.2021г., в размер на 1595, 75лв., ведно със законната лихва, считано от 06.01.2022г. до окончателното изплащане на сумата, като иска за разликата до пълния предявен размер от 2000лв. е отхвърлен; ОД МВР-гр. П., ЕИК •••••••••, с адрес: гр.П., ул. "А. Б." № •, е осъдена да заплати на В. И. Р. с ЕГН: ••••••••••, от гр.К., област. П., бул.“О.“№ ••, разноски в размер на 2820, 47лв.; В. И. Р. с ЕГН: ••••••••••, от гр.К., област. П., бул.“О.“№ ••, е осъден да заплати на ОД МВР-гр. П., ЕИК •••••••••, с адрес: гр.П., ул. "А. Б." № •, разноски в размер на 157, 70лв.; ОД МВР-гр. П., ЕИК •••••••••, с адрес: гр.П., ул. "А. Б." № •, е осъдена да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Окръжен съд-Пловдив, сумата от 1475, 89лв., представляваща държавна такса и разноски за възнаграждение на вещо лице. Недоволна от така постановеното решение е останала жалбоподателят ОД на МВР-гр. П., която чрез пълномощника юрисконсулт И. П. го обжалва в осъдителните му части с доводи за неправилност като несъобразено с разпоредбите на чл.238 от ЗМВР и чл.98, ал.5 от ПУДМВР, както и с чл.52 от ЗЗД във връзка с конкретните обстоятелства относно претърпените неимуществени вреди, като се счита за недоказана претенцията за обезщетение за имуществени вреди като разлика между трудово възнаграждение и обезщетение по Н••. Претендира се за отмяна на решението в обжалваните му части и за отхвърляне на исковете, евентуално за намаляване на размера на обезщетенията, както и за присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение. Въззиваемата страна В. И. Р. е подал чрез пълномощника адв. С. Я. писмен отговор на въззивната жалба със съображения за нейната неоснователност и искане тя да бъде отхвърлена и да му се заплатят разноските по настоящото дело. Съдът, след преценка на събраните в хода на производството доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното: Предмет на въззивно разглеждане са предявените от В. И. Р. против ОД на МВР-гр. П. искове за заплащане на обезщетения за неимуществени и за имуществени вреди от трудова злополука на 06.05.2021г. в гр.С. до уважените с обжалваното в тези му части първоинстанционно решение размери. Исковете се основават на твърдения на 06.05.2021г. ищецът, заемал длъжността „старши полицай“ в група „ООР“, сектор „О. п.“ при ОДМВР-П., да се е отзовал по време на дежурство на сигнал за сбиване между лица в гр.С., местност „Б.“, при догонването на единия от участниците в което и при поставянето на белезници на същия кракът на ищеца да е пропаднал в дупка на обратни води, при което коляното му издало звук и той почувствал силна, прорязваща болка. След проведени прегледи и изследвания с разпореждане от 02.06.2021г. на ТП на Н••-П. случилото се било признато за трудова злополука, а на 12.07.2021г. постъпил в отделение по ортопедия на УМБАЛ“Е.“ООД-гр.П., където му била поставена диагноза „травма на няколко структури на коляното“, изразяваща се в разкъсване на предната кръстна връзка и медиялния менискус на лявата колянна става, и извършена на 13.07.2021г. под спинална анестезия операция с ортезна имобилизация, след което провел рехабилитация и бил в отпуск по болест през периода от 07.05.2021г. до 06.01.2022г., през който получавал обезщетение с около 10% по-малко от трудовото му възнаграждение, търпял болки, не можел да ходи нормално и да се обслужва, придвижвал се с помощни средства, не можел да общува. През м.юли.2022г. му били изплатени като обезщетение за причинената му средна телесна повреда 6 месечни трудови възнаграждения в общ размер от 9857, 40лв. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил изцяло исковете. Посочил е ищецът да се е възползвал от специалния ред за обезщетяване на вредите от трудова злополука при средна телесна повреда, предвиден в чл.238 от ЗМВР и Наредба №8121з-920 от 13.07.2017г. за условията и реда за изплащане на обезщетенията по глава единадесета от ЗМВР, а за обезщетяването на имуществените вреди да е предвиден специален ред по чл.98 от Правилника за устройството и дейността на МВР. Оспорил е наличието на претърпени неимуществени и имуществени вреди, както и размера на претендираните за тях обезщетения. Настоящата инстанция, с оглед служебните си правомощия по чл.269 от ГПК, намира първоинстанционното решение за валидно, а в обжалваните му части и за допустимо. Правата, произтичащи от правоотношение за престиране на работна сила, са уредени от КТ и от ЗДСл като общи нормативни актове досежно трудовото и служебното правоотношение. Положението на служителите на МВР е уредено със специалния ЗМВР. Статутът на служителите по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР – държавни служители-полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението, се урежда по този закон, съгласно чл.142, ал.2 от него. Статутът на служителите по чл.142, ал.1, т.2 от ЗМВР – държавни служители, се урежда както от изрично предвидените специални разпоредби на този закон, така и от общите на ЗДСл, съгласно чл.142, ал.4 от ЗМВР. Статутът на служителите по чл.142, ал.1, т.3 – лица, работещи по трудово правоотношение, се урежда при условията и по реда на КТ и на ЗМВР, според чл.142, ал.5 от ЗМВР. Видно е, че за служителите по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, какъвто в случая е и ищецът, липсва изрична препращаща норма за субсидиарно приложение на някой от двата общи нормативни акта, така, както за останалите служители на МВР. Напротив, предвидено е изрично статутът им да се урежда единствено по ЗМВР. В тази връзка разпоредбата на чл.238, ал.1 от ЗМВР регламентира изрично правото на обезщетение при претърпяна от служителите на МВР телесна повреда при или по повод изпълнение на служебните им задължения, каквото в случая е предявеното. Посредством цитираната разпоредба е предвидено, че отговорността на съответната администрация на МВР е в размер на 10 месечни възнаграждения при тежка телесна повреда и 6 месечни възнаграждения при средна телесна повреда. Налице е неяснота на разпоредбата в тази й част относно това дали лимитира отговорността до посочения в нея размер или позволява на пострадалия да търси по-голям размер по съдебен ред. В тази връзка и съобразно чл.46, ал.1 от ЗНА настоящата инстанция намира тя да ограничава отговорността до посочения в нея размер само при извънсъдебното уреждане на отношенията в рамките на регламентираната за целта вътрешна процедура по определяне на вида на причинената телесна повреда от ЦЕ•• и удостоверяване на обстоятелствата, при които е причинена, от прекия ръководител, според чл.238, ал.3 от ЗМВР, и въз основа на разрешение на съответния ръководител на структурата по чл.238, ал.5 от ЗМВР за изплащане на обезщетение. Изчерпването на тази процедура не е предвидено от закона като процесуална предпоставка за търсене по съдебен ред на обезщетение или такова в по-голям размер от платеното в рамките на нея, нито преклудира възможността за това. Целта на цитираната специална нормативна уредба е не да се ограничи правото на пълна обезвреда за всички действително претърпени вреди в определения съобразно конкретните обстоятелства от значение за прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД досежно неимуществените вреди размер, предоставено с разпоредбите на чл.200 от КТ и чл.78 от ЗДСл, и с това полицейските органи и органите по пожарна безопасност и защита на населението да се поставят в по-неблагоприятно положение от това на останалите държавни служители и работещите по трудово правоотношение, а, напротив, да създаде за тях привилегията по облекчен и бърз ред да получат гарантирано по размер обезщетение, с оглед специфичната дейност, която извършват в условия на повишен риск за живота и здравето им, без да ги лишава от възможността да реализират по съдебен ред правото си да получат обезщетение по чл.238, ал.1 от ЗМВР в по-висок размер, когато действително претърпените от тях неимуществени вреди надвишават изплатеното, както и правото си да получат полагащото им се обезщетение за всички имуществени вреди, независимо от предвидения с чл.98, ал.5 от ПУДМВР вътрешноведомствен ред досежно разходите за лечение, на който неоснователно се позовава жалбоподателя. Във въззивното производство не е повдигнат спор относно приетата за установена въз основа на събраните писмени и гласни доказателства фактическа обстановка, според която на 06.05.2021г. ищецът Р., заемащ длъжността „старши полицай“ в група „ООР“, сектор „О. п.“ при ответната ОД на МВР при изпълнение на служебните си задължения по опазване на обществения ред е откликнал на сигнал за сбиване в гр.С., като той и колегата му са успели да разделят враждуващите групи и да преустановят физическата разпра помежду им, когато при задържане на едно от лицата, опитало се да избяга от мястото на инцидента, и поставянето на белезници на същото левият крак на Р. е пропаднал в изкопан канал за отходни води, вследствие на което е получил контузия и това е признато за трудова злополука с Разпореждане №••••-••-•••/••••••••г. на ТП на Н••-П.., за каквато е съставен и приложения Протокол за трудова злополука № •• на комисия на ОД на МВР-П., а за получените при нея травми – навяхване с разкъсвания на предната кръстна връзка и медиалния менискус на лявата колянна става, е съставено медицинско удостоверение №91/6 на ЦЕ•• при МИ на МВР, определени за средна телесна повреда. Със заплатата за м.юли.2022г. ответникът е изплатил на ищеца обезщетение от 9857, 40лв., равняващо се на шест брутни месечни възнаграждения, за претърпяното по повод изпълнение на служебните задължения увреждане, съгласно Заповед №••••- ••••/••••••••г. и представените справка и платежна бележка. С оглед на тези обстоятелства, за ищеца като служител на МВР по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР е възникнало правото по чл.238, ал.1 от ЗМВР да получи обезщетение за претърпените от него във връзка с получената при изпълнение на служебните му задължения средна телесна повреда неимуществени и имуществени вреди. От представената медицинска документация, приетото заключение от 05.10.2023г. на СМЕ и показанията на ангажираните от ищеца свидетели П. Р.съпруга и М. Р.-брат с преки и непосредствени впечатления от неговото съС.ие, се установява, че Р. е претърпял травматичен инцидент, свързан с пропадане на крака, усукване и сгъване, при който е получил разкъсване на предна кръстна връзка на лявото коляно, възпаление на залавните места на сухожилията на четвъртоглавия бедрен мускул, надлъжно разкъсване на заден рог на вътрешния мениск. Тези травми не са могли да бъдат диагностицирани при първоначалните клинични прегледи, извършени на 06.05.2021г. и на 11.05.2021г., основани на оплакванията на пациента и външните признаци, без високотехнологични изследвания, поради което са установени два месеца след инцидента при проведената на 06.07.2021г. магнитнорезонансна томография на лява колянна става, до когато оплакванията му са били непрекъснати. Веднага след това, на 13.07.2021г. е извършена под спинална анестезия операция за възстановяване на вътреставните увреждания, която е и единственото съвременно успешно лечение на такива и е в причинно-следствена връзка с претърпените при процесния инцидент. След операцията на ищеца е поставена ортезна имобилизация. Според свидетелите, вследствие обездвижването на крака с шина и търпените болки, през първите три месеца е бил на легло, не е могъл да се обслужва и придвижва самостоятелно, ползвал е помощта на близките си, а впоследствие се е придвижвал с патерици. За възстановяване на функционалните възможности през м.август.2021г. провел рехабилитационни процедури. Поради затруднената походка и ограничените и болезнени движения при придвижване с помощни средства в периода 22-27.11.2021г. постъпил на лечение в МБАЛ“Ц. х.“-П., Отделение по нервни болести, където, според СМЕ, било регистрирано увреждане на междупрешленните дискове в поясния и другите отдели на гръбначния стълб с радикулопатия, което страдание е хронично и вероятно е съществувало от по-рано, но е обострено вследствие променената биомеханика при ползване на помощни средства, като се появили болки в кръста и се променила походката. В периода 30.11-07.12.2021г. Р. провел отново рехабилитационно лечение. Вследствие на трудовата злополука бил в отпуск по болест в продължение на 240 дни за периода 06.05.2021г.-06.01.2022г., което, според експертизата, е нормален срок при такъв тип травми, а прогнозата за възстановяване е оптимистична, тъй като проведеното лечение е успешно и обемът на движение в лявата колянна става е възстановен на практика до нормата, поради което съдът не кредитира показанията на св.Р.а, че и до момента съпругът й не може да сгъне крака си нацяло, както го е сгъвал преди. Неоснователни са наведените с въззивната жалба доводи, че по-голямата телесна маса на ищеца и хроничното му заболяване – начална гонартроза са способствали за настъпване на увреждането и за по-дългия възстановителен период. Тези доводи касаят наличието на обективни каузални фактори, независими от волята и поведението на пострадалия, които са съществували паралелно и са в причинна връзка с увредата при инцидента, от значение за обема на отговорността. В случая от заключението на СМЕ се установява, че по-голямата телесна маса е фактор, благоприятстващ увреждане на опорно- двигателния апарат при ротация на тялото около фиксиран крак, което, обаче, не може да обясни получаването на точно такива увреждания при индивиди с нормална телесна маса в подобни травматични инциденти, при което очевидно телесната маса е без значение за настъпването на процесния инцидент, с оглед неговия механизъм. Според СМЕ, при извършената на 06.07.2021г. МРТ е установена начална гонартроза, което е заболяване на хрущяла на коленната става, но всички други находки са травматични и са получени именно вследствие инцидента. Експертизата сочи възстановителният период да е протекъл в рамките на нормалното за такъв тип травми. При тези обстоятелства относно характера на травмата, съответните на нея физически болки и страдания, търпени непрекъснато както в двумесечния период на уточняване на диагнозата, така и след предприетото оперативно лечение, следоперативните ограничения в движението на засегнатия долен ляв крайник и произтичащите от това неудобства, продължителността на оздравителния процес от осем месеца, през който ищецът е бил лишен от социални контакти, оптимистичната прогноза за пълно възстановяване, на която акцентира жалбоподателят, както и на обстоятелството, че травмите не са се отразили негативно на професионалната му кариера, тъй като, според представените във въззивното производство Заповед №••••-•••••/••••••••г. и Акт за встъпване в длъжност от 17.11.2023г., е повишен на длъжност „командир на отделение“ в група „Патрулно-постова дейност“ на сектор „О. п.“ към РУ-К. при ОД на МВР-П., но съобразявайки и настъпилото вследствие инцидента обостряне на съществувалото при ищеца увреждане на гръбначния стълб, настоящата инстанция, противно на оплакванията във въззивната жалба досежно прилагането на принципа на справедливостта, намира дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди правилно да е определено от първоинстанционния съд на 34857, 40лв., от което след приспадане на доброволно платеното от ответника такова от 9857, 40лв., е присъдена сумата от 25000лв. със законна лихва от 06.01.2022г., от когато е претендирана, според уточняващата молба вх.№1425/17.01.2023г. Във въззивното производство страните не повдигат спор по фактите, касаещи заплатените от ищеца разходи за лечението му от общо 3976, 58лв. за извършената операция, болничен престой, прегледи, закупени лекарства и проведена физиотерапия по представените касови бележки, рецепти, стокови разписки и фактури, поради което те не подлежат на преразглеждане. Така извършените от ищеца разходи имат характер на имуществени вреди под формата на претърпени загуби и са пряка последица от претърпяната трудова злополука, поради което ответникът дължи обезщетяването им. Неоснователно жалбоподателят счита за недоказани посредством приетото заключение от 05.05.2023г. на съдебно-счетоводна експертиза претендираните имуществени вреди, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение, което би получил, и полученото обезщетение от Н••, определени в размер на 1595, 75лв., поддържайки, че за база следва да бъде взето нетното, а не брутното, както по заключението, трудово възнаграждение. На служителите на МВР се дължи брутно месечно възнаграждение, състоящо се от основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения, съгласно чл.176 от ЗМВР. Според чл.183, ал.1 от ЗМВР, задължителното социално и здравно осигуряване на държавните служители е за сметка на държавния бюджет. Данъкът е за сметка на служителя и се начислява върху брутното възнаграждение, но едва при неговото заплащане. При това положение ако за обезщетението по чл.238, ал.1 от ЗМВР е предвидено заплащането на такъв данък, той ще се удържи от работодателя или от съдебния изпълнител при неговото изплащане. В такава насока изрично е Решение №335 от 10.01.2012г. по гр.дело № ••30/2010г. на ВКС, IVг.о. Обсъденото обосновава извода за неоснователност на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваните му с нея части като правилно. С оглед на този изход по спора и във връзка с изричната претенция на въззиваемия за присъждане на разноски, съдът констатира, че такива от него са заплатени за адвокатско възнаграждение в размер на 3500лв. по представен договор за правна защита и съдействие от 23.01.2024г. Своевременно жалбоподателят е заявил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК. Възражението е неоснователно. Според чл.2, ал.5 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. В случая предмет на въззивно разглеждане са искове за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25000лв., до който първоинстанционното решение е обжалвано, за имуществени вреди за разходи за лечение от 3976, 58лв. и за имуществени вреди от пропуснат доход в размер на 1595, 75лв., при което и съгласно чл.7, ал.2, т.2 и т.3 от Наредбата минималното възнаграждение за всеки от исковете се равнява съответно на 2650лв., 697, 66лв. и 459, 58лв. или общо 3807, 24лв., който минимум заплатеното адвокатско възнаграждение от 3500лв. не надвишава и то не може да бъде редуцирано, поради което разноските за него следва да се присъдят в пълния им размер. Предвид изложените мотиви, съдът