Решение № 987 от 8.10.2026 г. на Окръжен съд - Варна по дело № 1355/2026 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба вх.№ 22156/18.03.2026г., подадена от И. М. В., ЕГН ••••••••••, чрез процесуалния му представител адв. К. М., срещу решение № 562/16.02.2026 г., постановено по гр.д. № 6519/2025г. по описа на РС – Варна, 46 Състав, с което да възстанови продължилото повече от шест месеца владение на Д. Б. Д., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. Варна, ••••••••••, върху поземлен имот с идентификатор ••••••••••.4047 по КККР – гр. Варна, с площ 1071 кв. м., находящ се в гр. Варна, с. о. „Боровец - Север“, при съседи ПИ №••••••••••.9610, ••••••••••.2683, ••••••••••.4048, ••••••••••.9611 и ••••••••••.4005, заедно с построената в него едноетажна сграда с идентификатор ••••••••••.4047.1, с площ 10 кв. м., като му предаде владението върху тези имоти и премахне поставените от него катинар на входната врата откъм улицата /черен на цвят с надпис върху жълта пластина/ и табела с имената си /зелена правоъгълна пластмасова плоскост с приблизителни размери 65/50 см., върху която е закрепен ламиниран лист с надпис: парцел № 4047, 1071 кв. м., И. В., закачена на сливово дърво, намиращо се на 7-8 метра срещу входната врата/, на основание чл. 75 от ЗС. Налице е произнасяне и по отношение на сторените разноски, като е постановено И. М. В., ЕГН ••••••••••, да заплати на Д. Б. Д., ЕГН ••••••••••, разноски за производството в размер на 1038,35 евро, на осн.чл.78, ал.1 ГПК. Във въззивната жалба са наведени оплаквания, че решението е недопустимо, в условията на евентуалност неправилно, необосновано, постановено е при допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон. Въззивникът обосновава недопустимостта на иска с това, че същият е предявен въпреки изричната забрана на чл.359 от ГПК, тъй като лицето, което е предявило иск за собственост върху недвижим имот, не може да предяви иск за владение срещу същия ответник за същия имот, като не са налице и изключенията – владението да е отнето по насилствен или скрит начин. Счита, че неправилно е възприето от първоинстанционния съд факта, че на 10.12.2024 г. въззивникът е сменил катинара на входната врата, премахнал е табелата с имената на собствениците и е поставил нова такава със собствените си имена, разбил и премахнал катинара на фургона в имота, с което е препятствал достъпа до процесния имот. Намира за неправилна и констатацията на съда за това, че Д. Б. Д. е осъществявал фактическо владение върху имота в продължение на повече от 40 години. Твърди, че ищецът реално е ползвал ПИ ••••••••••.4048 по КККР – гр. Варна, а не ПИ ••••••••••.4047 по КККР – гр. Варна. Намира първоинстанционното решение за незаконосъобразно и неправилно, тъй като, за да уважи иска, съдът е интерпретирал неправилно събраните гласните доказателства, като се е доверил единствено на свидетелите на ищцовата страна и не е направена съпоставка с останалите доказателства по делото. Моли обжалваното решение да бъде обезсилено, като недопустимо, евентуално да бъде отменено, като неправилно, респективно искът да бъде отхвърлен, както и да му бъдат присъдени направените по делото разноски. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба с вх.№ 33890/28.04.2026г., подаден от въззиваемия Д. Б. Д., ЕГН ••••••••••, чрез адв. П. С. – ВАК. с който се моли съда, да остави без уважение въззивната жалба, като неоснователна и да потвърди изцяло обжалваното решение като обосновано, правилно и законосъобразно. Въззиваемият намира възражението за недопустимост на иска, поради наличие на висящ спор, за неоснователно, тъй като в хипотезата на чл. 359 от ГПК не попадат случаите, когато е предявен от едно и също лице владелчески иск по чл. 75 от ЗС за защита на нарушено владение и на отрицателен установителен иск по чл. 124 от ГПК за отричане на правото на собственост на същия ответник. Счита, че правилно е установен фактът на владение от ищеца и неговия брат за период от около 40 години (с издаването на строително разрешение №824/10.11.1980г.), съответно повече от 6 месеца от датата на нарушението на 10.12.20204г. Намира възражението в жалбата за това, че ищецът не владее ПИ ••••••••••.4047, тъй като има уговорка с брат си да ползва съседното ПИ ••••••••••.4048 за неоснователно. Обосновава се с факта, че двамата са ползвали имотите общо, същите са съсобствени и се притежават от двамата при части 8/20 за ищеца Д. Д. и 12/20 за неговия брат Е. Д., като така всеки се явява владелец на своите и държател на чуждите части. Намира неоснователност и в доводите за неправилно кредитиране на свидетелските показания. Счита, че е неоснователно и възражението за недоказаност на авторството на лицето, което е нарушило владението. Намира за несъмнено доказано, че именно въззивникът е сторил това чрез смяна на катинара и поставяне на табела с изписани неговите имена, като така е лишил от възможност въззиваемия сам да упражнява фактическа власт върху имота. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено, както и да му бъдат присъдени сторените по делото разноски. Депозирана е и въззивна частна жалба с вх. № 39315/18.05.2026 г., подадена от И. М. В., ЕГН ••••••••••, чрез процесуалния му представител адв. К. М., срещу определение № 6121/24.04.2026 г., постановено по гр.д. № 6519/2025г. по описа на РС – Варна, 46 състав, с което е оставена без уважение молба с вх. № 22168/18.03.2026г. по описа на ВРС, за изменение на решение № 562/16.02.2026 г., по описа на РС – Варна, в частта за разноските. Процесуалният представител излага становище за неправилност на постановеното от първоинстанционния съд определение по реда на чл. 248 ГПК. Моли за отмяна на обжалваното определение и присъждане на претендираните от доверителя му разноски. За да се произнесе, съдът съобрази следното: Производството пред РС – Варна е образувано въз основа на искова молба, подадена от Д. Б. Д., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. Варна, ••••••••••, срещу И. М. В., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. Варна, бул. „••••••••••, иск с правно основание чл. 75 ЗС за осъждането на ответника да възстанови продължилото повече от шест месеца владение на ищеца върху поземлен имот с идентификатор ••••••••••.4047 по КККР – гр. Варна, с площ 1071 кв. м., находящ се в гр. Варна, с. о. „Боровец - Север“, при съседи ПИ № ••••••••••.9610, ••••••••••.2683, ••••••••••.4048, ••••••••••.9611 и ••••••••••.4005, заедно с построената в него едноетажна сграда с идентификатор ••••••••••.4047.1, с площ 10 кв. м., като му предаде владението върху тези имоти и премахне поставените от него катинар на входната врата откъм улицата и табела с имената си. Ищецът Д. Б. Д. основава иска си на твърдението, че процесният ПИ ••••••••••.4047 не е бил самостоятелно владян от ответника имот, а е част от стар семеен имот в м. „Боровец – Север“, който дълги години е съществувал на място като един общ имот от около 2 дка. По неговите твърдения този имот първоначално е принадлежал на баща му БЕ. Д. Б., а впоследствие, чрез дарения и наследяване, е преминал в патримониума на ищеца и брат му Е. Б. Д.. Макар в кадастралната карта имотът да е отразен като два отделни поземлени имота — ••••••••••.4047 и ••••••••••.4048, според ищеца на място те никога не са били фактически разделяни. Ищецът твърди, че двата кадастрални имота са били оградени като едно цяло още от 80-те години, без вътрешна ограда между тях. Достъпът до имота се осъществявал през една метална входна врата, намираща се по южната граница на ПИ ••••••••••.4047, която се заключвала с катинар на верига. По негови твърдения той и брат му стопанисвали мястото съвместно, като помежду им имало само вътрешна уговорка кой коя част да обработва. Имотът бил поддържан, обработван и ползуван за сезонно пребиваване и земеделски нужди, като в него имало постройки, фургон, трайни насаждения и зеленчукови площи. Спорът с ответника възникнал през 2024 г., когато ищецът и брат му разбрали, че И. М. В. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост по давност върху ПИ ••••••••••.4047. Тъй като оспорвали това негово право, те предявили срещу него отрицателен установителен иск за собственост, по който било образувано гр. д. № 12956/2024 г. по описа на ВРС. По твърденията на ищеца, след образуване на този спор за собственост фактическото положение в имота било променено едностранно. На 10.12.2024 г. негови близки установили, че вече не могат да влязат през обичайния вход, тъй като предишният катинар на входната врата бил премахнат и заменен с друг. Табелата, която според ищеца обозначавала имота с имената на Д. и Е. Д.и, също била свалена, а вместо нея била поставена нова табела с имената на ответника. Ищецът твърди още, че бил отстранен и катинарът на фургона в западната част на имота, а част от вещите и материалите, намиращи се в ПИ ••••••••••.4047, били преместени към съседния ПИ ••••••••••.4048. Според ищеца тези действия не представлявали обикновен спор за собственост, а фактическо изключване на достъпа му до имота. Поддържа, че до този момент е упражнявал владение върху имота, заедно с брат си, продължително и необезпокоявано, а чрез смяната на катинара и поставянето на табела с имената на ответника това владение било нарушено. Поради това иска ответникът да бъде осъден да възстанови владението му върху ПИ ••••••••••.4047 и сградата в него, като предаде владението и премахне поставения от него катинар и табела. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответникът И. М. В., чрез адв. К. М., с който оспорва иска. Поддържа становище, че ищецът не е упражнявал владение върху процесния ПИ ••••••••••.4047, а се е позовал на документи за собственост и на фактическо ползване на съседен имот - ПИ ••••••••••.4048, които според ответника не доказват владение върху процесния имот. На първо място ответникът оспорва връзката между представените от ищеца нотариални актове и процесния имот. Твърди, че в старите документи липсвала достатъчна индивидуализация, а не била доказана идентичност между стария имот – пл. №2682, на който се позовава ищецът, и ПИ ••••••••••.4047. Поддържа още, че имотът попада в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, че в ПНИ бил записан на неидентифициран собственик и че поради това ищецът не можел да се легитимира като лице, което има правен интерес от търсената защита. Тези възражения ответникът развива като основание за недопустимост, респективно за неоснователност на иска. По съществото на спора ответникът твърди, че още около 2008–2010 г. процесният имот бил изоставен, буренясал, отключен и с отворена входна врата. Поддържа, че именно оттогава започнал да го посещава, да го почиства, да бере плодовете от овошките, да коси тревата и изобщо да се грижи за мястото като за свое. В тази връзка ответникът твърди, че упражнява фактическа власт върху имота повече от десет години, спокойно и необезпокоявано. Ответникът отрича на 10.12.2024 г. да е извършвал действията, описани от ищеца. Според него не е сменял тогава чужд катинар, не е премахвал табела на Д. и Е. Д.и, не е поставял за първи път своя табела и не е местил материали от ПИ ••••••••••.4047 към съседния имот. Твърди, че входната врата от години се заключвала с негов катинар, а когато поставял нов такъв, това ставало защото намирал предишния си катинар премахнат или входа отключен. В последващото си становище уточнява, че последният катинар бил поставен от него през пролетта на 2024 г., след като заварил имота без катинар и с отворена врата. Ответникът оспорва и твърдението, че в имота преди декември 2024 г. е имало табела с имената на Д. и Е. Д.и. Заявява, че табелата с неговите имена се намирала в имота от години и изразявала обстоятелството, че той счита имота за свой и го владее като собственик. Особено значение в защитата си ответникът отдава на твърденията на ищеца и брат му по гр. д. № 12956/2024 г. Според ответника там самите Д. и Е. Д.и са заявили, че помежду им има вътрешно разпределение на ползването, при което Д. Д. ползва източната част, съответстваща на ПИ ••••••••••.4048, а Е. Д. ползва западната част, съответстваща на процесния ПИ ••••••••••.4047. От това ответникът извежда, че дори да е имало фактическа власт върху процесния имот, тя е упражнявана от Е. Д., а не от ищеца Д. Д.. Ответникът поддържа още, че именно ищецът и негови близки са започнали да смущават неговото владение след като той предприел действия по снабдяване с констативен нотариален акт. Като примери сочи поставянето на автомобил „Фолксваген Голф“ в имота, премахването на негови катинари, последващи влизания в имота и възникналия през 2025 г. пожар при почистване от близки на ищеца. Според него тези обстоятелства показват, че ищецът и роднините му са имали достъп до имота и след твърдяната дата на нарушението, поради което не може да се приеме, че владението им е било отнето по начина, описан в исковата молба. След съвкупна преценка на доказателствата по делото по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон и съобразявайки становището на страните, в предметните предели на жалбата, съдът приема за установено следното от фактическа страна: От представения нотариален акт № 108, том XV, дело № 5851/1967 г. се установява, че БЕ. Д. Б. е признат за собственик по замяна на нива от 2 дка, находяща се в землището на гр. Варна, местност „Боровец“, при граници: С.К, Б., път и гора. В акта е посочено, че правото на собственост е признато въз основа на препис-извлечение от протокол № 8/24.04.1967 г. на ТПС комисия. С нотариален акт за дарение от 31.10.1980 г. БЕ. Д. Б. е дарил на сина си Д. Б. Д. 800 кв. м. идеални части от лозе и овощна градина в местност „Боровец“, землището на гр. Варна, цялото място от 2 дка, при съседи: С.К, Б., път и гора. Към доказателствата е приобщено и разрешение за строеж № 824/10.11.1980 г., издадено на Д. Б. Д., с което му е позволено да изгради дървена барака от употребявани материали. С нотариален акт за дарение от 15.08.1989 г. БЕ. Д. Б. и Р.Г Б.а са дарили на сина си Е. Б. Д. 1/5 идеална част от лозе и овощна градина в местност „Боровец“, цялото място с площ 1000 кв. м., при съседи: С.К, Б., Д. Б., път и гора. С нотариален акт за дарение от 17.07.1997 г. същите дарители са прехвърлили на Е. Б. Д. 1/2 идеална част от място за земеделско ползване, цялото от 2000 кв. м., находящо се в местност „Боровец-север“, землището на гр. Варна, представляващо имот пл. № 2682. От приложеното по делото удостоверение за наследници на БЕ. Д. Б. се установява, че същият е починал на 22.11.2002 г., като е оставил за свои наследници по закон синовете си Д. Б. Д. и Е. Б. Д.. От представените скици на ПИ ••••••••••.4047 и на сграда ••••••••••.4047.1 се установява, че процесният поземлен имот е с площ 1071 кв. м., находящ се в гр. Варна, с. о. „Боровец Север“, с начин на трайно ползване „ниско застрояване“. Като собственик по данни от КРНИ е посочен неидентифициран. От скицата на сградата се установява, че сграда с идентификатор ••••••••••.4047.1 е с площ 10 кв. м., разположена е в ПИ ••••••••••.4047 и ПИ ••••••••••.4048, но принадлежи към ПИ ••••••••••.4047. По делото е представен констативен нотариален акт от 03.09.2024 г., с който И. М. В. е признат за собственик по давностно владение на ПИ ••••••••••.4047, с площ 1071 кв. м., находящ се в гр. Варна, с. о. „Боровец Север“. Във въззивното производство е приобщено и влязло в законна сила Решение № 4298/01.12.2025 г. по гр. д. № 12956/2024 г. на ВРС, с което е признато за установено в отношенията между Д. Б. Д., Е. Б. Д. и И. М. В., че последният не е собственик на ПИ ••••••••••.4047, като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен и констативният нотариален акт от 03.09.2024 г. Като писмено доказателство е приобщена жалба от Д. Б. Д. и Е. Б. Д. до Четвърто РУ при ОДМВР – Варна, заведена с УРИ 442000-19900/13.12.2024 г. В жалбата двамата заявяват, че ПИ ••••••••••.4047 и ПИ ••••••••••.4048 са тяхна собственост и че за първия имот е издаден констативен нотариален акт в полза на И. В., който вече е оспорен по съдебен ред. Посочено е, че на 10.12.2024 г. са установили, че достъпът им до имота е възпрепятстван, тъй като катинарът на входната врата е сменен, табелата с техните имена е премахната, а на тяхно място са поставени чужд катинар и табела с имената на И. В.. Приобщена е и жалба до Окръжна прокуратура – Варна от 22.04.2025 г., подадена от Д. и Е. Д.и срещу постановление на Районна прокуратура – Варна за отказ да бъде образувано досъдебно производство. В нея те отново поддържат, че двата кадастрални имота произхождат от стар имот пл. № 2682, че са оградени и владени като един общ имот, с един вход от юг и без вътрешна ограда между тях. По делото са приети и прокурорски постановления, свързани със сигнали на ответника. С постановление от 19.02.2025 г. ВРП е отказала да образува наказателно производство по жалба на И. В. относно поставен в имота лек автомобил „Фолксваген Голф“. С постановление от 24.07.2025 г. е отказано образуване на наказателно производство по преписка, свързана със сигнал за пожар в имота. По делото са събрани и гласни доказателства посредством разпита на водени от ищците свидетели. Свидетелят С.ЕИ Д. - племенник на ищеца и син на Е. Д., описва имота в м. „Боровец – Север“ като общ имот на Д. и Е. Д.и (имат го от седемдесетте години), с площ около 2 дка, ограден от всички страни. Посочва, че входът е един — откъм южната страна, през метална врата, която винаги се е заключвала с катинар. По негови данни между частите, които двамата братя обработвали, никога не е имало ограда или друго физическо разделяне. Свидетелят сочи, че Д. и Е. имали устна уговорка кой коя част да ползва — Д. основно източната част, където се намирала дървената постройка, а Е. западната част. Въпреки това, според него имотът се възприемал и ползвал като едно цяло, като достъпът бил общ, а преминаването между отделните части било свободно. За западната част, свързвана с процесния ПИ ••••••••••.4047, свидетелят сочи наличие на фургон, кладенец, цистерна, външна тоалетна, асма, плодни дръвчета и метални конструкции за зеленчуци. Твърди, че фургонът бил използван за сезонно пребиваване и за прибиране на инвентар, като имотът бил електрифициран и водоснабден. Посочва още, че в имота имало табела с имената на Д. и Е.. Споделя, че през есента на 2023г. е поставил в имота л.а. „Фолксваген“. Относно твърдяното нарушение свидетелят заявява, че около 7 декември 2024 г. той и баща му установили, че техният катинар е премахнат и е поставен друг, като бил подменен и катинарът на фургона. По думите му старият катинар бил отрязан, табелата с имената на Д. и Е. била изкъртена, а на мястото била поставена друга зелена табела с имената на И. В.. След това влизането в имота ставало чрез прескачане на входната врата или оградата. Свидетелят уточнява, че за последно е влязъл нормално през входната врата на 04.12.2024 г. Свидетелят не твърди да е възприел лично ответника при извършване на подмяната на катинара или табелата. Изводът му за авторството се основава на поставената табела с имената на ответника и на предхождащия спор за имота. Същият дава сведения и за последващи действия през 2025 г., включително за почистване на имота и за пожар. Свидетелят М.Г.М няма родство със страните и има имот в близост. Показанията му се основават на преки впечатления като съсед и лице, което е посещавало района в продължение на години. Той също описва имота като стар имот на братята Д. и Е., с площ около 2000 кв. м., ограден, с правоъгълна форма и с един вход от южната страна. Потвърждава, че Д. ползвал източната част, а Е. — западната, но между тях нямало ограда, а само пътека или разделителна ивица. Според свидетеля братята били в Д. отношения и не е имало проблем единият да влиза в частта, която обработва другият. За западната част свидетелят сочи, че там имало овошки, обработваема площ, фургон, кладенец, водомерна шахта, цистерна, външна тоалетна и метална конструкция за зеленчуци. Посочва, че през 2024 г. Е. е садил сезонни зеленчуци и се е грижил за овошките. Свидетелят дава конкретни сведения и за цистерната, като заявява, че той самият я купил и заедно с Е. я поставили в имота през 2023 г. или 2024 г. Относно събитията през декември 2024 г. свидетелят сочи, че около 9–10 декември Е. му казал, че катинарът е сменен, старата табела е махната и е поставена друга табела с чужди имена. При посещение на място свидетелят лично видял нов катинар и нова табела. Описва стария катинар като тъмен, а новия — като жълт, месингов. Посочва, че старата табела била на стопанската постройка, а новата — на дърво, на зелен фон. Свидетелят не заявява да е видял лично кой е поставил новия катинар или табела. Свидетелят сочи още, че след декември 2024 г. не знае Д. или Е. да са ползвали нормално имота, но е чувал за последващо почистване и пожар. По делото са събрани и гласни доказателства посредством разпита на водени от ответниците свидетели. Свидетелят Л.Г.К заявява, че познава И. В. от 2010 г. и е посещавал имота няколко пъти — през 2014 г., 2015 г., 2023 г. и 2025 г. Свидетелят описва имота като място с фургон, кладенец, външна тоалетна, дръвчета и резервоар. Посочва приблизителна площ около 500–600 кв. м., като заявява, че при посещенията му И. В. е отключвал имота и е разполагал с ключове. Знае, че се е налагало подменяне на катинар, но не посочва конкретно кога е извършена подмяната и при какви обстоятелства. Не дава сведения за пожар в имота. Свидетелката Олга М. споделя, че познава И. В. от 2013 г. и многократно е посещавала имота. Описва го като правоъгълно място с една метална входна врата, заключвана с катинар и синджир. Вътре имало тухлена постройка или „кухня“, мивка без вода, зелен фургон, тоалетна и дървета. Свидетелката твърди, че В. отключвал входа и фургона със свои ключове. Според нея проблемите около имота започнали, когато В. предприел действия по снабдяване с документи за собственост през 2024 г. След това в имота се появили автомобил и хладилник, а негови катинари изчезвали. Тя сочи, че последният катинар на В. бил поставен през пролетта на 2024 г. и останал до последно. При посещение във връзка с оглед на вещо лице през 2025 г. до неговия катинар бил поставен друг катинар, който В. отрязал след идване на полиция. Относно табелите свидетелката сочи, че в имота периодично имало табела с името на В.. Същевременно заявява, че след снабдяването му с нотариален акт се появила и табела с имената на Д. и Е., поставена на тухлената постройка, която впоследствие изчезнала. Свидетелката изрично заявява, че не е виждала В. да премахва тази табела. Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка съдът формира следните правни изводи: На първо място според настоящия състав следва да бъде обсъдено възражението, че искът по чл. 75 ЗС е недопустим на основание чл. 359 ГПК. Съгласно чл. 359 ГПК лицето, което е предявило иск за собственост върху недвижим имот, не може да предяви иск за владение срещу същия ответник за същия имот, докато делото за собствеността е висящо, освен ако владението е отнето след предявяването на иска по насилствен или скрит начин. По гр. д. № 12956/2024 г. Д. Б. Д. и Е. Б. Д. са предявили срещу И. М. В. отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, с който са поискали да се установи, че ответникът не е собственик на ПИ ••••••••••.4047, както и да се отмени издаденият в негова полза констативен нотариален акт. Този иск не е ревандикационен. С него не се търси осъждане на ответника да предаде владението върху имота, а се търси само отричане на претендираното от него право на собственост. ВКС приема, че искът по чл. 75 ЗС не е недопустим, когато наред с него е предявен отрицателен установителен иск за отричане правото на собственост на лицето, което е нарушило владението; тази хипотеза не попада в приложното поле на чл. 359 ГПК. Забраната по чл. 359 ГПК се свързва с хипотезата, при която петиторната защита поглъща посесорната — типично при ревандикационен иск по чл. 108 ЗС, защото уважаването му води до предаване на фактическата власт. Когато е предявен положителен или отрицателен установителен иск за собственост, владелческият иск не е недопустим, тъй като установителното решение няма изпълнителна сила и не води до възстановяване на владението. Следователно предявяването на отрицателния установителен иск по гр. д. № 12956/2024 г. не изключва допустимостта на настоящия иск по чл. 75 ЗС. Предявеният осъдителен иск намира правното си основание в разпоредбата на чл. 75 ЗС. Чрез предявяване на посесорния иск по чл. 75 ЗС се търси защита на нарушено с фактически действия владение като фактическо състояние, продължило повече от шест месеца. В хипотезата на нормата, уредена в чл. 75 ЗС, понятието „владение“ не се отклонява от легалната дефиниция на същото в чл. 68 ЗС, според която владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя, т. е. то се характеризира с обективен и със субективен елемент. В конкретния случай от показанията на свидетелите С.ЕИ Д. и М.Г.М се установява, че въззиваемият Д. Б. Д., заедно с брат си Е. Б. Д., е упражнявал фактическа власт върху процесния ПИ ••••••••••.4047 като част от един общ семеен имот в местността „Боровец – Север“, продължително и във всеки случай повече от шест месеца преди твърдяното нарушение в началото на декември 2024 г. Двамата свидетели установяват, че старият имот е бил с площ около 2 дка, ограден като едно цяло, с един вход откъм южната страна, през метална врата, заключвана с катинар. Установяват също, че между частите, ползвани от Д. Д. и Е. Д., не е имало вътрешна ограда, а само пътеки или неформално разграничаване на местата за обработване. Според показанията им двамата братя са имали вътрешна уговорка Д. да ползва предимно източната част, а Е. — западната, в която попада процесният ПИ ••••••••••.4047, но това разпределение не е било съпроводено с физическо отделяне на имотите, самостоятелни входове или противопоставяне между тях. От показанията на свидетелите Д. и М. се установява още, че западната част на общия имот е била реално стопанисвана — в нея е имало фургон, кладенец, цистерна, външна тоалетна, овошки, асма, метални конструкции за зеленчуци и обработваема площ. Свидетелят М. сочи, че през 2024 г. Е. Д. е садил сезонни зеленчуци и се е грижил за овошките, а свидетелят Д. потвърждава, че имотът е бил обработван ежегодно, включително през 2024 г. Съдът кредитира показанията на С. Д. и М.М като достоверни в основната им част, доколкото са конкретни, последователни, взаимнодопълващи се и кореспондират с приетите писмени доказателства относно произхода и начина на ползване на имота. Отчитайки роднинската връзка на свидетеля С. Д. с ищеца, съдът цени показанията му при условията на чл. 172 ГПК, но ги кредитира, доколкото същите се подкрепят от показанията на свидетеля М., който няма родство със страните, има имот в близост и излага преки впечатления за състоянието и ползването на мястото. Обстоятелството, че свидетелят М. сочи, че западната част се е обработвала основно от Е. Д., не опровергава владението на ищеца Д. Д. върху процесния имот. Напротив, от неговите показания се установява, че имотът е бил общ за двамата братя, с един вход, без вътрешна ограда и с общо преминаване. Вътрешното разпределение на ползването е имало значение само в отношенията между Д. и Е. Д.и и не е довело до изключване на фактическата власт на Д. Д. върху ПИ ••••••••••.4047 като част от общо владеяния имот. От друга страна, съдът не кредитира като достатъчни за оборване на тези изводи показанията на свидетелите Л. К. и Олга М. в частта, в която се поддържа самостоятелно и необезпокоявано владение на въззивника върху процесния имот за повече от шест месеца преди декември 2024 г. Свидетелят К. е посещавал имота епизодично — през отделни години, като сам посочва, че не знае точната му площ и я определя приблизително на 500–600 кв. м., което не съответства нито на площта на процесния ПИ ••••••••••.4047 от 1071 кв. м., нито на данните за стария общ имот от около 2 дка. Показанията му установяват най-много отделни посещения на ответника и наличие на ключове у него, но не и трайно, явно и изключително владение върху процесния имот в релевантния период. Показанията на свидетелката М. също не оборват извода за фактическа власт на Д. и Е. Д.и. Тя сочи, че ответникът е посещавал имота и е отключвал с ключ, но същевременно заявява, че проблемите са започнали след като той предприел действия по снабдяване с документи за собственост през 2024 г., както и че след завеждане на делата В. престанал или силно ограничил посещенията си. Свидетелката не е възприела лично ответникът да премахва табелата с имената на Д. и Е. Д.и, нито да поставя процесния катинар към релевантния момент. Поради това показанията са относими само към твърдяното от ответника фактическо присъствие в имота, но не доказват прекъсване на владението на ищеца и брат му преди декември 2024 г. След като се установява обективният елемент на владението — упражняване на фактическа власт върху процесния имот като част от общ ограден имот, намира приложение и оборимата презумпция на чл. 69 ЗС, според която владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В случая не е доказано Д. Д. да е държал имота за друго лице или да е бил лишен от фактическа власт върху него поради вътрешното разпределение с брат си. Напротив, установява се съвместно семейно ползване, при което всеки от двамата братя е участвал в общото фактическо господство върху имота. Доколкото от свидетелските показания и писмените доказателства се установява, че Д. и Е. Д.и са упражнявали фактическа власт върху стария общ имот в различни периоди — от придобиването и семейното му ползване през годините, през ползването му през 2024 г. и до началото на декември 2024 г., следва да намери приложение и презумпцията на чл. 83 ЗС, според която който докаже, че е владял в различни времена, се предполага, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното. Въззивникът не е провел успешно обратно доказване за прекъсване на това владение в шестмесечния период преди твърдяното нарушение. Неоснователни са доводите на въззивника, че последващи влизания в имота през 2025 г. изключват извода за нарушено владение. От показанията на С. Д. се установява, че след смяната на катинара влизането е ставало чрез прескачане на входната врата или оградата, а не чрез нормално отключване на общия вход. Такъв достъп не е равнозначен на спокойно и необезпокоявано упражняване на фактическа власт, а сочи именно на преодоляване на поставеното препятствие. Не следва да се приеме и че евентуални по-ранни действия на ответника в имота, включително твърдяното прекъсване на захранването към фургона, оборват владението на ищеца. Дори да е имало отделни конфликти или претенции през 2024 г., по делото не е доказано преди началото на декември 2024 г. ищецът и брат му да са били трайно и фактически изключени от достъпа до имота. Защитимото владение по чл. 75 ЗС не се прекъсва от всяко твърдяно смущение или заявена претенция, а от фактическо отнемане или такова ограничаване, което изключва или съществено препятства упражняването на фактическата власт. Относно нарушението, от показанията на свидетелите С. Д. и М.М се установява, че в първата десетдневка на декември 2024 г. е настъпила промяна във фактическото положение при входа на имота. Свидетелят Д. сочи дата около 7 декември 2024 г., а свидетелят М. — около 9–10 декември 2024 г. И двамата обаче описват едно и също събитие: старият катинар вече не е бил на мястото си, поставен е бил нов катинар, старата табела с имената на Д. и Е. Д.и е била премахната, а на място е имало нова табела с имената на И. В.. Разминаването в рамките на няколко дни не разколебава извода за времето на нарушението, още повече че на 13.12.2024 г. Д. и Е. Д.и са подали жалба до Четвърто РУ при ОДМВР – Варна със същите твърдения. Действително, нито един свидетел не е възприел лично момента, в който ответникът е сменил катинара или е поставил табелата. Това обаче не е пречка авторството на нарушението да бъде установено чрез съвкупност от косвени доказателства. В случая табелата е с имената на ответника - самият ответник твърди, че упражнява фактическа власт върху имота; не отрича наличие на негов катинар и табела в имота; поддържа, че именно той разполага с ключ за входната врата; снабдил се е с констативен нотариален акт за същия имот на 03.09.2024 г.; а след това между страните е възникнал открит спор за собственост и владение. Тези обстоятелства, разгледани заедно с показанията на свидетелите на ищеца и с подадената непосредствено след събитието жалба до МВР, обосновават извода, че нарушението е извършено или най-малкото поддържано от въззивника. Поставянето на табела с имената на ответника не следва да се разглежда изолирано. Само по себе си поставянето на табела би могло да няма физическо отражение върху достъпа до имота, но в конкретния случай то е съпътствано от смяна на катинара на единствения вход и премахване на предходната табела с имената на Д. и Е. Д.и. В тази съвкупност табелата представлява външна демонстрация на самостоятелна фактическа власт върху имота и е част от поведението, с което е променено съществуващото фактическо положение. При това положение е установено нарушение по смисъла на чл. 75 ЗС. Нормалният достъп на ищеца до процесния имот през общата входна врата е бил препятстван чрез поставяне на катинар, за който той не разполага с ключ, а чрез поставянето на табела с имената на ответника е демонстрирана претенция за самостоятелно фактическо господство върху имота. Това поведение представлява самоволна промяна на фактическото положение, независимо дали се квалифицира като отнемане или като съществено смущаване на владението, тъй като чл. 75 ЗС защитава владението срещу всяко нарушение. Частната жалба срещу Определение № 6121/24.04.2026 г. е неоснователна. С първоинстанционното решение в полза на ищеца са присъдени разноски в общ размер на 1038,35 евро, включително 1000 евро адвокатско възнаграждение. От представения списък и договор за правна защита и съдействие се установява, че ищецът е претендирал адвокатско възнаграждение от 2000 евро, което първата инстанция е редуцирала до 1000 евро по направено възражение за прекомерност. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, съдът може по мотивирано възражение да присъди по-нисък размер, като прилага критериите по чл. 36, ал. 3 ЗА и правилата по наредбата по чл. 36, ал. 4 ЗА. Критериите включват фактическата и правна сложност, засегнатия интерес, условията на възлагане и предоставяне на защитата, включително времето и спешността, както и квалификацията, опита и специализацията на адвоката. При преценката за фактическа и правна сложност се съобразяват видът и обемът на документите, приложимата правна уредба, извършените процесуални действия и развитието на производството. В случая спорът е вещноправен, но посесорен, с усложнена фактическа основа: проследяване на произход на стар имот от 2 дка, съпоставка с два кадастрални имота, връзка с паралелно производство за собственост, преценка на множество нотариални актове, скици, жалби до МВР и прокуратура, както и разпит на четирима свидетели. Проведени са две открити съдебни заседания, обсъдени са възражения за недопустимост, за липса на владение, за вътрешно разпределение на ползването и за липса на авторство на нарушението. Затова присъденото от първата инстанция възнаграждение от 1000 евро, след вече извършена редукция от претендираните 2000 евро, не се явява прекомерно. Поради това определението по чл. 248 ГПК следва да бъде потвърдено. По разноските във въззивното производство: Въззиваемият Д. Б. Д. е представил списък по чл. 80 ГПК, съдържащ претенция за 750 евро адвокатско възнаграждение, заплатено в брой по договор за правна защита и съдействие от 11.08.2026 г. С оглед изхода на спора въззиваемият има право на разноски за въззивното производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Въззивникът е направил своевременно и мотивирано възражение за прекомерност на това възнаграждение, като е посочил, че пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства, не са разпитвани свидетели и делото е приключило в едно съдебно заседание. Възражението е неоснователно. Въззивното производство, макар да е протекло в едно съдебно заседание без събиране на нови гласни доказателства, не се изчерпва с формално явяване. Въззивната жалба съдържа оплаквания за недопустимост по чл. 359 ГПК, за липса на владение, за неправилна оценка на свидетелските показания, за недоказано авторство на нарушението и за неправилно присъждане на разноски. Наред с това е разгледана и частна жалба по чл. 248 ГПК срещу определението за разноските. Защитата на въззиваемия е включвала писмен отговор на въззивната жалба, участие в съдебно заседание и становище по основните правни и фактически въпроси, включително по допустимостта, съвладението, доказателствената оценка и разноските. При тези данни сумата от 750 евро е съразмерна на фактическата и правна сложност на въззивното производство и не следва да бъде намалявана. Мотивиран от изложеното, съдът