Решение № 82 от 23.1.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 2640/2023 г.

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на ищците Н. Й. Б. и Е. З. Б., чрез адв. М. Е., срещу Решение № 260945 /11.05.2023г. по гр.д. № 739269/20 по описа на СГС, I – 1 състав, с което са отхвърлени предявените от тях срещу Прокуратурата на Република България осъдителни искове за сумата по 5 000 000лв. за всеки един с правно основание чл.2, ал.1, т.1 и т.2 ЗОДОВ вр. чл.5, §1, §4-5 от КЗПЧОС и чл.2в ЗОДОВ, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, и за сумата по 880 555.57лв. с правно основание чл.86 ЗЗД, представляваща обезщетение за забава от 26.10.2018г.-21.07.2020г., ведно със законната лихва върху главниците от подаване на исковата молба до изплащането. В жалбата си твърди, че е налице нарушение на материалния и процесуалния закон и решението е необосновано. Твърди, че на са били обсъдени в съвкупност всички доказателства и не била съобразена както практиката на ЕСПЧ, така и националната съдебна практика. Твърди, че изводите на първоинстнационния съд са неверни и не се подкрепят от събраните доказателства, а от тях може да се направи извод за доказаност на претенциите на ищците. Твърди, че по отношение на твърдяното от ищците нарушение на чл. 5 § 1с от ЕКПЧОС дори не били изложени мотиви, въпреки че искът на това основание бил отхвърлен, което прави невъзможно да бъде проверена правилността на решението в този част и не може да бъде установена волята на съда по посоченото оплакване. Счита, че събраните доказателства, преценени в тяхната съвкупност обосновават извод за доказаност на претенциите им, поради което решението, с което са отхвърлени исковете е неправилно. Моли да бъде отменено решението и постановено ново, с което предявените искове бъдат уважени изцяло. Заявени са доказателствени искания. В срок е постъпил отговор на жалбата, в който се оспорва същата и се иска 2 потвърждаване на решението или в условията на евентуалност се възразява за прекомерен размер на претендираното обезщетение. Оспорва се искането за допускане на доказателства. Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна с правен интерес. Отговаря на изискванията на чл.260 от ГПК и чл.261 от ГПК, поради което е процесуално допустима и редовна от външна страна и подлежи на разглеждане. Софийският апелативен съд, в изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК, след като извърши служебна проверка на обжалваното решение, констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да разгледа доводите за неправилност във въззивната жалба. От събраните доказателства, настоящата инстанция приема за установено следното от фактическа страна: По ДП № 143/2018г. по описа на СО-СП, пр.пр.№ 1503/2018г. на Специализираната прокуратура, с постановление от 22.10.2018г. ище; ът Н. Б. е бил привлечен в качеството на обвиняем за престъпления по чл.321, ал.6 НК, чл.203, ал.1 вр. чл.201 вр. чл.26, ал.1 НК и по чл.255, ал.3 вр. ал.1, т.2, пр.1, т.6 и т.7 вр. чл.20, ал.1 вр. чл.26, ал.1 НК, а съпругата му Е. Б. - за престъпления по чл.321, ал.6 НК, чл.255, ал.3 вр. ал.1, т.2, пр.1, т.6 и т.7 вр. чл.20, ал.2 вр. чл.26, ал.1 НК. Постановленията са издадени при условията на чл.269, ал.3 НПК, в тяхно отсъствие и са връчени на 23.10.2018г. на служебен защитник. На 23.10.2018г. Специализираната прокуратура постановила задържане на ищците за срок от 72 часа за да се осигури явяването им пред съда с оглед внасяне на искане за вземане мярка за неотклонение „задържане под стража“. Тъй като не били намерени, били обявени за общодържавно издирване на 23.10.2018г. Видно от представената докладна рег. № 3286р- 49997/24.10.2018г. до Началника на сектор издирване, било установено на същия ден, че Н. Б. е напуснал страната на 15.09.2018г. и няма данни да се е завръщал, а Е. Б. е напуснала страната ва 21.09.2018г. и няма данни да се е завръщала, на същата дата 23.10.2018г. по отношение на всеки от тях била издадена европейска заповед за арест за екстрадирането им в България. Към този момент ищците са се намирали във Франция заедно с трите си деца, където децата им започнали училище и те търсели квартира, за да се установят, видно от показанията на свид. Г. В.. Видно от същата докладна записка на полицейски служител, съдържаща данни за осъществен от него на 24.10.2018г. контакт по телефона с Н. Б., който в проведения разговор заявил, че имат полет за София на 26.10.2018г. и след завръщането си ще окажат съдействие на разследващите. В тази връзка по делото са представени бордовите карти за посочената дата от гр.Ница до гр.София на ищците и трите им деца, както и събрани свидетелски показания в потвърждение на това, че не само са планирали, но и фактически подготвяли пътуването си към България поради организирано от Е. Б. тържество за рождения си ден с поканени гости и наред с това за явяване на разпит по досъдебното производство, който вече бил уговорен със следователя. Не е спорно, че въз основа издадените ЕЗА, на 26.10.2018г. ищците са арестувани от френските власти на летището в гр.Ница непосредствено преди полета за гр.София и задържани под стража във връзка с производството по екстрадиция пред Апелативен съд на Екс-ен-Прованс. Няколко дни след това с постановления от 02.11.2018г. по същото досъдебно производство, обвиненията срещу тях са разширени с включването на още едно лице - М. Б. и включване на нови престъпления, за които френският съд е уведомен с ЕЗА от същата дата в допълнение на тези от 23.10.2018г. На 26.11.2018г. френският съд уважил искането на Специализираната прокуратура и постановил екстрадицията на ищците, чийто съдебен акт не е обжалван и влязъл в сила. На 06.12.2018г. са транспортирани до летището в София и веднага задържани въз основа постановлението от 23.10.2018г. По внесено искане на СП с определение от 07.12.2018г. по ЧНД № 4219/2018г. по описа на СпНС спрямо двамата е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. При преценка предпоставките на чл.63 ал.1 НПК съдът приел, че няма опасност да се укрият, но направил извод, че е налице обосновано предположение да са извършили престъпленията, за които са обвинени и тяхната наказуемост, както и на възможността да извършат друго престъпление. По частна жалба на ищците е образувано ВЧНД № 568/2018г. по описа на АСпНС, който с определение от 13.12.2018г. потвърдил определението на СпНС с мотиви по същество идентични с тези на първата инстанция и допълнително извод за опасност да се укрият по съображения, че са екстрадирани от Франция, разполагат с финансови ресурси и контакти в чужбина. Впоследствие всеки от ищците инициирал производства по чл.65 НПК за отмяна или изменение на мярката за неотклонение, като следва: По молба на Н. Б. е образувано ЧНД № 425/2019г. по описа на СпНС, оставена без уважение с определение от 01.02.2019г., потвърдено с определение от 07.02.2019г. по ВЧНД № 51/2019г. по описа на АСпНС с аргументи, че вече направения извод за обосновано предположение в извършване на престъпленията не е разколебан и продължава да съществува опасността да извърши престъпление, без задържането до този момент да надвишава установения в закона срок. По последваща молба на Н. Б. е образувано НЧД № 1333/2019г. по описа на СпНС, като искането за отмяна на мярката за неотклонение е отхвърлено с определение от 11.04.2019г., което е потвърдено с определение от 18.04.2019г. по ВНЧД № 176/2019г. на АСпНС. Съставите са разгледали възраженията на защитата и въз основа събраните на досъдебното производство доказателства са приели, че продължават да са налице предпоставките на чл.63, ал.1 НПК да бъде задържан под стража относно обоснованото предположение за извършване на инкриминираните деяния, за които е обвинен, опасността да се укрие или извърши престъпление. Последните две са аргументирани с обстоятелствата /, че разполага с финансови ресурси и връзки в страната и чужбина, но допълнително с данни за намерен в килията му мобилен телефон, при извършената експертиза на който е било установено, че е комуникирал със съпругата си и други лица в България и чужбина в търсене на съдействие и организиране на бягство от страната, както и оказване на влияние върху свидетел. По трета молба е образувано ЧНД № 2164/2019г. по описа на СпНС, отхвърлена с определение от 26.06.2019г., съответно потвърдено с определение от 04.07.2019г. по ВНЧД № 329/2019г. на АСпНС. В рамките на това производство съдебните състави са обсъждали и се произнесли по същите въпроси, както по предходните молби по чл.65 НПК, но наред с това и по наведеното от защитата възражение, че времето на задържането на Н. Б. във Франция по ЕЗА във връзка с екстрадицията следва да се зачете към срока по чл.63, ал.4 НПК по мярката за неотклонение „задържане под стража“ на досъдебното производство, при което максимално предвидения в нормата срок от 8 месеца вече е изтекъл и че следва да бъде освободен. Възражението е съпроводено с искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС за тълкуване на чл.26 от Рамково решение 2002/584/ПВР по този въпрос, което е било отхвърлено от решаващия съд. По същество са развити мотиви, че задържането по реда на екстрадицията на база издадена ЕЗА има единствено функции по осигуряване съдебното разглеждане на същата в рамките на определен 2-месечен срок. Задържането на това основание няма функциите по чл.57 НПК гарантиращи нормалното провеждане на наказателно производство, а касаят само възможност за осигуряването на конкретно обвинени лица и обявени за издирване с ЕЗА пред съответните национални власти, провеждащи съответното разследване. Поради това срокът на производството по екстрадиция не би могъл да бъде зачетен наравно с този на „задържане под стража“ по смисъла на чл.63, ал.4 НПК, нито да бъде приспадан или добавян. Касае са за две различни производства, подчинени на собствени правила. Отделно от това чл.60 ЗЕЕЗА е в съответствие с чл.26 от Рамковото решение и предвижда, че срокът на задържане на лице в изпълнение на ЕЗА в държава-членка по повод предаването му на друга държава-членка се приспада единствено и само от евентуално наложено наказание „лишаване от свобода“ в случай на постановена осъдителна присъда. Впоследствие въпросът за изменение на мярката за неотклонение „задържане под стража“ на ищеца е бил разглеждан от СпНС след внасянето на обвинителен акт през м.07.2019г. по образуваното въз основа на него НОХД № 2597/2019г. Искането за пореден път е било обосновано с липса на предпоставките на чл.63, ал.1 НПК, които доводи са счетени за неоснователни с мотиви по същество, идентични с тези на предходните съдебни състави, и допълнително с твърдения за настъпилото влошаване на здравословното му състояние. Във връзка с последното съдът събрал доказателства и допуснал съдебно-медицинска експертиза, въз основа на които констатирал наличието на определени заболявания дължащи се на възрастови изменения, но приел, че тяхното естество и тежест не влияят на състоянието му в чисто физически план, не налагат спешно оперативно лечение и не са пречка за пребиваването му в следствения арест, както и че при наличие на нужда можа да бъде приведен в лечебно заведение. Поради това с определение от 09.08.2019г. оставил без уважение искането, потвърдено с определение от 23.08.2019г. по ЧНД № 422/2019г. на АСпНС, който споделил изводите на първата инстанция. Направено е ново искане за изменение на мярката, по което е налице произнасяне за потвърждаване мярката за неотклонение „задържане под стража“с определение от 24.09.2019г. на СпНС, потвърдено с определение от 09.10.2019г. по ВНЧД № 502/2019г. на АСпНС. По отношение на ищцата Е. Б. са били инциирани и разгледани следните частни производства: по молба по чл.65 НПК е образувано ЧНД № 589/2019г. на СпНС, оставена без уважение с определение от 13.02.2019г. и потвърдено с определение от 19.02.2019г. по ВНЧД № 77/2019г. по описа на АСпНС. Прието е в мотивите на същото, че и по отношение на нея са налице предпоставките на чл.63, ал.1 НПК- обосновано предположение да е извършила престъпленията, за които са повдигнати обвинения и опасността да извърши друго престъпление, и опсаност да се укрие. Основавайки се на данните за открития мобилен телефон у нейния съпруг Н. Б. и разговорите, които е имала с него по същото време първата инстанция е обосновала наличието на такава опасност, което не е възприето от въззивния съд, но при общ направен извод за липса на причини, включително медицински или семейни, които да налагат изменение на мярката в по-лека. Следващата молба на ищцата е оставена без уважение с определение от 20.05.2019г. по ЧНД № 1793/2019г. на СпНС, потвърдено с определение от 06.06.2019г. по ВЧНД № 246/2019г. на АСпНС. По направено възражение за зачитане задържането във Франция също е прието, че то има значение при постановяване на осъдителна присъда с приспадане от срока на наложено наказание „лишаване от свобода“ с позоваване на чл.60 ЗЕЕА и допълнително с постановките на ТР № 1 по н.д.№ 1/2002г. на ВКС, защото няма естеството на мярка за процесуална принуда, а средство за реализиране института на екстрадицията. Извършен е обстоен анализ на събраните до този момент доказателства и изложени подробни мотиви защо съдът счита, че не е опровергано обоснованото предположение в извършване на престъпленията по обвинението и че продължава да съществува опасността да се укрие или извърши престъпление. В тази връзка са отчетени данните от мобилния телефон на съпруга й за планирано бягство на семейството и обсъдени свидетелски показания, че неведнъж е подправяла документи и подбуждала трети лица към лъжествиделстване или набедяване. Не са възприети аргументите на защитата за здравословни проблеми и необходимост от лечение, както и за необходимостта от полагането на грижи за децата й. Следващо искане е отправено след внасяне на обвинителния акт, същото е било оставено без уважение с протоколно определение по НОХД № 2597/2019г. на СпНС. Впоследствие, въз основа представени доказателства за нуждата от хоспитализация за изследвания и оперативно лечение с Постановление от 12.07.2019г. на Специализираната прокуратура мярката за неотклонение на Е. Б. е изменена в „подписка“. По делото е представена справка от ГД „Изпълнение на наказанията“ гр.София, от която е видно, че в периода 10.12.2018г.-29.07.2019г. в мястото на задържане ищците са били посещавани многократно от различни адвокати, част от които са осъществили процесуалното им представителство по производствата по вземане мярката за неотклонение и последващите искания за нейната отмяна или изменение. По делото е представено Решение от 12.10.2021г. на Четвърто отделение на ЕСПЧ, влязло в сила на 12.01.2022г., постановено по жалба № 25658/2019г. на Н. и Е. Б. срещу Република България за нарушения на чл.5, §1, 3, 4 и 5 от КЗПЧОС по отношение на първия и нарушения на чл.6, §2, 8 и 13 вр. чл.13 от КЗПЧОС по отношение на двамата с претендирани обезщетения за неимуществени вреди съответно 65 000 евро и 20 000 евро. Оплакванията на Н. Б. за нарушения по чл. 5, §1, 3, 4 и 5 от Конвенцията са били обосновани с незаконност на задържането и прекомерната му продължителност при липса на правдоподобни основания да бъде заподозрян в престъпленията, за които е обвинен, и липса на относими и достатъчни основания оправдаващи задържането му за дълъг период от време, в тази част твърдение за превишаване максимално предвидения в НПК срок, тълкуван спрямо европейското право, твърдения за неефективност на разглеждането на исканията му за освобождаване и в тази връзка липса на възможност според националното право да получи обезщетение за вреди. С решението ЕСПЧ приел, че незачитането от националния съд срока за задържане на Н. Б. по екстрадицията спрямо максимално предвидения в НПК срок за задържане по мярката за неотклонение съобразно чл.26, §1 от Рамково решение 2002/584 от правото на Европейския съюз не е в нарушение на чл.5, §1 от Конвенцията, поради което и при извод за явна неоснователност постановил недопустимост на жалбата в тази част. По отношение мярката за неотклонение „задържане под стража“, след анализ на конкретните обстоятелства и съгласно собствено установената съдебна практика по приложението на чл.5, §3 от Конвенцията приел, че налагането й през м.12.2018г. е било законно при наличието на предвидените в НПК предпоставки, по същество идентични с тези по чл.5, §1, б.“с“ от Конвенцията - обосновано подозрение в извършването на престъпленията, за които е повдигнато обвинение и риск от укриване или извършване на друго престъпление. По оплакването за нейната продължителност от 06.12.2018г. с налагането, променена в домашен арест на 19.05.2021г., след внасянето на обвинителен акт, до 31.08.2021г., когато последната все още е действала, приел, че данните за организиране на бягство и опити за въздействие върху свидетели са били „относими“ и „достатъчни“ мотиви, които да оправдаят липсата на основание за освобождаване, но само до 02.12.2020г. Съдът приел, че след тази дата, с оглед обективните затруднения при пътуване поради пандемичната обстановка, събраните множество гласни, писмени и веществени доказателства, които биха могли да бъдат ползвани от съда по чл.281 НПК при разглеждане на наказателното дело за установяване фактите по обвиненията, аргументите за риск от бягство и извършване на друго престъпление са изгубили значението на „относими“ и „достатъчни“ по смисъла на чл.5, §3 от Конвенцията, поради което е направен извод за нарушение на тази разпоредба за продължилото задържане след 02.12.2020г. В тази връзка не е разгледал оплакването по чл.5§4 от Конвенцията, а оплакването за нарушение на чл.5, §5 е счетено за неоснователно. Другите оплаквания от двамата ищци по жалбата пред ЕСПЧ са за нарушение презумпцията за нивиновност от съда при постановяване на определенията относно мярката за неотклонение и при публични изказвания на представители на прокуратурата с позоваване на чл.6, §2 от Конвенцията, за нарушение на чл.8 от Конвенцията във връзка с публичното разпространяване на снимки и видео относно мястото, където живеят и на притежавани лични вещи и ценности, както и нарушение на чл.13 от Конвенцията за липса на вътрешноправни средства за защита в тази част за поправяне на причинени вреди. С решението ЕСПЧ приел, че няма нарушение по чл.8 от Конвенцията, няма нарушение на чл.6, §2 от Конвенцията на изявленията на прокурор от 26.10.2018г. и мотивите на определението на съда, постановено на 11.04.2019г., но е налице нарушение на тази разпоредба по отношение изявления на прокурори, публикувани на 28.10.2018г. и мотивите на определение на Сп.НС от 07.12.2018г, както и нарушение на чл.13 вр. чл.6, §2 от Конвенцията. По изложените съображения за допуснатите нарушения на чл.5, §3, чл.6, §2 и чл.13 вр. чл.6, §2 от Конвенцията ЕСПЧ присъдил на Н. Б. обезщетение за претърпени морални вреди от 7 800 евро, на Е. Б. обезщетение от 6 000 евро обезщетение за морални вреди и на двамата разноски по делото от 6000 евро с отхвърляне претенциите за обезщетение в останалата част. По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на двама свидетели. Свид.Н. И., която познава семейството от дълги години, посочва в показанията си че в разговори с нея, след задържането му във Франция, той бил притеснен какво се случва с децата им, свидетелката усетила че се чувства безпомощен, притеснен, като по принцип бил сдържан и силен характер. При свижданията с нея в ареста се просълзил, бил измъчен и изтощен. След като бил освободен от ареста не бил същия човек, психически бил разстроен и не бил концентриран като преди, не можел да се отърси от лошите спомени. Изпитвал чувство на вина, че не може пълноценно да изпълнява родителските си задължения. В показаният си свид. Х. Б., който е представлявал от 26.10.2018г., когато било извършено претърсване в техния дом, посочва, че лично се запознал с тях пред месец ноември 2018г. Посещавал двамата в условията на следствения арест, където били принудени да говорят през стъклена преграда, по телефон, който место прекъсвал и в присъствието на други задържани и техните защитници. Твърди че по време на заседанията също имали възможност да говорят, но винаги в присъствието на охраната. Свидетелят Г. В. дава показания, че се запознал с ищците във Франция, чрез техен общ познат. Те били записали децата си да учат във Франция и си търсели квартира, за което той се съгласил да помага. Били се виждали няколко пъти до задържането. На 26.10.2018г. той ги откарал – родителите, децата и кучето, със своя автомобил, който бил по-голям, на летището и изчакал да минат проверка, тъй като не било ясно дали ще вземат кучето на полета. Те му се обадили и го помолили да вземе децата, тъй като иначе трябвало да ги вземат социалните служби. Той се съгласил и отвел децата в квартирата, като се грижил за около 3 дни докато дойде близък от България. Ищците били много притеснени при задържането и най-вече за съдбата на децата си. Този свидетел посочва, че е чул за уговорка между тях и следователя, че ще се явят на разпит, след като се върнат. Свидетелката Г., сестра на ищцата, посочва, че тя е преживяла много тежко както задържането във Франция, така и това в ареста в България. Изглеждала много зле, отслабнала, била непрекъснато притеснена, че няма да може да види децата си или ще ги види, когато вече са пораснали. Плачела и се страхувала, непрекъснато се интересувала за децата. Въз основа на събрани доказателства, преценени в тяхната съвкупност, настоящата инстанция, направи следните правни изводи: Ответната страна е навела с писмения отговор възражение, че не е надлежно легитимирана по иска на ищците и че надлежен ответник в случая е съда. Решението не е обжалвано в тази част, но доколкото касае допустимостта на постановеното решение следва да се отбележи, че надлежен ответник по иска е Прокуратурата на Република България. С оглед разрешението дадено в ТР № 5/15.06.2015г. по тълк.д. № 5/2013г., ОСГК на ВКС, съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди по чл.2 ЗОДОВ само в случаите по ал.1, т.4 и т.5 за прилагане на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание и за прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно. В хипотезите на искове чл.2, ал.1, т.1, 2 и 3 ЗОДОВ процесуален субституент на държавата е не съдът, а Прокуратурата, защото тя е органът с предоставена държавна функция по повдигане на обвинение, респ. по иницииране на производство по налагане мярка за неотклонение „задържане под стража“, който, с оглед обективния характер на отговорността, е създал и носи риска от причиняването на вреди в резултат на дейността на правозащитни органи по наказателни дела. Това ограничение не е приложимо, когато се търси отговорност за вреди от нарушение правото на ЕС, в който случай съобразно чл.7, ал.1 ЗОДОВ и множеството постановени решения на СЕС във връзка с чл.4, §3 ДЕС всеки орган, независимо от коя власт законодателна, изпълнителна или съдебна, от чиито актове, действия или бездействия са настъпили е пасивно легитимиран като субституент на държавата. Това означава, че съдът може да бъде надлежен ответник, ако в своята правораздавателна дейност е допуснал нарушение на общностното право и от това са произтекли вреди за частноправен субект. Определящо в настоящия случай за пасивната легитимация на Прокуратурата е твърдението, че като правозащитен орган в рамките на досъдебното производство и за неговите цели е осъществил действия по издаване на ЕЗА за екстрадиция на ищците от друга държава- членка, които не са били съответни на правото на ЕС, а доводите за незачитане от националния съд на времето на задържане във Франция от срока по НПК по мярката „задържане под стража“ също в противоречие с норми от това право, имат пряко отношение към поддържаното нарушение по чл.5, §1 от КЗПЧОС, представляващо основание на иска по чл.2, ал.1, т.1, пр. последно ЗОДОВ, по който ответник е Прокуратурата, с оглед ТР. По твърдените нарушения, за които ищците са поискали едно общо обезщетение: Първото наведено от ищците нарушение на правото на ЕС е за нарушение на чл.5, §1, т.f от КЗПЧОС и съществено нарушение правото на ЕС по издаването на ЕЗА, въз основа на която е осъществена екстрадицията. Твърди се в исковата молба, че ЕЗА не е следвало да бъде издавана и не е следвало да бъдат задържани ищците по такава, тъй като органите на следствието са знаели за намерението на ищците да се приберат в България, чрез полет на гражданската авиация на 26.10.2018г. Твърдението за допуснати нарушения при издавеното на ЕЗА, а именно за липса на предпоставки за издаването на същата е неоснователно и недоказано. По делото е установено, че въз основа повдигнатите при условията на задочност обвинения за престъпления по образуваното досъдебно производство, с постановление от 23.10.2018г. на Специализираната прокуратура било разпоредено задържането на ищците за срок от 72 часа, които към този момент са се намирали във Франция, и на същата дата издадена европейска заповед за арест за екстрадирането им в България. Въз основа на нея са били задържани на 26.10.2018г. от френските власти на летището на гр.Ница преди качването им на самолета за България. Билетите за полета са закупили отпреди, а връщането им в страната е било планирано с оглед подготвяно от ищцата Е. Б. тържество по случай рождения й ден. Установено е още, че във връзка с обявяването им за национално издирване полицейски служител осъществил на 24.10.2018г. контакт по телефона с ищеца Н. Б. и при проведения между тях разговор последният съобщил, че ще пътуват към България на 26.10.2018г. и след завръщането си ще окажат съдействие на разследващите по досъдебно производство. Депозирани са показанията на свид. П., адвокат на ищците, който посочва, че два или три дни преди 26.10.2018г. бил потърсен от ищеца, който му казал, че ще бъде разпитван по някакви обвинения. Свидетелят твърди, че се е обадил на следователя, ангажиран с разследването и се уговорил с него, че ищците ще се върнат и ще бъдат разпитани на 29.10.2018г. Във връзка със зададени уточняващи въпроси, кога е бил уведомен от ищеца за това, свидетелят е посочил дата 23 или 24.10.2018г. След анализ на доказателствата, настоящата инстанция приема, че този разговор не може да се е състоял преди 24.10.2018г., тъй като на тази ищеца е узнал от полицейския служител за това, че го търсят за разпит, съответно е довел това до знанието на своя адвокат. Разпоредбата на чл.5, §1, т.f от КЗПЧОС, постановява, че всеки има право на свобода и сигурност и никой не може да бъде лишен от свобода освен в случаите и само в съответствие с процедури, предвидени от закона на законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната или на лице, против което се предприемат действия за неговото депортиране или екстрадиция. В конкретния случай, от събраните доказателства е видно, че законосъобразно е издадена ЕЗА. Екстрадицията е международно-правен механизъм между държави за предаване на лице за целите на наказателно преследване или за изтърпяване на наказание в една от тях. Съгласно чл.2 на българският ЗЕЕЗА, екстрадицията е предаване на лице, намиращо се на територията на една държава, срещу което е образувано наказателно производство в друга държава или пред международен съд; което се издирва за изтърпяване на наложено наказание лишаване от свобода от съдебните власти на друга държава или от международен съд или на което е наложена от съдебните власти на друга държава или от международен съд мярка, изискваща задържане. В отношенията между държави-членки на ЕС този механизъм се осъществява чрез европейска заповед за арест, която на основание чл.3 ЗЕЕЗА е издаден от компетентните органи на държава-членка акт за задържане и предаване от друга държава-членка на търсено лице с цел провеждане на наказателно преследване или изпълнение на наказание лишаване от свобода, или на мярка, изискваща задържането му. Като национално право законът съдържа правна регламентация относно предметния обхват, реда и условията за издаване и привеждане в изпълнение на ЕЗА, спазването на която по начало стои в основата на въпроса за законност по чл.5, §1, т.f от Конвенцията, когато лицето обект на тази процедура е задържано за целите на екстрадицията. Както е посочено в Решение от 26.07.2011г. на ЕСПЧ, IV отделение-М. и други срещу България, с цитирани и други решения на съда, всяко лишаване от свобода съгласно чл.5, §1, т.f от Конвенцията би било обосновано само доколкото е образувано производство по експулсиране или екстрадиция, но ако това производство не се провежда надлежно, задържането престава да е допустимо според тази норма. Затова от съществено значение е лишаването от свобода да бъде съответно на материалните и процесуалните норми на националното право, което не се заключава само във формалното им спазване, но и приложени добросъвестно, в тясна връзка с основанието за задържане, при подходящи условия за това и в разумен срок. В противен случай задържането е произволно и в този смисъл нарушава чл.5, §1, т.f. От хронологичното развитие на събитията, така както е установено от събраните доказателства е видно, че ЕЗА е била издадена на 23.10.2018г., след като ищците са били обявени за издирване и не са намерени на територията на Република България. Издавеното на ЕЗА е предхождало телефонния разговор на ищеца Н. Б. със следовател в България т.е. не може да се предположи доброволното връщане на ищците в страната. Твърдяното обстоятелство, че ищцата Е. Б. щяла да празнува рождения си си ден в България и затова връщането им страната било сигурно, няма общо с липсата на предпоставки за издаването на ЕЗА, тъй като това обстоятелство е било известно на нейния приятелски кръг, а не на държавните органи, издали заповедта. Наведените доводи във въззивната жалба за необоснованост на решението в тази му част и за несъответствие на изводите на съда и събраните доказателства са неоснователни. Първоинстанционният съд е извършил съвкупна преценка на доказателствата, като е обосновал изводите си за приетите за доказани факти. Издавеното на ЕЗА е било необходимо с оглед осигуряването на явяването на ищците пред органите по разследването и осигуряване на възможност за вземане по отношение на тях на мярка „задържане под стража“. По образуваното досъдебно производство, ищците са привлечени в качеството на обвиняеми за престъпления от общ характер, за които законът предвижда наказание лишаване от свобода, даващо право на прокурора, според установените в НПК правила, да поиска от съда налагането на мярка за неотклонение „задържане под стража“, а с оглед задължението му по чл.64, ал.2 НПК да осигури личното им присъствие и да постанови задържане за срок от 72 часа. Обстоятелството, че при повдигане на обвинението ищците са били във Франция и към този момент не е било известно дали и кога ще се завърнат в страната е било достатъчно основание за иницииране на процедура по екстрадиция с издаване на ЕЗА. Планираното от тях пътуване, по делото е доказано, но това не лишава от основание и не обуславя отпадане нуждата от екстрадиция. При наличие на повдигнати по отношение на тях обвинения, предварително следва да се предполага възможността да променят намерението си и да се укрият, като по този начин възпрепятстват наказателното преследване. Ето защо действията на прокурора по прилагане механизма на ЕЗА не могат да се определят като произволни в аспекта на недобросъвестност и в този смисъл водещи до изначална незаконност на задържането във Франция в нарушение на чл.5, §1, б.f от Конвенцията. Недоказани и в сферата на предположенията са и твърденията, че издаването на ЕЗА не преследва легитимна цел, а е направено за да може в бъдеще това обстоятелство да се изтъкне при решаване на въпроса за вида на мярката за неотклонение. Видно от описаните във фактическите констатации мотиви на актовете по потвърждаване на взетата мярка „задържане под стража“, този факт не е бил преценяван като решаващ. При предявяване на иска си, както и във въззивната жалба, ищците поддържат твърдението си, че процесната ЕЗА не е издадена в съответствие с Рамковото решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13.06.2002г., постановяващо в чл.1 § 1, че ЕЗА е „съдебно решение“ и че същата не е издадена от „съдебен орган“ по смисъла на Рамковото решение, поради което задържането им във Франция не съответства на изискването за законност. Възражението е неоснователно. Редът и условията за издаване и изпълнение на ЕЗА се съдържат в Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест, с който в националното право е транспонирало Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13.06.2002г. относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държави-членки, изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26.02.2009г. Рамковото решение е част от общностното право, уреждащо процедурата между издаващ и изпълняващ орган по предаването на осъдени или заподозрени лица за изтърпяване на наказание или наказателно преследване при спазване принципите на взаимно доверие и признаване на решения по наказателни дела, респ. изпълнение на заповедите за арест, както и при спазване основните права признати в чл.6 ДЕС и отразени в Хартата на основните права на Европейския съюз за свобода, сигурност и правосъдие. При твърдения на частноправен субект за нарушение на разпоредби от общностното право в тази област, националната юрисдикция е длъжна да тълкува националното право с оглед на текста и целта на Рамковото решение относно ЕЗА, за да гарантира неговата пълна ефективност, съгласно приетото в Решение по Дело С-42/11, Lopes da Silva Jorge и др. При тълкуването, следва бъде взето предвид следното: Разпоредбата на чл.1, §1 от Рамковото решение дефинира европейската заповед за арест като съдебно решение, издадено от държава-членка, с оглед задържане и предаване на друга държава-членка на издирвано лице, с цел наказателно преследване или изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане. Съгласно чл.6, §1 от него издаващият съдебен орган е съдебният орган на държавата- членка, издала европейската заповед за арест, компетентен да я издаде съгласно прав а според разпоредбата на чл.8, §1, б.“в“ към ЕЗА трябва да са приложени доказателства за влязла в сила присъда, заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила, попадащ в обхвата на чл.1 и чл.2. По отношение на обвиняем или осъден с влязла в сила присъда, чл.56, т.1 ЗЕЕЗА определя за компетентен орган по издаването на ЕЗА в Република България съответния прокурор. Правилно първоинстанционният съд е съобразил практиката на СЕС, в решения по преюдициални запитвания, в които същия се е произнасял по тълкуването на чл.6, §1 от Рамковото решение относно „издаващ съдебен орган“ и на чл.8, §1 относно „съдебен акт“, на който издадената ЕЗА се основава за целите на наказателното преследване, в които е изведено основното положение, че прилагането системата на ЕЗА трябва да отговаря на правото на ефективна съдебна защита спрямо издирваното лице, което е на две равнища-първото относно националния акт, който разпорежда задържането, а второто относно издаването на ЕЗА и се счита спазено, когато тази защита е осигурена поне на едно от нивата /решения по съединени дела С-508/18 и С-82/19 PPU; по дело С-241/15; по дело С-625/19; по съединени дела С-566/19 и С-626/19 PPU и др./. Изводът от горното е, че магистратите прокурори на държава-членка, на които са възложени функциите по повдигане и поддържане на обвинението и които се намират под ръководството и контрола на своите висшестоящи ръководители, доколкото при издаването на ЕЗА техният статут им предоставя гаранция за независимост спрямо изпълнителната власт, попадат в обхвата „издаващ съдебен орган“ по смисъла на чл.6, § 1 от Рамковото решение /съединени дела № 566/19 и С-626/19/. С решение от 13.01.2021г. по Дело С-414/20 PPU е прието, че качеството на „издаващ съдебен орган“ не е обусловено от наличието на възможност за упражняване на съдебен контрол върху решението за издаване на ЕЗА и върху националния акт, на който тя се основава. Съгласно друго решение понятието „заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила“ по Рамковото решение се отнася до актовете на органите участващи в наказателното правораздаване в държавите-членки, които са предназначени чрез мярка за процесуална принуда да позволят задържането на лице с оглед явяването му пред съд за извършване на процесуални действия по наказателно производство /дело С-414/20 PPU/. В тази връзка в решение по дело С-648/20 PPU, постановено по преюдициално запитване по сходен казус, е прието, че актът на прокурора, с който се постановява задържане на издирвано лице за срок от 72 часа и на който се основава ЕЗА представлява подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила като национална заповед за задържане по смисъла на чл.8, §1, б.“в“ от Рамковото решение. При тълкуването на посочените разпоредби СЕС е акцентирал на въпроса за ефективната съдебна защита по отношение на лице, за което е издадена ЕЗА за целите на наказателното преследване като е приел, че изискванията на Рамковото решение са спазени, когато съгласно законодателството на издаващата държава-членка условията за издаване на тази заповед, и по-специално нейният пропорционален характер, подлежат на съдебен контрол /решение по съединени дела № 566/19 и С-626/19/. Обратно, при тълкуването на чл.8, §1, б.“в“ във връзка с чл.47 от Хартата, тези изисквания, присъщи на ефективната съдебна защита, не са изпълнени, ако както ЕЗА, така и съдебният акт, на който тя се основава, са издадени от прокурор, който може да бъде квалифициран като „издаващ съдебен орган“ по чл.6, § 6 от Рамковото решение, но не подлежат на съдебен контрол в издаващата държава членка преди предаването на издирваното лице от изпълняващата държава членка /Дело С-648/20 PPU/. В настоящия случай ЕЗА е издадена от прокурор, ръководещ разследването по образуваното против ищците досъдебно производство, чийто статут съобразно КРБ и ЗСВ отговаря на критериите за „издаващ съдебен орган“ по чл.6, §1 от Рамковото решение, а постановлението за задържане по чл.64, ал.2 НПК попада в предметния обхват на чл.8, §1, б.“в“ по отношение на актовете, за които може да се издаде такава заповед, поради което и съобразно цитираната практика на СЕС в тази част няма отклонение от общностното право. Такова изглежда да има по отношение изискванията за ефективна съдебна защита, защото националното законодателство, конкретно НПК и ЗЕЕЗА не предвиждат предварителен съдебен контрол нито на постановлението /то подлежи на обжалване пред съответния по- горестоящ прокурор/, нито на решението за издаване на ЕЗА. Същевременно обаче в решение по Дело-414/20 СЕС е приел, че когато процесуалното право на издаващата държава-членка не предвижда отделен способ за защита, позволяващ осъществяването на съдебен контрол на условията за издаване на ЕЗА и нейния пропорционален характер преди, по време или след издаването й, Рамковото решение, разглеждано във връзка с правата по чл.47 от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че юрисдикцията, която се произнася в етап на наказателното производство след предаването на издирваното лице може да упражни инцидентен контрол на условията за издаване на тази заповед за арест, когато последната е оспорена пред него. Това се отнася, когато въпросът засяга и произнасянето касае преценката за налагане мярка за неотклонение „задържане под стража“ и би могло да повлияе на решение за освобождаване. В този смисъл ищците не са били лишени от съдебна защита по ЕЗА, доколкото са могли да направят оспорване пред съда във Франция или в производствата по мерките им за неотклонение, данни за което липсват. Във въззивната жалба е наведено оплакване, че въпреки че първоинстанционния съд е отхвърли искането на ищците за присъждане на обезщетение за нарушаване на правото на ЕС, а именно за нарушение на чл.5, §1, т.с от КЗПЧОС, не е изложил мотиви за това отхвърляне. Възражението е неоснователно. СГС, при постановяване на обжалваното решение е приел, че задържането въз основа на ЕЗА не означава задържане като мярка, ограничаваща правото на свободно придвижване, до разрешаването на въпроса за предаването от изпълняващата държава-членка. Разпоредбата на чл.12 от Рамковото решение предвижда, че когато лицето е задържано въз основа на европейска заповед за арест, изпълняващият членка. Лицето може да бъде освободено временно по всяко време в съответствие с н членка, при условие, че неин компетентен орган вземе мерки, необходими за предотв следващо място, както е посочено в решение на СЕС по Дело С-414/20, целта на механизма на ЕЗА по чл.1, §1 от Рамковото решение е да бъде възможно задържането и предаването на издирвано лице така, че извършеното престъпление да не остане ненаказано, респ. това лице да бъде наказателно преследвано за изпълнение на наложено наказание или на мярка, изискваща задържане. Когато издирваното лице е било задържано и впоследствие предадено на издаващата държава-членка, ЕЗА по принцип е изчерпала правните си последици, с изключение на тези от предаването, които са изрично предвидени в Глава 3 от Рамковото решение, и че предвид присъщите на механизма на ЕЗА рамки, последната не представлява правно основание за задържане на издирваното лице в издаващата държава. Спрямо обстоятелствата по делото това означава, че задържането на ищците за времето от 26.10.2018г. до 06.12.2018г. не е последица от действията на българските власти, а от тези на френските власти. Налице е произнасяне от съда по наведеното твърдение за нарушение на правото на ЕС за нарушение на чл.5, §1, т.с от КЗПЧОС, която предвижда, че никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона: законен арест или лишаване от свобода на лице с цел да се осигури явяването му пред предвидената в закона институция при обосновано подозрение за извършване на престъпление или когато обосновано е призната необходимостта да се предотврати извършване на престъпление или укриване след извършване на престъпление. Настоящата инстанция изцяло споделя извод на първоинстанционния съд, че тази разпоредба касае предприетите действия от френските власти и по този причина отговорността на ответника за нейно евентуално нарушение не може да бъде ангажирана. По наведеното от ищците твърдение за нарушение на чл.5, §2 от КЗПЧОС и правото на ЕС по Директива 2012/13/ЕС и Директива 2013/48/ЕС: Цитираната разпоредба на Конвенцията предвижда, че на всяко арестувано лице трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват. Директива 2012/13/ЕС на ЕП и на Съвета от 22.05.2012г. и Директива 2013/48/ЕС на ЕП и Съвета от 22.10.2013г. съдържат общи минимални стандарти относно правото на информация в наказателното производство, която следва да се предостави на лица, заподозрени или обвинени в извършването на минимални правила във връзка с правото на достъп до адвокат в наказателното производство, правото на уведомяване на трето лице при задържане, както и правото на осъществяване на връзка с трети лица и консулски органи през периода на задържане, с цел ефикасно съдебно сътрудничество и повишаване взаимното доверие между държавите-членки в областта на наказателното право. Както е посочено в директивите, създадените с тях правила се основават на правата предвидени в чл.5 и чл.6 от КЗПЧОС така, както се тълкуват от ЕСПЧ с препращане към установените по тяхното приложение стандарти. Твърденията на ищците са, че при задържането им във Франция, както и преди първото заседание на СпНС на 07.12.2018г. не са им били съобщени на разбираем език основанията за арестуването и всички обвинения, които им се предявяват. Твърдят, че ЕЗА са били написани на „непреведим“ френски език, а обвиненията към деня на разглеждане искането за мярката им за неотклонение от СпНС са били формулирани общо и неясно, което не е позволило да разберат точно в какво са обвинени. Липсата на достатъчно време за запознаване с материалите по делото, поради неговия голям обем, се е отразило на възможността да се защитят адекватно в производството по налагане мярката за неотклонение и при нейното обжалване. Допълнително твърдят, че условията, при които са били поставени, са възпрепятствали възможността да упражнят правото си на защита чрез адвокат, както и не са имали възможност да се срещат насаме с упълномощените за целите на ефективното й упражняване. Изложените твърдения са недоказани от събраните доказателства. Установява се от доказателствата, събрани в настоящото производство, че в постановленията за привличане в качеството на обвиняеми престъпленията са ясно, разбираемо и детайлно индивидуализирани по правна квалификация, време и място на извършване, в какво се изразяват изпълнителните деяния, участието на всеки един и на други лица в общата престъпна дейност и какъв е резултатът от тях, което е в съответствие с чл.5, §2 от Конвенцията. Това съдържание на постановленията е възпроизведено по същия начин в издадената ЕЗА, включително предвиденото по НК наказание, поради което няма отклонение от изискванията за съдържание по чл.8, §1 от Рамковото решение, съответно чл.37 ЗЕЕЗА. Твърдението за неразбираемост се свързва с ненадлежно изпълнение на чл.37, ал.2 ЗЕЕЗА и чл.8, §2 от Рамковото решение ЕЗА да бъде придружена в превод на официалния език или на един от официалните езици на изпълняващата дър членка и по-конкретно, че е била написана на „непреведим“ френски език, поради което ищците са били поставени в положение на невъзможност да разберат в какво точно са обвинени. Изискването за превод по тези разпоредби е за целите на самото екстрадиционно производство и предназначено компетентният орган на изпълняващата държава-членка да се запознае със съдържанието на ЕЗА относно кое е издирваното лице и въз основа на какви фактически и правни основания е поискано неговото предаване така, че да може да се произнесе по нейното изпълнение. Когато издирваното лице е гражданин на издаващата държава и разбира нейния официален език, за да е изпълнено условието на чл.5, §2 от КЗПЧОС, респ. чл.6 от Директива 2012/13/ЕС по фактическо узнаване причините за ареста е достатъчно ЕЗА да бъде издадена на този език, в случая на български език, което е било извършено. Съдържанието й позволява на ищците да узнаят за повдигнатите обвинения, заради които е постановено задържането им, както и да разберат същността им. За тях е без значение превода на френски език, който е предназначен за съответните френски власти. Не са наведени твърдения, че ЕЗА не е била предоставена на ищците на български език. Твърди се само, че тя е била представена на „непреводим френски“, който не разбирали и самите френски власти и преводача. Във връзка с това твърдение за нарушение са събрани гласни доказателства, чрез разпита на свид. М. П., който твърди че е присъствал на всички заседания на френския съд, по разглеждане на производството по ЕЗА и че превода на същата не е бил точен и се е наложило да се отложи заседанието и да бъде извършен нов, точен превод. Според показанията на този свидетел на заседанието е присъствал преводач с юридическо образование и местен адвокат. При провеждането на производствата пред българския съд, по време на заседанията по разглеждане на мерките за неотклонение, ищците и техните адвокати са коментирали многократно обвиненията по същество, което води до извода, че те са били детайлно запознати с тях, поради което настоящата инстанция приема, че не са налице твърдените нарушения. По твърденията на ищците за нарушение на чл.5, §3 и § 4 от Конвенцията и чл.26 от Рамково решение 2002/584/ПВР: В исковата си молба и двамата ищци твърдят, че макар и задържането им да е било с различен срок, то надвишава разумния срок по чл.5, §3 от Конвенцията. Твърдят също така, че цитираните разпореди са нарушение, тъй като времето на задържането им във Франция за изпълнение на ЕЗА не е било зачетено от българския съд в противоречие с чл.26 от Рамковото решение и е довело до превишаване на максималния срок на задържане на досъдебното производство по чл.64, ал.4 НПК. По отношение срока на задържане във Франция считат, че, доколкото фактически представлава лишаване от свобода, попада в обхвата на чл.26 от Рамковото решение и подлежи на приспадане от общия срок на задържането под стража по националното право, а не от срока на лишаване от свобода по евентуално постановена осъдителна присъда, както предвижда чл.60 ЗЕЕЗА. Поради това задържането им за времето след 26.06.2019г. е било незаконно само на това основание. Основавайки се на практиката на ЕСПЧ и установените с нея стандарти поддържат, че дори да се допусне наличието на обосновано предположение в извършване на престъпленията, то не са били налице останалите предпоставки по чл.5, §1, б.“с“ от Конвенцията за риск от укриване или извършване на друго престъпление, съответно не е имало достатъчни и релевантни основания извън тежестта на престъпленията и предположението в извършването им, които да оправдаят продължаване на задържането в хипотезата на чл.5, §3. Твърдят липса на ефективен съдебен контрол и липса на „равенство в оръжията“, поради създадени сериозни пречки между тях и адвокатите им при обсъждане линията на защита съобразно чл.5, §4 от Конвенцията. Самите ищци са представили в хода на производството постановеното междувременно решение на ЕСПЧ от 12.10.2021г. по оплаквания направени от Н. Б. за нарушение на чл.5 от Конвенцията, включващи чл.26 от Рамковото решение, както и по оплаквания на двамата ищци за нарушения на други разпоредби - чл.6, §2, 8 и 13 вр. чл.13 от КЗПЧОС, които не са наведени в настоящото производство. Фактическите обстоятелства, на които ищецът Н. Б. е основал жалбата си във връзка със задържането му във Франция и след екстрадицията в България по мярката за неотклонение „задържане под стража“ са идентични с наведените по настоящото производство, с тази разлика, че в исковата молба те касаят задържането му до м.09.2019г., а жалбата до ЕСПЧ обхваща и следващ период до 19.05.2021г., когато мярката му е била изменена в „домашен арест“, действала към 31.08.2021г. По въпроса за приспадане срока на задържане във Франция по ЕЗА от срока на задържане по мярката на досъдебното производство в решението съдът съобразил националната правна уредба, в частност чл.60 ЗЕЕЗА, постановяващ времето на задържане по ЕЗА в изпълняваща държава-членка да се приспада от общия срок на лишаване от свобода, който лицето трябва да изтърпи по постановена от български съд присъда; съдебната практика обективирана в ТР № 1/25.06.2002г. по н.д.№ 1/2002г., ОСНК на ВКС, на която националните съдилища са се позовали и според която времето на задържане от органи на чужда държава при искане за екстрадиция на лице не се зачита към този срок; разпоредбата на чл.26 от Рамково решение 2002/584/ПВР и тълкуването й от СЕС за целите, които преследва спрямо основните права на засегнатото лице, а именно, че общата продължителност на задържането в изпълняващата и издаващата държава-членка няма да надхвърли срока на наказанието лишаване от свобода, на което би било осъдено в издаващата държава-членка и на база всичко това приел наведеното възражение за явно неоснователно. На следващо място, разглеждайки целия период на задържане на Б., е приел, че за времето до 02.12.2020г. е законно по смисъла на чл.5, §3 вр. чл.5, §1, б.“с“ от Конвенцията и в тази част не е допуснато нарушение. Извод за обратното е направен за времето след тази дата, тъй като съдилищата не са изложили достатъчни и относими мотиви, извън обоснованото предположение в извършване на престъпленията по обвинението, оправдаващи продължаване на задържането с присъдено обезщетение. Предвид така постановеното решение на ЕСПЧ и неговия задължителен характер на основание чл.303, ал.1 т.7 ГПК първоинстанционният съд е приел, че не дължи произнасяне по възражението на двамата ищци за приспадане срока на задържане по ЕЗА от общата продължителност на мярката „задържане под стража“ по чл.64, ал.4 НПК, както и по възражението на Н. Б. за нарушение на чл.5, §3 и §4 от Конвенцията. Токова дължи по възражението на ищцата Е.Б. за нарушение на чл.5, §3 и §4, доколкото за задържането си след екстрадицията не е подала жалба и не е било предмет на разглеждане от ЕСПЧ. Тези изводи са законосъобразни и се споделят от настоящата инстанция. По отношение на задържането на ищцата Е. Б. е установено от събраните доказателства, че след предаването от френските власти заедно със съпруга си е била задържана на 06.12.2018г. и на следващия ден 07.12.2018г. й е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, търпяна до 12.07.2019г., когато с постановление на прокурора е била изменена в „подписка“. Общия срок на задържане е седем месеца и шест дни, който е в рамките на максималния от осем месеца по чл.64, ал.4 НПК. Не следва да се включва в този срок времето на задържането във Франция по ЕЗА, по изложените вече съображения. При първоначалното налагане на мярката са подложени на анализ събраните до този момент доказателствени материали по досъдебното производство и е направен извод за обосновано предположение в извършването на престъпленията, за които е повдигнато обвинение. Обвиненията срещу Е. Б. почти се припокриват с тези на нейния съпруг за участие в организирана престъпна група имайки предвид, че са осъществявали обща търговска дейност, във връзка с която е започнало наказателното преследване. Взети са предвид значителните им финансови ресурси и трайно установени лични и професионални контакти в страната и чужбина, въз основа на които е прието наличието на риск от укриване, а с оглед ранния етап на разследването и риск от въздействие върху свидетели и подправка на доказателства. По молбата за изменение на мярката през м.02.2019г. съдът отново подложил на преценка обоснованото предположение в извършване на престъпленията, което е било в отговор на направените от защитата възражения за изначална невалидност на част от обвиненията. Към този момент вече е било известно за открития в килията на съпруга й мобилен телефон, чиято експертиза е показала, че е търсил съдействие от различни лица в опит за организиране на бягство на цялото семейство и въздействие върху свидетели, както и за разговори със съпругата му, като тези обстоятелства не са възприети или изтълкувани от решаващия съд, като опасност тя да се укрие. Основен аргумент на съда е бил, че обвиненията касаят множество извършени в продължителен период от време престъпления, в условията на организирана престъпна група с участието на няколко лица, което предполага изясняването на множество факти и събирането на доказателства, а доколкото разследването все още е в сравнително начална фаза е приет съществуващ риск от опит за въздействие върху свидетели или укриване на доказателства. При разглеждането на следващата молба за изменение на мярката в рамките на проведеното производство по чл.65 НПК през м.05 и м.06.2019г., съдът е акцентирал на опасността от укриване и от извършване на престъпление. За първото е отдадено значение на открития у Н. Б. мобилен телефон и извлечената от него информация, свеждаща се не само до комуникация с трети лица, но и със съпругата му Е. Б. (която по това време също е била задържана) чрез изпратени лични съобщения, двустранно изпращани и получавани снимки на децата им, от което е направено заключението, че тя също е разполагала с мобилен телефон и е била в течение на намеренията за организиране на бягство, поради което е налице реален и висок риск от избягване на наказателно преследване. Второто е обосновано със събрани доказателства, че отпреди започване на досъдебното производство ищцата многократно е разпореждала съставянето на неверни документи във връзка с извършваната съвместно със съпруга й търговска дейност; подбуждала към лъжесвидетелстване лица по гражданско дело свързано с подобрения в имот, за което през 2018г. в друго наказателно производство има повдигнато обвинение; подбуждане на свидетел да набеди невинен за извършен през 2017г. тежък побой; карала лица да подписват документи, въз основа на които без да са давали съгласие се оказвали пълномощници или в управлението на фирми, включително да подписват документи за несъществуващи договори. Съдът приел, че макар и тези доказателства да не са свързани с престъпленията по обвинението, разкриват системно и разностранно противоправно поведение, което е отчетено като риск от въздействие по наказателното преследване. В рамките на това производство защитата е навела твърдение за влошено здравословно състояние на ищцата поради болки в гръбнака, във връзка с което е изготвено експертно медицинско заключение. Според него проблеми в тази област е имала отпреди задържането с поставена диагноза „дискова болест в лумбален отдел; дискова херния на нива Л4-Л5, Л5- Ес1; десностранна лумбсакрална радикулопатия с възбудна и отпадна сетивна симптоматика, без отпадна двигателна симптоматика“, което заболяване не налага активно неврохирургично лечение, но изисква консултация със специалист за евентуална необходимост от оперативно лечение. За изготвянето на същото е била извършена диагностика на щитовидната жлеза с констатация за голяма възлозивна струма със запазена хормонална функция, което изисква специализирана медицинска манипулация за определянето дали се касае за доброкачествено или злокачествено образувание и на тази база последваща преценка за нужда от лечение, неговия вид, респ. от планов или спешен порядък. Тези данни съдът не е възприел като решаващи за изменение на мярката, доколкото към този момент не сочат на сериозен риск за живота или здравето на ищцата, но указал на прокурора да предприеме незабавни действия по осигуряване подходящо лечебно заведение за извършване на посочените от медицинските лица ендокринологични изследвания с цел установяване действителното й здравословно състояние, което впоследствие би имало значение за промяна на мярката. Тези указания са били изпълнени от прокурора, който в резултат на извършеното медицинско изследване и назначена експертиза, показали наличието на онкологично заболяване на щитовидната жлеза- тиреоиден карцином, налагащо оперативно лечение, което не би могло да се осъществи в условията на задържане, поръд което постановил на 12.07.2019г. изменение на мярката в „подписка“. При преценка на наличието на сочените от ищцата нарушения, СГС е съобразил изцяло практиката на ЕСПЧ по приложението на чл.5, §3 вр. чл.5, §1, б.“с“ от Конвенцията, че разумната продължителност на задържането под стража не подлежи на абстрактна оценка, а трябва да се преценява във всеки конкретен случай въз основа фактите и особеностите на делото и при отчитане презумпцията за невинност. Продължаването на лишаването от свобода е оправдано само, ако има конкретни индикации за действителна нужда от това в обществен интерес, която, независимо от презумпцията за невинност, взема превес над правилото за зачитане личната свобода, предвидено в чл.5 от Конвенцията. Обоснованото предположение, че лицето е извършило престъпление и неговата тежест е условие за законосъобразност на задържането, но не единствено и решаващо, а заедно с други обстоятелства като риск от бягство, от натиск върху свидетели и подправка на доказателства, риск от тайно съглашение, от рецидив, от нарушаване на обществения ред или произтичащата от това необходимост да се защити чрез самата мярка. Наличието на някой от тези рискове трябва да бъде надлежно установено и мотивите на властите в това отношение следва да бъдат не абстрактни, общи или стереотипни, а основани на конкретните обстоятелства с изложение на достатъчни и относими аргументи, които ги обосновават. Допълнителни критерии от значение за преценката за разумна продължителност на задържането по чл.5, §3 от Конвенцията са естеството на повдигнатото обвинение и поставените във връзка с него затруднения пред разследващите по изясняване на фактите и събиране на доказателства; дали националните власти са положили „особено старание“ при провеждане на наказателното производство, както и дали според конкретните обстоятелства е възможно опасността от рисковете да бъде изолирана и явяването пред съда на обвиняемия гарантирано с налагане на мярка, неизискваща задържане. ЕСПЧ приема, че във всички случаи основателното предположение в извършването на престъплението, като аргумент за налагане мярката „задържане под стража“, с течение на времето губи своята тежест и продължаването й може да бъде оправдано с допълнителни причини от категорията на посочените, ако те са относими и достатъчни. В тази връзка и с оглед установеното, че при преценката на съда дали да бъде продължено действието на мярката за неотклонение „задържане под стража“, съдът е взел предвид конкретни обстоятелства, позовал се е на конкретни доказателства и след първоначалното вземане на мярката е отчитал не само обоснованото предположение в извършване на престъпление, а всички относими обстоятелства, сочи на извода, че не е налице твърдяното нарушение. Съдилищата подробно са обосновали рискът от укриване, с личното, финансово и професионално положение на ищцата, включително създадените трайни връзки в чужбина, като впоследствие е бил преценяван и въз основа нови обстоятелства. Във въззивната жалба се сочи, че такъв риск не е съществувал, тъй като по време на задържането на ищцата у нея не е бил намерен мобилен телефон. Това твърдение е вярно, но извода за противното е изведен от съда, който е разглеждал искането за изменение на мярката от факта, че на мобилния телефон на съпруга й са били установени водени с нея разговори по времето, по което тя е била в ареста. По отношение на аргументите за влошено здравословно състояние на ищцата е била съобразена изслушаната експертиза и наредено изследване. Аргумент в полза на твърдението на ответната страна, че липсва нарушение на цитираните разпоредби и е налице конкретно съобразяване на обстоятелствата, с оглед установеното в конкретния случай, е обстоятелството, че веднага след като е било установено, че ищцата не може да получи адекватно лечение в условията на ареста, мярката й е била изменена. Не са доказани необосновани забавяния в разследването. Произнасянето на съдилищата по исканията за изменение на марките да неотклонение е било изцяло в процесуалните срокове. Не са налице данни, че са били нарушавани правата на ищците да контактуват с адвокатите си, което е видно и от протоколите на съдебните заседания. Твърдяното от ищците, че при провеждането на срещите им с адвокати не са можели да комуникират нормално, тъй като са говорили по телефон, който прекъсвал и в присъствието на други задържани и техните адвокати, не е нарушило съществено правото им по чл. 5 § 4 от Конвенцията и очевидно не се е отразило на качеството на защитата им. С оглед изложените съображения, САС намира че не са налице условията на чл. 2 ал.1 т.1 и т.2 и чл. 28 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответника, в качеството му на процесуален субституент на държавата, за репариране на причинени на ищците вреди от неспазване правота на ЕС. Не са доказа от ищците, при условията на пълно и главно доказване нарушението на цитираните в исковата молба правни норми от правото на ЕС, поради което и не може да бъде ангажирана обективната отговорност на ответника за настъпилите вреди за ищците. Тъй като правните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на СГС, следва да бъде оставено в сила обжалваното решение. Поради неоснователността на въззивната жалба на жалбоподателите не са дължат разноски за тази инстанция. Въззиваемата страна не е направила искане за присъждане на разноски пред настоящата инстанция. Ръководен от изложеното и на основание чл. 272 от ГПК, съдът