РЕШЕНИЕ

№ 6743

гр. София, 06.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-15 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Галя Вълкова при участието на секретаря Галина Ил. С.а като разгледа докладваното от Галя Вълкова Гражданско дело № 20211100111191 по описа за 2021 година Предмет на разглеждане е предявен от З. Ж. Т. срещу Върховен касационен съд иск с правно основание чл. 4 § 3 ДФЕС при участието на Прокуратура на Република България като контролираща страна.

Ищецът З. Т. твърди, че с правна фирма „О’Р. С. Р.“ (ОСР), със седалище в Ню Йорк, САЩ, е сключен договор, според който ОСР е следвало да изготви и внесе арбитражен иск пред Американската арбитражна асоциация в Ню Йорк срещу Еър Лоджискикс Лимитед Инк и др., арбитражно дело: 01-14- 0001-2586, както и да осъществи защитата по делото. Договореното възнаграждение е внесено по депозитна сметка IBAN •••••••, баланса по която към 20.06.2014 г. е 62946, 00 евро. На 20.06.2014 г. „Корпоративна търговска банка“ АД (н.) уведомява Българска народна банка за недостатъчност на налични средства и искане за поставяне под специален надзор. На 21.11.2014 г. ОСР е поискало от Фонда за гарантиране на вземанията от банки (ФГВБ) изплащане на сума до гарантирания от Наредба 23 размер. В отговор с писмо изх. № Н2310-961/26.05.2015 г. синдиците на „КТБ“ АД (н.) посочили, че искането не може да бъде удовлетворено, тъй като: представената информация за бенефициерните права на ОСР не фигурира в договора за депозитна сметка, нито в съхраняваното в „КТБ“ АД (н.) досие за тази сметка, лицата, придобили права по влог, в резултат на извършени след 20.06.2014 г. цесии, са изключени от националната гаранционна схема. На свой ред ФГБВ с писмо от 28.07.2015 г. отказва проверка, като делегира правомощията си на назначените от БНБ синдици на КТБ. След сезиране на Европейската комисия на 29.07.2015 г. е образувана проверка, като заключението на Генерална дирекция „Финансова стабилност, финансови услуги и съюз на капиталовите пазари“ е, че идентифицирането на носителя на правото на гаранция не е ограничено до съхраняваната от/в банката информация за депозита, както и че Директива 94/19/ЕО признава и гарантира на носителя на правото да представи документи и информация за целите на дължимата от националната гаранционна схема проверка за установяване правото на бенефициер на депозита. Окончателното решение е на националния съд, който има задължение за спазване на правото на Съюза. На 18.10.2016 г. Дирекцията заключава, че ФГБД има задължение да прецени правото на гаранция като преценката е обвързана към фиксиран момент, към който лицето е било идентифицирано или може да бъде идентифицирано преди датата, на която съответния административен орган е направил констатация. На 25.10.2016 г. ОСР повторно отправила искане до ФГВБ, на 19.12.2016 г. последвал повторен отказ, основаващ се на позиция на синдиците на „КТБ“ АД (н.) за липсваща информация в договора и в досието за депозитната сметка за правата на ОСР. Отказът е постановен в рамките на висящо исково производство по гр. дело № 11793/2016 г. на СГС с предмет чл. 4 § 3 ЗОДОВ. С решението от от 23.10.2018 г. e осъдена Държавата, представлявана от Министъра на финансите и Фонда за гарантиране влоговете в банките на основание чл.4 ал.3 от Договора за ЕС и чл.7 ал.6 от Директива 94/19/ЕО да заплатят солидарно на правна фирма О`Р.С.Р. ЛЛП със седалище в щата Ню Йорк, САЩ, •••••••, представлявана от адв. З. Т. сумата 123 734, представляваща обезщетение за търпени вреди от неправилно транспониране и неправилно прилагане на чл. 8 ал. 3 от Директива 94/19/ЕО, равни на стойността на компенсационните права по чл. 7 пар. 1а от Директива 94/19/ЕО, определена съгласно левовата равностойност на баланса по клиентска сметка с IBAN: ••••••• ••••••• към 20.06.2014г., датата на поставяне на КТБ под особен надзор, ведно с лихвата за забава върху сумата от 3.11.2015г. до окончателното й изплащане и сумата 16 585 лв. представляваща лихва за забава върху главницата за периода 9.07.2014г. до 2.11.2015 г., както и по 1534 лв. разноски по делото. Присъдени са и разноски от 4336, 38 лв. - адвокатско възнаграждение. Решението е отменено от Софийски апелативен съд по въззивно гр.д. № 1080 /2019 г. с решение № 562/03.05.2020 г. и решение по чл. 250 ГПК от 03.07.2020 г. С определение № 60 574/16.07. 2021 по гр. дело № 3836 /2020 г. на ВКС, ІV Г.О. не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. На 14.11.2019 г. между ОСР и ищеца в настоящото производство е подписано споразумение, което признава на ищеца правото върху всички плащания, дължими по гаранция за неналичността на депозита, за която гаранция ОСР е предявил искове, предмет на гр. дело № 11793/2016 г. на СГС. Ищецът сочи, че ВКС е длъжен да разгледа и да се произнесе по наведените оплаквания за нарушено общностно право. Вместо това бланкетно е отразена национална съдебна практика по приложението на национални процесуален закон и спорът е преквалифициран в такъв за нарушаване на националните закони. Така е нарушен принципа на съответното тълкуване. В светлината на задълженията от принципа за лоялно сътрудничество, принципа на равностойност, принципа на ефективност и принципа на пропорционалност, ВКС е нарушили признатото и гарантирано от чл. 4 § 3 ДЕС, чл. 47 ХОПЕС право на ОСР да реализира по реда на исковото производство отговорността на държавата и на ФГБВ за нарушаване правото на ЕС в областта на свободата на адвокатските услуги, движението на капитали и на гарантираност на налични депозити. Противопоставяйки се на задълженията от принципа за лоялно сътрудничество, ВКС противодейства на приложението на теста за релевантност към основанията от фактическия състав от отговорността на държавата и ФГВБ. Липсва позоваване на съображения от публично-правен ред, на основание на които по изключение е позволена национална дерогация. При спор за нарушено право на ЕС ВКС не може да отказва достъп до съд. В уточнителна молба от 23.08.2022 г. и молба от 23.08.2022 г. ищецът конкретизира, че нарушените разпоредби са чл. 8 § 3 на Директива 94/19/ЕО, чл. 56 и чл. 63 ЗФЕС, чл. 17, чл. 47 и чл. 52§1 ХОПЕС в контекста на чл. 2, чл. 7§2, чл. 8§3, чл. 9 и чл. 10§4 от Директива 94/19/ЕО, чл. 4§3 ДЕС и чл. 267§3 ДФЕС.

По изложените съображения ищецът претендира осъждането на Върховния касационен съд да му заплати обезщетение в размер на 123374 лв. – равностойност на гаранцията за неналичен депозит по сметка IBAN: ••••••• ••••••• към 20.06.2014г., мораторна лихва върху главницата в размер на 16585 лв.за периода 10.07.2014 г. – 03.11.2015 г., сумата от 71367, 32 лв. – лихва, дължима върху претендираната главница за периода 04.11.2015 г. – 16.07.2021 г., лихва, дължима върху претендираната главница за периода 17.07.2021 г. до датата на исковата молба 13.09.2021 г., разноски за производството в общ размер 4336, 38 лв. по гр. дело № 11793/2016 г. на СГС, 4198, 77 лв. – разноски по в.гр.дело № 1080/2019 г. на САС и 4198, 77 лв. разноски по гр. дело № 3836/2020 г. на ВКС.

В отговор на исковата молба ответникът заявява възражение за недопустимост и неоснователност на иска. Прави възражение за нищожност на договора от 14.11.2019 г. поради накърняване на добрите нрави, невъзможен предмет, липса на основание. Посочва, че задължението на цедента не е индивидуализирано. Прехвърлено от страна на ОСР е спорно право, което е съдебно отречено. Прието е, че ОСР не е титуляр на процесната депозитна банкова сметка в КТБ, а същата принадлежи на адв. Г.К.. Налице е съответствие между директивата и националния закон, като директивата поставя изискване за идентификация на лицето, което се легитимира като титуляр на гарантирания депозит. Дори да се приеме, че е налицец нарушение, то не е съществено. Не е налице претърпяна вреда за ищеца, тъй като ОСР също не е претърпял вреда. ВКС не се е произнасял по дължимост на депозита или по съществуване на правото този депозит да бъде изплатен, а по съществуването на правото на обезщетение от държавата за вреди. Ищецът не е сторил дължимото, за да избегне вредата, да я намали или ограничи. По изложените съображения моли съда да отхвърли предявените искове.

В съдебно заседание ищецът се явява лично. Поддържа предявените искове, представя писмена защита. Върховен касационен съд, чрез съдебен помощник С., оспорва исковете. Прокуратура на Република България, контролираща страна, заявява становище за неоснователност на претенциите.

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът прие за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото е представено потвърждение за искане за арбитраж от Американска арбитражна асоциация по дело № 01-14-0001-2586, получено на 05.09.2014 г. с предмет незаплатени адвокатски услуги, предоставени в периода 2009-2013 г. във връзка с проект „Силвър бийч“ при претендирана стойност от 9 000 000 щ. д. и страни З. Т. и строителен предприемач „Еър лоджистикс лимитид Инк.“, „Е.П..Д.“ АД, както и строителен мениджър Ф.Р.Х.. На 12.10.2015 г. пред съд по несъстоятелността – Северен окръг на щата Тексас, по дело 14-34940-BJH7 е З. Т., чрез адв. Майкъл О’Р. предявява вземане в размер на 10 561 313, 58 щатски долара с посочено основание нарушаване на договор. С разпореждане от 10.05.2016 г. е уважено заявлението на синдика и е разрешено на адв. З. Т. да бъде назначен за особен представител за България във връзка с изпълнение на задълженията му на синдик със задна датата 30 дни педи подаване на заявлението. На 07.10.2020 г. с разпореждане на съда е разширен обхвата на правомощията на адв. Т.: да проучи и установи основания за други евентуални искови претенции на масата на несъстоятелността на длъжника на територията на ЕС и тази на ОАЕ спрямо което да е лице, участвало в присвояването на парични средства от банковата сметка на Еър Пропърти Дивелъпмънт.

С решение 23.10.2018 година по гр. дело № 11793/2016 г. съдът е приел от фактическа страна, че „разкритата сметка в евро с IBAN: ••••••• ••••••• няма белезите на клиентска сметка по см. на чл.39 от ЗА. По-скоро се касае за ненаименован договор между адв.Т. и КТБ АД, съгласно който адв.Т. като клиент е открил разплащателна сметка на свой адвокат. Бенефициент по сметката при откриването й е била правна фирма Г.. Със сключването на договор за правно представителство между адв.Т. и ищеца, бенефициент по сметката е станал ищеца. Според съда този факт не е оспорван от Фонда или от синдиците на КТБ. Аргументите им да откажат да включат сметката в компенсаторната схема е, че смяната на бенефициента на сметката им е съобщена след 20.06.2014г. Директивата в чл.8 ал.3 не поставя изискване за информиране на банката или на Фонда или на други лица за това кой е бенефициента по сметката, нито има изискване такава информация да се съдържа в клиентското досие в банката. Директивата изисква само бенефициентът да е бил идентифициран или да може да бъде идентифициран преди датата на която е взето решение за обявяване неплатежоспособност на банката. В конкретния случай датата е 20.06.2014г. Към тази дата представените писмени доказателства установяват, че бенефициент по сметката е ищецът. Фактът, че средствата се превеждат на бенефициента след одобрение от друго лице - адв.К., не лишава бенефициента от абсолютното му право върху средствата по сметката. Средствата по сметката не са на адв.Т., нито на адв.К.. В противен случай, ако е считал така, Фондът е следвало да ги заплати на някой от двамата. Още повече, че във връзка със сметка с IBAN: BG ••••••• адв.К. е получила сума под гарантирания минимум, и ако Фондът е смятал действително, че тя е бенефициент и по сметка с IBAN: ••••••• •••••••, част от средствата до покриване на 196 000лв. е следвало да й бъдат заплатени. Наред с това съдът е приел, че е налице е неправилно транспониране на Директивата от страна на Държавата. Текстът на чл.4 ал.3 от ЗГВБ /отм./ е в следния смисъл – „Разпоредбата на ал. 1 не се прилага спрямо лица, придобили права по влог в резултат на извършени и/или съобщени на квесторите, ликвидаторите или синдиците разпоредителни действия с влога в срока на действие на мярката по чл. 116, ал. 2, т. 2 от Закона за кредитните институции, или след вземане на решението на Българската народна банка по чл. 23, ал. 1“. Този текст поставя допълнителни условия да бъдат уведомени съответни лица за извършени разпоредителни действия с влога. Измененията в текста са в сила от 28.11.2014 г. Преди тази дата е действал друг текст, по-близък по смисъл с Директивата – „Разпоредбата на ал. 1 не се прилага спрямо лица, придобили права по влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога след вземане на решението на Българската народна банка по чл. 23, ал. 1.“. Както синдиците, така и Фондът са се позовали на разпоредбата от 2014г. ако не като текст, то като смисъл. Фондът е отказал включване на ищеца в списъка за изплащане на гарантираните влогове, тъй като в банката не е имало информация за ищеца като бенефициент. Независимо, че адв.Т. е представил доказателствата, представени и по настоящото дело, Фондът не е приел аргументите му. Парите, на които ищецът е имал право да бъде компенсиран от гаранционната схема са размера на вредата, настъпила за него.

В рамките на осъществения инстанционен контрол с решение по гр. дело № 1080/2019 г. на Софийски апелативен съд, 14- с-в, съдът е достигнал до различни изводи. Прието е, че нормата на чл. 4, ал. 3 ЗГВБ (отм.) не противоречи на рамката, установена в чл. 8 § 3 от Директивата. Установените в националната уредба кратки срокове за подаване на данни за налични влогове, размер и титуляри, респ. правоимащи лица, е с оглед необходимостта от спазване на кратки срокове и без забавяне изплащане на гарантираните депозити. Съдът е отбелязал, че дори да се приеме, че правилото е ограничаващо в някаква степен правата на вложителя, нормативно е установен съдебен ред за обжалване на постановения отказ, който ред не се установява да е използван от ищеца за защита на правата. Разгледана е и хипотеза, в която се приеме, че е налице неправилно транспониране на норма от общностното право и противоречие на националната уредба с директивата. В този случай съдът е счел, че по конкретното дело дружеството ищец не е доказало надлежно титулярство върху гарантирания влог. Съдът е приел, че предвид спецификите на договора за адвокатска сметка клиентът предоставя суми за разходване от адвоката, но сумите не са част от имуществото на адвоката. Постъпилитет суми не принадлежат на адв. Т., а на адвокат К., като промяна е предвидено да се извършва по писмено споразумение между банката и лицето, което разкрива сметката. Други уговорки между трети лица не могат да променят съдържанието и същността на отношенията между банката и титулярът на сметката, респ. клиентите на адвоката. Съдът е приел, че дори да се приеме, че по сметката са постъпвали парични средства, собственост на ищцовото дружество, е следвало да се докаже, на основание чл. 39, ал. 4 ЗА, че за внесените по клиентска сметка средства от всеки клиент се води отделна партида. По конкретното дело не е направено доказателствено искане в тази насока, не е изготвена и съдебно счетоводна експертиза. В обобщение е прието, че страните са се договорили налични по сметка суми да се изплащат и в полза на втория подпомагащ адвокат, без титулярството в сметката да е променено, нито да има промяна в принадлежността на вложените средства. Съдът е приел, че депозираните доказателства за постигнати съглашения между адв. Т. и адв. К. не се ползват с достоверна дата. По изложените съображения съдът е приел, че право да получи средствата по сметката е имала адв. К., а не ищцовото дружество. Ето защо не се касае за неправилно приложение на общностно право, а дори и да се приеме наличието на такова – не се установява ищцовото дружество изобщо, вкл. и по въззивното дело, да е легитимирано като лице, титуляр на сметка с гарантиран депозит.

Срещу решението е депозирана касационна жалба при твърдение за неправилност на постановеното въззивно решение поради нарушения общностното право: чл. 63 ДФЕС – чл. 1 т. 1, чл. 7, § 6, чл. 7 § 2, чл. 8 §2, чл. 9, чл. 10 § 1, чл. 17, чл. 47 и чл. ХОПЕС. Касаторът посочва, че е неправилно тълкуването на понятието депозит според чл. 1, ал. 1 и чл. 8 §3 от Директивата, неправилно е изключването на упражнените от касатора права от гаранционния механизъм, установен в директивата, неправилно са приложени чл. 9, чл. 10§1 от Директивата, както и на чл. 7 § 6 и чл. 4 §3 ДЕС противоречи на правната сигурност: предвидимост и информиран избор. Приложението на чл. 181 ГПК нарушава Директивата и уврежда касатора. Налице е същественост при нарушението на цитираните права, водещи като пряк резултат до лишаване на правоотношенията, с които е задължен процесния депозит, от признатата релевантност, привнесена е противопоставимост на правоотношенията спрямо националната гаранционна схема. Грешното тълкуване е довело до извод за неоснователност на ищцовата претенция.

С определение № 60574/16.07.2021 г. на ІV Г.О. на ВКС по гр. дело № 3836/2020 г. Съдът е приел, че правните въпроси се свеждат до това дали е извършено надлежно транспониране на конкретна правна норма от правото на ЕС, дали при транспонирането е допуснато съществено нарушение и дали ищецът е бил надлежно идентифициран като бенефициер по влога, за да има право да получи плащане на сумата по влога. Според ВКС такива въпроси не са изведени и по отношение на тях не са обосновани допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и/или т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съдът е отбелязал, че се твърди наличие и на основанието за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Това е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Според съдебния състав за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него), без преценка на събраните по делото доказателства и на процесуалните действия на съда и страните, каквато не може да бъде извършвана в производство по чл. 288 ГПК, каквото е настоящото. В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). По отношение на допускане на касация по допълнителното решение по чл. 250 ГПК съдът е приел, че изложените твърдения са за неправилност, но не и касационни основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

По делото е приета Съдебно-икономическа експертиза, изготвена от вещото лице Р. С.. Според заключението при прилагане на годишния процент на инфлация, установен за съответния период от Евростат, размерът на компенсаторната лихва, дължима върху главница от 131368, 12 лв. е: 7994, 12 лв. обезценка за периода от 04.11.2015 г. до 16.07.2021 г., а според годишната инфлация в България спрямо сумата от 132167, 11 лв. е 8793, 11 лв.

Съгласно член 4, § 3 от Договора за Европейския съюз по силата на принципа на лоялното сътрудничество, Съюзът и държавите-членки при пълно взаимно зачитане си съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от Договорите. Държавите-членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза, съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза. Същевременно член 19 § 2 ДЕС задължава държавите- членки да установяват правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза.

Отговорността на държавите членки е разгледана в поредица съдебни решения на СЕС. В делото C-6/90 и C-9/90 се подчертава, че “принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на общностното право, за които носи отговорност държавата, е присъщ на системата на Договора. Задължението на държавите- членки да поправят такива вреди намира своето правно основание в член 5 от Договора, съгласно който държавите-членки са длъжни да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на задълженията си по силата на общностното право. Сред тях е и задължението да отстранят неправомерните последици от нарушение на общностното право.” Съдът намира за приложими елементите на фактическия състав, обуславящ отговорност на държавата, установени в съединени дела С‑46/93 и С‑48/93 (Brasserie du pêcheur SA и Bundesrepublik Deutschland). В т. 51 от решението на СЕС се посочва, че правото на обезщетяване е признато от общностното право, при положение, че са изпълнени три условия, а именно: 1. че нарушената правна норма има за предмет предоставянето на права на частноправните субекти, 2. че нарушението е достатъчно съществено и накрая, че 3. съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението на задължението, за което носи отговорност държавата, и вредата, претърпяна от увредените лица. С решение по дело C-168/1528 от 28 юли 2016 година СЕС е разяснил, че отговорността на държава членка за вредите, причинени на частноправните субекти в резултат на нарушение на правото на Съюза с решение на национална юрисдикция, може да бъде ангажирана само ако това решение е прието от юрисдикция на тази държава членка, произнасяща се като последна инстанция, което запитващата юрисдикция има задачата да провери в спора по главното производство. Ако това е така, решение на тази национална юрисдикция, произнасяща се като последна инстанция, може да представлява достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза, което е от естество да ангажира посочената отговорност, само ако с това решение посочената юрисдикция явно не се е съобразила с приложимото право или ако това нарушение е извършено въпреки наличието на трайно установена практика на Съда в тази област.

Настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи, че спорът по настоящото дело не предполага пререшаване на окончателен съдебен акт – Определение № 60574/16.07.2021 г. Предмет на производството е дали определението, в съществено отклонение от правото на ЕС, на което ищецът се позовава, е довело до засягане на имуществената правна сфера на ищеца.

Макар и гарантирано от чл. 47 ХОПЕС, правото на достъп до съд не е абсолютно и същото се реализира в рамките на предмета на конкретния спор, при съблюдаване на нормативно установените предпоставки за разглеждане на делото от касационен съд.

На първо място следва да се отчете, че ВКС е отбелязал, че изложените от ищеца оплаквания касаят правилността на обжалваното решение, а не съставляват формулирани въпроси като основание за допускане до касация според 284, т. 3 вр. чл. 280 ГПК. Приел е, че обжалваният съдебен акт не е и очевидно неправилен според установените и приложени критерии, като позоваването на противоречие с право на ЕС не обуславя автоматично допускането му до касация.

Настоящият съдебен състав приема, че с определението по гр. дело № 3836/2020 г. е отказан е достъп до касационно обжалване на спор, който не касае правото да се ползваш от гаранцията според чл. 8, ал. 3 от Директивата, респ. чл. 4 ал. 3 ЗГВБ (отм.) в редакция към датата на сезиране на ФГВБ от страна на ищеца по делото, а отговорността на държавата при твърдения това право да не е осигурено. Въпросът дали ищецът е легитимиран като вложител не се твърди да е поставян и не е разгледан от съд по същество по реда на 23 ЗГВБ (отм.), за да бъде изобщо поставен на обсъждане пред касационната инстанция – дали е разгледан правилно в съответствие с установената уредба според правото на ЕС и на Директивата. А въпросът дали държавата отговаря без ищецът да е поискал по съответния ред отмяна на решението на ФГВБ – е разрешен с влязло в сила решение. Доколкото по делото пред ВКС не е предмет на разглеждане уредбата и реализацията на гаратирано от ЕС право според националните норми и очертани рамки, а дали реализацията на правата е търсена според установения в националното право механизъм за защита, от тази гледна точка определението на ВКС не сочи на противоречие. Съдебният акт, с който се твърди да е нарушено право на ЕС, не обсъжда по същество гарантираното от Директивата право да се получи достъп до системата за гарантиране на влоговете. В рамките на процедурата по допускане до касация съдът се е занимал с процесуалния въпрос, регулиран от националното право, с оглед на предмета – такъв, какъвто е очертан в рамките на производството: предмет на производството пред СГС и САС не е правото на гаранция на ищеца. Негов предмет е дължимо ли е обезщетение за нарушено право на гаранция като въззивният съд изрично сочи, че липсват данни ищецът да е потърсил гаранцията. На свой ред ВКС изследва, дали в производството по иска с правно основание чл. 2в ЗОДОВ държавата е създала механизъм за защита на това право като преценява какъв е създаденият механизъм за утвърждаване на признато право от ЕС и дали е съответен на минималните гаранции според Директивата. От тази гледна точка ВКС не е отрекъл правото на ищеца на гаранция – този въпрос не е обсъждан, тъй като и предмет на производството по чл. 2в ЗОДОВ са националните правила за достъп до касация в рамките на очертания предмет на спора.

По изложените съображения съдът намира, че в полза на ищеца не е налице вземане срещу ответника за обезщетение на причинени имуществени вреди и исковете следва да се отхвърлят като неоснователни.

По разноските:

Ответникът е представляван от лице с юридическо образование, заемащ длъжността „съдебен помощник“, ето защо няма основание за присъждане на разноски на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.

Водим от горното съдът