Решение № 3281 от 28.5.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 13362/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК. С решение № 5900 от 13.04.2023 г., постановено по гр. дело № 50676/2021 г. по описа на СРС, IІ Г. О., 57 състав, е признато за установено, че Н. К. Л., с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. Перник, ул. •••• дължи на „Топлофикация - Перник“ АД, с ЕИК 113012360, със седалище и адрес на управление: гр. Перник, кв. „Мошино“, ТЕЦ „Република“, на основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ сумата от 401.65 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот: апартамент № 16, находящ се в гр. Перник, ул. ••••, за периода от 01.05.2018г. до 31.01.2019г., ведно със законна лихва от датата на заявлението по чл. 410 ГПК - 01.07.2020 г. до окончателното изплащане; сумата 62.77 лв., представляваща мораторна лихва върху стойността на доставената топлинна енергия в размерна 419.02 лева за периода: 10.07.2018 г. - 15.06.2020 г.; за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 14.09.2020 г. по ч. гр. дело № 39144/2020 г. на СРС, IІ Г. О., 57 състав, като е отхвърлен иска за стойността на доставената топлинна енергия в останалата част над сумата от 401.65 лв. до претедираните 419.02 лева, като неоснователен. С решението на съда е осъден Н. К. Л. да заплати на „Топлофикация - Перник“ АД, с ЕИК 113012360, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 72.30 лв. разноски за заповедното производство и сумата 689, 22 лв. разноски за исковото производство. Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от Н. К. Л. в частта, с която са уважени предявените установителни искове. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно, постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона и на съдопроизводствените правила, по съображения изложени в жалбата. Предвид изложеното се моли настоящата въззивна инстанция да отмени решението на СРС и да постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Заявява, че оспорва размерът на юрисконсулското възнагражение на проц. представител на ищеца, в случай, че той надхвърля минималния размер по Наредба № I от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Въззиваемата страна- ищец „Топлофикация - Перник“ АД, гр. Перник, чрез своя процесуален представител юрк. А.С. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл. 263, ал. 1 от ГПК. Моли жалбата на ответника като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Не е направена претенция за присъждане на разноски за въззивната инстанция. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Неоснователно е възражението, че СРС не е бил местно компетентен да разгледа предявените искове, тъй като ответникът имал постоянен и настоящ адрес в град Перник. Съгласно разпоредбата на чл. 113 от ГПК / в сила от 07.08.2018г./, исковете на и срещу потребители се предявяват пред съда, в чийто район се намира настоящият адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес – по постоянния. В разглеждания случай се касае за предявен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ за установяване на задължения по договор за продажба на топлинна енергия между ищеца и ответното дружество. Предвид това и несъмнено е, че по същия ищецът има качество потребител на основание чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, следователно спорът е потребителски, поради което и приложение следва да намерят специалните съдопроизводствени правила по потребителските спорове, в това число и уредената местна подсъдност по чл. 113 от ГПК. Аргументи в този смисъл се съдържат в определение № 18/16.01.2020г. по ч.гр. дело № 2502/2019г. на ВКС, II т.о, определение № 547 от 23.11.2016г. по г. дело № 4967/2016г. на ВКС, IV г.о, определение № 117 от 12.03.2018г. по г. гр. дело № 821/2018г. на ВКС, IV г.о. и др. Ето защо при съобразяване на данните от изисканата от НБД в първоинстанционното производство справка, както и от справка с дата 01.09.2020г, приложена по заповедното производство, образувано като гр. дело № 39144/2020г. по описа на СРС, съдът намира, че делото е подсъдно на Софийски районен съд. Съгласно разпоредбата на чл. 113 от ГПК исковете на и срещу потребители се предявяват пред съда, в чийто район се намира настоящият адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес – по постоянния, като според чл. 119 от ГПК за тази специална подсъдност съдът следи служебно. От извършената служебна справка в НБД „ Население“ по реда на Наредба № 14/2009г. е установено от СРС, 57 състав, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, както и към депозиране на исковата молба, настоящият адрес на ответника е бил град София, ж.к. ••••. Ответникът е променил така обявения в регистрите настоящ адрес от гр. София в град Перник на 13.09.2022г., което е близо 7 месеца след депозиране на писмения отговор по чл. 131 от ГПК. С оглед на което следва да се приеме, че към датата на завеждане на исковата молба в съда, настоящият адрес на ответника е бил на територията на град София. Ето защо, няма съмнение, че по правилата на местната подсъдност установени в чл. 113 от ГПК, компетентен да разгледа исковете е Софийския районен съд. За приложимостта на разпоредбата на чл. 113 от ГПК не е релевантно правното основание на претенцията, а качеството на потребител на една от страните по производството. Единственото основание, от което произтичат отношенията между страните, е от значение за качеството потребител на едно физическо лице, респективно за приложението на чл. 113 от ГПК, в който смисъл е и определение № 18/16.01.2020г. по ч.т. дело № 2502/2019г. на ВКС, II т.о. След изменението на чл. 113 от ГПК / със ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 65/2018г, в сила от 07.08.2018г/, подсъдността на потребителските дела не е изборна, а императивно уредена / включително и по аргумент на чл. 119, ал. 3 от ГПК/, поради което нито ищецът, нито ответникът разполагат с право на избор на местно компетентен съд по тези дела. За тази подсъност съдът следи служебно до приключване на първото заседание по делото – чл. 119, ал. 3 от ГПК. Законодателят е ограничил разпоредбата на чл. 113 от ГПК до споровете, образувани по искове на и срещу потребители в смисъл на икономически по – слабата страна в правоотношението, т.е. потребители по смисъла на §13 т. 1 от ДП на ЗПП, в който смисъл е и определение № 69 от 28.01.2021г. по ч.т. дело № 1049/2020г. на ВКС, II т.о. Специалните правила за местната подсъдност на чл. 113 от ГПК изключват общото правило на чл. 105 от ГПК, поради което постоянния адрес или седалището на ответната страна са без значение за местната подсъдност по настоящето дело. Производството по делото е образувано след влизане в сила на изменението на чл. 113 и чл. 119, ал. 3 от ГПК. На следващо място, съгласно разпоредбата на чл. 120 от ГПК настъпилите след подаването на исковата молба промени във фактическите обстоятелства, обуславящи местната подсъност не се зачитат в какъвто смисъл е и константната съдебна практика, намерила израз в определение № 95 от 29.01.2012г. по ч.т. дело № 670/2012г. на ВКС, I т.о. Съгласно постоянната практика на ВКС, фактическите обстоятелства, обуславящи подсъдността в съответствие с текста на чл. 120 от ГПК, подлежат на съобразяване, като съществуващи към момента на предявянето на исковата молба. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Топлофикация - Перник“ АД, гр. Перник срещу ответника Н. К. Л. установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на установителните искове са дължими до размера на 401.65 лева, представляваща стойност на потребената от ответника топлоенергия, както и че същият е изпаднал в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното: Безспорно установено е обстоятелството, относно съществуването на валидно договорно правоотношение между страните за продажба на топлинна енергия. Според действалата през периода разпоредба на чл. 153, ал. 1 ЗЕ /в ред. ДВ бр. 54/12 г. /, потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право на ползване на топлоснабдявания имот. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване. В случая, не е имало оспорване на обстоятелството, че през процесния период ответникът Н. К. Л. е собственик на процесния недвижим имот, придобит по силата на договор за дарение, обективиран в нот. акт №74, т. III, рег. №2995, дело №414 от 2014г., както и че сградата етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, т. е без съмнение същият е имал качеството потребител на топлинна енергия за процесния период по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и страна по договорното правоотношение с ищеца за продажба на топлинна енергия. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР, като писмена форма на договора не е предвидена. Т. е по силата на закона /чл. 150 от ЗЕ/ между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Следователно вън от съмнение е, че между страните е възникнало договорно правоотношение по продажба на топлинна енергия за битови нужди със съдържание по общите условия, като отношенията им в процесния период се регулират от ЗЕ и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн. ДВ бр. 34 от 24.04.2007 г. /. Противно на изложените във въззивната жалба доводи, въззивният съд намира, по делото е доказан и размерът на реално потребеното от ответника количество топлоенергия за процесния период. В случая от заключението на приетата и неоспорена от страните СТЕ се установява, че топлинната енергия за имота на ответника през процесния период е извършено правилно и съобразно нормативните изисквания на действащата през периода нормативна уредба, като задължението е определено според отчетеното количество на подадена топлоенергия, вкл. и за процесния топлоснабдяван имот. Според заключението на СТЕ за периода: м. май 2018г. – месец януари 2019г. задължението на ответника за доставена топлоенергия възлиза на 401.65 лева. Заключението на ССчЕ е установило задължения за периода: м. май 2018г. - месец януари 2019г. и м. юли 2019г. общо размер на 419.02 лева. В настоящия случай страните по делото не са оспорили заключението на СТЕ и на ССчЕ по предвидения за това ред - чл. 200, ал.3, изр.2 ГПК. Ответникът е представил касова бележка, от която е видно, че е заплатил дължимата главница за м. юли 2019г., поради което правилно СРС е приел, че за тази сума искът е неоснователен. Другите касови бележки представени от ответника удостоверяват плащания на доставена топлинна енергия за времето от м. февруари 2019г. до м. юни 2019г и от месец август 2019г. до м. октомври 2019г. Тези суми не касаят исковия период, поради което правилно СРС не ги е третирал като доказателство за извършени плащания на предявените вземания. Ответникът е направил възражение в депозирания писмен отговор по делото за изтекла погасителна давност. Въззивният съд приема, че това възражение е своевременно релевирано, а именно в срока за писмен отговор по чл. 131 ГПК, но е неоснователно. Безспорно, процесните вземания за заплащане на цената на доставена топлинна енергия представляват „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, буква „в“ ЗЗД, за които е приложима 3-годишна погасителна давност - в този смисъл Тълкувателно решение №3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, имащо задължителен характер за съдилищата, съгласно чл. 130, ал. 2 от ЗСВ. Съгласно разпоредбата на чл. 114 от ЗЗД давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Вземанията за доставената топлинна енергия са изискуеми след изтичането на 45-дневен срок от края на периода, за който се отнасят, от когато се дължи и законната лихва за забава - чл. 33, ал. 1 от приложимите за процесния период Общи условия, одобрени с Решение № ОУ - 1 от 27.06.2016 г. В конкретния случай, заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 01.07.2020г., към която дата не е изтекла 3-годишната давност по чл. 111, буква „в“ от ЗЗД. Правилно, СРС е признал и вземането за мораторна лихва върху стойността на доставената топлинна енергия в пълния предявен размер на сумата 62.77 лв. Тази лихва е изчислена за периода: 10.07.2018 г. - 15.06.2020 г., към който интервал главницата за месец юли 2019г. все още не ебила платена. При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, в обжалваната част. По отношение на разноските за въззивното производство. При този изход на спора на ответника не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. При липса на направено искане за присъждане, такива не следва да бъдат присъждани и на ищеца по делото. Водим от горното съдът