Решение № 2792 от 13.5.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 4702/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. Образувано е по подадена въззивна жалба от ответника “Т.” ЕООД срещу решение № 2336/16.02.2023 г. по гр.д. № 34429/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 126 с-в, с което “Т.” ЕООД е осъден да заплати на „Ф.П.••" ЕООД, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ сума в размер на 9 285, 72 лева, представляваща неплатена главница по договор за доставка на течни горива и допълнително споразумение към него от 17.09.2020 г., от която по Фактура №2000003435/19.10.2020г.- 1264, 48 лв. с ДДС; по Фактура № 2000003576/30.10.2020г. - 1260, 84 лв. с ДДС; по фактура № 2000003585/02.11.2020г. - 195, 00 лв. с ДДС; по фактура № 1000002587/15.11.2020г. - 1545, 96 лв. с ДДС; по фактура № 1000002634/30.11.2020г. - 1328, 34 лв. с ДДС; по фактура № 1000002679/15.12.2020г. - 1488, 42 лв. с ДДС; по фактура № 1000002729/31.12.2020г. - 1229, 77 лв. с ДДС; по фактура № 1000002770/15.01.2021г. - 972, 91 лв. с ДДС; и на основание чл.92 от ЗЗД неустойка в общ размер на 1708, 43лева, от която по Фактура №2000003435/19.10.2020г за периода от 04.11.2020г. до 14.06.2021г., 280, 71лева, по Фактура № 2000003576/30.10.2020г. неустойка в размер на 266, 03 лева за периода от 15.11.2020г. до 14.06.2021г.; по Фактура № 2000003585/02.11.2020г. неустойка в размер на 40, 75 лв. за периода от 18.11.2020г. до 14.06.2021г.; по фактура № 1000002587/15.11.2020г. неустойка в размер на 303 лв. за периода от 31.11.2020г. до 14.06.2021г.; по фактура № 1000002634/30.11.2020г. неустойка в размер на 239.10 лв. за периода от 15.12.2020г. до 14.06.2021г.; по фактура № 1000002679/15.12.2020г. неустойка в размер на 245, 58лева за периода от 31.12.2020г. до 14.06.2021г.; по фактура № 1000002729/31.12.2020г. неустойка в размер на 202, 90 лв. за периода от 31.12.2020г. до 14.06.2021г.; по фактура № 1000002770/15.01.2021г. неустойка в размер на 130, 36 лв. за периода от 31.01.2021г. до 14.06.2021г.. Решението, в частта, с която искът с правно основание чл. 92 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над 1708.43 лева до пълния предявен размер от 1719.69 лева, н е е обжалвано от заинтересованата страна, поради което е влязло в сила. В жалбата се излагат доводи за недопустимост, евентуално, за неоснователност на постановеното първоинстанционно решение. Въззивникът сочи, че съдът неправилно е решил делото съобразно представеното в хода на първоинстанционното производство Споразумение за погасяване на парични задължения, сключено между страните по спора. Счита, че от събраните по делото доказателства, предявеният иск не е доказан нито по основание, нито по размер. Намира, че липсва валидно сключен договор между страните по спора за доставка на течни горива, като представените от ищеца фактури не носят подписа на ответника и са своевременно оспорени. Сочи, че своевременно е оспорил обстоятелството, че е получавал от ищеца фактурираните количества течни горива, както и че е направил възражение за отбив на цената на доставените стоки, но съдът не е разпределил доказателствена тежест във връзка с това оспорване. С оглед на това, моли за обезсилване, евентуално отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени като неоснователни. В срока по чл. 263 ГПК, въззиваемата страна /ищец в производството/ „Ф.П.••" ЕООД подава отговор на въззивната жалба със становище за неоснователност на изложените в нея правни и фактически доводи. Отправя искане за потвърждаване на постановеното решение, като правилно, законосъобразно и обосновано. Претендира разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. Софийски градски съд, II-А въззивен състав, като взе предвид доводите на страните и изложените твърдения за пороци в обжалвания съдебен акт, намира за установена следната, релевантна за спора, фактическа обстановка: Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ за заплащане цена на стоки по договор за продажба, съгласно описаните в исковата молба фактури, както и иск по чл. 92 ЗЗД за заплащане на договорна мораторна неустойка. Ищецът „Ф.П.••" ЕООД излага в исковата си молба, че на 17.09.2020г. сключил с ответното дружество договор за доставка на течни горива и допълнително споразумение към него от същата дата, като цената за литър се определя по цени на продавача за деня с определена отстъпка. Договореният падеж за плащане бил 15 дни от получаване на стоката и издаването на фактура. В периода от 17.09.2020г. до 15.01.2021г., „Ф.П.••" ЕООД доставило голямо количество дизелово гориво на „Т." ЕООД, за което са издадени множество фактури, част от които останали неплатени. Твърди, че издадените фактури са осчетоводените от ответното дружество и за тях е ползван данъчен кредит, както и че неплатените фактури са 7 бр. на обща стойност от 9 285, 72 лв. Съгласно чл. 6, ал. 1 от договора при забава за плащане в срок ответникът дължи неустойка в размер на 0.1% от дължимата сума за всеки ден забава. Твърди, че за неплатените суми по издадените фактури ответникът дължи неустойка в общ размер от 1719, 69лева. Ответникът„Т." ЕООД оспорва наличието на договор за продажба на стоките, описани в исковата молба, сключен с лице, снабдено с представителна власт, оспорва такова лице да е поръчвало стоки, оспорва стоките да са доставени, твърди, че фактурите не са му предадени. Прави възражение за намаляване цената поради недостатъци. За установяване на горните обстоятелства пред първоинстанционния съд са събрани писмени и гласни доказателства, както и е приета съдебно- счетоводна експертиза, досежно размера на претендираната мораторна неустойка. От представения по делото договор и допълнително споразумение се установява, че на 17.09.2020 г. страните по спора са сключили договор за доставка на течни горива с посочените в исковата молба параметри. Първоинстанционният съд е открил производство по реда на чл. 193 ГПК за оспорване автентичността на положените подписи за представител на купувача-ответник по спора, но поради процесуално бездействие на ответната страна, допуснатата експертиза не е изготвена. С оглед на това, съдът намира, че проведеното оспорване е неуспешно. От приложените 7 броя фактури, както и от приетата и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, се установява, че ищецът е осчетоводил цитираните искови вземания в дневниците си за продажби, а ответникът е осчетоводил само фактурата от 02.11.2020 г. Според вещото лице, плащания по цитираните фактури не са отбелязвани в счетоводствата и на двете търговски дружества. В хода на първоинстанционното производство същото е било спряно по реда на чл. 229, ал. 1, т. 1 ГПК - по искане на страните, с оглед възможността за постигане на извънсъдебно споразумение. С молба, постъпила в 6-месечния преклузивен срок, представител на ищеца е поискал възобновяване на производството, с оглед обстоятелството, че ответникът не изпълнява постигнатото споразумение. След възобновяване на процеса, с протоколно определение на СРС като писмено доказателство по делото е прието представеното от ищеца, неоспорено от ответника, “Споразумение за погасяване на парични задължения” от 05.04.2022 г., съгласно което ответникът признава дължимостта на сумите, предмет на настоящата искова претенция. В същото е уговорено, че в знак на добра воля, в случай, че ответникът погаси в 30- дневен срок от споразумението претендираните суми за главница, ищецът се отказва от претенциите си за неустойки, лихви и разноски. При липса на плащане в срок, страните са се договорили, че условието за отказ се счита за несбъднато и ответникът дължи всички суми, предмет на първоначалната искова претенция. По делото не са представени доказателства от ответника /а липсват и твърдения в тази насока/ за извършване на плащане в по постигнатото извънсъдебно споразумение. Страните не са ангажирали други, релевантни за спора доказателства /включително и във връзка с направеното от ответника възражение за отбив от цената, за което - противно на изложеното във въззивната жалба, съдът е разпределил доказателствена тежест, с оглед изричното оттегляне на това възражение от ответника в първото по делото съдебно заседание пред СРС/. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, когато следи служебно за интереса на някоя от страните /съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС/. При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Неоснователно се явява направеното оплакване във въззивната жалба за недопустимост на постановеното първоинстанционно решение с оглед отказа на съда да постанови неприсъствено решение срещу ищеца по реда на чл. 238, ал. 2 ГПК. Видно от законовата уредба, възможност за постановяване на такова решение съществува, освен при кумулативното наличие на обективните предпоставки, изброени в чл. 238, ал. 2 ГПК - които в случая не са осъществени в цялост, доколкото ищецът е взел становище по отговора на исковата молба, и при преценка на съда, че предявеният иск е вероятно неоснователен, с оглед направените и доказания оспорвания от страна на ответника. Предвид това, за съда не съществува задължение да постанови неприсъствено решение, дори и при наличието на изискуемите в чл. 238 ГПК предпоставки, а отказът му /освен необжалваем/ не би могъл да доведе до неправилност на съдебното решение, още по-малко до порок, свързан с неговата допустимост. По наведените в жалбата оплаквания във връзка с правилността на обжалваното решение, въззивният съд намира следното: Установява се от събраните по делото писмени доказателства, че страните по спора са обвързани от валиден договор за доставка на течни горива, въз основа на който ищецът е издал цитираните фактури, удостоверяващи вида, количеството и стойността на доставеното на ответника гориво. Безспорно е по делото и обстоятелството, че плащане по седемте фактури не е осъществено от ответната страна. Не се оспорва от ответника-въззивник и се установява от представеното в хода на първоинстанционното производство “Споразумение за погасяване на парични задължения” от 05.04.2022 г. че страните са постигнали договорки, посредством взаимни отстъпки, касаещи именно спорните в настоящото производство вземания. Тълкувайки съдържанието на волеизявленията по представеното споразумение, съдът намира, че същото има характер на извънсъдебна спогодба по смисъла на чл. 365 от ЗЗД, по която длъжникът е признал изцяло вземанията предмет на исковата претенция за главница, неустойка и лихви. Легалната дефиниция на чл. 365 от ЗЗД определя спогодбата като договор, по силата на който страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор като си правят взаимни отстъпки. Когато със спогодбата се поема ново задължение, подобно на възникването на нови права, правното основание за това е самата спогодба. В други случаи, както в разглежданата хипотеза, със спогодбата може да се признае отричано преди това задължение, като постигнатото със спогодбата съгласие е задължително за страните. Безспорно е в практика, че страните по висящо дело могат да сключат не само съдебна, но и извънсъдебна спогодба - чл. 365, ал. 1 ЗЗД. В случаите, когато въз основа на нея не се стигне до прекратяване на делото поради оттегляне или отказ от иска /какъвто е и процесният случай/, делото може да продължи, като тогава се поставя въпросът за правното значение на сключената извънсъдебна спогодба, на която една от страните се позовава. Съдът намира, че тази спогодба има значението на юридически факт, релевантен за спорното право. Това право важи занапред така, както е установено с извънсъдебната спогодба. Намери ли, че тя е валидна, съдът трябва да реши делото съобразно с нея, като зачете именно нейния материалноправен ефект /противно на изложените твърдения във въззивната жалба/. Срещу него противната страна може да се брани с възражение за нищожност или унищожаемост на сключената спогодба. В този смисъл са и Определение № 153 от 25.03.2015 г. по т. д. № 2171/2014 г. на 2-ро т. о на ВКС, както и Определение № 575 от 28.09.2011 г. по т. д. № 1135/2010 г. на 1-во т. о на ВКС, в което се излага следното: "Споразумението от гледна точка на гражданското право включва фактическия състав и правните последици на извънсъдебна спогодба по чл. 365 ЗЗД. Тя е двустранен възмезден договор, с който страните прекратяват съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. Отстъпката е частичен отказ от първоначалното правно твърдение на страната и тя е средство, а не цел на спогодбата. Целта е да се внесе определеност и яснота в отношенията между страните. За да се постигне тази цел спорещите са готови да пожертват действителното правно положение, като се съгласяват да считат помежду си, че то е било и е такова, каквото го прогласява спогодбата. Именно за това тя включва в себе си воля за частичен отказ от съществуващо право, респективно за частично поемане на несъществуващо задължение - чл. 365, ал. 2 ЗЗД. В конкретния случай, съдът намира, че представената по делото спогодба е валидно сключена, като представеното споразумението не е оспорено от ответника относно автентичността и валидността на изявленията, поради което следва да се приеме, че договорът за спогодба е действителен и обвързващ за страните. При извънсъдебната спогодба правоотношенията между страните са такива, каквито спогодбата ги прогласява. Приетата като доказателство спогодба обективира признание на неизгодния за длъжника факт, че ищецът е титуляр на процесните вземания, поради което предявените искове се явяват доказани по основание, без да е необходимо да бъдат обсъждани въведените от въззиваемия оспорвания, касаещи преценката на останалите събрани по делото доказателства, имащи значение за правното положение между страните преди сключването на споразумението /С този смисъл и Решение по гр. д. № 2480/94 г. на ВКС, 5-то г. О., съгласно което “спогодбата цели да изключи възможността да се оспорва предхождащо я правното положение”/ На следващо място, по делото не се твърди и не се доказвата от страна на ответника-въззивник да са извършвани плащания по така сключената спогодба - нито в хода на производството пред СРС, нито пред въззивния съд, поради което предявените искове по чл. 79 и чл. 92 ЗЗД се явяват и основателни в пълния им заявен /и признат от ответника в споразумението/ размер от С оглед достигането до идентични правни изводи с тези на първоинстанционния съд за основателност на предявените искове, обжалваното решение следва да бъде потвърдено в атакуваната му част, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца сумите от 9 285, 72 лева, представляваща сбора от неплатени главници по договор за доставка на течни горива и допълнително споразумение към него от 17.09.2020 г., съгласно представените по делото седем броя фактури, както и 1708, 43лева - мораторна неустойка. След връщане на делото на първата инстанция, съдът следва да отстрани допуснатата очевидна фактическа грешка в диспозитива на съдебния си акт при изписването на датата на сключения между страните договор /16.09.2019 г./, коректно посочена в уводната част на мотивите на съдебното решението като 17.09.2020 г. По отговорността за разноски: При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има само въззиваемата страна. Същата своевременно е отправила претенция за присъждането на такива, като е доказала реалното им извършване с представения по делото договор за правна защита и съдействие, служещ за разписка, съгласно който страна е заплатила адвокатски хонорар в размер на сумата от 1400 лева. Въззивникът не е направил възражение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, поради което претендираните разноски следва да бъдат присъдени изцяло. Така мотивиран, Софийски градски съд, II-A въззивен състав,